Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (16)

Шестнадесета глава

Пътуваха на север по големия Прашен път, лъкатушещ от югоизточната до северозападната част на Фо, завършващ при рудодобивното градче Кморн на другия край на острова. Слънцето още не бе изгряло, когато потеглиха, а Нерин се намираше високо в небето, където щеше да остане видима чак до следобеда, ако облаците й позволяха. Ала не стана така. По пладне няколкото перести облачета вече бяха заменени от плътно одеяло, скрило окото на Нуку, макар и жегата да не отслабна в унисон с намалялата светлина. Тейн обаче беше много доволен. Животът под прикритието на горския балдахин изобщо не го бе подготвил за слънчевите бани, на които бе подложен през последните дни, и главата му се замайваше, ако останеше под палещия взор на Нуку за по-продължително време.

Керванът им бе теглен от чифт манкстуи, чиято огромна сила задвижваше колона от седем фургона. Последните пет бяха покрити с брезент, а вътрешността им бе претъпкана с най-различни стоки, предназначени за изолирания Чайм. Първите два бяха открити, предназначени за пътници — снабдените им с тесни пейки стени позволяваха на шестима души да пътуват във всяка кола. Най-отпред седяха водачът на кервана — сух и своенравен старец с тънка риза върху жилестото му тяло — и дебелият собственик на колоната. Кайку, Асара и Тейн седяха в първата кола, а тази зад тях бе пълна със стражи, които си бъбреха нещо, облегнати на пушките си.

Тейн изучаваше лениво манкстуите, докато трополяха тежко по Прашния път. Бяха високи над два метра в холката, задните им крайници бяха къси, а предните — дълги, както беше при маймуните. Коленете им се огъваха назад, а краката им завършваха с широки плоски копита, за да издържат тежестта на масивния им скелет. Туловищата им бяха покрити с дебела рунтава козина с оранжевочервен цвят, наследство от арктическия им произход; и въпреки това като че ли сарамирските горещини изобщо не им се отразяваха зле. Широките им муцуни бяха отпуснати, тъжни и набраздени от бръчки, създавайки погрешното впечатление за натрупана житейска мъдрост, а две къси и дебели бивни надничаха изпод долната им устна, увенчаващи ъгловатата им челюст.

Какви странни създания бяха, помисли си Тейн, и въпреки всичко изглеждаха съвършени. Всяко от творенията на Еню беше същинско чудо, дори и хищниците, които от време на време нападаха хора. Сърцето му помръкна при спомена за Различната жена, която бяха срещнали в Аксками. Външността й изглеждаше неопетнена, ала отвътре беше покварена и уродлива, истинска обида за сътворението. Богинята на природата бе създала всяко от децата си поради някаква причина, а Различните сякаш се надсмиваха над нея.

Към края на деня свърнаха от главния път, оставяйки зад себе си трафика на разхлопаните каруци и пъстро боядисаните каляски, за да се насочат на север. Названието на Прашния път бе изключително подходящо, защото всяка стъпка на манкстуите вдигаше цели облаци прах. По-голямата част от Фо представляваше необятна камениста пустош, осеяна със сипеи и скали, с оскъдна растителност, като изключим трънливите шубраци. Надморската му височина бе по-голяма от тази на континента и земята му беше безмилостна. Костите й бяха оголени от брулещите го от хилядолетия ветрове и дъжд, в резултат на което почвата на острова бе станала корава и неплодородна.

След като Прашния път остана зад гърба им, поеха по по-неудобни и неравни черни пътища, нищо повече от плитки коловози, издълбани земята от минаващите каруци и кервани като техния. Не бяха изминали още километър и половина, когато водачът им свърна от пътя и спря кервана, подреждайки колите в кръг.

Дебелият собственик мигом се втурна да помогне на Асара да слезе от пътническия фургон. Той беше плешив, с подпухнали устни, малки очички и нос, потънали в тлъсти, увиснали черти. Лицето му приличаше на рибешка глава, а името му беше Отин.

— Защо спряхме? — попита тя, докато хващаше ръката му. Кожата му беше студена и лепкава.

— Най-добре е да стоим далеч от планините през нощта — рече той. — Опасно е. Но не се тревожете — утре ще бъдем в Чайм.

Запалиха огън и Кайку бе изненадана от рязкото падане на температурата със залязването на слънцето. Част от стражите поеха охраната на струпаните в кръг фургони, докато останалите се разположиха пред ярките, неуморни пламъци. Странният характер на тази земя, непознатите хора, които я заобикаляха, и предупрежденията за опасност я караха да се чувства малко притеснена. Тя протегна ръце към огъня, заслуша се в приказките на стражите и не след дълго усети как освен приятната топлина, в тялото й се разлива и някакво необичайно спокойствие.

— Островът е прокълнат, няма съмнение в туй — каза водачът на кервана. Това беше често срещано оплакване в Сарамир, ала никога не бяха чували да се използва и за Фо. — Тумор в костите на земята.

— Същото е и на континента — рече Тейн. — Поквара, за която нямаме противоотрова, нито пък знаем откъде идва. Някога горите бяха безопасно място, а сега гледаме да сме по-далеч от тях посред нощ. Дивите зверове стават все по-агресивни, а духовете, които обитават дърветата, са станали хладни и безразлични.

— Не зная за горите, ала мога да ви кажа откъде идва злото тук, на този остров — изплю се старият водач. — Там горе, от планините. Ей оттам идва.

— Стига суеверни дърдорения! — сопна му се Отин, гледайки крадешком дали Асара ще погледне благосклонно на избухването му.

— Тъй ли? — обърна се рязко към него водачът, смръщил вежди. — Кажи ми, ако не го видиш в самата земя, колкото по-нагоре отиваме. Планините са на север. Мисля, че има смисъл в туй, дето говоря.

Старецът се оказа напълно прав. По пладне вече беше трудно да не го забележиш. Голи дървета стърчаха от земята, клоните им бяха изкривени и деформирани, от стволовете им, там, където кората беше тънка като човешка кожа, се стичаше мъзга, а на други места бе застинала в подпухнали образувания. Видяха как някои клонки описваха кръг, само за да се върнат обратно към стъблото и да потънат в него. Изтънели, заострени като куки листа стърчаха като бодли от преплетените клони.

Стражите бяха изключително напрегнати. На Кайку й направи впечатление как се взираха в далечината от двете страни на пътя, държащи в готовност оръжията си. Безпокойството им се предаде и на нея и тя започна да си играе нервно с косата си. Отин, очевидно забравил за всичко друго, продължаваше да се задява с Асара, която понасяше непохватните му опити за остроумничене със завидно търпение. Изглежда отстъпката от цената, която им бе направил заради красотата на младата жена, се компенсираше от непрестанното му досаждане. Кайку и Тейн се спогледаха усмихнато.

Младежът обаче изобщо не се намираше в добро настроение. Никъде в Гората на Юна не се бе натъквал на толкова очебийни признаци на поквара както тук. Смуглото му чело се намръщи, докато разглеждаше пустия пейзаж, насочил поглед към величествените планини Лакмар в далечината. Внезапната реакция на стражите насочи вниманието му вдясно от тях, където нещо се стрелна сред оголените ерозирали скали, издавайки гърлен кикотещ се звук, който отекна в тишината. Мъжете се прицелиха с пушките си, ала съществото не се появи отново.

— Виждате ли? — обади се водачът изведнъж, посочвайки с ръка нагоре. — Тия твари например се срещат много често и дори си имат имена. Наричаме ги гнусоврани.

Пътниците погледнаха към небето и видяха три черни птици, които пикираха и се преобръщаха във въздуха. На пръв поглед наистина приличаха на врани, ала когато Тейн прецени разстоянието, на което се намираха, си даде сметка, че се рееха доста нависоко, следователно бяха и значително по-големи.

— До какви размери достигат? — попита той, неспособен да повярва на заключението си.

— Два метра размах на крилете — кратко и ясно му отвърна водачът.

Кайку изруга под носа си — стар навик, научен от брат й, за който често й се караха вкъщи, че никак, ама никак не е подходящ за една млада дама. Сега обаче, а и сред тази обстановка, това нямаше никакво значение.

Тейн се взираше напрегнато в забуленото от облаци небе над главите им. Беше трудно да се различат подробностите, ала колкото повече ги наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше в точността на наименованието им. Клюновете им бяха дебели и деформирани, нещо като зурли от рогово вещество, и завършваха с остър закривен връх. Крилете им имаха малка чупка по средата, досущ като при прилепите, само дето бяха покрити с мръсни черни пера. Той направи гримаса и отмести поглед, надявайки се никога да няма възможността да разгледа по-отблизо тези отвратителни създания.

— Интересно — промълви замислено Асара. Когато не добави нищо повече, Кайку веднага захапа въдицата.

— Кое е интересно?

— Това не е първата проява на Различие, която става толкова често срещана, че поставя началото на нов вид — започна тя, вперила поглед в Тейн, който не й обръщаше никакво внимание. — Сред всички грешки на природата, появили се вследствие на тази… поквара на земята, има много, които процъфтяват. На всеки сто безполезни отклонения навярно се появява по едно успешно, което помага на носителя си да оцелее и му дава преимущество над останалите представители на вида му. И ако този Различен екземпляр успее да направи потомство, то тогава…

— Нищо ново не ми казваш, Асара — прекъсна я младежът. — Тези идеи са част от учението на Джуджанчи от десетилетия.

— Да, така е — съгласи се жената. — Той беше един от жреците на Еню, нали? Голям мислител във всяко отношение. Използваше теориите си, за да обясни голямото разнообразие при животните. Странно как учението му приляга толкова точно към Различните, а твоята вяра диктува, че те не са създания на Еню.

— Различните следват законите на природата — отвърна Тейн, — защото те представляват извращение на същия основен корен. Това не ги прави по-малко естествени или по-малко противни.

„Ами аз, Тейн?, помисли си Кайку. Какво ще си помислиш за мен, ако знаеше каква съм аз?“ Всъщност девойката се чудеше дали той не подозира, че Асара е Различна, ала май по-скоро не знаеше.

— Може би тази поквара изобщо не е поквара — изтъкна Асара. — Може би е само ускорена промяна. Тези неща там горе навярно изглеждат противни в твоите очи, но с размерите си те са се превърнали в господари на небесата. Това не ги ли прави по-висши екземпляри? Помисли малко, Тейн — само през последните петдесет години са се появили повече нови видове, отколкото през последните петстотин.

— Промените в природата се извършват бавно — противопостави й се младежът ядосано. — И за това си има причина — така всичко наоколо може да се адаптира към тях. Освен това не става въпрос само за животинските видове. Реколтата умира, хората умират. Не само това, ами и духовете се променят, Асара. Стават враждебни. Стават зли. Пазителите на естествените места креят, а на тяхно място се появяват неща като… като шин-шините.

— Шин-шините са призовани — обясни Асара. — Те имат мисията да върнат тази Маска. Или да спипат Кайку. Това не е неистовият гняв на духовете, убили твоите жреци. Те са тръгнали по следата и са стигнали до твоя храм. Ако можеха да преминат през Камаранския канал, щяха да дойдат и тук; ала подозирам, че ни изгубиха, откакто влязохме в столицата и следата вече е изстинала.

— Значи тези, които са призовали шин-шините, знаят как да използват тъмните духове — предположи Тейн, който изведнъж се успокои и се отдаде на размишления. — Възможно ли е те да са отговорни за заразата, просмукала се в земята?

Отговорът, който Асара щеше да даде, бе задушен от внезапното раздвижване и глъчка, обхванала стражите. Кайку извика от изненада, когато видя нещо черно с неясни очертания да изскача светкавично от каменистия терен край пътя, след което колата им се залюля заплашително и те полетяха към единия й край. Тейн и Асара бяха запратени върху Кайку и тримата се изтърколиха на пътя, докато самият фургон се прекатури на едната си страна със звук на цепеща се дървесина. Тейн инстинктивно се завъртя, когато колата се наклони застрашително към тях, ала за тяхно щастие не се преобърна, премазвайки пътниците под тежестта си. Те се изправиха несигурно на крака сред виковете на стражите, които бяха не по-малко изненадани от самите тях, и най-накрая успяха да видят какво беше онова, което бе причинило падането им.

Различното същество беше огромно, чудовищно съчетание от зъби и израстъци, и се спотайваше в една дупка край пътя, прикрита от тънък слой слузеста глина, очаквайки тяхното приближаване. Все още беше наполовина в дупката и единствено предната част на тялото му се виждаше. Кайку зърна чудовищния облик на едно сляпо, безоко лице с огромна паст, осеяна със закривени жълтеникави зъби, около което се виждаха множество паяковидни пипала, подаващи се от дупката, в чиято хватка се гърчеше едната от манкстуите от челото на колоната. И двете животни мучаха уплашено, а водачът крещеше, заплетен в дебелите въжета, които служеха за поводи.

— По духовете, застреляйте го! — извика Отин, който междувременно бе успял да се освободи, на стражите, ала те вече се бяха прицелили в чудовището. Пушките изтрещяха и Различната твар изграчи ядосано, ала не пусна плячката си. Задърпа я към бърлогата си, а водачът и останалата част от колоната бяха повлечени от изключителната сила на звяра. Тези паяковидни крайници, които не бяха впримчили манкстуата, потрепваха във въздуха, готови да сграбчат всичко, което попаднеше в обсега им.

Водачът изкрещя отчаяно, опитвайки се с всички сили да се измъкне от оплетените поводи, докато съществото го придърпваше все по-близо и по-близо към себе си.

Кайку реагира внезапно, без да мисли. Тя се втурна към пътническата кола, която продължаваше да лежи на една страна, и и се покатери върху нея. Тейн й извика да се върне, ала тя въобще не го чу. Различната твар дръпна още веднъж и целият керван се разтърси. Кайку запълзя към водача с треперещо сърце, молейки се колата да не се преобърне.

Отин викаше нещо на стражите, докато презареждаха, ала никой не му обръщаше внимание. Той бе минал от другата страна на пътя, така че керванът да стои между него и кошмарното същество, което ги бе нападнало. Когато видя Кайку да пълзи към челото на колоната, започна да крещи нещо и на нея. Тя не можа да разбере дали я окуражава или й заповядва да се маха оттам; защото когато погледна към него, втора Различна твар изскочи от бърлогата си зад дебелия мъж и вкопчи отвратителните си паяковидни пипала в него. Писъкът, който се изтръгна от гърлото му, не можеше да се сравни с нищо, което Кайку бе чувала или искаше да чуе отново, обаче бързо беше заглушен в зъбатата паст на чудовището, съпроводен от трошене на кости и плиснала кръв.

Девойката продължи да се движи напред, а сърцето й биеше като обезумяло. Тейн и Асара стреляха по първата твар, опитвайки се да отклонят вниманието й от манкстуата, ала без особен успех. Кайку успя да се добере до седалката на водача на кервана, който й заломоти неразбираемо, а по устните му се появяваха мехурчета. Момичето забеляза, че човекът е притиснат плътно до един от хълбоците на впрегатното животно от опънатите въжета и едва можеше да диша. Гнусните пипала на чудовището бяха на по-малко от метър и нещо от нея, всяко с дебелината на човешка ръка, вкопчени здраво в тялото на обезумялото от ужас говедо.

Тогава изведнъж огънят пламна, изскачайки от нея. Тя го усети как се надига, заедно с паниката, която я бе обзела, ала това само удвои силата му. Той искаше да се изтръгне от нея, да се освободи от оковите на тялото й, пробуден от искрата на страха и възбудата. Тя стисна с всичка сила дебелите поводи на манкстуите и затвори очи.

„Не, заповяда му тя. Не, ще си стоиш там, където си.“

За първи път си даде ясна сметка какво бе сторила, когато бе отклонила предложението на Кайлин ту Моритат да й помогне да управлява силата си. За един миг видя до какво бе довело нейното безразсъдство, каква бе цената на припряността й, нетърпението да отмъсти за семейството си. Ако освободеше своята кана сега, всички щяха да измрат.

— Кайку! — извика Тейн някъде зад гърба й. Той виждаше, че нещо ставаше с нея, ала въздухът бе изпълнен с оглушителния тътен на изстрелите и момичето не можа да чуе нищо повече.

Тя се опита да забрави виковете на стария мъж, впримчен в хватката на поводите. С периферното си зрение забеляза как някои от стражите бяха забелязали втората Различна твар и сега се насочваха към другата страна на кервана, за да се справят с нея. Девойката насочи мислите си навътре, опитвайки се да натика зноя обратно в корема си, както човек се мъчи да потисне пристъп на повръщане. Водачът й викаше да му помогне, неспособен да разбере защо внезапно се беше вцепенила. Тя не му обърна никакво внимание.

И тогава то утихна, избледнявайки с неохота, потушено от натиска на волята й. Очите й се отвориха, кръвясали и възпалени от сълзи, тя отвори уста и пое дълбоко въздух. Физическото усилие бе безгранично. Обаче беше победила — поне засега.

Различната твар продължаваше да тегли манкстуата към бърлогата си, придърпвайки животното още по-близо до ужасяващата си паст, а преобърнатите коли стържеха по прашната земя. Това веднага я върна към действителността и девойката потръпна при вида на пипалата, които се мятаха във въздуха над главата й.

Тя извади ножа от пояса си. Не се бе разделяла с него още откакто Асара й даде пътническите дрехи в Гората на Юна, ала до този момент не му бе обръщала особено внимание. Беше хубав горски нож, който еднакво добре ставаше за одиране на животни и дялане на дърво. Кайку бързо започна да реже преплетените ремъци, впримчили водача. Той се загърчи, опитвайки се да се освободи преди още да бе привършила с първото въже.

— Стой неподвижно! — изсъска му тя и старецът се подчини.

Тейн и Асара не спираха да стрелят. Съществото, което бе сграбчило манкстуата, надали беше неуязвимо за куршумите, защото виждаха тъмните кървави петна, които разцъфваха по черното му туловище, ала изглежда притежаваше някаква самоубийствена упоритост, понеже отказваше да пусне плячката си. Тейн отвори пушката си, за да сложи още барут, без да изпуска Кайку от поглед. Тя се бореше като обезумяла с въжетата, ръката й с ножа не спираше да се движи, а лицето й бе зачервено и потно.

Съществото изведнъж дръпна с такава сила, че целият керван се разтърси; очевидно искаше колкото се може по-бързо да грабне плячката си и да се скрие от жилещите куршуми в подземното си убежище. Не можеше да разбере защо говедото е толкова тежко, тъй като не беше достатъчно интелигентно да осъзнае, че всъщност ремъците му пречеха. Това го разгневяваше допълнително и ето защо чудовището реши да приложи груба сила.

Кайку извика, когато керванът се премести с цял метър към противната твар. Асара и Тейн трябваше да се отместят, когато пътническата кола най-накрая се преобърна с колелата нагоре. Девойката успя да скочи на земята и се претърколи настрани, без фургонът да я затисне по някакъв начин. Водачът нададе хъхрещ вик, след което преплетените ремъци, прерязани донякъде от Кайку, най-сетне се разкъсаха. Паякообразното същество изграчи победоносно и се шмугна обратно в подземното си скривалище, понесло гърчещата се манкстуа в пипалата си.

Тейн се заклатушка към Кайку, ала девойката вече се изправяше на лактите си. Асара застана над тях, силуетът й се открояваше на фона на покритото с облаци небе, насочила пушката си към бърлогата на чудовището.

— Ранена ли си? — попита Тейн, докосвайки рамото на момичето, без да се замисля.

Тя поклати глава.

— Не мисля — каза, след което се изправи. — Няколко натъртвания и това е. Защо спряха да стрелят?

Тейн и Асара тъкмо щяха да попитат същото. Стражите от тяхната страна на кервана бяха наострили уши, ала своеобразната бариера от фургони по средата на пътя не им позволяваше да видят какво става от другата страна.

— Хей? Всичко наред ли е там? — извика единият от мъжете.

— Всичко е наред — гласеше отговорът.

Те заобиколиха края на кервана и завариха останалите въоръжени мъже скупчени около гротескния труп на втората Различна твар. Масивната му челюст лежеше на пътя, безжизнените му крайници бяха увиснали безжизнени около него, а останалата част от туловището му беше скрита в бърлогата му.

— Успешен изстрел — каза един от мъжете, побутвайки го с дулото на пушката си. — Уцелили сме мозъка.

— Да се махаме оттук — рече един нисък прошарен страж, очевидно командирът им. — Вземете оцелялата манкстуа и двете пътнически коли. Зарежете останалото.

— Ще оставим стоките? — попита недоумяващо един по-млад мъж.

— Собственика го няма, за да ги продаде, а на нас не ни се плаща да доставяме провизии. — Командирът посочи към леговището на другия звяр. — Пък и онази твар е още жива и всеки момент може да се покаже навън.

Мъжете започнаха да секат преплетените ремъци и да поправят онова, което можеше да бъде поправено по фургоните. Трима стражи стояха недалеч от дупката на първото чудовище, откъдето се чуваше как костите на манкстуата хрущят, докато съществото я поглъщаше. Водачът се бе освободил от ремъците, ала твърде късно. Вратът му беше счупен и той се взираше изцъклено в земята.

— Как се казваше? Водачът? — попита Тейн, докато напрягаше мускули, помагайки на стражите да завъртят преобърнатия фургон.

— Защо? — изгледа го един от мъжете.

— Трябва да бъде назован — изпъшка младежът. — Пред Нокту, която записва всички животи.

Никой обаче не знаеше името му.

Успяха да прикачат двете коли към оцелялата манкстуа, която бе подушила кръвта на изчезналия си спътник и сега пръхтеше уплашено. Различната твар не се появи отново, дори и след като звуците от храненето й секнаха. Оставяйки навързаните товарни фургони на пътя, те увиха трупа на водача в брезент и го натовариха на едната кола. После поеха към Чайм.

— Видя ли какви чудовища са твоите Различни, Асара? — каза обезсърчено умореният Тейн, след като потеглиха. — Видя ли какви са твоите по-висши екземпляри?

Над главите им гнусовраните кръжаха и пикираха стремглаво в небето.