Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (22)

Двадесет и втора глава

Снегът хрущеше под тежките ботуши, докато Кайку си пробиваше път на запад през високите върхове на планините. Отдалеч изглеждаше като тресяща се могила от кожи, погребана под осеяната с кръпки дреха, която бе взела от мъртвия мъж в пещерата преди три дни. Мъхнатите краища на огромната й гугла пърхаха под поривите на вятъра около червено-черната Маска, която носеше на лицето си, и тя се придвижваше бавно, но неотклонно напред, подпирайки се на дълга сопа, преметнала пушката си през рамо.

„Всемогъщи духове!, помисли си момичето. Кога ли ще стигна най-сетне?“

Бе изяла вчера последната дажба от откраднатата храна и всеки момент щеше да припадне от глад. Някакъв вътрешен глас й каза да продължи с всичките си сили, да пътува посред нощ и да продължава да напредва, докато в стомаха й все още има нещо повече от сняг. Този глас й каза, че върховете скоро ще разбулят своите тайни, че не може да се намира на повече от една нощ път от манастира. Сега, в късния следобед на следващия ден, този глас бе изпаднал в подозрително мълчание.

Тя се поспря за момент, облягайки се на тоягата си. Нямаше никакъв шанс да хване каквото и да било за ядене тук, а снегът бе заровил всички растения и коренчета под еднометрови преспи. Снежната пустиня представляваше един безкраен бял лабиринт, а единствените признаци на живот бяха далечното грачене на гнусовраните и откъслечния вой на Различните твари през нощта. Призракът на гладната смърт я заплашваше отново, а единственото, което можеше да стори, бе да продължи да се движи.

Маската бе прилепнала плътно към лицето й, сякаш се бе нагодила към извивките му. Сети се за страха и безпокойството си, които бе изпитала при мисълта да я сложи за първи път, опасенията й от безумие или пристрастяване. Колко смешно й изглеждаше това сега. Маската не беше неин враг — всъщност тя навярно беше единствената й надежда да оцелее на това място. Кайку се доверяваше на Маската си, чувстваше се комфортно с нея; и въпреки че тя се бе оказала доста неефективна до този момент, вярата й не спираше да я крепи. И ето че след много дни вярата й най-накрая беше възнаградена.

Тя вдигна глава и видя един пролом, който й се стори познат.

Приближи се до него, застана до заснежения му край и се замисли. Бе сигурна, че е била тук и преди, и макар че си спомняше как минава през подобна пролука в скалите, не можеше да се сети да е виждала нещо подобно при сегашното си пътешествие. В южния му край имаше пътека, която лъкатушеше между два отвесни склона, надвиснали заплашително над нея; знаеше и това, със същата ужасяваща сигурност, както знаеше и че не бе минавала оттук по време на лутанията си из планината.

Когато се огледа наоколо, наистина видя пътеката и пое по нея.

Докато денят се движеше към своя край, девойката откри и други ориентири, за които знаеше — огромно деформирано дърво, стърчащо от снега, протегнало възлестите си, изкривени пръсти към небето; плоска, гладка като огледало равнина от лед, която трябваше да се премине единствено по пътечката от черни камъни, минаваща по средата й; раздвоен планински връх, разкъсан на две от някакво чудовищно и древно бедствие. Всяка гледка пораждаше спомени, които не бяха нейни, но принадлежаха на някои от предишните носители на Маската й — спомени, абсорбирани от дървените й влакна посредством някаква непонятна осмоза.

„Татко“, помисли си момичето. Чувстваше как сълзите й ще рукнат всеки момент. Дървото изведнъж й замириса на Руито — уютна, мускусна миризма на стари книги и бащина любов, аромат, който винаги долавяше, когато сядаше в скута му, или се сгушваше до гърдите му и заспиваше там. Усети го като призрак в съзнанието си, обезсърчаващо безплътен, ала все пак беше там, и се почувства отново като дете.

На следващия ден, още по-гладна и изтощена, тя се сблъска с едно странно явление. Докато вървеше по склона, същинско насекомо сред необятната снежна пустош, изведнъж усети, че Маската започва да се затопля. Главата й се замая. Чувството на беше неприятно, ала малко я притесни. Докато се движеше напред, дървото стана още по-топло; тя реши да отстъпи няколко крачки назад, само за да види какво ще стане, и за нейна изненада температурата на Маската спадна.

„Там има нещо“, си помисли девойката.

Нямаше какво друго да направи, освен да продължи. Тя бавно запристъпя, усещайки присъствието на нещо огромно и невидимо пред себе си. Инстинктивно протегна ръка, страхувайки се да не се блъсне в нещо, ала петте й сетива не можаха да открият каквото и да било.

Ръката й докосна преградата и внезапно блещукащото Чаросплетие се открои пред нея.

Гледката направо спираше дъха — необятна шир от поклащащи се нишки, простиращи се от хоризонт до хоризонт. Не беше точно като стена; по-скоро наподобяваше някаква плътна маса, цялата в примки и възли, които се преобръщаха отвътре навън, поглъщайки се взаимно, след което се възстановяваха отново. Тук проблясващите нишки на Чаросплетието бяха хвърлени в смут, като че ли самата тъкан на света се бе заплела в невъобразима бъркотия, в която всичко сякаш вреше и кипеше. Въпреки това преградата следваше контурите на земята, висока около шест метра и също толкова дълбока. Хаос в идеално подредената рамка. Това не се дължеше на някакво бедствие или на грешка на природата — бе направено абсолютно преднамерено, и то от съществата, които знаеха много добре как да въздействат на света, невидим за човешкия взор.

Смаяна, девойката отдръпна ръката си и преградата изчезна от погледа й. Маската се бе активирала в отговор, карайки я да се чувства леко замаяна. Ето защо манастирът бе останал скрит през цялото това време. Преградата обръщаше незащитеното съзнание в обратната посока, объркваше сетивата му и го заблуждаваше. Единствено с Маска някой можеше да се надява, че ще проникне.

Изпълнена с решимост, Кайку отново постави ръка върху преградата. Натисна леко и потрепващите нишки се разделиха, за да я пропуснат. Тя затвори очи, пое си дълбоко въздух и произнесе кратка молитва към боговете, след което пристъпи напред.

Беше обгърната от светлина, погълната от утробата на Чаросплетието. Нишките я заобикаляха, гигантско, люлеещо се море на чудесата, и девойката си помисли, че може просто да се остави да бъде понесена от вълните му и да престане да се тревожи за каквото и да било. Ала тя знаеше за опасностите, които криеше Маската, и не се подчини на това мигновено желание. По същия начин се бе чувствала, когато бе умряла — същата красота, същия съвършен екстаз; даваше си сметка, че ако се поддаде, няма да може никога да се върне обратно. Спомни си, че светът бе изглеждал по същия начин, когато пламъците бяха изригнали от нея, когато ирисите й бяха почервенели и бе зърнала нишките на Чаросплетието под обвивката на онова, което забелязваше нормалният човешки взор. Тя се боеше от това и се вкопчи в този страх, защото именно той я придържаше към реалността. Гмурна се напред през величествения рай и след известно време стигна до неприятната, пронизваща светлина на света от другата страна.

Имаше чувството, че е била лишена от нещо красиво, все едно любимият човек й бе изневерил. Погледна през рамо, ала преградата отново бе станала невидима. За секунда й се прииска да захвърли всичко и да се върне там, да потъне в прекрасното сияние, вместо да се измъчва от жестокия студ и глад. После обърна глава и продължи напред, а Маската на лицето й започна да охладнява.

С течение на времето бе развила навика да си мърмори под носа, несъзнателна реакция на потискащата самота на пътешествието си. Като цяло монологът й беше несвързан и безсмислен, ала част от него засягаше състоянието й — тя не спираше да си натяква, че е Различна и представлява опасност за другите, че ще остане тук, в пустошта, където няма да нарани никого и където никой няма да страни от нея. Понякога говореше на баща си и брат си, като че ли те бяха до нея, а друг път си представяше голям глиган, който се движи наблизо, ала все се изплъзва от погледа й, и присъствието му я успокояваше.

Изтощението и гладът даваха сили на тези фантазии, те се бяха закрепили в замъгленото й съзнание и оказваха да си тръгнат оттам. Те я подтикваха да не спира, когато издръжливостта й беше на път да рухне, и те щяха да я карат да продължи да върви, докато се строполеше на земята и умреше, ако не беше открила манастира.

За първи път го зърна между два планински склона на юг. Добре че денят беше ясен, защото в противен случай рискуваше изобщо да не го забележи; ала въздухът беше студен и прозрачен като кристал, а очите й не бяха загубили остротата си. Бе погребан в планините на около километър или два, а голямата му фасада се подаваше между заобикалящите го скали, масивна и безжизнена. От това разстояние й беше трудно да различи други подробности, ала тесният каменен мост, който се извиваше над дълбоката клисура пред входа му, веднага й направи впечатление. Точно натам трябваше да се насочи, ако искаше да влезе в сградата.

Отне й почти цял ден да намери пътеката, водеща до манастира, която се оказа редица от широки, стръмни каменни стъпала, издълбани в каменната кожа на възвишенията. Огромните й размери изпълниха Кайку със страхопочитание, пробивайки пелената на изтощението, която бе забулила съзнанието й. Стъпалата бяха издълбани преди столетия, ръбовете им се ронеха и бяха загладени от времето; ако Чаросплетниците наистина обитаваха това място, трябва да са живели тук далеч преди да построят манастира, защото стълбата явно беше по-древна от тях. От двете й страни се издигаха покрити със сняг статуи, разположени на пиедестали, ала когато момичето разчисти снега от повърхността им, откри, че са покрити с мъх и обезобразени от стихиите, поради което не можеше да определи какво точно са представлявали. Безкрайните стъпала изцедиха и последните сили, които й бяха останали, и тя почти бе заспала права малко преди края й.

Промяната в ритъма на стъпките й я извади от дрямката й, Кайку отвори очи и видя, че се намира на тясна пътечка, водеща до неголям стражеви пост, кацнал на скалистия склон. Той представляваше няколко постройки от тухли и камък, свързани с лъкатушещи проходи, издълбани в снагата на планината. Съоръженията бяха порутени и изглежда бяха отдавна изоставени, а капаците на прозорците им скърцаха под напора на ледения вятър. Грозни и опростени, те приличаха на къщите в Чайм, само дето изглеждаха по-солидни. Малко по-нагоре започваше мостът — здрава, лишена от каквато и да е украса конструкция, която се протягаше над широкия ров, в чиито мрачни дълбини бяха покрити с дебел слой сняг. Не се забелязваха никакви признаци на живот.

Девойката се чувстваше толкова изтощена, че скоро нямаше да е в състояние да направи и крачка. Тя се довлачи до най-близката постройка, блъсна дървената врата и откри, че това беше някакъв кокошарник, който отдавна бе опустял, ала в ъгъла се виждаше купчина мухлясала слама. Момичето се просна върху нея и веднага заспа.

* * *

Сънят й бе грубо прекъснат от спазмите в стомаха й и тя с нежелание се пробуди от унеса си. Полежа известно време със затворени очи, когато изведнъж се сепна от неочакван звук — тътренето на нечии крака, което се чуваше в ужасяваща близост.

Някой се надвеси над нея. За един ужасяващ миг девойката си помисли, че това е призракът на мъжа, когото бе убила в пещерата; ала въпреки че одеждите им много си приличаха, това очевидно бе друг човек. Парцаливата роба на непознатия бе ушита от по-различни кожи, а Маската, която се втренчи в лицето й, беше бледосиня и направена от по-скоро от дърво, а не от кост. Тя изобразяваше гримаса на идиотско любопитство — подпухнало, кръгло лице с дебела долна устна и големи тъмни очи, ококорени от изненада. Кайку веднага се опита да отстъпи назад, ала движението й бе блокирано от каменната стена зад гърба й. Пушката й лежеше наблизо, ала не достатъчно близо, че да може лесно да я сграбчи.

Кръглото лице се наклони на една страна, после се наведе още по-близо, взирайки се съсредоточено в нея. Сякаш я душеше като някакво диво животно, което се опитваше да определи дали става за ядене, или не. Момичето не помръдна.

Изведнъж синята Маска се отдръпна, загубила интерес към нея. Чаросплетникът се обърна и се отдалечи от ъгъла й, поспирайки се за малко да разгледа някои други неща в кокошарника, след което излезе навън, затваряйки вратата зад гърба си.

Сърцето на Кайку щеше да се пръсне. Какво означаваше това? Откакто бе напуснала пещерата в планините, нито веднъж не се бе замисляла, че смъртта на човека, чиито дрехи бе облякла, можеше да доведе до някакви неприятни последствия за нея. Сега си даваше сметка за глупавото си недоглеждане. Ами ако те се разпознаваха един друг не само по Маските, ами и по одеждите си? Ами ако познаваха Чаросплетника, който бе притежавал тази червено-черна Маска? Баща й можеше да го е убил, както тя самата бе убила Вещера в пещерата. Ако откриеха, че човекът, който носеше тази изцапана с кръв роба, тази ухилена Маска, не е мъжът, когото познаваха…

… мъжът…

Тогава я осени, а то беше толкова очевидно, че именно затова го бе пропуснала в своя делириум. Чаросплетниците бяха само мъже. Никакви жени не се допускаха в ордена им. Единствено благодарение на тежките, безформени одежди тялото й не беше разпознато; под робата дори заоблеността на гърдите й почти не се забелязваше, освен ако не изпъчеше рамене. Ако не говореше нищо, имаше голям шанс да не бъде разкрита.

Внезапно овладяна от паника, Кайку грабна пушката си и се втурна към вратата на постройката. Тя я открехна едва-едва, страхувайки се да не види как Кръглоликия тича към манастира, за да вдигне тревога; наместо това обаче видя как тътрещата се фигура се шляе по пътечката, като ровичкаше разни неща и вдигаше някакви камъни от земята, за да ги разгледа по-внимателно.

Тя пристъпи предпазливо навън. Утрото бе настъпило — влажно и хапещо студено. Заснежените склонове на клисурата бяха скрити от гъста бяла мъгла, която се стелеше в низината. Недалеч извитият мост висеше във въздуха, свързвайки двата края на бездната. Изглеждаше непоносимо крехък, понеже липсата на каквато и да е орнаментация го правеше да прилича на временно съоръжение, несъвместимо с резбованата фасада на манастира от другата страна. Девойката изведнъж почувства страх. На какво изобщо се беше надявала, когато се довлече тук горе? Защо не беше обмислила опасността? Защо не се скри някъде наблизо и не проучи обстановката, преди да се хвърли безразсъдно в леговището на Чаросплетниците?

Поредният спазъм, раздрал стомаха й, й подсказа отговора. Не можеше да си позволи да се крие и да шпионира околността, при положение че умираше от глад. А да се върне обратно в снежната пустош, откъдето бе дошла, означаваше сигурна смърт.

Нямаше никакъв избор.

Бързото претърсване на стражевия пост — като гледаше да не привлича вниманието на Кръглоликия — не разкри нищо повече от изоставени сгради, в които не откри и трошичка. Ето защо тя се запъти към тесния мост, водещ до манастира, подпирайки се на сопата си като достолепен старец, горещо надявайки се, че онези, които бяха вътре, нямаше да се усъмнят в дегизировката й.

Фасадата на манастира беше строга и опростена. Огромни колони поддържаха покрива, който се сливаше със скалистия склон в задната си част. Под него се виждаха четири гигантски статуи на приведени същества, които сякаш се състояха само от люспи и зъби. Щом Кайку се приближи, видя, че колоните бяха декорирани с хиляди миниатюрни пиктограми, а в повърхността им бяха издълбани отвесни улеи. За разлика от скулптурите покрай стълбата, тукашните статуи бяха пощадени от деструктивното влияние на природните стихии. Те бяха изваяни с такава прецизност, че на момичето й се стори, че всеки момент ще помръднат като живи. Порталът на манастира бе снабден с тежки каменни порти, които бяха отворени. Вътре беше тъмно.

Девойката се поколеба. Чудовищата под покрива я караха да настръхва. Имаше чувството, че те не я изпускат от поглед, и това натрапчиво усещане едва ли се дължеше само на изопнатите й нерви. Тя погледна назад през моста и видя Кръглоликия, който я наблюдаваше от другата страна на клисурата. Страхът от разобличаването й отново я връхлетя, ала вече не можеше да се върне. Тя събра цялата си смелост и продължи напред. Каменната паст на манастира я погълна.

По стените на коридора, в който се озова, се виждаха поставки за факли, ала те бяха празни. На утринната светлина, проникваща от входа зад гърба й, можеше да забележи очертанията на статуи, разположени от двете страни на пасажа — уродливи зверове, които протягаха ноктестите си лапи към нея, или се готвеха за скок отгоре й. Всичко друго бе потънало в плътен мрак. Тя продължи да пристъпя, наблюдавайки сянката си, която се движеше пред нея. Не след дълго тя се сля с тъмнината, след което девойката също бе обгърната от нея.

Тоягата на Кайку потропваше по каменния под и за известно време девойката се осланяше единствено на нея. После очите й постепенно се адаптираха към мрака и тя видя, че мястото изглежда безлюдно като стражевия пост, ала все пак Кръглоликия беше дошъл отнякъде. Макар че беше смъртно изтощена, гладът й не спираше да я подтиква да продължи, дори и когато сутрешната светлина изчезна напълно, след като момичето свърна зад някаква чупка в коридора.

Тогава зърна новата светлина и изведнъж почувства как нещо се приближава към нея нейде изотдолу. Стоеше застинала на горния край на някакво стълбище, и ако не беше спряла навреме, сега щеше да се търкаля по стръмните каменни стъпала. Пламтящата факла се приближи по-близо и девойката видя, че я носи друго същество, облечено в разнородни кожи и парцали, с лице като ухилен череп, направено от почерняла кост. Новодошлият изкачи стълбите и се спря на няколко крачки от Кайку. Тя беше застанала така, че одеждите й да прикрият най-добре нейната женственост; ала въпреки това усети как сърцето й ускорява туптенето си, когато Чаросплетникът я изгледа. Дали очакваше от нея да каже нещо? В никакъв случай — отварянето на устата й моментално подписваше смъртната й присъда. След кратка пауза, която сякаш се проточи цяла вечност, той изгъргори нещо и подаде факлата си на момичето, след което мина покрай нея и се изгуби без страх в тъмнината. Кайку въздъхна облекчено.

Стъпалата я отведоха в нов коридор, където не всички поставки за факли бяха празни и димящите пламъци хвърляха червеникави отблясъци по вътрешността на проходите на манастира. Стените, таванът и подът бяха изградени от масивни тухли от жълтеникавочервен пясък, а тук-таме се виждаше я малък оброчен алков, я висящ, звънтящ талисман. Издялани от дърво малки идоли украсяваха лавиците, а от тавана се спускаха дълги знамена, под които Кайку трябваше да се провира. Не можеше да види никаква закономерност в подредбата — като че ли някой просто бе събрал символите на десетина религии на едно място. Имаше икони от далечни страни, езически чучела от известния с джунглите си континент Окхамба, старинни дърворезби от епохата на Угати, изображения на боговете от целия пантеон на Сарамир, включително и на тези, които бяха отдавна забравени. Имаше даже цял фонтан, сега изсъхнал, който представяше трите облика на Мисамча, разположени на пиедестал в класически винакски стил, датиращ от самото начало на Сарамирската империя.

Коридорът се разделяше първо на две, а после на четири, и скоро Кайку напълно се изгуби в подземния лабиринт на манастира. Тя минаваше от помещение в помещение, продължавайки да се учудва на пълната липса на порядък и закономерност в строежа на необятното съоръжение, което сякаш бе проектирано от някой безумец. На няколко пъти мина покрай други Чаросплетници с Маски, ала никой не й обърна внимание и тя започна да се поотпуска малко, спокойна, че дегизировката й прикрива пола й достатъчно добре.

След като мина по няколко безлюдни прохода, тя стигна до място, което й заприлича на някаква тъмница. Нямаше никаква светлина и не се виждаше никой наблизо, но шумолящите, стържещи звуци, които се чуваха от тъмните ниши на килиите, й подсказа, че поне някои от тях са обитавани.

Любопитството надделя над глада й и тя пропълзя навътре. Какви ли затворници държаха Чаросплетниците в манастира си? От двете страни на късия коридор имаше килии, чиито врати бяха снабдени с решетки. Когато пристъпи по-близо, изведнъж всички звуци замряха и настъпи пълна тишина. Факлата й осветяваше единствено решетките и светлината й не достигаше до вътрешността на клетките, за да й покаже какво има там.

Момичето се поколеба, обхваната от нерешителност, ала в крайна сметка се приближи до една от килиите и вдигна високо факлата си. Нещо се бе притаило навътре в сенките, нещо…

Внезапно то се хвърли към нея без предупреждение, удряйки се в решетките и протягайки ноктестата си ръка към нея. Кайку извика и отстъпи назад, а ноктите минаха на сантиметри от нея. Факлата й падна на пода и се търкулна по земята, за щастие извън обсега на съществото.

Различна твар. Беше виждала подобни създания много пъти из планините, ала нищо не можеше да се сравни с това тук. То бе нещо неописуемо, отвратителна изродена маса от мускули и зъби. Имаше четири ръце, всяка от които имаше различна форма и размери, вариращи от хилави до масивни и подути. Едно-единствено око гледаше смъртоносно от съсухреното, сбръчкано черно лице, а по-долните части на тялото му представляваха ужасяваща мешавица от недоразвити крайници и пипала, увиващи се едно около друго, някои от които бяха изкривени и счупени. Гърбът му бе осеян с костни израстъци и рибешки перки. Сякаш няколко различни същества, всяко от които искаше да покаже характерните си черти, бяха преплели особеностите си в тази уродлива твар, като резултатът представляваше чудовищен, невъобразим хаос, от който на човек веднага му призляваше.

— … умрииииииии… — изгъргори нещото на сарамирски и сърцето на Кайку се вледени.

Внезапно всички килии около нея оживяха, а незнайните им обитатели заблъскаха по решетките, протягайки се в мрака да я сграбчат. Ревовете и ръмженето се превърнаха в осакатени думи от деформирани усти, молби, проклятия и някакви ужасни звуци, наподобяващи ридания. Девойката отстъпи ужасена, грабвайки факлата, ала не се осмеляваше да отвърне поглед от съществото, което бе проговорило най-напред. То се отдръпна от светлината, оставяйки мракът да го погълне отново, след което изрече:

— … виииижжж кккаквоооо направииии с насссссс…

Момичето побягна от затвора, а ужасът вледеняваше кръвта й, докато тичаше, и тя се спря чак когато звуците на кошмарните твари заглъхнаха. Тогава се облегна на една стена, задъхана и с разтуптяно сърце, изчаквайки пулсът й да се нормализира. Потресът, който бе изпитала, щом онова нещо я нападна, бе достатъчно голям, ала когато й проговори… едва ли можеше да понесе повече в състоянието на изтощение и глад, в което се намираше. Това бяха напълно пораснали Различни в недрата на чаросплетнически манастир. Интелигентни, чувстващи и затворени. Какво ли можеше да означава това?

Опитвайки се да се поразсее от спомените си, тя се заклатушка напред, изгубвайки се напълно в плетеницата от коридори. На няколко пъти й бе хрумвало, че няма да може да намери изход от лабиринта, преди да е умряла от глад, но поне за момента не й беше много до храна. Девойката продължи по коридора, без да я е грижа за посоката — единственото, което искаше, бе да се отдалечи колкото се може по-далеч от тъмницата.

След известно време дочу някакъв приглушен шум, подобен на жужене, чийто източник трябваше да се намира някъде пред нея. Напоследък минаваше само през неосветени коридори, които приличаха повече на тесни тунели, по чиито стени не се виждаха никакви поставки за факли. От известно време не бе срещнала никого по пътя си и се бе примирила с факта, че най-вероятно бе свърнала от утъпкания път. Чудеше де дали да не се върне назад и да тръгне по маршрут, където вероятността да намери храна щеше да бъде по-голяма, ала неясният монотонен шум отпред я заинтригува достатъчно, че да я накара да продължи в сегашната посока.

Една светлинка в дъното на тунела привличаше вниманието й — когато се доближи до нея, тя забеляза голяма пролука в стената на коридора, извеждаща на широка скална тераса над просторна зала. Светлината идваше от нея — особено, малко зловещо сияние с неопределен цвят.

Терасата не й позволяваше да види какво има в залата долу, ето защо тя се провря през пролуката, пропълзя до ръба и надзърна иззад него.

Тази зала бе по-украсена от всичко, което беше видяла досега на това място. Тя излъчваше някакво студено, каменно великолепие — жълтеникавочервените й стени ту преминаваха в изящни колони, ту преливаха в масивни зидани трегери над инкрустираните със злато порти на нивото на пода. Кайку беше много нависоко — скалната тераса, на която бе застанала, се издигаше току под самия таван. От едната й страна се виждаха статуите на няколко подобни на гаргойли създания, които наблюдаваха случващото се в залата, по-малки братовчеди на гигантската скулптура, издигаща се в далечния край на помещението. Тя бе висока петнадесетина метра и раменете й докосваха тавана, както беше приклекнала под неестествената светлина. Създанията изглеждаха чудовищно — безоки твари със зейнали усти, чиито пропорции бяха в пълно противоречие със здравия разум. Бяха уродливи до неузнаваемост и едва загатнатият им хуманоиден облик караше Кайку да си зададе въпроса що за разум ги бе сътворил. Тъй като светлината идваше отдолу, отвратителните им черти изглеждаха още по-заплашителни, понеже по-голямата част от туловищата им бе забулена в сенки.

Вниманието на Кайку обаче бе привлечено не толкова от уродливите същества, колкото от онова, което се случваше в центъра на помещението. Там се намираше източникът на светлината — масивна скала, може би дванадесет метра дълга и шест висока. Тя не приличаше на никоя друга скала, която девойката бе виждала през живота си.

Формата й бе съвършено неправилна; нещо повече — тя изобщо не приличаше на минерал. Повърхността й сякаш беше покълнала, досущ като някакво растение или корал, и дебели корени и разклонения бяха плъзнали на всички страни, заравяйки се в стените, пода и тавана на залата. Кайку присви очи зад процепите на Маската си и усети как започва да й се повдига. Призляваше й само като гледаше скалата.

„Зная какво е това, каза си, след като спомените от Маската нахлуха в главата й. Това е вещерският камък.“

Тя се взираше в източника на силата на Чаросплетниците — тяхното най-ревностно пазено съкровище.

Около скалата бяха застанали дванадесет Вещери, облечени също като Кайку в парцаливи, съшити от най-различни материали роби. На главите си носеха причудливи Маски. Имаше и тринадесети човек, ала той беше гол — кльощав, измършавял мъж, който се извиваше безпомощно в ръцете на две от забулените фигури. Девойката гледаше как го повличат по каменните стъпала и го просват върху назъбената повърхност на вещерския камък. Тя се досети какво ще се случи още преди единият от Чаросплетниците да извади сърпа си и да пререже гърлото на нещастника.

Мъжът се сгърчи. Едната от фигурите отстъпи, докато другата го обърна по гръб и го разпори от брадичката до мъжеството му, отваряйки гръдния му кош и излагайки на показ органите му. После започна да го кълца, изваждайки ги грубо и машинално един след друг — сърце, бъбреци, черен дроб, черва… — поставяйки ги на скалата до трупа. Не след дълго Вещерът бе заобиколен от окървавените късове.

Кайку наблюдаваше тази процедура без особен ужас. Съдбата на човека изобщо не я засягаше, нито пък методът, по който беше разфасован. Ала в онова, което виждаше, имаше нещо нередно и след известно време тя разбра какво бе то.

Нямаше кръв. О, разбира се, човекът кървя доста обилно и одеждите на Чаросплетника бяха целите в кръв; по скалата обаче, където трябваше да е изтекла цялата му кръв, нямаше и петънце. Сърцето му лежеше върху нея, чисто и сухо като ябълка, а намотаните му черва се синееха, подобни на гума. Кръвта беше пролята, нямаше съмнение в това, но къде бе отишла? Като че ли скалата я беше абсорбирала по някакъв начин.

Или я беше изпила.

Кайку се намръщи при тази мисъл, ала в момента виждаше как повърхността на вещерския камък започваше да потъмнява, противното сияние чезнеше и като че ли се прибираше навътре, докато пещерата не потъна в гъст мрак. Единственият източник на светлина беше вътрешността на скалата и в момента тя изглеждаше като плетеница от пламнали вени, които пулсираха в тъмнината, сякаш повърхността й изведнъж бе станала прозрачна и недрата й бяха изложени на показ. В центъра й се виждаше ярка камера, наподобяваща човешко сърце, която разпръскваше светещата бяла кръв около себе си.

„По духовете, помисли си Кайку. Вещерският камък! Той е жив.“

Изведнъж спомените я заляха, внезапен поток от реминисценции, които нахлуха в съзнанието й, отприщени от внезапното й осъзнаване на истината. Логически връзки, за които не се беше замисляла никога преди, сега станаха очебийни, като всяка от тях пораждаше друга и така нататък, докато кръгът не се затвори и пред нея не се откри цялостната картина, такава, каквато баща й я беше видял. За един кратък, болезнено ярък миг Кайку разбра какво бе узнал баща й Руито ту Макаима, защо бе избягал и защо го бяха убили заради онова, което бе открил.

Вещерските камъни бяха живи. И както прахът, получен от тях, импрегниран в Маските на Чаросплетниците, покваряваше и извращаваше телата им, вещерските камъни покваряваха и извращаваха земята, в която лежаха.

Осени я като внезапно видение. Руито в неговия кабинет, във взетия под наем апартамент в Аксками, надвесен над някаква стара карта и купчина схеми и навити на руло ръкописи. Проектът, по който работеше тайно от години, голямата му страст, изгарящите го съмнения. Във видението си Кайку беше с него точно в момента на откриването на истината — макар че не се беше намирала в кабинета му в реалния живот — когато всички факти, предположения и хипотези си дойдоха на мястото. Имаше връзка между регистрираните случаи на новородени Различни деца и географската им близост до убежищата на Чаросплетниците. Баща й бе открил, че епицентърът на Различността винаги се намираше недалеч от някой чаросплетнически манастир, а манастирите се изграждаха около находищата на вещерски камък. Как така никой не беше направил тази връзка преди? Колко хора бяха убити или разубедени, за да затворят устата си завинаги? Руито беше узнал истината и бе решил да задълбочи изследванията си, да се сдобие с доказателствата, които му бяха необходими, за да се изправи срещу благородниците. Ето защо бе дошъл тук, бе видял това и после бе избягал.

Ала те бяха разбрали. По някакъв начин бяха разбрали; бяха се вкопчили в нещо, на което баща й не бе обърнал внимание. Нещо дребно и незабележимо, ала кой можеше да каже точно какво? По времето, когато се върна на континента, ситуацията вече беше безнадеждна. Абсолютната секретност беше задължителна, ако човек като него се надяваше да надделее над Чаросплетниците. След като веднъж вече бяха предупредени, той нямаше да може дори да извести благородниците за откритието си. Те нямаше да му позволят да напусне дома си, щяха да следят всяка негова стъпка като гладни лешояди. Навярно, ако бе отишъл направо в Аксками и се бе опитал да разпространи откритието си сред другите хора, щяха да убият само него. Той обаче се беше върнал вкъщи, потресен от онова, което бе видял, за да приведе в ред мислите си и да се възстанови; а те го бяха проследили чак дотам. Едва тогава се бяха оставили да ги види, да разбере, че са го следвали неотлъчно като сенки. Бяха му позволили да се прибере у дома си, да се прибере при семейството си, след което бяха свалили маските си.

И Руито бе разбрал, че животът му е пред своя край; той бе узнал твърде много.

Кайку усети, че се задушава от мъка, когато стана свидетел на избора, който баща й бе направил. Нямаше никакъв начин да избяга и никакъв начин да престане да знае онова, което бе узнал. Щяха да го убият, а заедно с него и цялото му семейство. Ала поне можеха да напуснат с чест игралната маса, а не в нечистите лапи на създанията, които Чаросплетниците щяха да използват. Той нямаше да позволи на чудовищата, чиято тайна бе открил, да инквизират семейството му, да разголят и одерат съзнанията на близките му.

Не някой убиец бе сложил отрова в храната им през този ден, нито пък някакъв тайнствен пратеник на Чаросплетниците бе убил Кайку първия път, когато тя умря. Това беше дело на баща й.

Когато се бяха уверили в неговата безпомощност, когато бяха претършували апартамента му в Аксками и бяха унищожили всичките му записки, Чаросплетниците бяха изпратили шин-шините. Обаче тези страшилища дойдоха твърде късно, за да могат да направят нещо друго, освен да почистят доказателствата, и само благодарение на способностите на Асара Кайку остана жива, за да разбере истината.

Очите на момичето плувнаха в сълзи. Тя изведнъж почувства неизмеримото отчаяние и загубата, съпътстващи ужасното откритие на баща й. Нищо чудно, че изглеждаше уплашен и угрижен, все едно бе видял призрак, когато се върна у дома; той бе потресен от мащаба на конспирацията, която бе разбулил, разтърсен от прозрението, че нито той, нито семейството му ще бъдат пощадени. Потресен от избора, който трябваше да направи — да отрови близките си, за да ги спаси от къде-къде по-ужасна участ.

Чаросплетниците бяха екзекутирали Различни от двеста години, непрекъснато проповядваха омраза към тях и използваха силните си позиции, за да насаждат тази ненавист в съзнанието на всички жители на сарамирската империя. Ала те не правеха това от желание да запазят човешката раса чиста, нито пък поради някаква причина, свързана с религията. Те почистваха бъркотията, която сами бяха забъркали, прикриваха следите си, унищожаваха доказателствата.

Източникът на силата на Чаросплетниците беше и източникът на заразата, опустошаваща земята.

Тази мисъл вече й дойде твърде много. Умираща от глад, изтощена и уплашена, тя се промъкна обратно през пролуката в стената и се отдалечи от скалната тераса. Нямаше никаква представа колко бе вървяла, преди да изгуби съзнание, ала посрещна забвението с отворени обятия.