Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (26)

Двадесет и шеста глава

Вратата с трясък се продъни навътре, изкъртена от пантите си, само след един удар на късия, тежък таран, който двамина от императорските стражи бяха понесли в ръце. Командирът Джалис ги поведе навътре и те преминаха през падналото препятствие, заменяйки ярката слънчева светлина с лепкавия мрак на тясната каменна стълба. Някъде отвъд ревовете на тълпата, която ги преследваше, се чуваха все по-близо и по-близо. Той се втурна надолу по изтърканите стъпала, а потъмнелите плочки на бронята му дрънчаха, докато се спускаше главоломно към мазето на кожарската работилница. Вонята на това място го удари в носа, предизвиквайки силен пристъп на гадене, ала той преглътна и потисна рефлекса. Сърцето му бумтеше, а пулсът му се бе учестил неимоверно. Зад него две кохорти стражи трополяха надолу по стъпалата, дрънчейки с пушките и мечовете си. Бягаха на сляпо, без посока, а и никой от тях не го беше грижа къде точно отиват. Най-накрая бяха намерили копелетата и нямаше да ги пуснат лесно.

Джалис прескочи последните няколко стъпала и се озова сред обширното подземие с надвиснал нисък таван. Нямаше време да забележи други подробности на интериора, защото нещо метално с неясни очертания веднага се втурна срещу него. Мечът му замахна светкавично, за да се срещне с оръжието на нападателя; чу се звън на метал. Той отби, парира отново, после замахна с цялата си сила и отхвърли неуспелия да отклони удара му противник назад. Тогава Джалис бързо пристъпи напред, освобождавайки място за останалите стражи, за да могат и те да се намесят в битката. Закънтяха мечове в метална какофония, а телата падаха едно връз друго по земята, непрекъснато увеличавайки броя си.

Джалис нанесе втори размазващ удар на противника си, с който успя да го оттласне още по-назад, и вече успя да го прониже. До този момент не бе успял да разгледа с кого се биеше, но сега забеляза, че това беше млад мъж, който не носеше никакви доспехи и най-вероятно не беше воин, чието лице бе изкривено от грозна гримаса на омраза. Командирът на стражата извади острието си от тялото му и вече бе завързал схватка с друг неприятел, преди промушеният младеж да се строполи на пода.

Те бяха десетки, превъзхождащи по брой стражите в помещението; ала изобщо не можеха да се мерят с обучените, облечени в брони войници. Ръката на Джалис потрепери, когато мечът му потъна във врата на някакъв младеж, който нямаше още и осемнадесет жътви. Стражите започнаха да настъпват от стълбището, освобождавайки пространство за още повече свои другари, и устремът на първоначалната яростна атака поотслабна, след като дойдоха още мечове, които да поемат натиска.

Джалис огледа помещението за миг. Подземието беше масивно и зле осветено, но му бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че предоставените му сведения бяха точни. Всички маси бяха отрупани с извити медни тръби, епруветки за дестилация, разглобени часовникови механизми и възпламенители. Навсякъде се виждаха бурета с барут, наредени до кръглите колони, поддържащи свода, или скрити в ъглите зад купчини щайги. Около стените цареше неописуем хаос, ала в центъра на помещението всичко бе подредено със смъртоносна прецизност; масите бяха разположени в идеално прави редици, така че завършените компоненти да могат да бъдат подавани по линията на следващия работник.

Това бе сърцето на тайната армия на Ангър ту Торик — фабриката за бомби. Десетки бяха загинали от ръцете на тези фанатици, а стотици други бяха умрели от хаоса, който експлозиите предизвикваха. Джалис не изпитваше никакво съжаление към тях. Те бяха заплаха за династията Еринима и за Империята. С всяка нова жертва под острието на меча му Аксками ставаше едно по-хубаво място.

И въпреки това яростта, с която те се хвърляха срещу оръжията на тренираните стражи, не преставаше да го изненадва. Бунтовниците не бяха воини, но независимо от това нито един от тях не се държеше като страхливец, нито пък се опитваше да избяга. Наместо това вдигаха оръжията си и се хвърляха в атака, след което биваха поваляни като житни класове. Джалис се намръщи, когато кървавата струя опръска бузата му, и се зачуди каква ли криворазбрана преданост ги караше да се сражават с такъв плам.

Секунда по-късно гърмежът на пушка внезапно прикова вниманието му и един страж вляво от него се строполи с вик на земята. Последва го втори, после трети. Джалис забеляза откъде се стреляше; двама мъже бяха застанали до отсрещната стена, където бяха наредени пушки и бурета с барут. Изведнъж към тях се присъединиха и други, които бързо започнаха да си взимат оръжия. Един страж зад командира тъкмо сваляше собствената си пушка от гърба си, когато Джалис го сграбчи грубо за ръката.

— Не бъди глупак! — извика. — Отбой! Махаме се!

Беше си доста рисковано начинание — да се хвърлят на сляпо, врязвайки се във враговете си, както бяха направили — ала имаше само един начин да се влезе или излезе от това подземие и стражите просто нямаха избор. Сега Джалис видя, че бе подценил решимостта на майсторите на бомби, а това можеше да им струва скъпо. Богове, та те трябваше да внимават с тези пушки тук долу! Цялото място представляваше един огромен барутен погреб, който само чакаше да избухне! Това бе самоубийство!

А може би бунтовниците целяха точно това.

Стражите се изтеглиха към стълбището, обаче противниците им удвоиха яростта на атаката си, хвърляйки се към натрапниците, без ни най-малко да им пука за собствената им безопасност, отрязвайки пътя им към свободата. Загърмяха още повече пушки, стреляйки безразборно по приятели и врагове. Джалис се опита да си пробие път през редиците, гъстата воня на щавените кожи го задушаваше, а паниката протягаше пипалата си вътре в него; ала просто нямаше къде да отиде. Той усети как изведнъж му прималява от страх, гърдите му се свиват болезнено, всичко наоколо сякаш се забави до пълзене, а някакво зловещо предчувствие прошепна в ухото му, че краят е дошъл.

Той нито чу куршума, който рикошира в едно буре с барут, нито видя проблясъка. Кожарската работилница избухна в чудовищна експлозия, която натроши на камъни близките улици, унищожавайки всичко наоколо, запращайки тухли и горящи греди високо в небето, част от които после цопнаха сред съскане и пара в реката, а други обсипаха като град покривите и прозорците на къщите. Земята се разтресе, разклащайки дори основите на Императорската цитадела, и огромен черен стълб дим изригна от пламтящите останки и се насочи нагоре към небето, опетнявайки красотата на съвършения летен ден.

* * *

— Знаеш, че в думите ми има смисъл, Анаис.

Императрицата изгледа Баракс Мос, който бе седнал от другата страна на ниската масичка. Намираха се в една от западните стаи в Цитаделата, а между тях бе сервирано скромно ястие от риба, ориз и раци от залива Матакса. Дурун крачеше нервно пред изящния свод, извеждащ на широка тераса, която бе проектирана така, че да улавя лъчите на следобедното слънце през пролетта и есента. В разгара на лятото балконът оставаше в сянка; ала влажността на въздуха не се търпеше дори тук и слабичкият ветрец не беше в състояние да им донесе тъй жадуваната прохлада.

— Богове, жено, защо не го послушаш? — извика Дурун, а дългата му лъскава коса се развя, когато изведнъж се завъртя към съпругата си, вбесен от поведението й. — Това е единственият начин.

— Дурун, не се бъркай в това! — сопна му се баща му. — Не ни помагаш.

Анаис използва тънката си пръстовилица, за да забоде едно парченце хлъзган, карайки ги да я изчакат, докато го дъвчеше замислено. Дурун кипеше от яд, наблюдавайки я като отвързано куче, току-що видяло заек. Мос я гледаше спокойно.

— Не съм сигурна, че виждам причината да направя това. Най-голямата заплаха за Аксками я няма — рече тя. — Опасността от тайното оръжие на армията на Ангър ту Торик изчезна.

— Така е — съгласи се Мос, — ала с цената на две кохорти от императорските ви стражи. Войниците ви и преди не бяха достатъчно, Анаис; а сега положението ви е още по-лошо. Бунтове разкъсват сърцето на града, а армиите на рода Амача и рода Керестин пристигнаха пред града и се строяват за бой. Хаосът поражда хаос, моя Императрице; градът ви се разрушава и вие не разполагате с нужните сили, за да попречите на това. Ако Амача или Керестин ударят Аксками сега, вашите хора ще бъдат твърде заети с населението, вместо да окажат съпротива.

Анаис го изгледа преценяващо. От устата на обикновено мълчаливия Баракс това изявление изглеждаше репетирано. Очевидно бе мислил от доста време по тези въпроси.

— Моля те — каза мъжът й, неспособен да се въздържи да не я прекъсне. — Тук сме почти беззащитни. Няма да позволя троновете ни да бъдат отнети само защото сме били твърде заети да усмиряваме неблагодарния добитък долу по улиците. Нека войниците на семейството ми свършат това!

— Аха — каза Анаис. — Значи предлагаш силите на рода Батик да бъдат използвани за поддържане на реда по улиците?

Мос хвърли гневен поглед към сина си, който бе твърде високомерен, за да се сети поне да се изчерви. Наместо това той изсумтя и завъртя глава към терасата, демонстрирайки безразличие. Току-що бе направил огромна отстъпка, която баща му без съмнение щеше да използва в своя полза в този спор.

— Да — въздъхна Бараксът. — Съзнавам предпазливостта ви да не допускате друга сила в Аксками, макар и да ме озадачава обстоятелството, че не виждате общите ни интереси. Аз ще загубя не по-малко от вас, ако столицата падне в ръцете на нашественик. — Той си пое дълбоко дъх. — За да не се чувствате застрашена, ви предлагам да върнете императорските стражи към обичайните им задължения — охраната на Цитаделата и патрулирането по външните стени на Аксками. Моите отряди ще се концентрират върху потушаването на бунтовете и възстановяването на реда в града, освен ако нямате някакви други предпочитания.

— Мога да пожелая да ги използвам в защитата на столицата, в случай че родът Амача или Керестин предприемат нападение върху стените. Това приемливо ли е?

— Разбира се — каза Мос. — Синът и внучката ми са тук. — Дурун изсумтя отново при тези думи, демонстрирайки отношението си към Лусия. Мос го изгледа остро, на което той не обърна никакво внимание, и продължи: — Не бих позволил на нашественик да щурмува града, ако е в силите ми да го предотвратя. Всъщност, за да докажа предаността си към вас, ще остана в Цитаделата — с ваше позволение, разбира се. Каквото сполети вас, Дурун или Лусия, ще сполети и мен.

— Това не е малък риск — отвърна спокойно Асара, забравила напълно храната пред себе си. — Ако изгубим, ще останат съвсем малко представители на вашия род.

— Да, Анаис, но ако обединим вашите и моите сили, разположени зад защитата на стените на Аксками, ние няма да изгубим. Амача и Керестин няма да могат да ни победят, дори и да сключат съюз помежду си. А както се карат и си съперничат един на друг, няма да имат никаква надежда за успех.

Императрицата се замисли над това за миг, после се върна към ястието. Бараксът говореше убедително, а и тя прекрасно съзнаваше, че ситуацията се влошаваше с всеки изминал ден. Всъщност дълбоко в сърцето си Анаис вече знаеше какво щеше да стори — бе го решила още преди Мос да я навести. Трябваше да се съгласи — нямаше никакъв друг избор. Макар че, без значение колко се доверяваше на съюзника си, допускането на чужда военна сила в сърцето на столицата беше много опасно. Винаги щеше да има ъгли, които нямаше да забележи, преплетени интереси, за които нямаше да знае, дори и когато ставаше въпрос за откровени и простодушни мъже като Мос и Дурун.

Ала това бе риск, който бе длъжна да поеме.

— Добре — каза накрая. Мос се усмихна широко. — Обаче никой от хората ви няма да стъпва в Императорската цитадела — допълни. — Дори и да е част от свитата ви. Разбрахме ли се?

Усмивката му помръкна по краищата, ала той кимна.

— Съгласен съм. Веднага ще наредя войските ми да потеглят насам.

— Ще трябва да използвате Вирч, за да се свържете с вашия Чаросплетник — каза му Анаис с гримаса на отвращение. — Внимавайте какво му казвате.

— Гледам да говоря с Чаросплетниците само тогава, когато е абсолютно наложително — отвърна й той.

— Ще направя необходимите разпореждания сред хората си — каза Императрицата. Тя погледна към Дурун — очите на съпруга й я изгледаха невъзмутимо от двете страни на ястребовия му нос. Типично за него — бе получил онова, което беше искал, и се държеше така, сякаш заслугата за това бе изцяло негова, а не на жена му. Тя набързо го изхвърли от мислите си. Нали все пак го държеше под контрол. Мислите и предаността му се диктуваха само от един орган, и това не беше мозъкът му.

— Ще говоря с Вирч още сега — каза Мос, изправяйки се на крака. — По-добре да не се бавим излишно.

— Ами какво ще правим с родовете Амача и Керестин? — попита Дурун. Въпросът показваше кой бе инициаторът на тази среща, като че ли Анаис не можеше да се досети и сама.

Мос сви рамене като човек, който се намираше у дома си, а не в присъствието на Императрицата. За малко да се усмихне от липсата му на обноски.

— Зарежете ги — каза той. — Баракс Сонмага ту Амача никога няма да позволи на Баракс Григи ту Керестин да се доближи до града; той самият не разполага с достатъчно силна армия, за да атакува сам, защото това би означавало да обърне гърба си към войските на Керестин. Да видим дали появата на няколко хиляди от моите воини от другата страна на столицата няма да охлади малко ентусиазма им. Разузнавачите ми докладват, че Сонмага не е добре подготвен за гражданска война; не е имал достатъчно време да обучи войниците си. Григи знае, че може да победи Сонмага, ала загубите, които ще претърпи, ще намалят до минимум шансовете му да превземе столицата. Двамата са в патова ситуация. Пристигането на моите войски може да ги накара да захвърлят начинанието и да се приберат у дома, а тогава ще имаме един проблем по-малко.

Дурун се приближи и застана до баща си. Анаис стана от масата и ги изпрати до вратата на стаята.

— Нека Оча ни благослови и ни закриля — рече тя.

Мос се поклони ниско.

— Това, което избрахте днес, беше мъдро решение, Анаис. Страната е в добри ръце.

— Ще видим — отвърна тя. — Ще видим.

* * *

Престолонаследничката Лусия ту Еринима бе коленичила на рогозката пред дъската си за моделиране, огряна от последните лъчи на залязващото слънце, а сянката й се проточваше по пода зад нея. Бе дошла тук, на горните тераси на градините, още по пладне. Беше се разположила сред затоплените от слънцето бежови камъни, покрили повърхността на това спокойно кътче. Пред нея терсите се спускаха стъпаловидно надолу чак до високата стена, ограждаща градините на покрива; отвъд нея беше Аксками, който се топеше от жегата, а той на свой ред бе заобиколен от още по-висока стена, отделяща го от обширните затревени пространства на равнините.

Окото на Нуку се спускаше зад тънките, подобни на вимпели облаци, които се рееха в далечината, и погледът на Лусия скачаше периодично от гледката пред нея към дъската за моделиране и обратно. Тя взе широка четка с мек кръгъл връх, топна я в една от порцелановите купи с гъста вода, намиращи се на камъка до нея, и я прокара с артистичен жест по дъската, в резултат на което се получи ефирна розова мъгла.

Дъската за моделиране беше художествена форма, наследена от най-древни времена, практикувана още преди появата на повечето от по-новите родове. Тя включваше употребата на цветна комбинация от вода, боя и дървесен сок, сгъстена до определено състояние, откъдето произтичаше и названието й — „гъста вода“. Самата дъска представляваше триизмерна дървена клетка, в която имаше сплеснато, удължено парче желеподобна субстанция. Тя бе изпечена до известна степен, така че винаги да възвръща продълговатата си форма, без значение на какви въздействия бива подлагана, благодарение на което художникът можеше да разделя желето и да рисува вътре в него — в третото измерение. Използването на гъстата вода придаваше на картините някакво ефирно, неземно излъчване. Когато творецът приключеше, пихтиестата субстанция се изпичаше докрай, в резултат на което се превръщаше в нещо подобно на стъкло, а после се поставяше в изящна рамка, откъдето картината можеше да се наблюдава от всички страни.

— Благоден, Лусия — дочу се глас близо до нея, дълбок и спокоен. Момичето се отпусна назад върху петите си, закривайки очи с една ръка, докато поглеждаше нагоре.

— Благоден, Заелис — рече усмихната.

Учителят й коленичи до нея. Кльощавата му фигура бе облечена в тънка, черно-златиста коприна.

— Виждам, че почти си привършила — отбеляза той, махвайки вяло с ръка към дъската за модекиране.

— Само някой друг ден и ще бъда напълно готова — отвърна детето, насочвайки отново поглед към вихрушката от цветове пред нея.

— Много е добра — изкоментира Заелис.

— Става — вдигна рамене момиченцето.

За момент настъпи мълчание.

— Ядосан ли си? — попита Лусия.

— Цял ден си стояла тук на слънце — рече учителят й, — а аз те търсих през цялото време. Знаеш колко се притеснява майка ти за твоята безопасност, Лусия. Трябваше да си помислиш по-добре, преди да изчезнеш по този начин, и наистина би трябвало да знаеш, че не бива да стоиш под изгарящия блясък на окото на Нуку в ден като този.

Детето въздъхна. Тонът на Заелис, както и начинът му на обръщение показваха, че не й е ядосан, ала въпреки това все едно че я наказваше.

— Просто не исках да виждам никого — каза тя. — За известно време.

— Дори и мен? — учителят й звучеше засегнат.

Лусия кимна. Тя погледна към залязващото слънце, после към дъската за моделиране, след което мушна пръсти в горната й част, отваряйки неголяма пролука в желето. Направи няколко енергични замаха с тънка четчица, поръбвайки краищата на облаците в червено, после отдръпна пръсти и остави пукнатината да се затвори.

Заелис я гледаше с безстрастно лице. Естествено, че щеше да потърси уединение. За момиче с нейната чувствителност напрежението из коридорите на Цитаделата сигурно се усещаше дори и тук. И независимо, че не споделяше с нея тревогите си за безопасността й, беше сигурен, че всичките му опити да запази в тайна притесненията си бяха безполезни пред Лусия. Тя прекрасно осъзнаваше, че в момента смутовете и смъртните случаи в престолния град по един или друг начин се дължат на нея. Мъжът бе положил всевъзможни усилия, за да не й позволи да се измъчва от чувство за вина, ала дори не беше сигурен дали момиченцето се чувстваше виновно. Тя бе говорила преди как всичките тези неща бяха започнали заради нея и му бе споделяла, че се чуди как ли биха се развили събитията, ако се опиташе да ги спре, вместо да приветства промените. Дали обаче имаше разкаяние в тези мисли, Заелис не можеше да каже. Настроенията на Лусия бяха непроницаеми и неясни като най-дълбоките океани — дори и за него.

Главата й изведнъж се надигна рязко, толкова неочаквано, че мъжът подскочи. Той проследи погледа й — не замечтан и отнесен, както обикновено, а остър и напрегнат — и видя, че е насочен на север, натам, където белият ръб на Аурус тъкмо изплуваше над хоризонта, предвещавайки настъпващата нощ. Лусия смръщи вежди и потрепери. Целеустремеността на погледа й го потресе — никога не бе виждал подобно изражение на лицето й. После момиченцето отдели взор от далечината и се загледа в картината си, обхваната от мрачно настроение.

— Какво има? — попита Заелис. Когато детето не му отговори, повтори: — Лусия, какво има? — Вторият въпрос бе зададен с доста по-властен тон. Обикновено избягваше да се държи така с момиченцето, ала онова, което бе видял преди миг, го беше разтревожило достатъчно, за да опита.

— Чух нещо — каза тя с неохота, а очите й избягваха погледа му.

— Чула си нещо? — намръщи се учителят и се обърна на север. — От някого?

— Не — отвърна Престолонаследничката, потърквайки нервно тила си. — По-скоро нещо като ехо, като шепот. Някакъв спомен.

Заелис наблюдаваше как овалният ръб на Аурус се издига неумолимо над хоризонта.

— Спомен за какво?

— За един сън! — извика Лусия. — Преди време сънувах, че се срещам с Лунните деца. Те се опитваха да ми кажат нещо, което не можех да проумея. Поне тогава. После… — момиченцето се запъна. — После мисля, че започнах да разбирам. Те се опитваха да ми покажат… Не зная дали беше предупреждение или заплаха… Не…

Заелис бе сериозно разтревожен.

— Какво ти казаха, Лусия?

Тя се обърна с лице към него.

— Че нещо ще се случи — промълви. — Нещо лошо. С мен.

— Няма откъде да си сигурна в това, Лусия — възпротиви се механично учителят. — Недей да говориш така.

Детето изведнъж се притисна към него и го прегърна силно. Мъжът също я притисна до себе си.

— Това е било само сън — каза успокояващо. — Не трябва да се боиш от един сън.

Останаха прегърнати още известно време. Заелис се взираше в далечината, където ледената повърхност на Аурус се показваше все повече и повече над северния хоризонт, а в очите му се четеше страх.

* * *

Върховният Чаросплетник Вирч си почиваше: хилавият му гръден кош трескаво се издигаше и спадаше, а ребрата му се очертаваха като решетката на дъска за пране под нечистата кожа. Беше гол; деформираното му, измършавяло тяло изглеждаше жалко и отблъскващо. Кокалестите му, уродливи ръце бяха подгизнали от кръв; кървави петна бяха изпъстрили разтопената кожа на лицето му, сплескания му гръден кош, изпъкналото му шкембе и атрофиралите му гениталии. Приличаше на някакво новородено същество, свило се на кълбо сред зацапаните чаршафи на изкорубеното си легло, дишащо тежко със зяпнала уста.

Е, поне дишаше, за разлика от обекта на скорошното си внимание. Това беше една стара жена, която бе избрал, за да поразнообрази малко забавленията си, след като изпрати посланието на Баракс Мос до неговия Чаросплетник. В съзнанието му се появи смътната мисъл, че напоследък убива твърде много хора — повечето Вещери рядко достигаха до подобни крайности. Ала какво от това — откъдето и слугите му да намираха жертвите му, очевидно никой не усещаше липсата им. В крайна сметка, животът на един слуга в Сарамир принадлежеше на неговия господар и тази стара дама навярно не е била нищо повече от готвачка или чистачка, някаква си проста слугиня от Цитаделата и следователно и на Императрицата. Той бе сигурен, че Анаис не би възразила, дори и да знаеше. Тя бе наясно с нещата още когато бе взела Вирч за свой Чаросплетник; по този начин поставяше целия персонал на Цитаделата на негово разположение, за да задоволява капризите му. Нищожна цена за могъщите сили на Върховния Чаросплетник.

Старицата лежеше в лепкава червена локва, а простите й дрехи бяха залепнали към тялото, подгизнали от телесните й течности. Днес му се бе приискало да си поиграе с ножа, възнамерявайки да се позабавлява дълго, ала щом доведоха плячката му, изведнъж изпадна в пристъп на неописуема ярост и започна да я ръга, кълца и сече отново и отново. Тя умря почти веднага, което го вбеси още повече и Вирч се нахвърли върху трупа й, обезобразявайки го до такава степен, че накрая той изобщо не приличаше на човек.

Да, може би наистина убиваше твърде много напоследък. Ала той бе паякът в центъра на паяжината и имаше нужда да се храни честичко.

Командирът на стражата, който бе арестувал Ангър ту Торик, се оказа доста жилав, ала Вирч разполагаше с достатъчно време да го пречупи. При всичките му способности, Върховният Чаросплетник не се осмеляваше просто да сграбчи съзнанието на мъжа и да поеме контрола върху него. Това щеше да изисква цялата му концентрация и да го държи затворен в покоите му; освен това съществуваше и възможността командирът на стражата да осъзнае какво се е случило с него, след като Вирч го освободеше. Прибързаните операции като тази бяха опасни; той си припомни неотдавнашния си опит да повлияе на Баракс Зан, когато бе открит от Чаросплетника на аристократа, и се зачуди защо тогава не бе обмислил по-добре възможните рискове.

„Добре че се измъкна безнаказано, Вирч“, каза си той.

С командира на стражата реши да предприеме по-изтънчен подход, изпълвайки сънищата му с хипнотични внушения всяка нощ, настройвайки го срещу Ангър, убеждавайки го, че ще получи бляскави награди, ако арестува най-големия трън в петата на Императрицата. Когато народният оратор бе заловен, Вирч бе направил така, че да е в присъствието на Анаис; по този начин тя не можеше да го обвини, че е въздействал на командира на стражата. Колко малко знаеше тя за възможностите на Чаросплетниците!

Виж, да научи хората да правят бомби, му беше отнело месеци. Бе започнал да ги събира още откакто за първи път заподозря Лусия, дълго преди да убеди Сонмага ту Амача да изпрати крадеца Пърлок да потвърди слуха. Той ги обработваше бавно, но неумолимо, нахлуваше в сънищата им, превръщайки обикновените мъже и жени в същински фанатици. Те взеха да прекарват все повече и повече време в изучаването на различните експлозиви, поддавайки се на мисълта, че няма значение колко ще умрат в името на идеята. През цялото време очакваха сюблимния момент — откритието, че Престолонаследничката всъщност е Различна. Тогава незабавно изоставиха своите домове, професии, и семейства, превръщайки се в праволинейни атентатори, както бе предвидил Вирч. Събраха се и започнаха да сглобяват оръдията на унищожението. Когато приготовленията бяха завършени, Чаросплетникът им даде нов сигнал, който щеше да положи началото на разрушителната им мисия. Арестуването на Ангър ту Торик.

Това беше майсторски удар. Всички виждаха как човекът с очарованието и откритите политически възгледи на Торик се превръща в безспорния водач на една подмолна армия. Вирч бе убил собственоръчно Ангър, за да му попречи да развали това впечатление, като по този начин осигури и удобен мъченик за недоволните граждани на Аксками. Сега собствените му майстори на бомби бяха мъртви, избрали саможертвата пред риска да бъдат заловени, и кръгът се бе затворил. Нямаше никакво доказателство, което да го свърже с което и да е от тези събития. Аксками беше ядосан, изплашен, обезумял; очите на Императрицата бяха насочени извън града, а сцената се подготвяше за последната част от неговия план.

Още бомби щяха да избухват.

Ала не всичко беше безпроблемно. Някъде в съзнанието му мисълта за Руито ту Макаима продължаваше да го човърка, а той все не можеше да я достигне и да я изхвърли оттам. Обстоятелството, че този учен бе успял да проникне в манастира в планините Лакмар във Фо, само по себе си беше достатъчно постижение. Вирч нямаше никаква представа как се беше сдобил с Маската, която го бе прекарала през преградата; добре че мъжът бе имал нещастието да се натъкне на един от невидимите спусъци на излизане от манастира — малки капани в Чаросплетието, които веднага обявяваха тревога в света отвъд човешкия взор. Макаима беше проследен до дома си, за да се видят по-добре намеренията му, ала човекът изглеждаше съсипан и се реши да продължат да го наглеждат, докато вземат решение как да постъпят с него. Което, както и в много други случаи, се падна на Вирч.

Той имаше идеята да пленят и разпитат Руито. Ако бяха постъпили така, сега нямаше да има за какво да се тревожи. Ала ученият бе успял да ги надхитри. В нощта, когато Вирч нанесе своя удар, той бе сложил отрова във вечерята на домочадието си и те всички бяха заспали. За да не се събудят никога повече. Руито им се беше изплъзнал.

Шин-шините бяха изключително своенравни и неподатливи на чуждо влияние същества, обаче бе абсолютно наложително да не останат нито оцелели, нито някакви доказателства. Човешките убийци не бяха достатъчно надеждни. Маската трябваше да бъде върната, без някой да се изкуши да я използва междувременно, а и демоните не говореха — никой не можеше да направи връзката между него и тях. Използването на подобни създания си беше доста рисковано, дори и за Чаросплетник от неговия калибър; шин-шините обаче бяха демони от по-нисък ранг, не толкова силни като другите, и се бяха разпространили, когато вещерските камъни бяха започнали да покваряват земята. За тях силата на вещерските камъни беше като благословия и когато настъпи времето, бяха доволни да направят онова, за което Вирч ги беше помолил. Не че нещата бяха толкова прости — комуникацията с демоните, както и с всички останали духове, беше тромава и несигурна, влияеше се от най-различни впечатления и неясни емоции. Без свързващата роля на вещерските камъни Вирч едва ли щеше да постигне нещо.

После бе дошъл денят, в който родът Макаима срещна своята гибел. Нещата обаче не се бяха развили както трябва.

Той знаеше, че има хиляда причини да не се притеснява за това и само една, заради която си заслужаваше да се тревожи. Маската бе изчезнала.

Шин-шините бяха неспособни да определят кой беше успял да се измъкне; техните умове бяха доста по-различни от човешките. Възприятията им не се основаваха толкова на зрението, колкото на безплътните следи от миризми и аури, които никой бозайник не бе в състояние да възприеме. Това ги правеше идеалните следотърсачи, но и същевременно ги ограничаваше. Те не можеха да различат хората според външния им вид, както хората не могат да различат една чайка сред милиони други чайки. Когато Върховният Чаросплетник бе поискал да разбере кой се бе изплъзнал от лапите им, те му дадоха такива идентификатори, които не означаваха нищо за него. Старецът изобщо не беше доволен.

Кой бе взел Маската продължаваше да е загадка за него, ала поне бе успял да разбере, че са двама души. Телата в къщата се бяха превърнали в овъглени, почернели скелети — по никакъв начин не можеше да се разбере тяхната самоличност — а и домът разполагаше с достатъчно слуги, за да ги обърка още повече. Поне шин-шините бяха успели да открият трупа на Руито, преди къщата да изгори до основи, което все пак беше някакво облекчение. Маската обаче беше големият проблем. Следата ги бе отвела до Аксками, ала градът не беше място за демоните и дори шин-шините не се осмеляваха да пристъпят в точи човешки мравуняк. Там я изгубиха.

Да, хиляда причини да не се тревожи. Какви бяха шансовете тези неизвестни лица да разберат какво притежават, как и къде да го използват? Най-вероятно вече бяха продали Маската на някой театрален снабдител, чиито алчни очи блестяха, докато купуваше онова, което собствениците смятаха просто за изящно произведение на изкуството? Безброй варианти препускаха в главата на Вирч, ала само един от тях се връщаше непрестанно при него.

Ами ако бяха разбрали какво представлява Маската и я използваха за своите цели?

Това нямаше никакво значение, изведнъж си каза той. Само след броени дни, най-много до седмица и нещо, челюстите на капана, който бе заложил около Императорската цитадела, щяха да щракнат и да се затворят. Надигаше се една нова сила, която щеше да управлява в съгласие с Чаросплетниците, вместо да стои над тях. Невиждан до този момент съюз, в който Вещерите щяха да бъдат истинската власт, скрита зад трона.

Техният час идеше.