Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (27)

Двадесет и седма глава

— Първата стъпка — изрече спокойно Кайлин. — Първата стъпка е най-важната. И най-опасната.

Малката пещера, в която се намираха, сякаш помръдваше под треперливата светлина на единичната факла, горяща на стената. Тук долу, сред костите на земята, беше доста студено, независимо от топлата лятна нощ навън. Кайку изпита странното чувство, че тя и Кайлин са отделени от всички останали живи същества и сега тази скална полусфера, в която се намираха, представляваше техният свят. Пещерата бе гола и пуста, миниатюрно мехурче въздух сред смазващата каменна мантия, притискаща ги от всички страни. Тесният проход, който свързваше тази уединена килийка с останалите пещери на Лоното, изглеждаше безкраен, и момичето се зачуди какво ли щеше да стане, ако тръгнеше по него, и къде ли щеше да се озове?

Тя седеше с кръстосани нозе на плетената рогозка в центъра на килията, ефирната й кестенява коса бе влажна и разчорлена, а очите й бяха затворени. Кайлин крачеше наблизо, извисявайки се в мрака, като главата й почти докосваше тавана. Ботушите й кънтяха кухо по каменния под. Тя говореше нещо, ала гласът й звучеше хипнотизиращо и Кайку едва чуваше думите, обаче за сметка на това значенията им се врязваха ярко в съзнанието й.

— Твоята кана е като някакъв див звяр. Тя е неконтролируема, първична, готова веднага да изскочи, когато се разяриш. Преди да започнеш да я дресираш, трябва първо да й сложиш намордник, да я вържеш, да я направиш безопасна, доколкото можеш.

Момичето усети как изведнъж я побиват тръпки на безпокойство. Цяла седмица се бе подготвяла за този момент под строгите и неумолими напътствия на Кайлин, а ето че сега, когато той най-сетне бе настъпил, се чувстваше уплашена. Боеше се от онова вътре в нея, от това, което можеше да направи; боеше се от агонията, която щеше да й донесе, когато закипеше из вените й. Жената я бе научила на мантри, които да успокоят съзнанието й, беше й казала какво можеше да види и почувства, както и я предупреди за всичките онези неща, които не трябваше да прави, когато процесът започнеше.

„Ще бъдеш изкушена да се съпротивляваш. Всичките ти инстинкти ще те карат да ме нападнеш, все едно съм злонамерен агресор. Ако направиш това, ще те убия.“

Това не бе заплаха — просто такова беше положението.

— Ще се вшия вътре в теб, Кайку — каза й тя, докато продължаваше да крачи зад нея, а гласът й се чуваше ту отляво, ту отдясно. — Ако не си запозната с тънкостите на Чаросплетието, изобщо няма да разбереш, че правя това. Обаче ти имаш… защити. Аз съм чужд елемент и тялото и съзнанието ти ще се опитат да ме изхвърлят. Не трябва да допускаш това. Трябва да останеш пасивна и спокойна и да ме оставиш да си свърша работата. Аз ще сложа намордник на звяра вътре в теб, ала не мога да направя това, докато се съпротивляваш.

Девойката беше чувала това десетки пъти преди, но тогава всичко беше само на теория. Нищо не можеше да я подготви истински за същинското изпитание. Никога не се беше изправяла пред нещо подобно; ами ако не се справеше?

Прекрасно знаеше отговора. И въпреки това мисълта да се обърне и да се откаже изобщо не й мина през ума.

Кайлин положи тънките си, бледи ръце на раменете на момичето.

— Готова ли си? — попита тя.

Кайку си пое дълбоко дъх и го издиша бавно, а клепачите й потрепваха.

— Да — излъга тя.

— Тогава да започваме.

Звярът се изтръгна от бърлогата си толкова неочаквано и с такава неистова ярост, че Кайку беше поразена. Той изрева и прогори своя път нагоре през гърдите й като демон, разярен и пламтящ. Очите й останаха затворени, ала тя съзря как светът експлодира в необятно море от златисти нишки, една безкрайна, зашеметяваща необятност без небе, без земя, без каквито и да било граници. За един миг тя не усещаше нищо друго, освен ужаса и болката, които я раздираха, съпроводени от изпепеляващото пробуждане на кана, която се бореше да се освободи.

Тогава изведнъж й просветна. Не знаеше кой инстинкт я поведе, ала след един миг неземната сложност на зашеметяващите възли и безкрайните дължини внезапно придоби смисъл за нея, вписа се в някакви неописуеми правила. Това бяха нейните нишки, даде си сметка девойката. Това беше самата тя, нейната територия сред безкрая на Чаросплетието, пространството, заето от нейното тяло и съзнание. Тя усети как устремният поток златиста кръв бива изпомпван от дебелия възел на сърцето й, видя го да се разсейва из капилярите, за да нахрани плътта й. Момичето почувства пулсирането на зараждащия се живот в яйчниците й, грозд от лишени от разум надежди, които гъмжаха от несбъднатост. Усети въздушната вълна, нахлуваща в дробовете й, вихрен коктейл от миниатюрни фибри, които се втурваха в нея и после биваха изхвърляни навън.

Обаче имаше нещо, което бе в чудовищно противоречие с тази хармония. Нещо отвратително, незнаен тумор, противна, пълзяща чума, която се процеждаше в нея като кръв в парцал, бързо, бързо, нашествие и насилие в най-ужасяващия му вид…

Тогава го видя с окото на съзнанието си, как се гърчи и прокрадва край златистите нишки в посока към сърцето й, пипала от светлина, които проникваха в нейната територия, във всяка фибра от тялото й, в браздите на мускулите й. Всичко в нея искаше да се отърве от него, да изхвърли ужасното присъствие от нея. Нейната кана припламна в отговор, насочвайки се към нашественика, за да го изпепели с пречистващия си огън…

Не!

Това беше Кайлин. Тя искаше нейната кана да спре, да приеме натрапника, независимо от това, че всяко от сетивата й крещеше срещу него; и по някакъв начин Кайку отвърна на повика й, спирайки се за миг. Огънят в нея пак не бе напълно овладян, ала сега беше по-различно от преди. Този път нейната кана си остана вътре в тялото й, без да напуска границите на територията й. Така можеше да укроти пламъка.

Девойката се застави да се отпусне, умишлено осакатявайки се умствено, и започна да си повтаря една мантра отново и отново. Яростната атака вътре в нея продължаваше, прокрадвайки се в сърцевината й като парализиращото ухапване на паяк. Момичето почувства как паниката се надига вътре в нея. Какво знаеше всъщност за Кайлин ту Моритат? В момента се отваряше пред тази жена по начин, по-интимен дори и от правенето на любов, предоставяйки й свободата да прави каквото си поиска с нея, да обърне дробовете й отвътре навън, да пръсне сърцето й или да пренареди мислите й така, че девойката да се превърне в безропотна робиня на високата жена. Как можеше изобщо да се довери толкова много на някого — и най-вече на тази загадъчна Различна, която й беше къде-къде по-непозната от Тейн или Асара например?

Кайку се опита да потисне тези мисли, съсредоточавайки се върху мантрата си. Вече беше твърде късно, си каза. Твърде късно. Ала въпреки това желанието й да освободи пламъка нарастваше и тя копнееше с цялата си душа да прогони нашественика и отново да бъде цяла и неопетнена. Присъствието на Кайлин бе отвратително, точно както и самата жена я бе предупредила. „Съзнанието ти ще ме възприеме като зараза“, беше й казала тя, и бе точно така; имаше нужда от цялата си сила на волята, за да стои мирна, докато отвратителното присъствие я поглъщаше.

Обаче чуждите нишки бяха бързи и вече се плъзгаха в сърцето й, откъдето биваха изпомпвани по цялото й тяло, а заедно с тях възникваше и особеното, облекчаващо усещане, като от лед върху изгорена кожа. Нейната кана потрепна като изплашено птиче и Кайку разбра, че най-лошото е свършило. Спокойствието я обля с нежните си вълни, потапяйки я в прохладните си дълбини, дарявайки с неземен покой всяка фибра от тялото й. Онова, което я бе погълнало, вече не й изглеждаше като зараза, а по-скоро като благословия, и тя усети едва доловимо как нейде далеч Кайлин започва своето дело…

* * *

Лоното се намираше в постоянна бойна готовност — щит срещу всевъзможните опасности, които дебнеха из разлома Ксарана. Макар че тук нямаше армия в класическия смисъл на думата, бе подбрано ядро от хора с военен опит измежду обитателите — както от Либера Драмак, така и от наскоро вербуваните за каузата. Разбойнически водачи и бивши военни стратези, служили при някого от благородниците, седяха един до друг във военните съвети, които бяха организационната движеща сила зад отбраната на Лоното. И независимо от малкия брой професионални войници, изобщо не липсваха доброволци, копнеещи да бранят новородената свобода, която това място им предлагаше. От всеки жител на долината се очакваше да се брани мъжки и който не можеше да стреля с пушка, да върти меч или да помага при катапултите, беше излишен товар. Ученията не бяха нещо обичайно, защото по-голямата част от хората не бяха воини по природа, а и теренът на Разлома бе по-подходящ за партизанска война; обаче едва ли имаше мнозина, които да не могат или да не искат да се сражават, когато времето настъпеше. А никой от жителите на Лоното не се съмняваше, че то определено щеше да настъпи, било то рано или късно.

Дори и след като нощта се спусна над света, работата продължи под светлината на хартиените фенери и откритите огньове. Топовете се изкарваха навън и се излъскваха до блясък, големи катапулти бяха кацнали по ридовете и силуетите им се открояваха на фона на нощното небе, натоварени с амуниции и мини каруци се клатушкаха по пътечките, лъкатушещи между големите плата. Разузнавачи се отправяха незабелязани в нощта и се връщаха, скърцаха макари и скрипци, докато подемните съоръжения спускаха или издигаха смъртоносните си товари.

Тейн седеше на затревения склон на обширната долина, която приютяваше Лоното и го скриваше от погледа на външния свят. Тукашните обитатели го бяха предупредили да не излиза сам навън в нощта, ала той бе неспособен да се отдаде на размишления и медитация сред трескавата активност, която кипеше наоколо, ето защо пое риска и потъна в тъмнината. Сега се чувстваше доволен, че бе постъпил именно така.

Той се загледа в стъпаловидно надиплените гънки на Лоното, където сега се виждаха стотици ярки точици, сгушени между тъмните плата и хълмове, същински езерца от светлина сред бездънния, дълбок мрак. Прозорците на къщите, отрупали терасовидните склонове, блещукаха като паднали звезди в чернотата. Тази нощ единствено Аурус се бе издигнала високо в небето, взирайки се в него с огромното си лице, а мръснобялото на кожата й бе изпъстрено с бледосини петънца. Бе изключително красиво да си тук в този момент и да наблюдаваш това. Младежът благодари на Еню и усети как в гърдите му се разлива чувство на необичайно задоволство.

Последните три седмици се оказаха доста бурни за него. Струваше му се, че е понесъл във вихрен бяг, мъчейки се да настигне самия себе си още от мига, когато бе открил Кайку, бездиханна и трепереща, в Гората на Юна. Нейната поява — и произтеклите от това събития — го бяха изхвърлили рязко от начина на живот, който се опитваше да води след бягството на майка му и сестра му.

Послушничеството му в храма не беше нищо повече от търсене на убежище, на подслон, където да изкупи вината си за извършеното от него престъпление. Не съжаляваше толкова за убийството на баща си, колкото за това, че действията му бяха прогонили останалата част от семейството му. Майка му едва ли можеше да се справи без деспотичния си съпруг, а сестра му съвсем наскоро бе преживяла брутално изнасилване. Злочестините, които можеха да ги сполетят, бяха безброй, а той никога нямаше да узнае какво ли щеше да им се случи. Колко седмици бе прекарал в търсене на следите им, обикаляйки и разпитвайки из близките градове; те обаче като че ли бяха изчезнали вдън земя. Тогава вината започна да се загнездва в него, натоварвайки го с непосилното бреме на онова, което беше сторил. Овладян от отчаяние и покруса, той престоя няколко седмици в празния семеен дом, след което отиде в храма и се обрече в служба на Еню. Щом не можеше да помогне на себе си, навярно поне можеше да помогне на други. Зашеметен от мъка, той едва ли виждаше нещата толкова ясно, колкото би трябвало, ала жреците го приеха в редиците си и той намери установен ред и порядки, както и време, благодарение на които можеше да сглоби отново строшената чаша на живота си.

Това обаче беше погрешен избор, продиктуван от погрешни съображения. Тейн нямаше нито темперамента, нито дисциплината, нито — беше му болезнено да си го признае — вярата, които му бяха необходими, за да посвети живота си в служба на Еню в храма. Кайку се бе оказала онзи катализатор, който му бе показал това. Той продължаваше да вярва, че Еню го е пощадила от клането в храма поради някаква причина, макар и тя да се бе оказала доста по-различна от онова, което си беше представял. Богинята го бе изпратила да заживее сред Различни.

Когато напусна Асара и се отправи на юг, единственото, което беше искал, бе да се махне колкото се може по-далеч от някогашната прислужница на Кайку. Не можеше да понесе мисълта за подигравателния й поглед, или пък какво би казала на момичето, ако то изобщо се върнеше някога от планините. Имаше нужда да остане сам, да премисли отново нещата. Винаги е бил затворено дете и беше свикнал да остава насаме със себе си; сега търсеше покоя, който му бе необходим, за да чуе какво би го посъветвал вътрешният му глас.

„Ти вярваш, че странстването ти е било предопределено от твоята богиня, че си бил пощаден в името на определена цел; ала за Еню няма нищо по-чудовищно от един Различен. Опитай се да съчетаеш тези две неща, ако можеш.“

Тези думи на Асара продължиха да го преследват, докато се качваше в Пелис на кораба, който щеше да го отведе до Джинка, за да се отправи впоследствие във вътрешността на континента. Не можеше да ги съчетае. Дали това представляваше проверка на вярата му? Как трябваше да постъпи — да им помогне или да ги предаде? Нямаха ли те една и съща цел — да открият кой се криеше зад шин-шините? Може би тук се криеше някаква поука за него, която той просто бе неспособен да види. Накъдето и да се обърнеше, се натъкваше все на една и съща преграда — Различните, независимо дали бяха зли по рождение, или не, бяха извращения на природата, рожби на покварата, която бе плъзнала из земята. Как изобщо можеше да повярва, че пътеката, която му бе предначертала Еню, ще съвпадне с тяхната?

Мислеше си за това по време на целия път обратно към Аксками, където завари престолния град в смут. Едва тогава осъзна, че нямаше нито план, нито цел; че просто нямаше къде да отиде. Парите, с които разполагаше, бързо се топяха, и едва ли щяха да се увеличат по някакъв начин. Бе разчитал на щедростта на Кайку и Асара, откакто се беше присъединил към тях, а сумата, която бе платил за обратното пътуване до Фо, беше изцедила и малкото, което бе взел от храма при отпътуването си. Помисли си дали пък да не потърси друг храм на Еню, чиито обитатели едва ли щяха да отхвърлят един свой събрат, но не и в Аксками, понеже бе очевидно, че в момента столицата кипи от гняв и омраза. Със сигурност обаче имаше други храмове, където можеше да намери покой да се отдаде на размишления.

Обаче не направи така. Това щеше да означава да се върне назад, да потъне отново в блатото на живота, от който Кайку го беше извадила. Въпреки всичко, което се беше случило, младежът не бе забравил чувството за правота, което беше изпитал, когато той и Асара се отправиха от Гората на Юна към Аксками. Сега това чувство му казваше, че храмът на Еню не е отговорът. Наместо това той реши да отиде в храма на Паназу.

Влизането в столицата не беше лесно, ала градът не се беше затворил напълно. Много хора напускаха панически, изплашени заради въведеното военно положение, и щом можеше да се излезе, можеше и да се влезе. Тейн не бе забравил бележката, която Асара му беше оставила. Отговорът му се струваше все така далечен, както винаги е бил, но той бе научил, че никога няма да открие истината, ако изостави пътеката, по която бе поел. Единственото, което можеше да стори сега, беше да продължи да я следва и да се надява нещата да се изяснят. Категорично отказваше да признае пред себе си влечението на сърцето си, изхвърлил от съзнанието си всички мисли за Кайку.

Сега тя се бе върнала при него. Известията, които беше донесла, бяха потресли всички — най-накрая отвратителната същност на Чаросплетниците лъсна в цялата й грозота и стана ясно откъде всъщност произтичаше покварата в земята. Сам-самичка, Кайку се бе отправила в пустошта, завръщайки се с нещо много по-ценно от всичките скъпоценности на този свят.

Тогава прозрението внезапно го осени като божествено откровение. В своята надменност винаги бе смятал, че той е онзи, предопределен от Еню за велики дела. Ала ето че Кайку бе открила източника на заразата, тръгвайки по нишката, оставена й от баща й, проследявайки я до самия край. Кой знаеше докъде се простираше тя във времето, как знанията постепенно се бяха натрупвали, събирани от учен след учен, прераствайки в мъдрост? Смелостта, интелектът и хитростта на един мъж бяха разбулили тайната, но силата на дъщеря му я донесе сред хората. Не пътят на Тейн беше важният, а този на Кайку. Всичко онова, над което жреците на Еню се бяха трудили през изминалите десетилетия, отдавайки се на молитви и медитация, беше разгадано от една Различна — най-низшето, долно и прокълнато същество на света.

Тогава каква бе ролята му тук? На свидетел? На някой, който да я пази? На представител на волята на Еню? Едва ли бе особено подходящ за която и да е от тези задачи.

„А навярно просто си тук, Тейн, каза си. Навярно няма никакъв грандиозен план, или, ако все пак има, е твърде грандиозен за твоя ум, че да го проумее. Ти непрекъснато се самоанализираш. Поради тази причина от теб никога нямаше да излезе добър свещеник. Задаваш си твърде много въпроси, вместо просто да вярваш.“

Не беше кой знае какво, ала щеше да свърши работа засега. Каквито и да бяха истинските отговори, в момента нямаше никакви съмнения относно Кайку. Щеше да я последва, където и да отидеше тя. Като че ли предателското му сърце можеше да му позволи да постъпи другояче…

* * *

— В никакъв случай — отсече Кайлин. — Тя е твърде ценна.

— Никой не знае това по-добре от мен — отвърна Мишани. — Обаче ако настояваш аз да отида, тогава и тя ще дойде с мен.

Двете жени се спогледаха една друга, кръстосали огнен взор и воля. Кайлин бе по-висока от дребната благородничка почти с цяла глава, ала Мишани ни най-малко не беше уплашена от ръста на опонента си или нейния страховит облик. Стояха в една от горните стаи в сградата на Аления орден — продълговата постройка с извит, заострен покрив, който засенчваше терасите, опасващи първия етаж. За разлика от паянтовия вид на околните къщи, тази излъчваше чистота, стабилност и представителност, а от терасата се спускаха дълги червени и черни знамена, които закриваха входа на сградата.

— Така ще поставиш приятелката си в опасност, Мишани — предупреди я Кайлин.

— Не — обади се Кайку, облегнала се на стената, досущ по момчешки. — Аз я помолих. Искам да отида.

— Както и аз — намеси се и Тейн, който ги наблюдаваше от другия край на стаята. Асара стоеше до него, а на устните й играеше едва забележима самодоволна усмивка.

— Защо? — попита студено високата жена с изрисуваното лице. — Та ти не си воин. Убивал ли си преди? Ами ти, Кайку?

— Положила съм клетва пред Оча — заяви спокойно момичето, без да обръща внимание на въпроса. — Моят враг са Чаросплетниците. Те искат смъртта на Лусия. Аз пък искам да взема участие във всяко действие, което би попречило на плановете им.

— Така и ще бъде! — извика Кайлин, а в гласа й се усещаше гняв. — Когато те обуча, ще станеш много по-могъща, отколкото можеш да си представиш. Няма никакъв смисъл да умреш в Императорската цитадела, преди да си разгърнала напълно потенциала си.

— Кайлин, тя говори разумно — включи се и Асара. — Стражите от Цитаделата ще очакват воини, каквито ти самата щеше да изпратиш. Няма да заподозрат жени или жреци.

— Но тя все още е опасна! — изсъска Кайлин, сочейки с пръст към девойката. — Едва е започнала да се учи как да потиска своята кана. Ако я разгърне в Цитаделата, това ще доведе до гибелта на всички нас.

— Не ставай мелодраматична — рече й някогашната прислужница. — Просто искаш да запазиш ценната си инвестиция.

В очите на високата жена проблеснаха пламъчетата на яростта, ала погледът на Асара си остана невъзмутим.

— Става въпрос само за още двама души, Кайлин — обади се Мишани. — Ти помоли Асара и мен да дойдем, защото се нуждаеше от нас. Аз съм единственият благородник, който не се притеснява да стъпи отново в Аксками, а Асара е опитна прислужница. Аз обаче няма да тръгна, ако Кайку не дойде с нас. И без Тейн, ако наистина го иска. Ти самата ни каза, че вървим по преплетен път. Може би е преплетен много по-здраво, отколкото си мислиш.

Кайлин отвори уста да каже нещо язвително, после се отказа. Обърна се към Кайку.

— Сама ли реши да вземеш участие в това?

Момичето вдигна рамене, досущ както правеше брат й много, много отдавна.

— Нямам никакъв избор. Положила съм обет.

— Обетите могат да се интерпретират по различни начини — заяви лукаво Кайлин. — Добре тогава. Тръгваме за Аксками още утре. Всички. Ако не се размърдаме скоро, може да не ни се отвори друга възможност. Рисковете за Лусия нарастват с всеки изминал ден и ни остава съвсем малко време, ако източниците ми казват истината. — Тя махна с ръка и тръгна към изхода, а краищата на черната й рокля се понесоха след нея. — Ще им отмъкнем Престолонаследничката под носа — заяви тъкмо когато излизаше.

Кайку се усмихна благодарствено на Мишани и се зачуди в какви ли води беше нагазила.