Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (31)

Тридесет и първа глава

За един ужасен миг Мишани бе убедена, че стражите на Императрицата ще я обезглавят, докато бе застанала смирено пред владетелката, като някаква обикновена слугиня, без ритуалите, съпътстващи екзекуцията на хората с благороден произход. После усети грубите ръце, които я сграбчиха за раменете и я повдигнаха. По същия начин се отнесоха и с Асара. Анаис и Дурун седяха на троновете си и ги наблюдаваха отвисоко — лицето на Императрицата беше безстрастно, а на Императора — изкривено от самодоволна усмивка. Щяха да я отведат на съответното място и там да отделят главата от раменете й. Все пак бе аристократка, дори и да беше враг. Щяха да й позволят да умре по достоен начин заедно с прислужницата й, а не на пода на тронната зала на Императрицата.

Баракс Мос продължаваше да стои в единия край на подиума и да я гледа невъзмутимо. Тя срещна погледа му и не откри нищо там. Нямаше кой да помогне на нея и Асара. Часът им бе ударил.

После настъпи хаосът.

Оглушителен рев разтърси Цитаделата из основи. Стражите, които бяха сграбчили двете жени, се олюляха и отстъпиха назад, за да възстановят равновесието си. Миг по-късно избухна втора бомба, този път по-близо. Залата се разтресе, таванът изведнъж се напука и от него се посипа дъжд от камъни. Стражът, който държеше Мишани, се строполи на земята, повличайки я със себе си. Чуха се изплашени крясъци, които изведнъж нараснаха многократно, след като грохотът на трети, по-отдалечен взрив се усети в помещението. Дурун се опита да се изправи на крака и трябваше да се хване за облегалките на трона си, за да запази равновесие. Баракс Мос се оглеждаше трескаво наоколо, а на лицето му бе изписано объркване и гняв.

— Какво става? — извика Анаис със смесица от страх и възмущение в гласа си. — Какво става?

— Нападат Цитаделата! — изкрещя някой.

Вратите на тронната зала рязко се отвориха и вътре влетяха няколко дузини императорски стражи с извадени мечове. Мишани, която бе успяла да се измъкне от хватката на мъжа зад нея, си помисли, че бяха дошли, за да се присъединят към събратята си, ала само след миг разбра, че греши. Тези мъже не бяха дошли тук, за да пазят някого или нещо. Те идваха да убиват.

Мечовете проблеснаха на сутрешното слънце, докато се издигаха във въздуха, след което се врязаха в брони, мускули и кости. Тези императорски стражи, които не бяха повалени на земята от експлозията, не реагираха достатъчно бързо; съсякоха ги преди да извадят оръжията си. В тронната зала настъпи страшен смут — тези стражи, които не бяха посечени, се втурнаха веднага да защитят Императрицата. Мъжът, който бе държал Мишани, я сграбчи за глезена, щом видя, че тя се опитва да се измъкне, ала девойката го изрита здраво в лицето; чу се противен хрущящ звук, ознаменуващ счупването на носа му, и стражът се отпусна безжизнен на земята. Внезапно Асара се озова до нея, помагайки й да се изправи на крака; и нейният пазач лежеше проснат на пода, сполетян от сходна съдба.

Остриетата се сблъскваха едно с друго навсякъде около тях и мъжете крещяха. Жените се намираха в разгара на шеметния вихър от синьо-бели брони, неспособни да различат хората на Императрицата от самозванците, нахлули в залата. Мишани се сепна, когато един войник се блъсна гърбом в нея, след което светкавично се обърна и замахна с меча си да я посече; ала дали мъжът щеше да я убие или не, след като разпозна благородния й сан, беше въпрос, който остана без отговор. Асара изстреля ръката си напред и сграбчи гърлото му, а пръстите й премазаха гръкляна му с внезапно изхрущяване. Човекът се строполи на земята и се загърчи, напразно опитвайки се да си поеме въздух.

— Махай се оттук! — извика Баракс Мос на своя син, застанал на стъпалата към подиума с огромния си, закривен ятаган в ръцете си. Изборът на оръжието му говореше красноречиво за политиката, която водеше — груба сила, а не финес. Зад него Анаис крещеше някакви безсмислени заповеди, а гласът й не можеше да надвика шумотевицата. Императорското й излъчване сякаш се бе стопило и всичко, което й се бе събрало напоследък — несигурността, страхът и притесненията — изведнъж се прояви на лицето й. Тя беше предадена. Някой бе проникнал в Цитаделата. И ако този някой беше в Цитаделата, той можеше да…

— Лусия! — изкрещя тя в момента, в който съпругът й я хвана за ръката.

— Хайде! — нареди й той, повличайки я далеч от трона. Самозванците бяха проникнали през главния вход на залата, ала имаше и друга врата в задната й част за Императора и Императрицата, водеща към помещенията, където владетелите можеха да се пременят подобаващо, преди да излязат пред аудиторията. Преданите императорски стражи веднага образуваха жива стена, за да могат Дурун и Анаис да избягат.

Те тъкмо се бяха затичали натам, когато изведнъж един от стражите, съставящи стената, се обърна и се втурна към Императрицата, вдигайки меча си. Внезапно пред него изникна Баракс Мос, който замахна с огромния си ятаган, мъжът се поколеба за момент и бащата на Дурун го посече. Воинът се строполи на земята с изражение на комична изненада, изписано на лицето му.

— Рудрек! — извика Дурун, докато водеше жена си към безопасността. Един от стражите, носещ цветовете на командир, се отдели от биещите се и дотича при него. — Тръгвай! — изсъска му Императорът, така че никой друг, освен тях тримата, да може да ги чуе. — Намери Лусия и я доведи в Слънчевия чертог.

Рудрек кимна и се завтече да изпълни заповедта, без дори да отдаде чест. Той бе опитен, побелял воин, който не си падаше много по обноските, ала бе един от най-доверените им мъже. Анаис изпита известно облекчение при тази мисъл и се притисна към съпруга си, внезапно изпитала задоволство от силата му. Винаги тя беше тази, която бе активната, но досега никой не я беше заплашвал с физическо насилие, като изключим забавленията й с Дурун в спалнята; ала ето че сега ролите им се бяха разменили. Сега той беше водачът и тя покорно го следваше — мъжът й бе сграбчил тежкия си меч в едната си ръка, докато я държеше здраво с другата.

Шестима мъже се присъединиха към тях, докато напускаха тронната зала — кортеж от телохранители. На горните етажи на Цитаделата се чуваше пронизителният звън на камбаните, възвестяващи тревога, и сърцето на Анаис изведнъж се сви, а един глас започна да шепне в ушите й, питайки я как изобщо бе дръзнала да си въобрази, че може да възкачи дъщеря си на трона, че и да се надява, че ще остане жива след това…

* * *

Кайку кашляше и се давеше, докато се препъваше сред кълбестия дим, а ботушите й се подхлъзваха по натрошените отломки. Чуваше как наблизо пращи огън, а горещината ставаше все по-нетърпима, процеждайки се през тъмната пелена, забулила коридора. Някой виеше от мъка, други хора крещяха нещо, чийто смисъл тя не можеше да долови заради пищенето в ушите си. Девойката прикри лицето си с ръка, присвивайки сълзящите си очи, тътрейки се през знойния мрак, търсейки останалите.

Бе ги изгубила от поглед секунди след експлозията. Бомбата бе избухнала в ужасяваща близост, разрушавайки по-голямата част от кухненските помещения и опустошавайки коридорите в съседство. Кайку бе повалена на земята от взривната вълна, а отгоре й се посипа порой от отломки. На всичкото отгоре временно бе оглушала от шума. Когато се окопити, видя, че коридорите, които и бездруго не познаваше, са разрушени, и дезориентацията й беше пълна. Отчаяни слуги сновяха от стая в стая, проверявайки дали има оцелели; ала в гъстия дим бе почти невъзможно да се види нещо. Нечии ръце вдигнаха Кайку, видяха, че не е сериозно ранена, и я захвърлиха в един страничен коридор, нареждайки й да се качи горе. Докато се ориентира къде точно се намира, тя вече се беше изгубила.

Най-ужасното нещо при експлозията беше животинската паника, която бе породила у прислугата. Тези, които търчаха като обезумели покрай нея, бяха изгубили ума и дума от страх, неспособни да проумеят как така техният подреден и стабилен свят изведнъж се сгромолясва сред огън и дим. Лицата на неколцина бяха пребледнели и те се взираха като зомбита в една точка, сякаш експлозията бе помела и мозъците им. Никога досега не беше виждала хора, които да изглеждат толкова кухи и изпразнени.

Пожарът ставаше все по-свиреп; пламъците се разпространяваха с неочаквана скорост и девойката едва си пробиваше път, а кожата й изгаряше от топлина. Вече се чудеше дали изобщо ще успее да открие някой от другите в тази лудница, да не говорим за онова складово помещение, където се намираше ръждясалата решетка, откъдето бяха влезли; въпреки всичко обаче продължаваше да търси. Това й се струваше единственото разумно нещо, което можеше да направи в момента.

Изведнъж дочу нечии мъжки викове, извисяващи се над пищенето в ушите й. За секунда си помисли, че едва ли можеше да направи нещо за него; едва ли можеше да направи нещо за когото и да било, така че сто пъти по-добре би било да се опита да спаси собствената си кожа, защото мисията й беше по-важна от живота на всички тук. Ала в следващия момент реши, че не е способна да го изостави току-така.

Тя се затътри упорито към стаята, откъдето се чуваха виковете. Стените на помещението пламтяха. Тя изрита един тлеещ стол и се приведе, вдишвайки от лютивия въздух, след което се завтече към вратичката в другия край на стаята.

Това е било нещо като перално помещение преди, помисли си момичето; сега обаче водата в дървените корита кипеше, а дрехите и чаршафите се бяха овъглили, превръщайки се на пепел. Далечната стена бе унищожена и тя видя, доколкото можеше през кълбата дим, какво бе останало от съседните помещения — купчина камъни, отронена мазилка и всевъзможни отломки, защото таванът се беше продънил. Девойката погледна притеснено нагоре и видя, че гредоредът на помещението, където се намираше, се огъва и разцепва от горещината.

Викът проехтя отново и сълзящите й очи зърнаха един мъж, легнал в едно от коритата за пране — кожата му бе почерняла, а единият му крак се беше превърнал в окървавен чукан. Следите от изгарянията по тялото му бяха ужасни. Пометен от взривната вълна, той бе успял по някакъв начин да се добере до коритото, търсейки закрилата на водата; ала тя бе завряла, сварявайки го като рак. Той потъваше и се издигаше на повърхността, без да спира да крещи. Кайку нямаше как да му помогне, ала не можеше и да му обърне гръб. Очите й отново се навлажниха, но този път от съчувствие и печал.

Тогава забеляза как нещо помръдна в другия край на стаята.

Девойката изведнъж затаи дъх. Там стоеше малко момиченце, облечено в обикновена роба. Дълга, светла коса падаше на нежни къдрици по гърба й. Имаше овално лице, на което бе изписано объркано изражение. Ала това създание не беше от плът и кръв — то бе призрак, дух, чиито очертания трептяха и се замъгляваха, докато се приближаваше, като че ли това бе отражението й в развълнуваната повърхност на някоя езеро. Момиченцето се приближи до човека в коритото, без да се притеснява от пламъците. Кайку наблюдаваше онемяла как привидението потопи ръка във водата и тя изведнъж спря да кипи, като врящо котле, което е отместено от огъня. Обгореният мъж се обърна да я погледне и на лицето му се изписа израз на благодарност. После момичето положи малката си ръчица върху главата му и очите му се затвориха. Той въздъхна и потъна под водата.

Тогава привидението се обърна към Кайку и девойката се вгледа в големите му замечтани очи.

((… помогни ми… ))

Думите сякаш идваха от нейде много далеч, бяха едва доловими и като че ли пристигаха секунди след като момиченцето ги произнасяше. Гредите над главата й зловещо изскърцаха и Кайку погледна разтревожено към тавана. Тя се хвърли към вратата точно когато те се сгромолясаха с оглушителен трясък и в стаята се изсипа купчина натрошени камъни и пламтящи дървени отломки, от които се надигнаха задушливи валма дим.

Кайку прикри очи с длани и надзърна в помещението, където бе видяла привидението, ала сега там имаше само прах и пушек. Рухналият таван започваше да се отразява и на стените на стаята, в която се намираше в момента, и те започваха бавно, но неумолимо да се изкривяват.

— Махай се веднага оттам! — изкрещя някой, тя светкавично се обърна и видя един мъж с почервеняло лице, застанал под един свод, който трескаво й махаше с ръце. Той изведнъж изчезна, сякаш се изпари във въздуха, ала секунда по-късно на мястото му се появи привидението.

Кайку се затътри през горящата стая към коридора. Едва виждаше призрака през гъстия дим. Кашляйки, тя го последва, привела се ниско, за да избегне черната река от стелещ се дим, носеща се във въздуха. Наоколо се чуваха изплашените викове на хората, че всички трябва да се махнат оттук, преди всичко да се е срутило. Девойката не им обърна никакво внимание, твърдо решила да върви след призрака. Имаше чувството, че трябва да постъпи точно така, а напоследък се бе научила да се доверява все повече на инстинктите си.

— Кайку! — прозвуча някакъв глас и Тейн изведнъж я улови за рамото. Тя стисна китката му, за да се увери, че той наистина е до нея, ала нито отдели поглед от момиченцето, нито забави крачка.

— Какво става? — попита озадачено младежът, бързайки покрай нея.

— Не можеш ли да видиш?

— Какво да видя?

Кайку поклати нетърпеливо глава.

— Просто върви след мен.

— Ами другите?

— Те могат и сами да се погрижат за себе си.

Привидението водеше девойката далеч от погрома и след като свърнаха на няколко пъти по различни коридори, въздухът се поизбистри и тя можеше да диша отново без болка. Тейн вървеше до нея, без да задава никакви въпроси, убеден от непоколебимостта, изписана на лицето й. Полупрозрачната фигура бе винаги пред тях — ту влизаше в някое помещение, ту се мяркаше в края на коридора и те все не можеха да я настигнат. Скоро пламъците останаха зад гърба им и започнаха да се разминават с тичащи стражи и писари, никой от които като че ли не забелязваше малкото момиче-фантом. От припряността им девойката заключи, че експлозиите, които беше чула, едва ли бяха единственият проблем на Цитаделата, ала това изобщо не я интересуваше. Единственото нещо, което я вълнуваше в момента, беше призрачното момиченце и тя го следваше неотлъчно.

* * *

Кайлин, Заелис и Юги напуснаха задимените коридори, търсейки място, където стените да не се тресат и въздухът да става за дишане. Повечето слуги се бяха изпокрили кой където намери след взривовете, поради което коридорите бяха опустели и тримата оцелели се придвижваха значително по-бързо. Това бе добре дошло за Кайлин, която изпитваше остра нужда от уединение.

— Тук — каза тя и мъжете я последваха в една изоставена кухня, лишена от прозорци, където някакъв казан с яхния къкреше над огъня незнайно откога, а каменните стени се бяха изпотили от изпаренията. Железни гърнета и тигани висяха на ръждясали гвоздейчета, а друга част се валяха сред мръсотията на пода, навярно съборени от експлозията. Кайлин се огледа.

— Тук е добре — рече.

— Добре за какво? — попита Заелис. — Трябва да се отдалечим колкото се може повече от пожара.

— Трябва да остана сама за известно време. Никой няма да влезе тук. Вече сме достатъчно далеч от пламъците.

— Богове, не видяхте ли Еспин? — попита Юги, прокарвайки ръка през почернялата си от саждите коса. — Ами другите двама?

Всъщност Кайлин бе видяла Еспин — проснат под отломките, с окървавено лице и изпотрошени кости. За лош късмет се бе изпречил на пътя на ударната вълна, която безжалостно го бе помляла.

— Тейн и Кайку ще трябва сами да се погрижат за себе си — изрече хладно тя. Не можеше да прежали лесно девойката — особено след всички надежди, които й бе възложила — ала за момента имаше по-належащи неща, които трябваше да се свършат.

Заелис бе обезумял от потрес.

— Бомби! Бомби в Цитаделата! Богове, какво става тук? Това е нечувано!

— Това е дело на Вирч — рече Кайлин.

Тя отмести няколко стола, за да освободи малко пространство, след което се обърна с лице към казана. Двамата мъже наблюдаваха безмълвно как тя си поема дъх, отпускайки рамене. Мирисът на яхния изпълваше въздуха и кожата на Юги настръхна от горещината, обаче никой от тях не се осмели да обезпокои Сестрата. Тя затвори очи и разпери пръстите на ръцете си. Главата й се наклони напред и тя въздъхна тежко; когато вдигна отново глава и клепачите й се отвориха, ирисите й бяха кървавочервени и спътниците й осъзнаха, че в момента Кайлин вижда неща, невидими за човешкия взор.

— Аз ще се справя с Върховния Чаросплетник. Вие двамата отидете в градините на покрива. Намерете Престолонаследничката. Още не сме загубили. Този безпорядък може да се окаже от полза за нас.

Заелис кимна, после той и Юги се отдалечиха, а вратата на задушната кухничка се затвори зад тях.

* * *

Кайлин се рееше в един океан от светлина, сред милиони тънки златисти нишки, които потрепваха едва-едва. Както всеки път, когато се гмурнеше в Чаросплетието, и сега бе обзета от еуфория, която спираше дъха й и караше сърцето й да изхвръкне; блясъкът и великолепието на този невиждано красив свят бе несравнимо. Тя си позволи да се наслади на изяществото му за един миг, след което желязната й дисциплина се намеси и жената възвърна самообладанието си, игнорирайки фалшивите обещания за вечно блаженство.

Отново с бистър ум, тя запровира съзнанието си покрай влакната с безкрайна предпазливост, изящно премествайки се от снопче на снопче като умелите пръсти на арфист. Кайлин търсеше онези нишки, които бяха деформирани и изкривени, онези снопове светлина, които се бяха превърнали в конците на нищо неподозиращите марионетки в Императорската цитадела. Някой се намесваше грубо в събитията, контролирайки куклите си отдалеч. Тя можеше да почувства покварата в Чаросплетието, обгръщаща няколко души в Цитаделата, и знаеше, че те са под влиянието на онзи някой. Хората си въобразяваха, че именно те са подстрекателите на настъпилите размирици, ала не подозираха нищичко за истинския подстрекател и докато Кайлин не го откриеше, положението щеше да си остане непроменено.

Ето защо тя се носеше между снопчетата, проучвайки ги внимателно, и с всяко деформирано влакно откриваше все повече и повече следи от пръстите на кукловода. Най-накрая, когато се почувства напълно готова, тя се отправи директно към източника на покварата.

* * *

Вирч не бе помръдвал от мястото си от изгрев слънце и продължаваше да седи с кръстосани крака на пода в центъра на стаята си. Останките от старицата, която бе надробил на парчета, се валяха на пода до едната стена, и прегладнелият чакал бе отмъкнал две хапки от плътта й, когато си мислеше, че е извън обсега на вещера. Разбира се, той никога не беше извън обсега му; нито пък момичето, което продължаваше да се крие наблизо. Би могъл да използва Чаросплетието, за да ги открие, и когато ги намери, да спре сърцата им или да строши ставите им. Това обаче беше детински лесно, а старецът не беше толкова нечестен. Той бе впечатлен, че момичето беше проявило достатъчно мъдрост да не се опита да го нападне, докато чаросплиташе или спеше, защото, без значение колко отпуснат изглеждаше, щеше да я убие, преди да се е отдалечила и на метър. Щом тя не го мамеше, нямаше да я мами и той. Да продължава да си играе на криеница; единственият ключ за вратата висеше около врата му и тя нямаше как да се измъкне. Беше му забавно да види колко ли дълго щеше да издържи това девойче.

Жени. Хитри същества бяха това. Доста хитри, ако можеше да се вярва на доказателствата от миналото. Организацията на Чаросплетниците приемаше само възрастни мъже в редиците си поради две причини — децата бяха твърде недисциплинирани, а жените — прекалено способни. В ранните дни, последвали откритието на вещерския камък, бе станало очевидно, че жените превъзхождаха десетократно мъжете по отношение на уменията си да въздействат на Чаросплетието. То представляваше същността, есенцията на природата, а мъжете можеха единствено да насилват природата да се подчинява на волята им — непохватно и грубо. Жените обаче действаха като част от нея и това им се удаваше с лекота. В онези първи години на безумието, скрити в поселището в планините, където сега се издигаше величественият Адерач, жените бяха станали много по-могъщи от мъжете; ала тъй като ставаше дума за миньорско градче, представителките на женското съсловие бяха малко на брой. Клането бе краткотрайно. След като мъжете бяха почувствали силата на вещерските камъни, и последните остатъци от съвестта им бързо се бяха изпарили. От този ден нататък само възрастни мъже бяха приемани в братството; мъже, които търсеха знание, власт или величие.

Същият начин на мислене бе наложил практиката да се убиват новородените Различни през последните векове, когато бе установено, че момиченцата се раждат със зачатъчни умения да въздействат върху Чаросплетието. По някакъв начин, навярно заради влиянието на вещерския камък върху родителите им и храната им, замърсена от заразената почва, ембрионите придобиваха инстинкта, че човек можеше да стане Чаросплетник, стига да преминеше през известно обучение. И това бе така естествено за тях като дишането. Ала вещерите вече бяха заздравили позициите си и обикновените хора се страхуваха от необикновените умения на новородените. Така бе поставено началото на практиката да се убиват Различните. Не само тези, които могат да чаросплитат, защото щеше да стане много подозрително; всички, които имаха по-особени дарби, трябваше да умрат, за да могат Вещерите да запазят тайните си.

Сега обаче нямаше време за подобни размишления. Той се носеше из Цитаделата с една част от съзнанието си, търсейки онези нередности в Чаросплетието, които го бяха разтревожили преди. Тези, които бяха взривили бомбите, не го интересуваха, защото вече бяха загинали до един от собствените си изобретения. Вирч бе поел директно контрола върху съзнанията им, защото се опасяваше, че могат да се разколебаят в последния момент. Вещерът обаче със задоволство установи, че волята им не се прекърши до последния момент.

Натрапникът поотслаби защитата си за малко, след като бомбите експлодираха, ала Вирч бе зает с други неща и за жалост нямаше как да се разправи с него. Сега обаче бе съсредоточил цялото си внимание да го открие отново. В Цитаделата цареше хаос и останалата част от плана щеше да следва своя закономерен ход. Най-сериозната му грижа в момента беше този незнаен враг под носа му.

Ала Вирч беше Върховен Чаросплетник от твърде отдавна; открай време никой не бе дръзвал да се изправи срещу него и той беше свикнал с това да няма никакви съперници. Понесъл се из влакната на Чаросплетието, той изобщо не забеляза черната вдовица, пълзяща по нишките на собствената му паяжина, докато тя не се нахвърли отгоре му.

Вещерът осъзна грешката си твърде късно. Това не беше непохватното тътрене на по-слаб Чаросплетник; ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Дори най-могъщите представители на братството му оставяха следи там, откъдето минаваха — било разкъсани влакна, било оплетени възли, ала натрапницата (защото това можеше да е само една жена) беше нежна като коприна и се плъзгаше гладко през Чаросплетието, без да остави и следа. Прави бяха Вещерите и имаше защо да се страхуват от жените.

Той внезапно се отдръпна назад, обзет от ужас, защото знаеше, че тя е вътре, зад защитата му. Нанесе й отчаян удар, ала тя се движеше като порив на вятъра. Натрапницата се извиваше и описваше пируети, разкъсваше нишките му и мълниеносно се плъзгаше натам, където не беше насочено вниманието му. Върховният Чаросплетник започна да се поддава на паниката; той се помъчи да си спомни някои от онези техники, които владееше толкова добре, преди да се превърне в надут и самодоволен пуяк, онези похвати, с помощта на които щеше да я изтласка от себе си; ала безумието бе опустошило паметта му и той не бе в състояние да събере мислите си.

— Разкарай се от мен! — изкрещя пискливо в тишината. Чакалът се стресна и побягна, драскайки по пода с ноктите си.

Вещерът насочи мислите си навътре и почувства ефирното й напредване през нишките, които го свързваха с външния свят, прилива и отлива на дишането си, допирът на одеждите до кожата му. Обезумял, той започна да заплита, да приготвя капани, да създава проходи, водещи към лабиринти, в които да се изгуби завинаги. Ала Вирч едва можеше да я почувства, да не говорим да я спре, и единственото, което бе в състояние да стори, бе само да отложи неизбежното. Не можеше да си позволи да я проследи до източника й дори и с най-нищожната част от съзнанието си — нямаше никаква представа коя е и къде се намира. Нямаше къде да нанесе удар.

Имаше чувството, че нашественичката го връхлита от всички посоки едновременно, стрелвайки се тук и там, за да го разкъса и убоде, изпращайки подвеждащи вибрации по искрящите фибри на бойното поле. Той бясно се мяташе насам-натам, впримчен в хватката на увеличаваща се паника, опитвайки се да я надхитри, ала нищо не помагаше и Вещерът отчаяно си даде сметка, че няма какво друго да направи. Тогава осъзна колко атрофирали бяха силите му — на него, най-великия измежду Чаросплетниците. Толкова дълго време се беше наслаждавал на върховното си господство, че уменията му да се адаптира бяха закърнели и изгнили. Той не можеше да я победи.

Осъзнал това, Вирч разхлаби защитата си. Това, повече от всичко, което бе сторил досега, накара натрапницата да се поколебае за миг и той не пропусна да се възползва от предоставилия му се шанс. Вещерът се хвърли в Чаросплетието, докато се мъчеше да навие огромно кълбо прежда, натиквайки го в гърлото си. Нападателят му видя твърде късно какво се опитва да направи, ала вече не можеше да стори нищо, за да го предотврати. Вирч изплю макарата, влагайки всичките си сили в това си действие, и тя се разнищи, разпръсквайки се на милиони нишки, които се понесоха вихрено из пейзажа на Чаросплетието, разпространявайки се във всички посоки. Грандиозен предупредителен сигнал, оглушително съобщение до всеки Чаросплетник в Сарамир и отвъд него. Нашественичката се олюля от силата на неговия вик, безмълвен крясък-предупреждение към всички негови братя: „Пазете се! Пазете се! Жени се намесват в Чаросплетието!“

Ала Вирч беше хитър и сред неизброимите нишки имаше една по-различна, която бе с точно определена цел и посока. И от бездънния мрак, където се криеха от дневната светлина, четири демона на сенките изведнъж надигнаха едновременно главите си, а очите им проблеснаха като фенери.

Посланието беше просто. Образът на Лусия ту Еринима, Престолонаследничка на Сарамир, заедно с впечатления за мирис, местоположение и онази почти недоловима вибрация, обозначаваща присъствието й — всичко, от което шин-шините се нуждаеха, за да я проследят. Плюс елементарната заповед, изразена не чрез средствата на езика, а посредством ослепителния проблясък на стаеното в нея значение.

„Смърт.“

Тогава Кайлин нанесе съкрушителния си удар, ухапването на черната вдовица, което го връхлетя ненадейно и Върховният Чаросплетник разбра, че тя е преодоляла всичките му прегради и е стигнала до сърцевината му. Сетивата му бяха парализирани, а контролът му върху Чаросплетието бе отнет, Беше безпомощен. Един безкраен миг на тотален и унизителен ужас, когато той усети как нашественичката се навива на кълбо в мозъка му, взема нишката на живота му в пръстите си и започва да си играе с нея. След което, извивайки я внезапно, непознатата я скъса.

В покоите си Върховният Чаросплетник изкрещя, присви се на две и се строполи на пода.

Отново настъпи тишина. Тя продължи може би час, преди чакалът да събере достатъчно смелост, за да подаде глава от мястото, където се бе скрил. След още час и нещо се показа и момичето — дрехите й бяха разкъсани, а лицето й беше покрито с мръсотия. Тя надзърна през свода, трепереща от глад и страх. Единственият звук, който наруши тишината и сякаш продължи цяла вечност, беше тихото, монотонно лочене.

Трупът на Вирч лежеше с лице към пода, гол под парцаливата си роба. Гъстата кръв, избликнала от носа, очите и устата му, се бе насъбрала в Маската му, откъдето преливаше на мръсните плочки, събирайки се в алени локвички. Чакалът продължаваше да лочи от нея.

Момичето стоеше под свода и се взираше, неспособно да повярва на очите си. Боеше се да не би това да се окаже някакъв номер. Едва когато чакалът започна да дъвче пръстите на Вещера, тя се успокои малко. Изглежда чудовището наистина беше умряло.

Тя изхлипа и се приближи неуверено. Чакалът веднага изръмжа, ала в крайна сметка отстъпи назад. Около врата на Вирч, скрит под робата му, имаше меден ключ. Момичето бързо го свали от шията му, готово да побегне и при най-слабото движение от негова страна. Той обаче не помръдна. Тя се вгледа в трупа му за известно време, след което внезапно се изплю отгоре му. После, страхувайки се, че е отишла твърде далеч, побягна към заключената външна врата и свободата си, докато чакалът възобновяваше угощението си.