Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (21)

Двадесет и първа глава

В Чайм времето не течеше по обичайния начин. По-скоро се удължаваше, разтегляше се и се разстилаше — плоско и тънко, жертвайки съдържанието в името на дължината. Тейн отдавна бе престанал да брои дните — те се бяха слели в едно голямо нищо, една неумолима, намръщена стена от скука и нарастващо отчаяние.

Изчезването на Кайку бе голям удар за тях. Отначало бяха овладяни от лек пристъп на паника. Дали нещо бе идвало в пещерата и я бе отмъкнало, докато те са спали? Мамак претърси околността и не намери никакви следи. Не след дълго Тейн си спомни странните неща, които Кайку му беше казала, докато потъваше в дрямката си.

„Може би в крайна сметка това изобщо не е твоят път. Може би трябва да го извървя сама.“

Снежната вихрушка ги задържа в пещерата и на следващия ден. Мамак категорично отказа да им позволи да я търсят.

— Ако е някъде навън, глупачката вече е мъртва. Когато тази буря утихне, си отивам у дома. Можете да тръгнете с мен или да останете в тази пещера, ако толкова го желаете.

Тейн започна да го умолява, предложи му тройно възнаграждение, ако я открие. Каза му, че Кайку има пари, много пари. Очите на Мамак жадно проблеснаха и за момент младежът видя как алчността започва да се бори с разума му, ала накрая опитът му на планинар наклони везните и той отказа. Асара поклати глава и смъмри Тейн, задето бе изгубил достойнството си от отчаяние.

— Искам да я върна! — извика той в своя защита.

Спътничката му вдигна рамене.

— Ала не знаем къде е, Тейн. Време е за нов план.

Когато виелицата утихна на следващата сутрин, те се примириха с неизбежното и потеглиха обратно към Чайм. Тейн говореше нещо за организиране на планинска експедиция в търсене на Кайку — или на трупа й — за да могат да си върнат поне Маската. Младежът бе забравил, че без тази Маска той няма никаква надежда да открие кой бе изпратил шин-шините, избили жреците от неговия храм. Планът обаче звучеше неразумно и всички си даваха сметка за това. Дори и Тейн. Нямаха никакъв шанс за успех да я намерят в необятната пустош на северен Фо, след като следите й са заличени от дъжда и вятъра. По времето, когато се спуснаха от планините и поеха по пътеката за Чайм, той вече бе спрял да говори за това.

Тейн и Асара си взеха стаи в единствената странноприемница в селото, бедно обзаведена и прогнила постройка, където ставаше ужасно течение. Никой от двамата нямаше намерение да си тръгне и дори не обелваше и дума за това.

— Тя реши да продължи сама — каза младежът. — Ако успее, ще се върне тук.

— Недей да храниш напразни надежди, Тейн — рече му Асара, ала не посмя да му противоречи повече, нито пък показа по някакъв начин, че иска да се върне на континента.

В Чайм нямаше какво да се прави. Неумолимата грубост на местните започна да им идва в повече и след известно време си говореха само един на друг. Отначало нямаха много общи теми за разговор. Твърде много прегради имаше между тях, твърде много премълчани истини. Също както беше с Кайку.

„Богове, дали някога сваляме маските си, макар и за миг?“, помисли си Тейн ядосано.

Ала с течение на времето принудителното им уединение доведе до разговори, както бавното процеждане на водата през дупка в бента подкопава заобикалящия го камък, докато не го разруши. След цяла седмица на чакане и колебания те най-накрая се озоваха в импровизираната кръчма, където за първи път бяха срещнали Мамак.

— Ти знаеш каква съм аз, Тейн — продума Асара.

Това изявление, подхвърлено небрежно в хода на разговора, веднага изостри вниманието на младежа.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Без игрички — предупреди го тя. — Крайно време е да бъдем напълно откровени един с друг. Ако ще вървиш по същия път като мен, както става все по-видно напоследък, тогава трябва да посрещнеш открито онова, което вече знаеш.

Тейн се озърна наоколо, за да провери дали не ги подслушват, ала заведението бе почти празно. Мрачно, унило и студено помещение, с неколцина от местните в ъгъла, които бяха погълнати от своите си работи. Ниски, грубо сковани кръгли маси с протрити рогозки около тях. Нацупена барманка, наливаща долнокачествен алкохол. Духове, как мразеше това село!

— Ти си Различна — каза тихо.

— Браво — отвърна тя с лека насмешка в гласа. — Най-накрая си го призна пред себе си. Ти обаче не си като другите, Тейн. Ти слушаш. Готов си да се учиш. Ето защо ти говоря тези неща, понеже някой ден можеш да погледнеш на ситуацията от моята гледна точка. Така че преглътни отвращението си за момент и чуй това, което трябва да ти кажа.

Младежът се облегна на масата, а страните му бяха поруменели. Тъй като нямаха какво да правят, обитателите на Чайм убиваха времето си с пиене и силният градус на алкохола свидетелстваше за това. Асара беше абсолютно трезвена, както винаги; Различният й метаболизъм неутрализираше алкохола, преди да може да й окаже въздействие и тя не знаеше какво е да си пиян.

— Аз съм стара, Тейн — започна. — Като ме гледаш, е невъзможно да разбереш колко съм стара. Много неща съм видяла и много неща съм направила. Някои спомени ме карат да се гордея, а други — да се отвращавам. — Тя взе дървената чаша пред себе си и я повъртя в ръцете си. — Знаеш ли какво е опитът? Опитът е, когато си се занимавал с нещо толкова дълго време, че блясъкът му се изтрива. Когато виждаш колко неумолимо предсказуеми са хората, как поколение след поколение следват същата изтъркана, противна схема. Те си мечтаят да живеят вечно, ала не знаят какво искат. Аз съм минала моята осемдесета жътва, макар и да не ми личи. Откакто достигнах зрелостта, не съм остаряла. Тялото ми се възстановява по-бързо, отколкото времето може да го повреди. Това е моето проклятие. Вече съм изживяла нормалната продължителност на човешкия живот и се чувствам отегчена.

Това прозвуча толкова шаблонно, че Тейн за малко да се изсмее, ала нещо в тона на Асара му нашепваше да не прави това.

— Отегчена? — повтори.

— Ти не разбираш — търпеливо му каза жената. — Нито пък ще ме разбереш някога, мисля си аз. Когато всичко ти е втръснало, единственото, което ти остава, е да потърсиш нещо ново, нещо, което да разпали кръвта ти отново, дори и само за малко. Дълго време се лутах безцелно, преди да срещна Кайлин ту Моритат, преследвах непознати трепети и всяко нещо ми се струваше по-безинтересно от предишното. Когато я намерих, зърнах нещо, с което не се бях сблъсквала никога преди. Мислех си, че съм някакъв изрод, случайна приумица на природата, ала в нея видях себе си като в огледало и животът ми отново се изпълни със смисъл.

— Какво видя? — попита Тейн.

— Едно по-висше същество — отвърна събеседничката му. — Създание, което хем беше човек, хем беше нещо повече от човек. Една Различна, чиято Различност я правеше по-добра от онези, които я презираха.

Младежът примигна, изпитал внезапно желание да разтърси главата й и да я опровергае. Обаче се въздържа. Думите й бяха абсурдни, но въпреки това щеше да я изслуша. Бе чул мнението й по въпроса за Различността още преди седмици и макар че не беше съгласен с по-голямата част от онова, което му бе казала, твърденията й го бяха накарали да се замисли.

— Тогава видях новия ред на нещата — продължи красивата жена. — Един свят, където Различните не са мразени и преследвани, а уважавани. Разбрах, че Различността не е извращение на тялото, а просто промяна. Еволюция. И, както става при всяка еволюция, мнозина трябва да паднат, за да може един да триумфира. Ако смятам да живея още дълго на този свят, бих искала да сторя всичко, което мога, за да направя живота си по-приятен. Което означава, че трябва да работя за този нов ред.

— Мисля, че разбирам — рече младежът, припомняйки си моменти от другите разговори, които бяха водили по време на уединението си в Чайм. — Ти помагаш на Аления орден, понеже там са събрани Различни, чиито способности ги правят по-силни от хората. А Либера Драмак… те работят за онова, което и ти искаш, ето защо помагаш и на тях.

— Но Аленият орден и Либера Драмак засега са насочили усилията си към една обща цел — каза Асара, сключвайки пръсти.

— Да видят Престолонаследничката възкачена на трона — завърши Тейн.

— Точно така. Тя е ключът. Тя е единствената, която може да спре заразата в земята. Тя е мостът между нас и духовете, между обикновените хора и Различните. — Асара хвана китките на спътника си и го изгледа непоклатимо. — Трябва да стане така, Тейн. И ние сме длъжни да сторим всичко, което е по силите ни, за да стане така.

Младежът остана загледан в нея за известно време, след което я контрира с въпрос:

— Защо си наблюдавала Кайку толкова много години?

Съжали, че го изтърси така необмислено. Въпросът сякаш се изплъзна от подсъзнанието му и се озова на езика му, без въобще да мине през мозъка му; въпреки това имаше предчувствието, че знае какво ще му отговори жената.

На устните на Асара заигра слаба усмивка и тя пусна ръцете му. Отпусна се назад и отпи глътка алкохол.

— Станах нейна прислужница по волята на Аления орден. Предишната й прислужница претърпя злополука.

Тейн не реагира по никакъв начин и жената продължи:

— Откриха я благодарение на своите методи — нямам никаква представа как правят това. Знаеха, че тя ще прояви… някакви сили рано или късно и ме помолиха да я наглеждам, докато това време настъпи. Нямаше начин да я накараме да се присъедини, преди да е разгърнала огнените си умения за първи път. Кой би повярвал в Различността на някого без доказателства?

Думите на Асара се стовариха в съзнанието на младия мъж като камък в каче гъст мед. Светът около него сякаш разми очертанията си, всичко се забави, а приказките на местните селяни се превърнаха в безсмислен шепот. От другата страна на грапавата маса красивите очи на спътничката му се взираха в лицето му, оценявайки ефекта на думите, които току-що беше чул.

— Ти обаче знаеше това, нали?

Тейн кимна безмълвно, насочвайки погледа си надолу. Асара се забавляваше, осъзна той. Беше й задал въпрос, чийто отговор вече знаеше, и тя с удоволствие наблюдаваше как думите й се забиват в ребрата му като острието на копие.

— Донякъде — измърмори младежът, когато ироничното й мълчание му дойде в повече. — Когато я срещнах за първи път, тя бълнуваше за жена на име Асара. Каза ми, че си била убита от демон в гората. После ти се появи отново. Не ми даде никакво обяснение, а и аз не се заинтересувах допълнително.

— Помисли си, че не е твоя работа, нали? — презрително каза Асара. — Типично за един мъж.

— Не — рече Тейн. — Не, предполагам, че не исках да узная какво се е случило. Беше ме страх. Подозирах те от самото начало. Прибави към това огромното разстояние, което измина, за да я доведеш при Различната жена Кайлин, тайните между вас, в които не бях посветен, начина, по който си се променила… — Той въздъхна примирено. — Не съм малоумен, Асара. От деня, в който започна пътешествието ми, съм заобиколен от Различни.

— И въпреки това продължаваш да мислиш, че странстването ти е било предопределено от боговете, че си бил пощаден в името на определена цел; ала за Еню няма нищо по-чудовищно от един Различен. Опитай се да съчетаеш тези две неща, ако можеш.

Тейн наведе глава, а бръснатият му череп се открои на мъждукащата светлина от фенерите.

— Не мога. Ето защо ги избягвах.

— Ето каква е цялата истина — изрече жената и се наведе напред, приглаждайки един червеникав кичур зад изящното си ухо. — Кайку е Различна, надарена със способността да въздейства на Чаросплетието така, както правят Чаросплетниците. Обаче е опасна за себе си и другите; нуждае се от обучение. Дойдох на Фо поради няколко причини, едната от които беше да я предпазя да не се самоубие. Всеки следващ ден увеличава риска силите й отново да се развихрят неконтролируемо. В крайна сметка тя или ще изгори себе си, или ще бъде убита от онези, които се страхуват от нея. — Красавицата се отпусна назад, без да изпуска от поглед Тейн, без да спира да го гледа преценяващо. — Обещах на Кайлин, че ще я привлека в Лоното, и ще спазя обещанието си. Ако все още е жива, разбира се. Ще чакам в тази прокълната от духовете пустош, докато надеждата ми не умре. Това означава седмици, а навярно и месеци; ала натрупаните години имат свойството да смаляват времето, пък и аз съм търпелива жена.

Младият мъж мълчеше. Изведнъж му стана неприятно от алкохола, който беше изпил.

— Присъедини се към нас, Тейн — рече Асара. — Ти и аз имаме едни и същи цели. Може да мразиш Различните, ала искаш да спреш заразата в земята. А Престолонаследничката е единственият шанс, който имаме.

— Аз не… — започна младежът, усещайки как думите се запъват в устата му. — Аз не мразя Различните.

— Възможно е — каза Асара, повдигайки леко вежди. — Защото обичаш един от тях, предполагам.

Младежът я стрелна с огнен взор, ала язвителният му отговор умря, преди да се е родил. Вместо това се начумери и не каза нищо.

— Горкият Тейн — рече Асара. — Впримчен между вярата и сърцето си. Щях да те съжаля, ако не го бях виждала хиляди пъти преди. Човекът наистина е едно до болка предсказуемо животно.

Младежът стовари юмруците си върху масата, разливайки питиетата им. Едва се въздържаше да не се нахвърли върху нея. Тя не потрепваше; седеше, удобно разположила се на рогозката, и го наблюдаваше с вбесяващото си развеселено изражение. Сега всички посетители в кръчмата бяха вперили поглед в него. Искаше му се да я удуши, да я удари, да я зашлеви с всичка сила и да й покаже, че тя просто не може да му говори по този начин.

„Какъвто бащата, такъв и синът“, помисли си Тейн и изведнъж му стана студено, а яростта вътре в него проблесна за последно и угасна. Той отново удари по масата в един сетен изблик на гняв, след което се изправи, излезе от кръчмата и потъна в нощта.

Леденият въздух и режещият вятър пронизаха тялото му, ала той се наслаждаваше на дискомфорта, бързайки да се отдалечи от кръчмата, от светлините в прозорците, от Асара и от нещата, които беше казала. Ала вече нямаше къде да избяга. Всичко беше ясно и нямаше никакви съмнения повече. Бе се залъгвал с тази несигурност, защото така можеше да стои при Кайку, без да обижда богинята си, ала повече не можеше да се преструва, че не е сигурен дали тя е Различна, или не. Сега всичко това се бе променило и той не знаеше какво да прави.

По пътеките, които минаваха за улици в Чайм, вървяха още няколко души. Никакви фенери не горяха, с изключение на тези зад изцапаните прозорци. Луните ги нямаше и тъмнината беше непрогледна и гладна. Той се остави да бъде погълнат от нея.

След малко стигна до една скала, кацнала на стръмен склон, надвиснала над мъждукащите светлинки на селището. Той седна на нея, макар че беше много студено, загърнал се плътно в кожуха си и скрил глава в качулката. Пробва да се отдаде на медитация за известно време, ала не постигна нищо. Никакво просветление не би могло да споходи душата му след такъв смут. Вместо това се обърна към Еню с молитви за напътствие. Как можеше да го изпрати да странства заедно с Различни, ако те символизираха покварата в природата? Какво трябваше да стори той в този случай? Имаше толкова много несигурни неща, толкова много въпроси без отговор, а той за пореден път трябваше да открие целта си. Как можеше нещо толкова простичко като вярата да бъде изпълнено с такива противоречия?

„Това е моето наказание, помисли си Тейн. И аз трябва да го изтърпя.“

Ето го отговора. Тази агония на нерешителността беше само част от наказанието му. Трябваше да го приеме с готовност, да действа както намери за добре и да понесе смело последствията за това.

„Дължа на боговете живот“, си каза Тейн. Това бе фраза, която използваше да се справя със страданието, още откакто бе станал на шестнадесет жътви… и беше убил собствения си баща.

* * *

Преди да стане на осем или девет години, нямаше никакви ясни спомени за каквото и да било, с изключение на страховитата тъмна сянка, която се прокрадваше из детските му спомени, и неизбежната болка, която винаги го спохождаше след това. Болката беше неотменима част от детството на Тейн — също като радостта, глада, триумфа и разочарованието. Под една или друга форма тя го навестяваше ежедневно, независимо дали беше остра болка в ухото, докато ядеше овесената си каша, или го биеха в ъгъла за някоя истинска или въображаема беля. Болката беше част от кръговрата на нещата — случайна, нелогична и несправедлива по същия начин, както някоя болест или друга беда.

Баща му, Ерис ту Джерибос, беше член на градския съвет на Амада, селище, затънтено дълбоко в Гората на Юна. Неговата голяма амбиция беше политиката, ала независимо че беше достатъчно умен, проницателен и ловък, за да напредва непрекъснато, онези черти на характера му, които го бяха отчуждили от съгражданите му, го дърпаха винаги назад.

Той бе много набожен и никой не би могъл да го обвинява за това; ала крайните му пуритански възгледи не се приемаха с много добро око от другите съветници. Той ги караше да се чувстват неловко и те се бояха да му предоставят повече власт, отколкото имаше в съвета; въпреки че знаеше това, той не направи никакъв компромис с убежденията си и продължи да отстоява непоколебимо онова, в което вярваше. Ето защо непрекъснато бе спохождан от разочарования и човечността му малко по малко се съсухряше, изпълвайки го с горчивина.

Обаче освен изключителната му набожност имаше и нещо друго — едно почти неопределимо качество, което можеше да бъде забелязано само от най-изтънчените сетива, поради което равните нему страняха от него, без сами да знаят защо. Той беше жесток. И въпреки че полагаше големи усилия да не се издаде пред обществото, по някакъв начин това се излъчваше от него и караше хората да настръхват. Навярно се дължеше на плоските му, студени очи, разположени навътре в черепа му, на извивката на върха на носа му или на слабото му, мършаво и изгърбено тяло. Каквото и да беше обаче, нещата, които вършеше тайно, стигаха и до обществения му живот, без значение дали го искаше, или не.

Той научи сина си да ловува, когато момчето беше на десет жътви. Тейн беше изключително способен ученик и ентусиазирано се захвана с лова, най-накрая открил нещо, което да задоволи строгия му родител. И ако беше забелязал яркия блясък в очите на Ерис, когато гледаше как хванатият заек се мята в капана, или с какво удоволствие прекършваше шийката на ранена птица, трябваше да се чувства щастлив, че баща му е доволен, и не толкова щастлив, когато той се нахвърляше върху него без предупреждение, както обикновено ставаше.

Веднъж, когато беше на дванадесет жътви, се разхождаше в гората и попадна на баща си, който тъкмо одираше един джедх — лишена от козина, дългомуцунеста разновидност на дивите кучета, обитаващи северните части на Гората на Юна. Джедхът беше още жив, привързан към земята с раздалечени крака — духовете знаят как Ерис бе успял да го подчини. Момчето бе привлечено от сподавеното скимтене, което животното надаваше през овързаната си с колана на съветника муцуна.

Той застина наблизо и се вторачи в тях, без да бъде забелязан от Ерис, който бе твърде погълнат от заниманието си, за да обърне внимание на нещо друго. Тейн наблюдаваше как баща му бавно и прецизно отделя пластовете кожа и подкожна мазнина с ножа си, оголвайки розовите мускули отдолу. Половин час той стоя абсолютно неподвижен на полянката, ала съветникът изобщо не го видя, зает педантично да разфасова звяра на части, парче по парче, обелвайки го като портокал, докато не стигна до сърцето му, което пулсираше между ребрата. Тейн отмести поглед от животното към лицето на баща си и обратно, и за първи път през живота си осъзна, че е син на чудовище.

Майката на момчето, Кенда, беше бледа, наподобяваща мишка жена — дребна, стеснителна, безлична и тиха. По-късно му дойде на ум, че може би тъкмо женитбата с Ерис я бе направила такава, ала странно защо жестокостта на баща му никога не се насочваше към съпругата му и той никога не я биеше така, както биеше сина си. Най-много да й се разкрещи, при което тя мигом избягваше като подплашен лалугер; но след като тя не притежаваше собствена воля и не се осмеляваше да направи и най-малкото нещо, без да се допита до Ерис, едва ли му даваше основания да е недоволен от нея. Тейн си спомняше майка си като някакво нищожество, бледо допълнение към желанията на баща му, робско създание, което си живуркаше изцяло по волята на съветника и нямаше никакъв собствен живот.

Кенда бе родила на Ерис две деца и за малко не бе умряла при ражданията им, понеже слабото й тяло едва можеше да понесе трудностите на бременността. Тейн обаче се съмняваше, че тя някой взимаше под внимание нея или здравето й в случая. Сестра му Исия беше с шест жътви по-малка от него и той много я обичаше. Тя беше единственият пристан на човечността в тяхното семейство. Незнайно как бе успяла да израсне незасегната от родителите, които я бяха отгледали, без да възприеме негативните им черти като толкова други деца. Като че ли личността й се бе оформила още в утробата, елиминирайки всяка възможност за външни влияния.

Тя бе щастливо дете, докато Тейн бе по-сериозен, истинска мечтателка, създание на въображението и безграничната енергия, което плачеше, когато откриеше паднало от гнездото си птиченце, и се смееше, когато завалеше дъжд. Тейн й завиждаше за страстта й към живота и за безгрижната й радост; същевременно ценеше това и обичаше да бъде до нея просто за да чувства топлината, която тя излъчваше; светът изглеждаше много по-хубав, когато тя беше до него. Исия понасяше паданията и ожулванията като всяко друго дете, обаче той винаги беше до нея, за да превърже одрасканото й коляно или да я утеши, когато плачеше. Докато се учеше как да се грижи за сестричката си, той опозна лечебните свойства на различните растения и билки и започна да ги прилага и за собствените си рани. От своя страна, Исия обожаваше по-големия си брат — ала тя обожаваше всички, включително и безгласната им майка, че дори и баща им, който гледаше никога да не бие Тейн в нейно присъствие.

Исия и единствено Исия правеха живота поносим за Тейн, докато навлизаше в зрелостта. Сякаш баща му по някакъв начин усещаше отвращението, което изпитваше синът му към него, след като го беше видял как измъчваше джедха в гората. Това, прибавено към непрекъснато нарастващото му разочарование от градския съвет, доведе до редовните побои над сина му, които ставаха все по-чести и по-чести. Ерис подлагаше сина си на невъзможни изпитания — Тейн бе принуждаван да ходи в библиотеката на Амада и да запаметява цели глави от сарамирската история, които да рецитира дума по дума. Ако направеше някоя грешка, както неизбежно се случваше, биваше подлаган на нечовешки бой, докато тялото му почерняваше, а дробовете му хриптяха за въздух.

От време на време Тейн отиваше за няколко дни в гората, където намираше утеха. Наученото от баща му за лова и начините за оцеляване в гората му служеха добре в периодите, когато се скиташе сред дърветата, и на него му се искаше все повече и повече да бъде сам, заобиколен от животни и растения, нито едно от които не можеше да бъде толкова жестоко към него като онова страшилище, което го чакаше вкъщи. Ала имаше едно нещо, което винаги го караше да се връща обратно — Исия. Макар че изблиците на насилие на баща му да бяха насочвани винаги към него, той не се осмеляваше да остави сестра си на милостта му, в случай че някой ден Ерис решеше да си намери друг отдушник.

Когато беше на шестнадесет жътви, а Исия — на десет — този ден настъпи.

Тейн бе прекарал цяла седмица сред природата, обикаляйки по речните брегове и скалните зъбери в търсене на един особен храст, наречен иритисима, чиито корени имаха свойството да пропъждат треската. До този момент повечето от времето, когато не беше вкъщи, прекарваше в библиотеката, където изучаваше особеностите на различните билки покрай заниманията си със сарамирската история. Исия му липсваше, ала той знаеше, че тя си изкарва добре и в собствената си компания и не се нуждаеше толкова от по-големия си брат, колкото той от нея. Момичето си имаше и приятелки в селището — истински приятелки, а не бегли познати като него. Той все не можеше да си създаде едно истинско приятелство, при положение, че трябваше да крие белезите си и да измисля оправдания за периодите на отсъствие, които всъщност му бяха необходими да се възстановява от побоите.

Когато се върна у дома, къщичката им, закътана под дебелата сянка на масивните дъбове, бе необичайно тиха. Денят беше топъл и влажен и ризата му бе подгизнала от пот. Използвайки пушката си като бастун, по начин, който му беше абсолютно забранен от баща му, той се дотътри до вратата и надникна вътре. Липсата на шум обикновено означаваше, че Ерис е далеч, ала сега момчето изведнъж бе овладяно от неприятно предчувствие.

— Майко? — извика той, пристъпвайки на верандата. Уплашеното й лице изведнъж се появи на вратата към кухнята, след което отново се скри. Тейн усети как го облива внезапна студенина. С бързи крачки се приближи до стаята на Исия и отвори вратата, без да чука.

Сестричката му се беше притаила в ъгъла до сламеното си легло, свила се на кълбо в зародишна поза, косата й бе в безпорядък, а лицето й беше подпухнало от плач. В този миг, в тази ужасна секунда, той разбра какво се бе случило — нали винаги се бе опасявал тайно от това? Дъхът му спря, сякаш за да запуши онова, което се надигаше от корема към гърлото му. Като насън, той прекоси стаята и пропълзя до Исия, а тя се хвърли в обятията му и го прегърна силно, отчаяно, все едно той можеше да отнеме болката от нея, както бе правил преди. Вените на врата му потрепнаха, когато момиченцето изпищя, подпряло брадичка на рамото му, очите й внезапно помръкнаха, той видя тъмните кървави петна по сламеника й и синините по тънките й ръчички, където пръстите на Ерис се бяха впивали. Шафраненожълтата й рокличка бе станала ръждивокафява там, където девойчето я бе събрало между коленете си.

Той си спомняше как я прегръщаше. Спомняше си как й свари отвара от валериан и превара, която щеше да накара да заспи. След което излезе навън, в гората, и се върна чак на следващата сутрин.

Баща му вече се беше прибрал и седеше на кръглата кухненска маса. Тейн отиде да провери как е Исия — тя продължаваше да спи, — след което седна точно срещу Ерис и сложи пълна до половината бутилка с алкохол на масата. Баща му го гледаше с каменно изражение, като че ли този ден по нищо не се отличаваше от останалите дни, сякаш той не бе съсипал и омърсил единственото хубаво нещо, което някога бе създал, завинаги разрушавайки крехката невинност на създанието, което бе по-красиво от цялата останала фамилия, взета накуп.

— Откъде намери това? — попита той, а гласът му звучеше басово — както всеки път, преди да го удари.

— Твоя е — рече му Тейн. — Аз я взех.

Майка му, която се суетеше около фурната, побърза да се оттегли, усещайки назряващия конфликт.

— Донеси ни две чаши, майко — каза Тейн. Тя се спря. Той никога не й бе нареждал да направи нещо преди. Погледна към съпруга си. Той кимна и тя изпълни заръката, преди да излезе от стаята.

— Ти си пиян.

— Точно така — потвърди момчето, напълвайки двете чаши. Ерис пиеше рядко, ала когато го правеше, си сипваше точно това — абаксия, пивка напитка от планините.

Бащата изгледа невъзмутимо сина си. В друг случай Тейн щеше да се извива и да го умолява под ударите на юмруците или на колана му. Ала Ерис бе усетил, че този път наистина бе отишъл твърде далеч, беше преминал някаква невидима граница, а и момчето вече бе достатъчно силно, за да се изправи срещу баща си. В поведението му се усещаше войнственост, а под нея се забелязваше нещо, което Ерис никога преди не бе виждал в погледа на сина си. Някаква празнота, като че ли нещо вътре в него бе умряло и беше оставило зейнал кратер след себе си. За първи път през живота си съветникът се страхуваше от своя син.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита той бавно, предпазливо.

— Ти и аз ще си пийнем — отговори момчето, бутайки чашата му към него. — А после ще си поговорим.

— Няма ти да ми казваш какво да правя — сопна се бащата и се надигна от мястото си.

— Сядай долу! — изрева Тейн, стоварвайки юмрук върху масата. Ерис се вцепени. Синът му се взираше в него с неприкрита омраза в погледа си. — Ще седнеш на мястото си и ще пиеш, или, боговете да са ми на помощ, ще ти направя нещо по-лошо от онова, което си сторил с Исия.

Бащата седна и с това действие си отиде и последната част от авторитета му. От толкова много години бе свикнал да прави каквото си поиска в този дом, че сега просто не знаеше как да реагира. Ръцете му се разтрепериха, докато Тейн отново бе възстановил спокойствието си, отмятайки един черен кичур от челото си. Тогава главата му не беше обръсната.

— Наздраве — каза момчето, вдигайки чашата си. — За семейството.

С тези думи той пресуши питието си на една-единствена глътка, а баща му последва примера му.

— Тя беше всичко, което имах, татко — изрече Тейн. — Тя беше единственото хубаво нещо, което някога си направил, а ти я съсипа.

Очите на Ерис избягваха погледа му.

— Защо? — прошепна момчето.

Баща му не продума нищо дълго време, след което каза тихо:

— Защото теб те нямаше.

Тейн се изсмя горчиво.

Ерис го погледна.

— Какво смяташ да направиш?

Тейн почука с нокът по бутилката с абаксия.

— Вече го направих.

Баща му отвори уста да каже нещо, ала оттам не излязоха никакви думи. Изражението на неподправен ужас, изписано на лицето му, беше нещо, което момчето не беше виждало никога преди.

— Корен от пискюлово дърво — каза той. — Първо парализира гласните струни, а после изсмуква силата от крайниците ти. След това започва да работи върху вътрешностите ти. Според книгите до петнадесет минути ще умреш. И най-хубавото от всичко е, че на практика е неоткриваемо и по трупа не остават никакви следи, така че изглежда като най-обикновена сърдечна недостатъчност.

— Ти… ти също пи… — зяпна Ерис. Вече усещаше сковаността в основата на гърлото си, а ларинксът му започваше да се подува.

— Какво растение само, нали, пискюловото дърво — усмихна се момчето. — Листата и надземните части произвеждат противоотрова на веществото в корените. — Той отвори уста, показвайки някаква тъмнозелена каша, която бе скрил под езика си. След миг я глътна.

Баща му се опита да каже нещо — да се помоли за милост, да се разкае — ала вместо това се свлече от стола си и се строполи на пода. Тейн коленичи до него и го загледа, докато парализата обхвана напълно крайниците му. Очите на Ерис се въртяха като обезумели и момчето се заслушва безстрастно в тихите скимтящи звуци на агония — те бяха максимумът, който баща му можеше да изтръгне от тялото си.

— Виж в какво ме превърна, татко — прошепна Тейн. — Вече съм убиец.

Той взе чашите и бутилката и излезе от стаята. Те бяха единственото доказателство, което можеше да бъде използвано срещу него, в случай че му отправеха обвинение за смъртта на баща му. Не че това му се струваше много вероятно. Майка му не би направила такова нещо. Момчето навлезе в гората и не след дълго писъкът й го застигна от къщурката — беше открила тялото на мъртвия си съпруг.

Този ден той се скиташе из лесовете, обезумял от мъка и отвратен от себе си. Нямаше никаква представа какво ще правят след това, как ще продължат да живеят, какво ще се случи с тях. Знаеше само, че щеше да се грижи за Исия, да я пази и никога нямаше да позволи на мъж като Ерис отново да я нарани. Надяваше се само тя да се възстанови от преживяното и да бъде същото момиче както преди.

Върна се в къщичката посред нощ и отново я завари тиха. Тялото на баща му още си лежеше в кухнята. От майка му и Исия обаче нямаше и следа. Първо изпита пристъп на паника; но след това разумът го успокои. Бяха отишли при някоя позната, или пък бяха изпратили Исия при лекар в Амада. Нямаше къде другаде да са заминали — майка му нямаше толкова силен характер, че да напусне дома си завинаги. Той завлече трупа извън къщата и го погреба в тъмнината, след което зачака тяхното завръщане.

След седмица стана ясно, че няма да се върнат. Беше подценил майка си. Навярно нуждата й да избяга се бе оказала по-силна от страха й да се сблъска с външния свят без своя съпруг. Може би тя ненавиждаше сина си заради онова, което бе сторил. Сигурно се бе уплашила, че той ще се върне и ще убие и тях. Никога нямаше да узнае. Тя бе заминала и беше взела сестричката му със себе си. Той беше изгубил единствения човек, който искаше да защити, и сега до него нямаше никой и нищо. Бе съвсем сам.

* * *

Преди разсъмване Тейн се върна към прогнилата странноприемница, за да събере вещите си. Мина на пръсти покрай стаята на Асара — не му се искаше да я вижда. Имаше много неща, върху които да помисли, много неразрешими въпроси, на които трябваше да намери отговорите. Не можеше да направи това в Чайм, не можеше да го направи и в нечия компания. Щеше да остави Асара да изчака завръщането на Кайку — поне за това й се доверяваше.

Младежът събра всичко от разнебитената си стая, в която както винаги ставаше ужасно течение, и тъкмо щеше да си тръгне, когато погледът му попадна на една бележка на леглото, подписана от спокойната ръка на Асара. Младежът се поколеба за миг и я вдигна.

„Ако промениш решението си, прочете там, занеси тази бележка на жреците в храма на Паназу в Аксками. Кажи им, че искаш да се присъединиш към Лоното. Те ще разберат.“

Той смръщи мургавото си чело, след което пъхна бележката в джоба си. Търговски каруци щяха да потеглят на юг при изгрев слънце. Той възнамеряваше да се качи на някоя от тях.