Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (32)

Тридесет и втора глава

— Кой би могъл да направи това? — обърна се Императрицата към съпруга си, който крачеше бързо из просторните коридори на Императорската цитадела, а дългата му черна коса се развяваше при всяко помръдване на раменете му. — Кой би посмял да ни нападне в собствената ни тронна зала?

— Който и да е, лошо му се пише — рече й той. — Сега побързай.

Анаис имаше неприятно усещане в стомаха си. В момента се намираха в онази част на Цитаделата, където се разполагаха жилища на учените, стаите за гости и отдавна неизползваните зали за всякакъв вид срещи. Шестимата им телохранители продължаваха да вървят плътно след тях с голи мечове в ръце. Един от тях — Хътън — й бе известен от много години и тя можеше да каже за него, че е един от най-верните й хора. До него вървеше Итрис — Анаис не го познаваше толкова добре, ала си спомняше лицето му и беше сигурна, че не е бил сред онези самозванци, нахлули в тронната зала. Останалите също й бяха познати по физиономии, макар и да не можеше да си спомни имената им.

Обаче, въпреки близостта на стражите, тя продължаваше да се страхува. Размириците, експлозиите, внезапните нападения — всичко това беше част от някакъв предварително замислен план, ала каква ли бе същинската му цел? Дали искаха да отнемат нейния живот, или живота на Дурун? А може би се стремяха да убият дъщеричката й? Който и да беше подстрекателят на размириците, знаеше прекрасно какво прави; така Цитаделата се оказа лишена от повечето си войници, които трябваше да потушават бунтовете и да отбраняват градските стени от рода Керестин. Войските на рода Батик трябваше да пристигнат до довечера в Аксками, ала още не бе станало дори пладне и подкрепленията й се струваха ужасно далеч.

— Лусия — изстена тя, неспособна да скрие тревогата си. — Къде е Лусия?

— Изпратих Рудрек да я доведе; не ме ли чу? — сопна й се съпругът й. — Скоро ще се присъединят към нас.

Беше прав. Там, където се намираше дъщеря й, не беше безопасно. Тя бе скрита, и то скрита добре, ала прекалено много хора знаеха къде е. Ако врагът беше сред тях, както подозираше Анаис, бе най-добре момичето да е с родителите си, скрито на такова място, за което никой да не подозира.

Тя погледна към съпруга си. Дурун беше грубиян и безделник, ала не можеше да се отрече, че когато беше разгневен, ставаше доста внушителен. На няколко пъти изруга под нос, че ще си отмъсти на тези, които го бяха нападнали — сякаш не бяха нападнали и нея, помисли си жена му. Тя вярваше напълно на думите му — ако виновниците се изпречеха на пътя му, не ги чакаше нищо хубаво. Изведнъж Анаис бе овладяна от ненавременна страст към мъжа си — понякога, когато се разгорещеше, той й заприличваше на онзи мъж, когото тя би могла да обича; обаче тези моменти бяха редки и не особено продължителни, след което Дурун отново се превръщаше в онзи лентяй, за когото бе омъжена от дълги години.

Императорът ги въведе в Слънчевия чертог. Съпругата му почти бе забравила за съществуването на това място и сега изпита съжаление, че не е идвала по-често тук. Великолепието, което струеше от него, спираше дъха. Представляваше гигантски купол в зеленикаво и златисто, с огромни прозорци във формата на венчелистчета, разположени симетрично под розетката в центъра на тавана. Утринната светлина се процеждаше през осеяното с миниатюрни жилчици стъкло, окъпвайки залата с пъстра феерия от ярки цветове. Подът бе покрит с мозайка, а стените бяха опасани от три реда красиви балкони, изработени от изящно дърво, инкрустирано със злато. Там се разполагаха участниците в съвета, докато за говорителя бе отредено място в центъра на помещението, а когато се изнасяше представление, балконите се превръщаха в ложи за публиката. Сега, както и повечето помещения в горните нива на Цитаделата, Слънчевият чертог бе запустял и потънал в прах, бледа сянка на едновремешното си великолепие.

— Къде е Лусия? — попита Анаис. Чуваше се как звучи — не като Императрица, а като слаба женица, каквато всички искаха да бъде. Мразеше се заради това, ала беше неспособна да промени нещата. Нападението над тронната зала я бе потресло до дъното на душата й; за първи път се взираше в очите на хора, които искаха да я убият. Изведнъж цялата й власт й се стори като една шега, като игра, с която тя се беше забавлявала, издавайки заповеди, засягащи живота и смъртта на поданиците й, свряна на сигурно място в непревземаемата си Цитадела. Сега някой й бе нанесъл удар съвсем близо до сърцето й и смъртният ужас, който бе изпитала, не можеше да бъде прогонен лесно.

Кой стоеше зад всичко това? Вирч? Най-вероятно, обаче тогава излизаше, че има хиляди врагове. Бомбите показваха почерка на отмъстителната армия на Ангър ту Торик. Тя си бе мислила, че е избила до крак най-фанатичните му последователи, ала ето че се оказаха повече, ламтящи за възмездие заради погубените си братя…

Една от шестте врати на залата се отвори и вътре влезе Рудрек с Лусия. Тя пристъпваше след него, погледът й беше отнесен, а на лицето й бе изписано характерното за нея изражение — комбинация от учудване и любопитство, примесени с още нещо, от което се подразбираше, че знае доста повече за обекта на вниманието си, отколкото трябва.

Анаис извика радостно и се втурна към дъщеря си, притискайки я силно към гърдите си с въздишка на облекчение. Не й се искаше да мисли какво ли би станало, ако нападателите бяха отнели живота на красивото й дете. Престолонаследничката изглеждаше напрегната; тя се загледа с широко отворени очи в красивите прозорци горе, ала Императрицата не обърна никакво внимание на това.

— Кажи как протече битката долу — нареди Дурун на Рудрек. В момента се намираха на седем нива над тронната зала. — Как е баща ми?

Мъжът се намръщи.

— Аз напуснах тронната зала веднага щом ми наредихте да ви доведа Лусия, Императоре мой, след което дойдох направо тук. Нямам никаква представа какво се е случило.

Дурун изглеждаше доволен.

— Добре. Значи никой освен нас не знае къде сме. Нещата трябва да останат така, докато не разберем кой е виновникът за днешните събития.

— Никой не знае, че сте тук — потвърди Рудрек. — Да се върна ли в тронната зала и да потърся баща ви?

— Не, остани — каза бързо Анаис. — Имаме нужда от мъже като теб.

Дурун кимна. Лусия се прилепи до роклята на майка си.

— Да потегляме — каза Императорът. — Няма откъде да знаем на кого можем да се доверим, докато врагът ни не се разкрие.

— Предлагам да отидем в Кулата на северния вятър — рече Итрис. — Там има само една врата, която е дебела и лесна за барикадиране. Моите Император и Императрица ще бъдат на сигурно място там, докато съберем останалите стражи и унищожим нашествениците.

— Съгласен съм — каза Рудрек. — Какво ще кажете, господарке моя? — обърна се той към Анаис.

Тя кимна утвърдително.

До Кулата на северния вятър можеше да се стигне посредством дълъг мост, прострял се над умопомрачителната пропаст. Той бе позлатен отвън и хвърляше ослепителни отблясъци на слънчевата светлина, а отвътре беше не по-малко пищен — парапетите му бяха украсени със стенописи, а подът бе покрит с лъскав тъмен лак. Намираше се в северния ъгъл на Цитаделата, където се събираха две от отрупаните с множество арки стени на цитаделата, а в далечния му край се издигаше стройният силует на кулата — изящна златиста игла, чийто връх се губеше в небето, издигната във възхвала на духа, донасящ северните ветрове. Подобни кули се издигаха и в западния, източния и южния ъгъл на Императорската цитадела.

Те пристъпиха на моста, усещайки как дрехите им зашумоляха под напора на горещия вятър, и изведнъж застинаха на местата си.

Покривът на кулата бе почернял от гарвани. Те бяха накацали по заострения й връх и первазите на многобройните стреловидни прозорци, които я осейваха. Нещо повече — парапетите в далечния край на моста, както и лакираният под, бяха покрити с птици, които шаваха неспокойно, а черните им, обезпокоително интелигентни очи бяха вперени в новодошлите.

Анаис усети как по гърба й пролазват тръпки. Тя чу как Рудрек изругава тихичко под носа си. Дурун впери обвинителен взор в Лусия, ала тя изобщо не го погледна; очите й бяха приковани в птиците.

— Какво ще правим? — попита Итрис, обръщайки се към Дурун.

— Всемогъщи духове! — извика Императорът. — Та това са само птици! — По гласа му обаче не си личеше, че е напълно уверен в това.

Той хвана жена си за ръката и я повлече напред, а цялата група го последва. Горещият бриз брулеше дрехите им, сякаш се опитваше да ги събори от моста и да ги запрати към сигурната им гибел в пропастта. Вдясно от тях окото на Нуку представляваше ярко, намръщено кълбо, надничащо заплашително иззад тънките, мрежести облаци.

Изглежда Императорът смяташе, че птиците ще се разпръснат с приближаването им. Обаче не стана така. Те подскачаха, прехвърчаха напред-назад и чистеха с клюнове перата си, разперили черните си криле, но нито за миг не ги изпускаха от поглед.

— Това е твое дело, нали? — изръмжа Дурун, пусна ръката на Анаис и сграбчи дъщеря си за нежната китка. — Това са твоите проклети птици!

Той изведнъж изсумтя, пусна Лусия и изтегли меча си, забивайки го в гърдите на Рудрек, преди стражът да може да реагира. Хътън и Итрис изтеглиха мечовете си по същото време, ала докато първият замахваше към Императора, острието на втория потъна между ребрата на Хътън. Той извика от болка и изненада, обаче гласът му скоро прерасна в неразбираемо гъргорене, щом кръвта нахлу в гърлото му и той се строполи на лакирания под с невиждащи очи.

Птиците започнаха да грачат, вдигайки невъобразима врява; ала Дурун беше приклещил здраво Лусия в сгъвката на едната си ръка, а в другата бе стиснал меча си, притиснал острието му до гърлото й.

— Накарай ги да се разкарат! — извика той. — Първата птица, която литне във въздуха, ще коства живота ти, чудовище такова!

Гарваните поутихнаха и се поуспокоиха, обаче горещият летен ден сякаш изведнъж охладня под злобния им поглед. Итрис пристъпи към Анаис, насочил оръжието си към гърдите й. Останалите четирима стражи наблюдаваха безстрастно. Бе очевидно, че също са на страната на Дурун. Само Рудрек и Хътън бяха останали верни на Императрицата, заплащайки за това с живота си.

Анаис се бе вторачила в съпруга си, а омразата й проблясваше през солената пелена, навлажнила очите й. Всичко се беше случило само за миг, ала тя вече бе успяла да преодолее потреса си, пометена от жестоката истина на онова, на което беше станала свидетел преди малко. Такова предателство…

Дурун. През цялото това време, толкова близо до нея. Собственият й съпруг.

И тя беше пуснала войските му в престолния си град.

Коленете й изведнъж омекнаха и тя отстъпи крачка назад, без да отделя поглед от съпруга си. Тогава пред очите й се разкри цялата картина и мащабите на поражението й се откроиха с болезнена яснота пред нея. Баракс Мос и синът му, работещи съвместно с…

— Вирч — прошепна тя. — Ти си действал заедно с Вирч.

Дурун се усмихна.

— Разбира се — каза той. — Чаросплетниците бяха много нещастни, когато ти не се отказа от безумната си идея Лусия да те наследи. Той просто изгаряше от желание да ни помогне. Ала не мисля, че нещата започнаха оттук, жено. Според теб колко време беше необходимо, за да намерим толкова много предани на рода Батик мъже и да ги интегрираме в редиците на императорските ти стражи, без някой да забележи? Планирам това от осем години, Анаис. Осем години — откакто това нещо се роди. — Той стисна Лусия още по-силно за китката.

„Осем години?“ Анаис усети как главата й се замайва, като че ли мостът се олюля под краката й, заплашвайки да я запрати в пропастта. Неотложният характер на ситуацията се вкопчи в нея, забивайки ноктите си в гърдите й, изкарвайки въздуха й. Безграничните измерения на горчивината му, трупана осем дълги години, се усещаха във всяка негова дума.

— Аз знаех как се чувстваш, Дурун — каза тя, а в гласа й се усещаше смущение. — Знаех как се чувстваш. Император само по сан, оженен за мен само заради интересите на семейството си, част от някаква сделка. Знаех колко зле си се чувствал, ала това…

— Това не го правя за себе си, Анаис — отговори той, наблюдавайки гарваните. — Това е заради нашата империя. Щеше да ни оставиш да се изядем един друг заради твоето малко момиченце.

— Нашето малко момиченце! — извика тя.

— Не — каза съпругът й. — Твоето малко момиченце. Не мислиш ли, че си похойках повече от достатъчно? Как тогава досега не се появи нито едно копеле, което да претендира за престола? Спомни си колко се стараехме да заченеш и как можа да забременееш само веднъж!

— В какво ме обвиняваш? — извика Анаис, засрамена, че обсъждат този въпрос в присъствието на стражите, ужасена от мисълта какво ли ще се случи с нея и Лусия сега.

— Аз не мога да имам деца, жено, и никога не съм можел! — процеди той. — Този урод в ръцете ми е нечие чуждо изчадие и всеки път, когато я погледна, се сещам за това, че си ми сложила рога!

Ето къде беше разковничето, значи; изведнъж всичко й се изясни. Анаис усети как очите й се подуват, ядосана на себе си, че й се искаше да заплаче. Окото на Нуку се взираше обвинително в нея иззад тънката пелена на облаците на изток; той знаеше какво бе сторила и това бе възмездието, от която тя се беше опасявала. Онова се беше случило толкова отдавна, че жената си мислеше, че отдавна е забравено. Ала ето че Дурун знаеше. И това щеше да й коства както нейния живот, така и живота на най-скъпото й същество.

Императрицата избърса сълзите си. Беше подозирала, винаги беше подозирала… но все не бе сигурна в това. Е, нямаше да лъже или да моли за прошка — не и от мъжа си.

— Да, бях с друг! — извика тя. — Мислиш ли, че ми беше много лесно? Целият замък знаеше, че съпругът ми се съвкуплява с разни курви и девици! И какво, трябваше да те търпя да си начешеш крастата, докато аз самата да се пазя чиста и само за теб в редките случаи, когато решаваше да ми обърнеш внимание? Та аз съм Кръвна Императрица, да те вземат духовете! Не някаква си проста и загубена продавачка на риба!

— Добре, кой е той? — прекъсна я Дурун. — Някой търговец? Странстващ музикант? — Мъжът се загледа в лицето на Лусия. То бе спокойно като на кукла. — Не, тя има благородни черти. Навярно някой Баракс? Сигурно е мъж с аристократичен произход.

— Никога няма да разбереш — презрително му заяви тя.

Ала Лусия знаеше. Интуицията й бе нашепнала кой е баща й в секундата, в която го бе видяла в градините на покрива. Той също я бе познал. Баракс Зан ту Икати. Една краткотрайна афера, изпълнена с бурни страсти, приключила твърде бързо. Сякаш самата й утроба бе създала детето, отчаяна от безплодието на Дурун; въпреки билките, които бе изпила, за да го предотврати, тя бе забременяла почти веднага. Анаис незабавно прекъсна отношенията си със Зан, ужасена от последствията. От него ли беше всъщност? Или от Дурун, понеже често бе правила любов с него в началото на връзката си със Зан, за да компенсира чувството си за вина, че го мами. Ами ако беше на Зан и когато пораснеше, заприличаше на него? Какво ли щеше да прави, ако той предявеше претенции към детето?

И все пак, въпреки мащабите на грешката си, тя бе твърдо решила да запази бебето. След като се бе опитвала толкова дълго, едно дете — каквото и да е дете — бе нещо твърде ценно, за да се откаже от него, независимо от обстоятелствата. Как можеше изобщо да си мисли, че не е от съпруга й? Най-лесно беше да повярва в това и да не казва нищо на Зан. След като детето се роди и стана ясно, че е Различно, изведнъж й се стори изненадващо лесно да се убеди, че Дурун е бащата, дори и да забрави за другите възможности. Дъщеря й приличаше на нея, а не на Зан или Императора.

— Няма никакво значение с кого си мърсувала — каза Дурун и тя отново почувства презрението в гласа му. — Скверният ти род свършва тук, Анаис. Коварна атака от страна на мъжете на Ангър ту Торик, и изведнъж и Императрицата, и Престолонаследничката са мъртви! Като единствен оцелял, аз ще стана пълноправен Кръвен Император, истински господар на Сарамир. — Той започваше да се наслаждава на себе си. Гарваните бяха усмирени, а Анаис най-накрая беше негова. Толкова много години като марионетка на трона, толкова много години в сянката на жена си, по време на които трябваше да се примирява с ролята си на лишен от власт съпруг рогоносец. Не, той нямаше да я убие, преди да й се изперчи как е успял да я надхитри. — До падането на нощта императорските стражи ще са се заклели във вярност към мен в качеството ми на единствения оцелял член от императорското семейство и войските на моя род ще влязат в града. Григи ту Керестин може да обстрелва стените на Аксками, докато оглушее, ала скоро ще се убеди, че това е безнадеждна задача. Съветът ще ме приеме като пълноправен Кръвен Император, защото няма да има никакъв друг избор. Честно казано, мисля си, че членовете му даже ще са доволни, че неприятната история с теб и Лусия най-накрая е приключила.

— Ами Вирч? Какво му обеща на него? — извика Анаис.

— Вирч е мъртъв — продума тихо Лусия.

— Затваряй си устата! — сряза я Дурун.

— Жената от сънищата го уби — рече момиченцето.

— Казах ти да млъкнеш!

Гарваните се размърдаха, черни вълни пробягаха по морето от пера и клюнове.

— Мой Императоре — започна нервно Итрис, — нека да приключим с делото си и да се махаме оттук.

Дурун тъкмо щеше да му каже нещо, когато ръката му изведнъж избухна.

Анаис изпищя, когато горещата кръв я опръска, ала писъкът й не беше нищо в сравнение с рева на агония, нададен от съпруга й, който се взираше недоумяващо в дясната си ръка, превърнала се в пламтящ чукан. Лусия се измъкна от хватката му и също запищя, понеже дългата й руса коса се бе запалила. В същия миг всички гарвани излетяха едновременно, надигайки се като гигантски черен облак, и въздухът се изпълни с пърхането и пляскането на крилете им.

Итрис се бе вцепенил от страх от вида на птиците, за да обърне някакво внимание на Анаис, която бързо се отдалечи с Лусия и започна да гаси пламъците с голи ръце. Собствената коса на Дурун се бе запалила и сега огънят поглъщаше красивите копринени къдрици, а той неистово се мъчеше да го угаси с длани. Внезапно Итрис си даде сметка какво се бе случило с неговата пленничка и се втурна към майката и дъщерята. Той се поколеба за миг, възпрян от мисълта, че Анаис все пак беше негова Императрица, ала в крайна сметка очевидно преодоля това, защото нададе яростен вик и заби меча си в гърба на съпругата на Дурун.

Тя изкрещя толкова силно, че писъкът й се извиси над граченето на птиците; агонията й беше неописуема, ала по-лошо беше внезапното усещане за студенина, което я обгърна като леден покров, вкочанявайки снагата й. Анаис почти не усети как Итрис издърпва меча си от тялото й, разкъсвайки органи, мускули и кожа, за да го извади сред фонтан от ярка артериална кръв, защото вече потъваше в сивото лоно на безсъзнанието. Тя отчаяно прегърна Лусия с последните си останали сили, взирайки се в бледото лице на дъщеря си, а сълзите избликнаха от очите й, докато мокрото петно на гърба й ставаше все по-голямо.

Итрис се обърна да побегне, обаче изведнъж забеляза Тейн и Кайку в другия край на моста; мъжът беше с бръсната глава, а очите на младата жена имаха цвета на кръв. Гледката го накара да се спре и да се замисли за момент. Какви бяха тези — приятели или врагове? Дали трябваше да ги убие? Те ли бяха отговорни за онова, което се беше случило с Дурун? Това беше автоматичният инстинкт на войника, паузата трая само секунда, ала точно толкова трябваше на гарваните, за да стигнат до императорските стражи.

Итрис изкрещя ужасено, когато те го изпонакацаха, забивайки клюновете си в тила му, скалпа и лицето му като хиляди малки ножове, които кълцаха и режеха плътта му. Той отвори уста да изкрещи отново, ала те разкъсаха езика му. Човките им раздраха клепачите му и изгълтаха мекото желе на очите му. Той се строполи, мятайки се на всички страни, надавайки кошмарни стенания, обаче птиците бяха неумолими. Те бяха покрили всеки сантиметър от тялото му, докато накрая не остана част от него, която да не беше плувнала в кръв. Другите стражи бяха сполетени от същата съдба, преди да умрат.

В същото време гарваните се насочиха към Императора — крилете им го блъскаха в лицето, а още и още птици се забиваха в тялото му, забивайки клюновете си в него. Дурун, който продължаваше да се мъчи да загаси с длани пламъците, които вече бяха изпекли кожата по гърба, главата и врата му, отстъпи назад, търсейки спасение от птичата атака, когато гарваните изведнъж се нахвърлиха с нов устрем върху него. Мъжът се наклони рязко назад, покрит от главата до петите с мантия от пера и човки, и преди да съумее да възвърне равновесието си, бе прекатурен над парапета и полетя надолу в бездната. Последният му писък заглъхна, докато тялото му стремително се носеше надолу, стопявайки за секунди умопомрачителното разстояние, което го делеше от земята.

Когато Кайку и Тейн се доближиха до падналата Престолонаследничка, тишината отново се беше възцарила. Единствените шумове бяха пърхането на черните криле и раздиращия звук, с който пируващите птици късаха парчета месо от телата на мъртвите стражи. Анаис ридаеше, легнала напреки върху дъщеря си. Гърбът й бе плувнал в кръв, която бе потекла по ръцете й и сега се стичаше от ръкавите й, образувайки зловещи червени петна по позлатения под на моста. Кайку пропълзя до нея и нежно докосна рамото й.

— Жива ли е? — попита девойката.

Анаис се отдръпна малко назад, ала очите й не се отделиха от детето й. Лицето й беше посивяло и изглеждаше ужасно остаряло. Лусия лежеше неподвижно, със затворени очи. Гърбът й беше ужасно обгорен — зелената й рокля бе почерняла и станала на пепел там, където се бе допирала косата й. Дишането й беше повърхностно и пулсът й бе неравномерен, обаче тя не се събуди, когато майка й я разтърси.

Привидението, което ги бе повело из Цитаделата, което ги беше довело тук — бе това момиче. Беше ги довела абсолютно умишлено при себе си. Навярно предусещаше, че ще се озове в беда.

Ала изглежда бяха закъснели.

— Помогнете й. Тя е… моя дъщеря — промълви Анаис. Сякаш изобщо не забелязваше смъртоносните си рани.

Кайку кимна и за първи път Императрицата се вгледа в нея и забеляза пурпурните ириси на очите й. Тя се закашля и от устата й потече кръв. Девойката усети как се просълзява. Това беше Императрицата на Сарамир. Едно почти митично създание, държащо властта на цялата могъща империя в ръцете си. Само една нейна заповед и милиони хора щяха да отидат да се бият и да умрат, а цели флотилии щяха да прекосят океаните заради нея; тя стоеше най-близко до божествата от всички хора на света. Обаче, в крайна сметка, се оказа най-обикновен човек. Сега изглеждаше толкова малка — просто една крехка умираща жена. Кайку слушаше как Тейн се обръща към Нокту и Омеча, как произнася последни благословии за душата на владетелката им и почувства как я обзема неизмерима печал.

Изведнъж Анаис стисна ръката на Кайку в своята собствена, толкова силно, като че ли девойката беше като котва, която можеше да я задържи на този свят. Очите й бяха мътни и тя надали можеше да вижда.

— Страх ме е… — проплака тя. — Богове, толкова съм уплашена…

Кайку я погали по косата, усещайки под пръстите си нещо мокро… кръв.

— Спокойно — рече тя. — Смъртта не е чак толкова страшна.

Ала тя не можа да разбере дали Императрицата я чу, или не, защото светлината в очите на жената изведнъж помръкна, от устните й се отрони тежка въздишка и тя издъхна.

— Приятно пътешествие — прошепна Кайку и сълзите закапаха от ресниците й. Когато отново погледна нагоре, видя, че гарваните, които ги заобикаляха като черна вълна от пера, клюнове и очи, до един са обърнали глави към Престолонаследничката.

— Трябва да тръгваме — изведнъж рече Тейн. Той завъртя грубо Императрицата настрани и вдигна детето, понасяйки го с лекота въпреки ранения му крак. Гарваните се размърдаха неспокойно, ала той не им обърна никакво внимание. — Нищо не мога да направя тук. Тя има нужда от лекар.

Кайку не продума. Тя се изправи бавно, а погледът й продължаваше да е прикован в мъртвата жена, която лежеше пред нея. Започваше да усеща зараждащото се затопляне на нейната кана, провокирано от усилията, които бе положила, за да я концентрира върху толкова малка мишена като ръката на Императора. Какви мисли й минаха през главата тогава, дори тя не бе в състояние да каже; ала после се обърна и последва Тейн, който се бе завтекъл обратно към Цитаделата, понесъл на ръце низвергнатата Престолонаследничка на Сарамир.