Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (28)

Двадесет и осма глава

Армиите на родовете Керестин и Амача се срещнаха една с друга на тревистата равнина, намираща се на запад от Аксками. Прежурящите лъчи на утринното слънце, съчетани с пълната липса на какъвто и да е ветрец, който да раздвижи знойния, влажен въздух, бяха направили жегата нетърпима, а още не бе станало дори пладне. Лъскавият метал на мечовете, пушките и върховете на копията хвърляше златисти отблясъци, които караха войниците да засланят челата си с ръка, присвивайки очи. Войските на рода Керестин бяха разположени в западната част на равнината и техните златно-черни знамена висяха отпуснато в неподвижния въздух. Срещу тях, на изток, се бяха наредили бойците на рода Амача, като техните червени и кафяви флагове се смесваха с цветовете на по-дребните семейства, избрали да ги подкрепят в начинанието им. И двете армии разполагаха с топове, оформени като демони и духове, чиято зинала паст бе готова всеки момент да избълва огън в адския зной. Между войските се простираше бойното поле — широка ивица избуяла, още несмачкана от ботушите на войниците трева, където щяха да се срещнат, ако се стигнеше до конфликт.

Числеността на армиите беше огромна. Бойците на Амача надхвърляха десет хиляди, а Керестиновите наброяваха още повече — жива вълна, която помиташе всичко по пътя си и сега едва се задържаше на ръба на разпадането. Погледнати от градските стени, те приличаха на два огромни басейна от остриета, пушки и брони. Първата линия бе отредена за пешаците, след тях се виждаха коне и манкстуи, които пръхтяха и чаткаха нервно с копита, а зад тях се намираха стрелците с пушки, които чистеха и подготвяха оръжията си. Далеч от фронтовата линия се забелязваха пъстроцветните шатри, вариращи от най-обикновени до пищни като малки дворци. Докато в предните редици цареше ред и спокойствие, ариергардът на армиите кипеше от живот — там течеше непрекъснато движение на стоки, боеприпаси, войници; издигаха се нови шатри, поправяха се оръдия, преправяха се брони. На изток гигантските бежови стени на Аксками се издигаха величествено, простирайки се далеч отвъд двата края на бойното поле, след което се извиваха и се изгубваха от поглед в далечината. Зад многобройните стражеви кули, зад плетеницата от улици, далеч над всичко в града, се виждаше Императорската цитадела, чиито златисти стени изглеждаха избледнели заради огромното разстояние.

Двете огромни формации стояха една срещу друга в знойната мараня и чакаха.

Армиите на рода Керестин бяха започнали похода си към столицата преди няколко дни, ала изобщо не бързаха; правеха обходи, за да се слеят с някои по-малки сили по пътя си, войски на дребни благородници, обвързали се с каузата на Керестин. После закъсняха, защото трябваше да заобиколят земите на рода Коли около залива Матакса. Баракс Коли бе решил твърдо да подкрепи Сонмага, за добро или за зло.

Родът Керестин бе изместен от трона от рода Еринима поради безчестие, а не в следствие на война. Последният Кръвен Император от рода Керестин — Мамис — бе излъгал пред съвета на аристократите по едни доста важни проблеми и беше разкрит. Той бе направил единственото разумно нещо — беше абдикирал — понеже съветът бе гласувал вот на недоверие към владетеля си; след което бащата на Анаис беше запълнил вакантното място. Ала въпреки че Мамис бе изгубил силата на Императорските стражи, които се бяха заклели да пазят Императора, независимо към кое семейство принадлежи, родът Керестин беше успял да запази огромната си армия, която му бе извоювала престола навремето. Представителите на фамилията бяха решили да изчакат появата на благоприятен момент и ето че сега търпението им беше възнаградено.

Сонмага ту Амача бе не по-малко амбициозен, ала неговите амбиции се простираха по-далеч, отколкото позволяваха средствата му. Той беше убеден, че Престолонаследничката в никакъв случай не трябваше да сяда на трона, дори и Анаис да си останеше Императрица. Само ако тази проклета жена Мишани си беше свършила работата, тогава всичко това щеше да се избегне. Той не искаше гражданска война, понеже се боеше, че ще я изгуби. След десетина години, когато събереше достатъчно подкрепа, когато плановете му бяха донесли плодове… може би тогава щеше да настъпи часът да нанесе съкрушителния удар. Премахването на Престолонаследничката обаче щеше да реши всичките им проблеми. Керестин вече нямаше да има справедлива кауза, под чиито знамена да събира благородниците и поддръжниците му мигом щяха да го изоставят. Искаше му се Пърлок да бе убил малката кучка, когато беше имал тази възможност, вместо да реже разни кичури от главата й; ала крадецът се беше изпарил яко дим в момента, когато бе получил парите си, и никой не го беше виждал оттогава.

Шатрата на Сонмага се издигаше над морето от оръжия като величествен остров, обагрен в кафяво и алено, заобиколен от по-малки островчета. Постоянното движение на войници и коне наоколо не секваше нито за миг. Миризмата на пот бе всепроникваща, а глъчката бе толкова оглушителна, че хората трябваше да си крещят един на друг, за да се чуят. Палатката на Сонмага се намираше недалеч от стените на Аксками — той беше прекосил Зан и бе разположил отрядите си между тези на Керестин и столицата. Изобщо не искаше гражданска война, ала проклет да бъде от боговете, ако пуснеше рода Керестин да влезе в престолния град без бой.

Вестоносците на рода Коли дойдоха преди пладне, двадесет войници с кожени брони, боядисани в черно и бяло. Те пристигнаха на коне, вързали черни ленти на главите си, за да се предпазят от слънчев удар, а присвитите им очи гледаха заплашително. Водеше ги самият Баракс Авун, вирнал високо плешивата си глава, докато яздеше, а на лицето му като по чудо не бе изписано вечното му уморено изражение — може би го бе пожертвал в името на бляскавата си поява.

Редиците на армията на Амача се разделиха, за да пропуснат новодошлите. Обстоятелството, че Бараксът бе дошъл лично, имаше голямо значение. Кортежът мина покрай строените войници и спря пред шатрата на Баракс Сонмага, където главата на рода Коли слезе от коня си и бе въведен вътре.

Сонмага тъкмо изучаваше една карта, разположил се на пода върху плетена рогозка, ала веднага се изправи, когато гостът му влезе. Покрай стените на шатрата се виждаха ниски масички, отрупани с най-различни блюда, ракли за дрехи, всевъзможни схеми и закачалка, на която висеше бронята му. Вътре бе доста задушно, ала си беше истинска райска градина в сравнение с положението отвън, под прежурящите лъчи на окото на Нуку, а и палатката успяваше да притъпи по някакъв начин невероятната какофония, която цареше в лагера.

— Авун — започна Сонмага, — какви са новините? — Думите му прозвучаха обидно неофициално, ала никой от двамата не бе особено загрижен за етикета в тези смутни времена.

Посетителят го изгледа, а умореният вид се върна на физиономията му.

— Вече ги знаеш.

Сонмага вдигна въпросително вежди, впечатлен от проницателността на госта си.

— Да, така е. Седни, моля те.

Двамата се разположиха на рогозките на пода и домакинът наля по чаша тъмночервено вино. Предводителят на рода Коли изчака Сонмага да изпие по-голямата част от своето, преди да се осмели да отпие една глътка.

— Войските на рода Батик приближават града откъм изток — каза Авун. — Ако бяха поели директно на юг от земите на Баракс Мос, щяхме да ги забележим преди доста време. Те обаче са прекосили Джабаза, описвайки голям полукръг, за да не можем да ги засечем. Сега са почти пред градските порти.

Сонмага бе достатъчно опитен, за да не позволи на презрението, което изпитваше към този човек, да си проличи на лицето му. Извинения, вечно някакви извинения. Та този мъж не можеше да контролира собствената си дъщеря, собствената си плът и кръв; всъщност, ако можеше да се вярва на думите му, сега момичето бе избягало от къщи и се водеше изчезнало. За такъв брилянтен (според слуховете) интригант и играч в императорския двор това изглеждаше доста нелепо. Отчаяното му желание за съвместни търговски операции със Сонмага разкри жалкото състояние на бизнеса му в залива Матакса; той дори се изпусна колко зле поддържани били гемиите му и как можели да потънат всеки момент. Главата на рода Амача винаги бе смятал Коли за една от най-благородните фамилии, за непобедима търговска империя, ала откакто обстоятелствата бяха събрали Авун и Сонмага заедно, видя колко се беше заблуждавал. Авун бе мекушав и податлив на влияние. Баракс Амача нямаше нищо против това. Отрядите, които плешивият му гост щеше да доведе в тази патова ситуация, бяха важна част от армията на Сонмага. И ако цената за това беше да го слуша как се съгласява безропотно с всичко, което му кажеше, докато обсъждаха бойните планове и стратегията си, позволявайки му дори да контролира движението на войниците на Коли… е, това си беше направо нищожна цена.

— Как мислиш, дали Григи знае за това? — беше баналният въпрос на госта.

— Без съмнение — отвърна Сонмага. — Ще бъдат в града до утре следобед. Очевидно Императрицата е решила да ги пусне вътре. Не мога да си представя, че биха потеглили към столицата с някакви други намерения, при положение че Мос и Дурун не са излизали от Цитаделата.

— Имаш ли шпиони там?

— Та то е повече от ясно — сопна се домакинът, неспособен да сдържи гнева си. Нима този човек нямаше свои очи и уши в най-важната сграда в Империята? — Всички в Цитаделата го знаят. Ако войските на рода Батик се опитат да превземат Аксками със сила, императорските стражи ще убият Дурун и Мос на часа. Те са положили клетва за вярност към Императрицата, а не към нейния съпруг. Ето защо трябва да приемем, че настъпват към града с нейно съгласие.

Авун кимна с разбиране. Сонмага го изгледа над ръба на чашата си, докато отпиваше от виното си.

— Излиза, че сме в безизходно положение — каза гостът накрая, обличайки в думи онова, което беше повече от ясно за Сонмага.

— Това, което ме вълнува в момента, е поведението на Григи — рече домакинът. — Той навярно си дава сметка, че никога няма да може да нахлуе в Аксками, ако бойците на Батик са вътре. Единствената му надежда е да проникне в престолния град преди тях. Което означава да мине през нас.

— Тогава защо не се махнем от пътя му? — попита внезапно Авун. Очите на Сонмага се ококориха от изумление. Коли се запъна. — Ами, как да го кажа, нали всъщност искаме Престолонаследничката да бъде обезнаследена? Ако останем на пътя на Керестин, всъщност излиза, че пазим столицата, докато армията на Батик пристигне. Родът Еринима ще си запази трона и рано или късно Престолонаследничката ще дойде на власт.

— Мислиш ли, че не осъзнавам това? — излая събеседникът му. — Мислиш ли, че през цялото това време не съм търсил други начини да свърша онова, което дъщеря ти не можа да направи? — Гостът се сви уплашено при вида на разгневения Баракс, който изглеждаше двойно по-едър от слабичкия Авун. — Аз не искам Керестин на трона; искам родът Еринима да продължи да управлява, и когато дъщерята на Анаис умре — защото, помни ми думата, тя ще умре, било заради мен, било заради гражданите на Аксками — ще разполагам с много повече години, през които да се подготвя, преди часът на Анаис да удари. А щом и тя издъхне, бездетна и безплодна, тогава ние от рода Амача ще бъдем готови да се срещнем и с най-могъщия си враг и да предявим претенции към трона, който никога не е бил в наша власт. Ако Керестин сега влезе в Аксками със силите, които са под негово командване, ще управляват Сарамир десетилетия напред. Не мога да се надявам да повторят глупавата си грешка, както се бяха издънили едно време. Сега мога само да ги наглеждам и да чакам. Родът Батик може и да заздрави отбраната на столицата за момента, ала дори хиляда мъже не могат да пазят Лусия вечно. В момента печеля време, Авун, понеже още не е дошъл моментът да нанасям удари.

Погледът на плешивия мъж помръкна, засрамен, задето бе обидил Сонмага, който изсумтя недоволно и се изправи на крака. Авун си остана на мястото си, а главата му беше наведена като на слуга. Събеседникът му го изгледа.

— Ставай, Авун. Не бива да се караме. Много добре знаеш, както и аз, че вече не можем да се откажем. И ти, и аз сме влезли в играта. Само не позволявай смелостта ти да те напусне.

Отговорът на госта, какъвто и да беше той, изведнъж беше прекъснат от чудовищна експлозия някъде наблизо, съпроводена от страховит рев и ослепителен проблясък на светлина, който озари тънкото платнище на шатрата. Сонмага изруга изненадано, а в следващия момент се вдигна неописуема врява, предизвикана от гласовете на хиляди мъже, закрещели едновременно. Последва още един взрив, после трети — монотонният грохот на артилерията, запращаща снаряди с горяща смес, които се пръскаха там, където паднеха, поразявайки всичко живо наоколо.

— Могъщи богове, това копеле ни напада! — изрева Сонмага. Дочуваше далечните бойни викове на войниците на Керестин, тичащи като един към очакващия ги враг — истинска лавина от мечове, копия и дерящи се гърла, всепомитащи и безжалостни като гигантска вълна. Само след миг към тях се присъединиха и крясъците на войниците на рода Амача, които се чуваха доста по-силно и по-отблизо. Генералите изпращаха бойците от предната линия в боя.

— Изобщо не очаквах, че ще направи това — ядосваше се на себе си Сонмага, докато обличаше бронята си. — Идиот! Не съзнава ли, че така ще унищожи и двама ни? Изобщо не очаквах подобно нещо от него!

Изведнъж почувства как някой го сграбчва силно за ръката; той се обърна и срещна погледа на Авун, който се бе изправил на краката си, бърз като змия.

— Има много неща, които изобщо не си очаквал — просъска гостът му. В ръката му проблесна дълъг кинжал, който се вряза под брадатата челюст на Сонмага, а тънкото му острие разкъса мозъка му. По-едрият мъж зяпна потресен. Очите му се изцъклиха, почервенели от кръв; ала животът вече го бе напуснал, отнет от това единично пробождане, и зениците му не виждаха нищичко. Тялото му се отпусна, могъщите му някога мускули внезапно изгубиха силата си и Авун отстъпи крачка назад и извади окървавения си кинжал, преди предводителят на рода Амача да се строполи тежко на земята, а носът му да се надроби на каша от удара в пода.

Плешивият мъж погледна към падналия Баракс. Духове, колко беше лековерен! Толкова лесно повярва, че родът Коли е готов да му се подчини, само защото са имали доста минали противоречия с рода Керестин. Сонмага беше човек с ограничен ум, който очевидно не разбираше, че политическият съюзник е най-ценен, когато се държи в тайна. Фасадата на враждата между Керестин и Коли бе успяла да заблуди повечето хора, с изключение на малцина мъдри люде. Очевидно Сонмага не беше от тях.

Авун закрачи към изхода на палатката. Лишени от водач, силите на рода Амача щяха да бъдат доста объркани. Войските на рода Коли щяха да се обърнат срещу тях, когато настанеше подходящия момент, нападайки ги изотвътре. Григи ту Керестин вече бе наясно с бойните планове на Сонмага — които той бе така добър да сподели с Авун — и в момента беше твърде късно тепърва да се променят, понеже генералите му вече бяха получили своите заповеди. Появата на рода Батик означаваше, че времето им беше адски ограничено. Сонмага и хората му бяха пречка, която просто трябваше да бъде премахната. А благодарение на информацията за маневрите на войските на Амача, която Авун беше дал на Григи, щеше да настане истинско клане.

Той вдигна покривалото на входа и излезе под прежурящите слънчеви лъчи. Наоколо цареше истински хаос, крещяха мъже, дрънчаха мечове, препускаха коне. Пламъци облизваха въздуха съвсем наблизо, изпращайки черни колони гъст пушек към небето. В далечината двете армии се сблъскаха с нечуван грохот и хиляди остриета се срещнаха в една метална какофония. Авун се добра до коня си, пазен от един от верните му хора, и бързо се метна на седлото. Видя как някакъв войник влиза в шатрата на Баракса и побърза да забие пети в хълбоците на жребеца, ала вече беше твърде късно, за да го хванат. О, без съмнение щяха да се досетят кой е виновникът, но дотогава бойците на Коли щяха да са се обърнали срещу тях и горките войничета щяха да се озоват в клещи, досущ като тези на раците от залива Матакса, благодарение на които бе натрупал богатството си. Стори му се, че чува силен вик от шатрата на Сонмага и на устните му изплува доволна усмивка.

Единственото, за което съжаляваше, беше Мишани. Само ако му се беше доверила, както трябваше да постъпи една добра дъщеря. Той нямаше никакво намерение да убива Престолонаследничката. Това щеше да накара много благородници да оттеглят подкрепата си към него и рода Керестин. Авун бе заменил инфектираната нощница с напълно безобидна, преди да я изпрати към Цитаделата. Никога не би рискувал живота на дъщеря си и репутацията на семейството си заради Сонмага; просто щеше да каже на Баракса, че очевидно болестта не се е отразила на Лусия. Кой можеше да знае какъв беше имунитетът на Различните? Ала ето че Мишани се беше провалила, обърна се срещу него… и накрая го изостави. Малко го интересуваше дали беше жива или умряла. Тя бе доказала, че няма никаква съвест и преданост. Вече изобщо не го интересуваше. Той имаше по-големи планове.

Около него умираха все повече и повече хора и от предсмъртните им викове усмивката му ставаше все по-широка. Как обичаше да си играе подобни игрички!