Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (18)

Осемнадесета глава

За срещата си с Лусия Мишани бе облякла тъмнозелена роба, препасана на талията с широк син пояс. Той изпълняваше не само декоративни функции, защото, закрепен отзад на кръста й, беше скрит дарът, който трябваше да даде на Престолонаследничката. Едва забележимата му изпъкналост беше прикрита от разкошната й, дълга до глезените коса, която девойката бе привързала със сини кожени ленти. Един плосък четириъгълник, елегантно завит в опаковъчна хартия, а вътре в него се намираше нощницата, в която се спотайваше смъртта на Лусия.

Мишани трябваше да напрегне цялото си изграждано в течение на дълги години самообладание, за да изглежда спокойна, докато бе ескортирана до покоите на Престолонаследничката. Освен всичко друго, перспективата да носи дреха, заразена с костна треска, притисната плътно до кожата й, беше ужасяваща. Баща й я беше уверил, че пакетът е здраво запечатан, а опаковката му бе обработена с обезмирисени антисептични вещества, които да не позволят на болестта да плъзне навън; при това заразата щеше да подейства единствено ако се вдишва продължително време, например по време на сън. Мишани се усмихна горчиво при тези му думи — беше повече от ясно, че баща й не знае нищо за природата на костната треска и само повтаря като папагал онова, което Сонмага му е казал. Какво ли му беше обещал Бараксът на рода Амача, за да го превърне в послушен домашен любимец, а нея — в изпълнително кученце?

Беше изумена от собствената си дързост. Преди тази случка никога не би си позволила да съди толкова сурово баща си. Ала когато влезе в стаята, където я очакваше Анаис, изведнъж почувства, че всичко, което си мислеше, беше оправдано. Той знаеше, че тя не би могла да му откаже, и я предаваше, като използваше предаността й за своите собствени цели. Дъщеря му не искаше да става част от убийството и да се превръща в презряна отрепка, която би използвала заразна болест като оръжие… При мисълта за позора, който я очакваше, ако я хванеха, единственият изход й се виждаше самоубийството.

„Ами ако успея? Много ми е интересно как ли ще се чувствам тогава_?“_

Баща й й бе наговорил цял куп безсмислени думи — как щяла да предотврати гражданската война, да спаси много човешки животи, да извърши голяма услуга на цял Сарамир. Тя не обърна внимание на нито едно от тези неща, знаейки много добре какви баналности представляват. Искаше й се да заплаче, да го прегърне и да изкрещи в лицето му: „Не прави това, татко! Не виждаш ли какво ще се случи с нас? Все още не е твърде късно; ако промениш решението си сега, мога да остана твоя дъщеря.“

Ала нищо такова не се случи и тя усети как връзките помежду им се разкъсват толкова жестоко, че не й се искаше дори да го вижда. Изведнъж той започна да я дразни — всеки негов тик, всяко петно на лицето му, всяка неприятна черта на характера му — не можеше да го понася повече. Вече изобщо не го уважаваше, а това бе ужасно нещо за една дъщеря.

Щеше да извърши убийство заради него, защото така трябваше. Ала след това вече никога нямаше да е негова дъщеря. Тя предполагаше, че той си даваше сметка за това, но въпреки всичко я пращаше на тази мисия.

Сонмага. Омразата й към него не познаваше граници.

Мишани поговори с Анаис за известно време, макар че после изобщо не си спомняше какво си бяха казали. Императрицата се опитваше да отгатне позицията на девойката по отношение на Лусия, ала благородничката не разкри нищо с любезните си отговори. Анаис я поразпита и за баща й, очевидно надявайки се да научи на какво дължи това посещение, при положение че Баракс Авун й е такъв отявлен противник. Мишани каза достатъчно, за да увери владетелката, че тя подхожда към ситуацията с открито сърце, лишена от всякакви предразсъдъци, и че не е в стила й да съди някого, когото още не е срещнала.

Докато говореше с Императрицата, Мишани непрекъснато бе обливана от ледените тръпки на постоянен страх. Дали играта й бе убедителна или тревогата и безпокойството й си проличаваха под маската на привидното спокойствие? Може би Анаис подозираше нещо, след като се бавеше и не я водеше в покоите на дъщеря си. Девойката бе нервна и напрегната — пакетът, привързан отзад на гърба й, сякаш я изгаряше с клеймото на позора, който носеше. Можеше ли майката да усети, че тя възнамеряваше да погуби детето й? Момичето почувства как капки пот избиват по скалпа й.

Тогава Анаис я покани да се качат в градините, кацнали сред объркващия лабиринт на най-високото ниво на Императорската цитадела. Храмът на Оча, който се издигаше в центъра на покрива, се извисяваше величествено на фона на следобедното небе, а четирите изящни кули от всеки ъгъл на Цитаделата източваха още по-нависоко заострените си върхове. Покривът представляваше гигантска плетеница от градини, малки постройки, изкуствени водни пътища и каменни канавки, които изпълняваха функцията на пътеки между каналите — своеобразни улици под водното ниво. Отдолу беше невъзможно да се види какво представлява в действителност това място и Мишани винаги си бе мислила, че покривът всъщност е една плоска площадка, на която няма нищо, с изключение на големия храм на Оча, който се виждаше от всяка част на столицата. Сега видя, че е грешала — покривът беше като умален вариант на града. Момичето забеляза и няколко стражеви кули около градините, както и войници с пушки, които стояха на пост там.

— Извинявам се за стражите — рече Анаис, когато излязоха под заслепяващите слънчеви лъчи. Тя бе забелязала неспокойния поглед на Мишани. — Безопасността на Лусия е първостепенна задача, особено сега.

— Разбирам — каза девойката, усещайки как гърлото й се стяга. Бе скрила пакета, понеже знаеше колко строго охраняват Престолонаследничката и се опасяваше да не го отворят и проверят. Искаше й се да даде нощницата на Лусия насаме, без никой друг да я види, ала сега се съмняваше, че ще й се удаде подобна възможност.

Анаис понечи да каже нещо, очевидно размисли, но после все пак изрече:

— Научих, че някой е успял… да се добере до Лусия наскоро — призна й тя. — Някой, който можеше да й причини вреда.

— Ужасно — каза момичето, обаче усети как напрежението й спада като отронена въздишка. Сега разбра защо Императрицата също бе нервна. Тя изобщо не подозираше гостенката си.

Завариха момиченцето в компанията на висок мъж с късо подрязана брада, облечен в роба. Двамата седяха на малка площадка, образувана от пресичането на няколко пътеки, и играеха някаква учебна игра, която включваше нареждането на мъниста в различни конфигурации върху плочките. Около тях шумоляха дървета, а катерички се гонеха между клоните им. Когато Императрицата и Мишани се приближиха, и двамата погледнаха нагоре и ги поздравиха с поклон.

— Това е Мишани ту Коли — обяви Императрицата. — А тук са Лусия и Заелис ту Унтерлин, един от нейните учители.

Заелис се поклони.

— За мен е чест да се запознаем, господарке — каза той с гърлен бас.

Девойката го дари с леко кимване, ала откакто бяха дошли, не можеше да отвърне поглед от Престолонаследничката. Лусия на свой ред я наблюдаваше съсредоточено с бледосините си замечтани очи, които сякаш можеха да видят всичко. Русата й коса се разрошваше от лекия топъл ветрец.

— Ела и се поразходи с мен, Мишани — каза изведнъж Лусия, вдигайки ръката си.

— Лусия! — възкликна майка й. Дъщеря й никога преди не се бе държала така пред гостите; обикновено беше истински образец на учтивостта. Подобно заповедно отношение на дете към възрастен беше проява на истинско нахалство.

— Лусия, не забравяй как трябва да се държиш — напомни й Заелис.

— Не, всичко е наред — обади се Мишани. Тя погледна към Императрицата. — Може ли?

Анаис се поколеба за момент, раздвоена между желанието да задържи детето там, където щеше да може да го наглежда, и да спечели дъщерята на Баракс Коли на своя страна. Накрая направи единственото нещо, което можеше да стори.

— Разбира се — усмихна се тя.

Мишани хвана Лусия за ръка и сякаш някаква искра премина между тях, внезапен, едва забележим удар, който разтърси ръката й. На лицето на девойката се изписа учудване, ала Лусия се усмихна невинно и я поведе по една пътечка през безупречно поддържана ливада, обрамчена от гъсти редици тумисови дървета, които я отделяха от останалата част на градината.

Известно време вървяха, без да проговорят. Мишани усети как в стомаха й се надига пристъп на гадене. Детето до нея изглеждаше единствено като дете. Също като Кайку, Лусия изобщо не бе физически обезобразена от своята Различност.

„И аз ще убия това дете, помисли си девойката. При това по най-отвратителния и подъл начин.“ Тези мисли се въртяха в съзнанието й още откакто баща й я бе накарал да се заеме със задачата, ала сега ситуацията връхлетя върху нея с цялата си реалност и Мишани почувства, че се задушава.

— Сигурно си се уморила да се срещаш с хора като мен — рече тя, изпитвайки внезапната нужда да се разсее от мислите си. — Навярно са те посетили множество благородници през последните две седмици. — Това едва ли беше най-подходящото нещо, което можеше да каже, ала се чувстваше обезоръжена и нищо друго не й дойде на ум.

— Те ме мислят за чудовище — каза Лусия, а очите й бяха спокойни. — Повечето от тях, всъщност.

Мишани бе изненадана да чуе подобни думи от устата на дете на осем жътви.

— Ти обаче не мислиш така — рече, поглеждайки нагоре към девойката.

Права беше. При нея беше по-друго, отколкото при Кайку. Изобщо не можеше да каже, че това дете е Различно; поне не и в смисъла, който влагаше в тази дума. Усети как гаденето в стомаха й започва да става доста болезнено.

„Духове, не мога да направя това.“

Те се насочиха към едно сенчесто кътче, където имаше обикновена дървена пейка. Лусия я поведе натам и седна. Мишани се разположи до нея, приглаждайки робата на скута си. Оттук не можеше да ги види никой, ако не броим самотния гарван, кацнал на далечната стена на градината, който ги наблюдаваше със смущаващ интерес.

„Не мога… не мога…“

Мишани усети как самообладанието й й се изплъзва. Бе се надявала, че Императрицата през цялото време ще бъде с тях, така че да няма никаква възможност да даде пакета на Лусия; детето обаче изведнъж бе направило задачата прекалено лесна за нея.

— Имам един подарък за теб — чу се да казва най-накрая, а гласът й звучеше далечно, приглушен от бумтенето на кръвта в ушите й. Усети как пакетът се измъква от пояса й, докато го издърпваше оттам, след което се озова в ръцете й. Плосък и четвъртит, загърнат в избродирана със злато хартия, украсен с голяма тъмносиня панделка.

Момиченцето погледна първо към него, а после към Мишани. Девойката усети как в нея се надига внезапен изблик на емоции, твърде бърз, за да може да го потисне. Устните й започнаха да треперят, докато си поемаше дъх, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Мобилизира всичките си сили, за да го скрие, ала маската й вече се беше пропукала. Две години се беше упражнявала на хладнокръвие и самоувереност в двора, две години изграждаше непроницаемата си фасада, а ето че сега отново се чувстваше като малко момиченце и цялото й самообладание се бе изпарило. Изобщо не беше толкова силна, колкото си мислеше. Тя потрепери и изруга своето задължение.

— Защо си тъжна? — попита я Лусия.

— Тъжна съм… — започна Мишани. — Тъжна съм заради игрите, които играем.

— Някои игри са по-забавни от други — отбеляза момиченцето.

— А някои са по-сериозни, отколкото си представяш — отвърна й девойката. Тя изведнъж се усмихна особено. — Харесваш ли баща си, Императора?

— Не — каза веднага Престолонаследничката. — Той ме плаши.

— Моят баща също ме плаши — тихо промълви Мишани.

Лусия не каза нищо за известно време.

— Ще ми дадеш ли подаръка? — попита накрая.

Кръвта на гостенката замръзна. Мигът, който последва, сякаш се проточи цяла вечност. Внезапно осъзна, че сега изобщо не се чувства подготвена да убие детето, нито пък се е чувствала някога. Помисли си за баща си — как винаги го беше карала да се гордее с нея, как я бе възпитал и научил на толкова много неща, как го беше обичала.

Тя поклати едва забележимо глава.

— Прости ми — каза. — Направих грешка. Този подарък не е за теб — след което пъхна пакета обратно в пояса си.

Лусия се взираше в нея с особения си, безплътен поглед. После се плъзна по пейката и положи главичка на рамото на Мишани. Изненадана, девойката прегърна детето.

„Не ми се доверявай толкова, помисли си, изгаряща от срам, защото не знаеш какво създание съм всъщност.“

— Благодаря ти — прошепна момиченцето и тези думи разрушиха и последния остатък от самообладанието й. Тя почувства напора на сълзите зад очите си и заплака, както не беше плакала от години. Плачеше за Кайку, за баща си, за себе си и за това, в което се беше превърнала. Бе толкова сигурна, толкова сигурна във всичко, и въпреки това целият й свят се беше продънил. А тук до нея седеше дъщерята на Императрицата и й благодареше, задето не я беше убила, и…

Тя погледна в очите на Лусия и плачът й секна изведнъж. Тогава внезапно я осени. Тя знаеше. Детето знаеше. Мишани се запита дали момиченцето щеше да приеме дара, ако тя все пак й го бе предложила, дали щеше да го носи и да умре от костна треска. Изведнъж се почувства като опорната точка на някакво ужасяващо равновесие, където неизброими варианти на бъдещето зависеха единствено от нейното решение.

Лусия й се усмихна срамежливо.

— Трябва да отидеш и да видиш жената от сънищата ми — каза тя. — Мисля, че ще ти допадне.

* * *

Тази вечер насъбралата се тълпа на Площада на Оратора бе огромна.

Площадът представляваше обширен, покрит с павета четириъгълник, заграден от високите редици на големи здания. Западната му страна бе почти изцяло заета от огромния храм на Исисия, чиято фасада бе увенчана с разкошни тераси, мозайки и дърворезби, а най-ниският й етаж се гушеше под сянката на орнаментален каменен навес, спускащ се и над част от площада, поддържан от масивни колони. Другите сгради бяха не по-малко впечатляващи — градската библиотека, която привидно бе обществена, ала чиито томове бяха неразбираеми за селячеството и по-ниските обществени слоеве, тъй като бяха написани на висшия сарамирски; централният административен комплекс, където протичаше ежедневното управление на Аксками; и величествената баня с огромната статуя на морска котка, разположена на пиедестал сред широкото й стълбище, представяща земния облик на Паназу.

В самия център на площада имаше издигната платформа, над която се извиваше елегантна резбована арка. На нея с апатично изрисувани пиктограми беше изписан легендарният — и малко съмнителен от историческа гледна точка — цитат от Кръвния Император Торус ту Винаксис: „Тъй както картината или скулптурата е изкуство, изкуство е и изречената дума.“

Тълпата се блъскаше около подиума на говорещия, разпростряла се по целия площад, запушила входовете на съседните сгради, разляла се дори по близките улички. Настроението на хората беше лошо и това си личеше по намръщените им лица и кавгите, които избухваха, когато търпението се изчерпваше и задръжките падаха. Одобрителните викове в подкрепа на оратора — които се чуваха често и бяха напълно искрени — имаха много силен ефект върху множеството. По-голямата част от хората вече бяха наясно с чувствата си по отношение на скандала около Престолонаследничката; те имаха нужда от някой, който да артикулира яростта, гнева и отвращението, които напираха в гърдите им, и да се съгласят е него. Този някой беше Ангър ту Торик.

Заелис наблюдаваше стълпотворението, застанал до една от мраморните колони пред градската библиотека. Слънцето клонеше към залез и сградите в западната част на площада хвърляха своите сенки върху тълпата, ясно разграничавайки светлината от мрака. Когато Ангър направи един особено хаплив коментар по адрес на Престолонаследничката, тълпата буквално подивя и Заелис видя блясъка на първичния гняв в очите на хората, на вековната омраза, вкоренена толкова дълбоко, че жителите на столицата надали си спомняха първоизточниците й. Едва ли някои от тях се сещаха, че именно Чаросплетниците бяха засяли тези семена, Чаросплетниците, които раздухваха и поощряваха естествения човешки страх от всичко, що е Различно… и вършеха това от два века, че и повече.

На централната платформа пред мнозинството Ангър ту се разхождаше гордо около червените дървени колони на арката, ту се присвиваше като хищник, гласът му достигаше до всички кътчета на площада, ръцете му махаха буйно във въздуха, а рошавата му коса се развяваше от вятъра. Той не беше хубав мъж — бе по-нисък за телосложението си, отколкото трябваше, а чертите му бяха груби и недодялани, ала никой не можеше да отрече, че имаше обаяние. Страстта в гласа му беше очевидна, когато говореше за многобройните опасности, които щяха да връхлетят Сарамир, ако Различната се възкачеше на престола. Той използваше сцената като превъзходен театрален актьор, а интонацията и жестовете му докарваха тълпата до екстаз. Хората викаха все по-силно и по-силно, докато накрая той трябваше да крещи, а множеството вече бе станало неудържимо. Това, което им казваше, не беше нищо ново, ала начинът, по който го изразяваше, бе невероятно убедителен, а аргументите, които прилагаше, бяха несъкрушими. И тъй като славата му бе нараснала главоломно през последните седмици, слушателите му непрекъснато се увеличаваха.

Заелис изпита неприятно предчувствие, докато гледаше скупчения народ. Напрежението във въздуха се сгъстяваше все повече и повече. Аксками се люлееше на острието на бръснача, а Императрицата му, както изглеждаше, не правеше нищо по въпроса. Обхванат от отчаяние, учителят се зачуди дали Анаис изобщо се вслушваше в съветниците си, когато й обясняваха за надигащото се недоволство по улиците на столицата, както и дали продължава да търси начини да спечели благородните семейства на своя страна. Вниманието й бе погълнато до такава степен от докладите за рода Амача и рода Керестин, които събираха армиите си, че не й оставаше никакво време да помисли за други неща. Колкото и да я уважаваше и да й се възхищаваше, Заелис трябваше да признае, че тя също бе виновна за арогантното поведение на благородниците. Дълбоко в сърцето си Императрицата не вярваше, че по-долните социални слоеве са способни да се организират достатъчно добре, че да й навредят. За нея Аксками беше нещо като детска градина, гъмжаща от непослушни своенравни хлапета, които трябваше само да се наглеждат, за да не се наранят. Идеята, че можеха да пренебрегнат лоялността си към нея по този въпрос, бе минала набързо през ума й, ала Императрицата не й беше обърнала по-голямо внимание. Тя страдаше от липса на съпричастие; не бе в състояние да разбере нивото на омразата, която тези хора изпитваха към възлюбеното й дете. Анаис нямаше и най-малка представа какъв ужас предизвикваше думата Различен в душата на обикновените хора.

Ала истинската загриженост на Заелис бе насочена към Лусия. След като вече две фракции се готвеха за война срещу нея, Анаис просто не можеше да си позволи се бие и на трети фронт, особено пък във вътрешността на нейния град. Ако някоя от силите, възправили се срещу нея, спечелеше победа, тогава животът на Лусия щеше да отиде на вятъра. И нямаше да има никакво значение, че момиченцето не беше чудовището, за което я мислеха — макар че трябваше да признае, че тя бе стряскала дори него на моменти и само боговете знаеха какви сили щеше да овладее, когато порасне, ако продължи да се развива със същите темпове. Щяха да я убият само заради това, което представляваше.

Заелис продължи да се рее в подобни мисли още известно време, без да обръща никакво внимание на реториката, с която Ангър ту Торик засипваше тълпата — все едно мяташе кървави кокали на лаещи хрътки. После си тръгна, потънал в черните си мисли, пробивайки си път през тълпата и насочвайки се към Императорския квартал.

Той не забеляза човека с изцапаните дрехи на пекар, докато напускаше площада и поемаше по уличките, където хората не бяха толкова много. Ала дори и да го беше забелязал, едва ли щеше да се притесни особено, защото в главата му се въртяха къде-къде по-важни неща от това. Навярно би се учудил от странното изражение на мъжа — комбинация от лукавство, арогантност и нездрава възбуда. Сигурно би забелязал тежката торба, която пекарят носеше, тройно овързана с ремъци. А ако бе изчакал малко, щеше да види втори мъж, също понесъл тежка торба. Те се изгледаха мрачно, разпознавайки се взаимно, без да промълвят и дума — досущ като войници, които се срещат на бойното поле над труповете на другарите си.

Едва ли нещо от това би направило впечатление на Заелис, дори и да не беше минал толкова бързо през Площада на Оратора. Пък и това беше само една от множеството подобни срещи, които започнаха да се случват из града след като новината за Престолонаследничката се разпространи. Само едно семенце, поредната частица от една от безкрайните интриги на Аксками.

Пекарят и неговият нов спътник — никой от тях не беше виждал другия преди — се измъкнаха крадешком от тълпата и се запътиха към мястото, което и двамата знаеха, но където никога не бяха стъпвали. Място, където другите като тях се събираха, всеки понесъл смъртоносен товар в торбата си.