Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (2)

Втора глава

Кайку се събуди от силното изпращяване на някаква съчка в огъня и отвори очи. Асара стоеше наблизо и разбъркваше малко, почерняло гърненце, висящо на железен триножник над пламъците. Две змиорки вече бяха набучени на една клонка и се печаха до него. Слънцето бе в зенита си, а въздухът беше горещ и душен. Свеж, приятен земен аромат се носеше наоколо, докато мократа почва съхнеше под слънчевите лъчи след снощния порой.

— Благоден, Кайку — каза Асара, без да поглежда към нея. — Тази сутрин отидох до къщата и се опитах да спася това, което мога. — Тя й подхвърли вързоп дрехи. — Не беше останало много, ала дъждът бе потушил пламъците, преди да погълнат всичко. Имаме храна, дрехи и достатъчно пари.

Девойката се изправи и се огледа. Вече не се намираха насред онзи вир. Седяха в някаква падина, където почвата беше песъчлива и осеяна с камъчета, а растителността бе оскъдна, като изключим няколкото храста в съседство. На върха на долчинката растяха дървета, чиито силуети контрастираха на фона на заслепяващата слънчева светлина, а до ушите й достигаха успокояващите звуци на гората. Дали Асара я бе донесла тук?

Първото нещо, което забеляза, беше, че гривната й липсва.

— Асара! Гривната на баба! Сигурно е паднала и… се е…

— Спокойно. Аз я взех. Предложих я като дар на Великия ипи, задето ни осигури закрила.

— Но баба ми подари тази гривна за осмата ми жътва! — извика момичето. — Никога не съм я сваляла от ръката си!

— Смисълът на дара е да пожертваш нещо ценно за теб — каза равнодушно прислужницата. — Великият ипи спаси живота ни. Нямах нищо, което да му дам, ала ти имаше.

Кайку я изгледа смаяно, но жената се направи, че не забеляза. Вместо това махна с ръка към заобикалящия ги пейзаж.

— Помислих си, че не е добра идея да палим огън на полянката на Великия ипи, ето защо те преместих тук.

Главата на девойката клюмна. Бе твърде изтощена, за да протестира повече. Асара я изгледа безмълвно.

— Трябва да узная — промълви Кайку. — Семейството ми…

Прислужницата остави настрана лъжицата, която използваше, за да разбърква съдържанието на гърненцето, и застана на колене пред момичето, хващайки я за ръцете.

— Всички са мъртви.

Девойката усети как в гърлото й се надига буца, но кимна, за да покаже, че разбира смисъла на казаното.

— Какво се случи?

— Не би ли предпочела първо да хапнеш нещичко, за да се подкрепиш?

Кайку вдигна глава и погледна Асара право в очите.

— Трябва да узная — повтори.

Жената пусна дланите й.

— Повечето бяхте отровени — рече тя. — Ти умря, докато спеше. Подозирам, че го е направил някой от кухненските слуги, но не мога да съм сигурна. Който и да е бил, не си е свършил добре работата. Баба ти изобщо не вечеря онази нощ, ето защо бе още жива, когато се появиха шин-шините. Предполагам, че някой е изпратил демоните, за да убият слугите и по този начин да заличат всички доказателства. Без свидетели престъплението щеше да остане неразгадано. — Тя се намести по-удобно на хълбоците си.

— Кой? — попита момичето. — И защо?

— Нямам отговор на тези въпроси — призна жената. — Засега.

Асара се изправи и се върна при гърненцето, от време на време обръщайки рибата. След малко девойката наруши мълчанието.

— Аз умрях ли, Асара? От отровата?

— Да — отвърна й прислужницата. — Аз те върнах обратно.

— Как?

— Откраднах дъха на друг човек и го пуснах в теб.

Кайку си спомни за Кария, другата й прислужница, която бе видяла да лежи бездиханна на пода в спалнята си.

— Как е възможно това? — прошепна, страхувайки се от отговора.

— Има много неща, които още не разбираш, Кайку — отговори жената. — Аз съм едно от тях.

Момичето започваше да осъзнава това. Асара винаги бе изглеждала като перфектната прислужница — тиха и покорна, умела в сресването на косите и избора на дрехите, на нея винаги можеше да се разчита. Девойката я харесваше повече от по-своенравната Кария и често си говореше с нея, споделяше й тайни или си играеха заедно. Обаче в отношенията им винаги имаше някаква граница, която не прекрачваха; преграда, която не им позволяваше да станат наистина близки. Негласното разбиране, че двете принадлежаха към различни касти. Кайку имаше благороден произход, а Асара — не, и поради тази причина едната имаше задължението да служи и да се подчинява на другата. Така стояха нещата в Сарамир, и то открай време.

И ето че сега момичето осъзнаваше, че последните две години се е заблуждавала. Това не беше човекът, когото тя си мислеше, че познава. Тази Асара имаше ледено хладнокръвие и нерви от стомана. Тази Асара бе спасила живота й, отнемайки друг на негово място, беше изгорила къщата им, бе й отнела най-съкровения й подарък от баба й и го беше дала на някакво дърво. Тази Асара я бе спасила от демоните.

Коя беше всъщност тя?

— Поточето е ей там, Кайку — каза прислужницата, посочвайки с лъжицата. — По-добре се измий и се преоблечи. Ще вземеш да настинеш с тези мокри дрехи.

Девойката забеляза, че от миналата нощ прислужницата й бе спряла да я нарича „господарке“, както беше прието. Въпреки това се подчини. Чувстваше, че трябва да се срамува от себе си — полугола, с тази размъкната и мръсна нощница върху себе си. Обаче изобщо не я беше грижа за това след снощните събития. Уморена и недоспала, тя се приближи до поточето, захвърли изцапаната нощница и започна да се плакне, отмивайки нечистотиите от снагата си. Когато привърши и слънчевите лъчи погалиха голата й кожа, момичето не изпита никакво удоволствие. В момента тялото й не представляваше нищо повече от вместилище за нейната скръб.

Тя облече дрехите, които Асара й беше приготвила, давайки си сметка, че бяха твърде официални за пътуване. Кожени ботуши, безформени бежови панталони и риза с отворена яка, която би била по-подходяща за някой мъж. Обаче не се оплакваше. Винаги е била мъжко момиче и можеше да се напъха без усилия и в дрехите на благородна млада дама, и в тези на някой прост селянин. По-големият й брат беше най-близкият й другар и тя се съревноваваше с него във всичко. Непрекъснато се състезаваха кой е по-добър в ездата, далечната стрелба и борбата. Нито пушката, нито гората й бяха чужди.

Когато се върна при лагерния огън, въздухът се бе изпълнил с миниатюрни кристалчета, които се сипеха от небето като сняг. Те проблясваха на слънчевата светлина, блещукайки като малки звездички. Поради тази прилика явлението бе известно като звездопад. То можеше да се наблюдава единствено след края на лунните бури. Фините плоски кристалчета от разтопен лед се появяваха единствено в епицентъра на конфликта между трите сестри и бяха достатъчно леки, за да се реят с часове в небето. Красота след хаоса. Много литературни произведения бяха вдъхновени от звездопада, да не говорим за това, че той се бе превърнал в нещо като задължителна тема в любовната поезия. Днес обаче удивителният природен феномен изобщо не можеше да я трогне.

Асара й подаде солница, парче змиорка и купа със зеленчуци.

— Трябва да се храниш — рече тя. Кайку я послуша и започна да яде с пръсти като малко дете, без да усеща вкуса на храната. Прислужницата се разположи зад нея и се зае внимателно да разчесва косата на момичето с дървен гребен. На фона на събитията от последната нощ това се стори изключително мило на девойката — приятелски жест от страна на доскорошната й прислужница, която се бе превърнала в непознат човек.

— Благодаря ти — промълви Кайку, когато Асара приключи. В думите й имаше нещо повече от обикновена благодарност. Нямаше нужда да благодариш на един слуга за нещо, което той така или иначе е длъжен да стори. Онова, което изглеждаше като чиста учтивост, бе всъщност безмълвното приемане на факта, че Асара вече не й е подвластна. Обстоятелството, че жената не я поправи, само потвърждаваше това заключение.

Девойката не беше изненадана. Доскорошната й прислужница бе променила отношението си към момичето и сега й говореше така, все едно Кайку й беше равна, но не и достатъчно близка, за да бъде нейна приятелка. Това бе красноречива илюстрация на новите им взаимоотношения.

Сарамирският език изглеждаше невероятно труден за всеки външен човек, същинска бъркотия от най-различни окончания, учтиви форми, акценти и определения, натоварени с най-различни значения, често простиращи се далеч отвъд простите думи в едно изречение. Съществуваха десетки начини как да се обърнеш към събеседника си в зависимост от ситуацията, като смисълът на всеки от тях се променяше от дребни изменения в произношението и структурата на изречението. Имаше различни подходи, които се използваха, когато искаш да говориш на деца — един за момчета, друг за момичета, трети за хлапета и от двата пола, — както и многочислени способи за общуване с висшестоящи персони, вариращи в зависимост от това колко по-издигнат от говорителя бе адресатът; да не говорим за специалния начин, употребяван само към Императора или Императрицата. Когато ставаше въпрос за общуване между двама влюбени, степените отново варираха; имаше различни начини да се обърнеш към баща, майка, съпруг, съпруга, магазинери, търговци, жреци, животни… Не липсваха и вулгарни и обидни методи за изразяване; дори имаше и неутрални, употребявани тогава, когато говорителят не беше сигурен в думите си или в общественото положение на човека, с когото говореше.

Езикът се разделяше условно на висш сарамирски — речта на благородниците и образованите люде, и нисш сарамирски, използван от селяните и слугите. Макар че те се преплитаха в разговорната реч — нисшият сарамирски представляваше просто по-груба версия на по-фината си форма — по отношение на писмеността имаха доста различия. Висшият сарамирски бе запазена територия за аристократите — това беше езикът на науката и цялата история, философия и литература бе написана на него, като пиктограмите му бяха абсолютно неразбираеми за простия народ. По-висшите слоеве на обществото бяха брутално разделени от по-нисшите посредством грижливо отстояваната граница на невежеството, и тази граница беше писменият вариант на висшия сарамирски.

— Шин-шините се страхуват от светлината — каза непринудено Асара, докато засипваше огъня с пръст, за да го угаси. — Няма да се върнат преди здрачаване, а дотогава ние отдавна ще сме изчезнали.

— Къде отиваме?

— На по-сигурно място от това — рече жената. Тя видя разтревоженото изражение на момичето и реши да бъде малко по-конкретна. — На едно тайно място. Където има приятели и където можем да разберем какво се случи снощи.

— Знаеш повече, отколкото искаш да ми кажеш, Асара — обвини я девойката. — Защо не споделиш истината с мен?

— Объркана си — гласеше отговорът. — Била си пред Портите на Омеча преди по-малко от един изгрев, изгуби цялото си семейство и преживя повече, отколкото някой би могъл да понесе. Довери ми се — ще научиш повече по-късно.

Момичето вдигна гордо глава и впери поглед в бившата си прислужница.

— Искам да го науча сега.

Асара я изгледа. Кайку беше доста красива, независимо от скръбта, която бе оставила временен отпечатък върху лицето й. Кафявите й очи сякаш се смееха, когато бе щастлива; имаше малко носле и равни бели зъби. Светлокестенявата й коса бе вчесана напред около страните й, подстригана по модерната за момичетата от столицата прическа. Жената я познаваше от доста дълго време, за да е наясно с упорития й нрав и ината й, когато си наумеше, че иска нещо. Сега отново се сблъскваше с непреклонния й характер и изпита възхищение от девойката, която бе лъгала през цялото това време. Бе очаквала събитията от миналата нощ да я пречупят, но ето че бе сгрешила. Кайку определено имаше силен дух. Добре. Щеше да й потрябва.

Асара вдигна едната торба от обработена кожа и я подаде на момичето.

— Да тръгваме — каза, нарами другата торба и взе пушката, която бе оставила да съхне край огъня. Снощният дъжд бе намокрил отделението за барута и оръжието още не беше годно за употреба.

Насочиха се към гората. Клонките искряха от сиянието на кристалчетата звездопад, които се сипеха покрай тях, покривайки земята с блещукащ килим, преди да се разтопят. Кайку усети как очите й се навлажняват, но успя да задържи сълзите си. Гореше от желание да разбере, да узнае какво се бе случило. Всички от семейството й бяха мъртви и тя имаше чувството, че се намира в някакъв зловещ кошмар. Сега обаче трябваше да бъде силна. Тя изтика болката в един от ъглите на съзнанието си и я задържа там. Това беше единственият начин да продължи — в противен случай щеше да полудее от мъка.

— От дълго време ви наблюдавахме — най-накрая проговори Асара. — Теб и семейството ти. Отчасти защото знаехме, че баща ти симпатизираше на каузата ни и можеше да се присъедини към нас впоследствие. Той имаше някои ценни връзки в императорския двор. Ала най-вече заради теб, Кайку. Заради твоето състояние.

— Моето състояние? Че какво ми има на мен?

— Трябва да призная, че хранех доста съмнения, когато ме изпратиха при теб — въздъхна бившата й прислужница. — Но дори и аз забелязах знаците.

Момичето напрегна мозъка си, но съзнанието й беше размътено, а обяснението на Асара пораждаше повече въпроси, отколкото отговори. Затова тя попита направо:

— Какво се случи миналата нощ?

— Баща ти — каза Асара. — Навярно си спомняш как се чувстваше, когато се върна от последното си далечно пътешествие.

— Да, каза, че се бил разболял… — започна девойката, след което изведнъж спря. Болестта, която си бе измислил, беше само извинение. Тя много добре си спомняше как изглеждаше баща й. Блед и изнурен, тих и вял; ала в излъчването му се прокрадваше и друго — като че ли нещо го тормозеше, а държанието му бе малко отнесено. Баба й бе изглеждала по същия начин след смъртта на дядо й преди седем години. Някакво слисано неверие, отказ да се възприеме действителността, каквото беше чувала, че сполетява често войниците, които са слушали твърде дълго грохота на оръдията на бойното поле.

— Да — съгласи се тя. — Нещо се беше случило, нещо, за което той не искаше да говори. Знаеш ли какво е било то?

— А ти?

Момичето поклати глава. Изминаха мълчаливо още няколко стъпки. Гората ги бе обгърнала от всички страни и те се движеха на зиг-заг, покрай гъстите дървета, стъпвайки върху корените и камъните, подаващи се от неравната земя. Слънцето припичаше отгоре и лениво затопляше влажната почва, изпълвайки света със самодоволство. Всеки друг ден Кайку би потънала в блажено спокойствие, защото винаги бе изпитвала почти детинско благоговение към природата, но красотата на обстановката вече не можеше да трогне душата й.

— Наблюдавах го през последните няколко седмици — продължи Асара — и не успях да науча нищо повече. Навярно беше пресякъл пътя на някой влиятелен човек и се бе сдобил с могъщ враг… Кой знае? Обаче не се съмнявам, че именно той бе причината за снощните събития.

— Но защо? Та той беше просто един учен! Четеше книги. Защо някой би искал да го убие… да убие всички ни?

— Заради това — рече жената и извади изпод тежката си роба маската, която бе взела от къщата под смаяния поглед на Кайку. Размаха я пред лицето на момичето и червено-черното лакирано лице се опули злобно срещу нея. — Донесе я у вас след последното си пътешествие.

— Заради това? Та това е само една маска!

Асара отметна косата от челото си и се вгледа мрачно в спътничката си.

— Кайку, маските са най-опасните оръжия в света. По-страшни са от пушките, от оръдията и призраците, които обитават запустелите места. Те са…

Доскорошната прислужница изведнъж млъкна, забелязвайки как момичето се олюлява, а краката й се заплитат.

— Зле ли ти е? — попита.

Девойката примигна и се намръщи. Нещо се бе преобърнало в стомаха й, а пламтящият червей на болката се загърчи и заизвива вътре в нея. В следващия момент я прониза отново, този път по-силно, не в стомаха й, а по-надолу, сякаш някакво бебе риташе в утробата й.

— Асара — изпъшка тя, паднала на едно коляно, с ръка, подпряна на земята пред нея. — Става ми… нещо…

И ето че то достигна връхната си точка, разпростирайки пипалата на агонията в стомаха и слабините й, а от гърлото й се разнесе вик. Този път обаче болката не утихна, както преди — вместо това стана още по-силна, по-гореща, прераствайки в ужасяващ натиск вътре в нея. Тя се преви на две и се хвана за корема, но болката не премина. Стисна силно клепачи, а сълзи на потрес и пълно неразбиране на случващото се рукнаха от ъгълчетата на очите й.

— Асара… помогни ми…

Момичето погледна умолително нагоре, ала познатият й свят беше изчезнал. Пред очите й се откриха не дървета и листа, а милиарди струйки светлина, неописуема триизмерна диорама от сияещи нишки, достатъчно гъвкави и изящни, за да се отдръпват и събират отново около обектите, които се движеха през тях. Виждаше яркия възел на сърцето на Асара вътре в шевицата на нейното тяло, виждаше вибрациите на нишките във въздуха, породени от прелитащата наблизо птица; виждаше слънчевите лъчи, обливащи гората, които преминаваха през ефирния балдахин, както и блясъка на звездопада.

„Умирам отново, помисли си тя, също като последния път.“

Ала не беше като последния път — нямаше го нито усещането за блаженство, нито спокойствието, нито вътрешния покой. Само онова нещо вътре в нея — то ставаше все по-огромно, нараствайки и нараствайки непрекъснато, докато Кайку не осъзна, че най-накрая кожата й ще се разцепи и то ще я разкъса на парчета. Ирисите й потъмняха и станаха кървавочервени; въздухът се раздвижи около нея, разчорляйки дрехите й и разрошвайки косата й. Тя забеляза как на лицето на Асара се изписва страх, как нишките на физиономията й се изкривяват. Видя я как се обръща и побягва надалеч, носейки се презглава между дърветата.

Момичето изпищя и тогава изгарящата я демонична сила изведнъж си намери отдушник.

Най-близките дървета експлодираха, ставайки на трески; а малко по-отдалечените се запалиха и за секунди се превърнаха в димящи факли. Тревата изгоря, камъните се овъглиха, а въздухът стана душен като в пещ. Силата се изтръгна от гърдите й, разкъсвайки дробовете и сърцето й, обгаряйки вътрешностите й; ала девойката продължи да крещи чак докато не изгуби съзнание.

* * *

Нямаше никаква представа колко време е лежала така, преди да се завърне в реалността, но когато отвори очи, се почувства по-спокойна. Въздухът бе изпълнен с тежък дим и отвсякъде се чуваше пращенето на горящо дърво, а жегата беше неописуема.

Девойката бавно се надигна — усещаше мускулите си стегнати и пулсиращи, а вътрешностите й горяха. Дишайки тежко, тя се изправи на крака, опитвайки се да запази равновесие. Беше жива — болката също потвърждаваше това. Момичето огледа изпепеления кръг на разрушението, който я обграждаше, както и тлеещите, изкривени стволове на дърветата отвъд границите му. Добре че влагата от вчерашния дъжд бе надделяла над гладните езици на пламъците и огънят скоро щеше да изгасне.

Опита се да съгласува тази сцена с онази, която бе видяла, когато болката я бе връхлетяла, но не можа. Почернели камъни стърчаха от хрупкавата почва. Изгорени листа се полюшваха на голите клони. Някои дървета бяха разцепени на две, а други бяха отсечени от средата или изтръгнати от корен. Внезапният характер на опустошението беше нещо, което й се струваше почти невъзможно да проумее; не можеше да повярва, че стои на същото място, където бе припаднала.

Маската лежеше невредима на земята недалеч от нея, а празният й поглед сякаш й се присмиваше. Кайку се наведе и я вдигна. Усещаше тялото си на границата на пълното изтощение; като че ли над сетивата й се бе спуснала мъгла, която я водеше към сън, безсъзнание или смърт — девойката не беше сигурна към кое от всичките, но нямаше особени предпочитания.

Очите й се спряха на бялата фигура, сгърчена наблизо. Вцепенена от ужас, Кайку се заклатушка към нея, затъквайки машинално маската в колана на панталоните си.

Това беше Асара. Тялото й лежеше в долчинката, където бе запратено от експлозията. Очевидно ударната вълна я беше поразила, защото робата й бе изпепелена, а косата й бе изгоряла и още пушеше. Ръцете и лицето й бяха ужасно обгорени. Жената лежеше отпуснато и неподвижно.

Момичето започна да трепери неудържимо. Тя отстъпи няколко крачки назад, сълзите замъгляваха очите й, а пръстите й се впиваха в кожата на лицето й, сякаш можеха да я смъкнат и да намерят предишната Кайку отдолу. Онази Кайку, която съществуваше само до вчера, преди хаосът и безумието да я впримчат в хватката си. Преди да е изгубила семейството си. Преди да е убила прислужницата си.

Тя избухна в задушаващи ридания, поклащайки неудържимо глава, като че ли се опитваше да отрече реалността на онова, което току-що бе видяла. Ала истината се стовари отгоре й с цялата си тежест, а доказателствата за стореното от самата нея се взираха обвинително в очите й. Паниката я обгърна и момичето побягна навътре в гората.

Асара продължи да лежи на същото място, сред стелещия се дим и превърналата се в пустош гора, а реещите се кристалчета звездопад се сипеха тихо върху нея, проблясвайки за миг, преди да умрат.