Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (15)

Петнадесета глава

Столичното имение на рода Амача беше огромно — най-голямото в Императорския квартал, по-голямо дори от това на управляващата фамилия — династията Еринима. То се намираше на един равен участък земя, издигнат като подиум, който се извисяваше с цял етаж над съседните дворове. Зад стените му цареше истински рай — тучни тропически дървета, докарани от далечни континенти, изваяни от камък водоскоци и басейни, китни полянки и водопади. В противоположност на обичайната скромност на повечето сарамирски градини, това място бе натруфено до разкош; ала дори и тук стремежът към абсолютна спретнатост и чистота бе налице и по земята нямаше никаква шума, по стволовете не се забелязваше дори едно прекършено клонче, а всяко изсушено листо по дърветата незабавно биваше отрязано. Клоните бяха отрупани с непознати плодове, а полянките изобилстваха от екзотични цветя. Виждаха се дори и незнайни животни от най-различни кътчета на света, които се разхождаха на воля из градината, подбрани тъй, че хем да са красиви, хем и абсолютно безопасни за хората. Изобщо дворът на имението на рода Амача бе като чудна приказна страна, изпълнена с вълшебства.

Мишани ту Коли седеше на дървената пейка, издълбана в корените на огромното дърво чапапа, а в ръцете си държеше тънка книжка с военни сонети от знаменития поет-мечоносец Ксалис. Пред нозете й имаше заоблен басейн с формата на бъбрек, където плуваха екзотични рибки, а бълбукащата вода се стичаше в него по водоскоци, покрити с червени камъчета. Прекрасният следобед бе изпълнен с мекото жужене на безвредни насекоми.

Тя смяташе показността на рода Амача за твърде вулгарна, а откритото афиширане на превъзходството им над другите благороднически семейства направо граничеше с арогантност. Въпреки това не можеше да отрече насладата, с която се изпълваше всеки път, когато се разхождаше из градините им, нито пък гордостта от обстоятелството, че седи на дърво, поникнало на друг континент. Градините на Амача се поддържаха от повече от триста години, а това дърво е било тук през по-голямата част от тях, донесено още като фиданка от джунглите на Окхамба.

Независимо от спиращото дъха великолепие обаче този път тя не се чувстваше спокойна. Съзнанието й не се задържаше върху стиховете от книжката, а хармонията на градината не й вдъхваше покой. Сърцето й се свиваше от усещането за невъзвратима загуба и мъка и й се искаше да заплаче, а най-лошото беше, че сама си бе виновна за състоянието си.

Моментът се връщаше отново и отново в паметта й, тя чуваше за пореден път собствения си глас и виждаше реакцията на приятелката си.

„Защото виждам каква си сега. И се отвращавам от теб.“

С тези думи бе разкъсала взаимоотношения, градени двадесет жътви. С тези думи бе преодоляла слабостта и колебливостта, беше се посветила на онзи курс, за който бе сигурна, че е правилният. С прогонването на Кайку тя бе защитила своето семейство, бе предпазила баща си от безчестието. Всяка една дъщеря би трябвало да постъпи така — най-свят дълг беше да поставиш семейството над всичко, дори и над Императрицата.

С тези думи бе обърнала гръб на приятелката си от детинство, а сега й се искаше да закрещи от болка заради стореното.

Ала не закрещя. Това просто не й беше в стила. Не показа по никакъв начин своята печал, нито пък даде външен израз на сблъсъците на силите на самообвинението и самооправданието, които се разиграваха зад спокойните й тъмни очи.

Баща й й зададе редица въпроси, когато се върна. На новините за избитото семейство на Кайку им трябваше доста време, за да се измъкнат от Гората на Юна, ала след като стигнаха до столицата, бързо се разпространиха в двора. Баракс Авун бе достатъчно пресметлив, за да не разкрие пред никого, че Кайку е отседнала у дъщеря му, преди да има възможност да поговори лично с нея. Така и не успя — по времето, когато се върна вкъщи, момичето вече бе изчезнало.

Мишани имитира изненада, преструвайки се, че приятелката й не е споменала нищо за смъртта на близките й. Бараксът не й повярва, но не я притисна. Достатъчно добре познаваше дъщеря си и знаеше колко предана му е тя. Ако поискаше, тя щеше да му разкаже истината, ала обстоятелството, че я премълчаваше, означаваше само едно — беше по-добре той да не я знае. Това, плюс загадъчния пожар в деня на Съвета и мистериозната смърт на близките на Кайку, го изпълваше с множество подозрения. Баракс Авун обаче имаше пълно доверие на дъщеря си, ето защо остави лъжите да се уталожат.

Тя защитаваше честта му, подлагайки на опасност своята. Той й позволяваше да прави това, ала договорката между тях бе негласна. Обаче, дори и намеренията й да бяха добри, дори и да беше по-добре той да не знае нищо, Мишани все пак пренебрегваше задълженията си на дъщеря, като лъжеше баща си. За което му беше безкрайно задължена.

Девойката се опита да се поразсее от мислите за Кайку, насочвайки вниманието си към семейния бизнес и дворцовите интриги. Баща й споделяше с нея всичко, което ставаше в двора. Там бяха настанали големи политически маневри в навечерието на Съвета и заявлението на самата Императрица, че ще възкачи на трона своята Различна дъщеря. Сключваха се нови съюзи и благородниците се обединяваха срещу управляващата династия. По улиците бяха плъзнали агитатори.

Особено един от тях — Ангър ту Торик — бе отприщил цяла буря с огнените си речи срещу Престолонаследничката. Мишани бе присъствала на една от тях на Площада на Оратора и бе впечатлена. Гневните настроения в града се издигаха до неподозирани висоти. Бурните протести вече бяха потушени от императорските стражи в някои от по-бедните квартали. Императрицата може и да беше събрала достатъчно подкрепа сред благородниците, за да задържи несигурната си власт, ала обикновените хора бяха твърдо против идеята да бъдат управлявани от една Различна. Дали от недоглеждане или арогантност, това навярно щеше да доведе до нейния крах.

Сега обаче всички тези пламенни речи, които заливаха улиците и двора, звучаха кухо на Мишани. Неистовите викове, че Различните били изроди, проклятие, че били зли по рождение… това, което й се беше струвало смислено преди, сега й изглеждаше като бълнуване на религиозен фанатик. Как тези неща се връзваха с Кайку? Та тя бе не по-зла по рождение от Мишани! Сега също не беше по-зла от Мишани. И ако тази пропаганда не се отнасяше за нея, колко ли други подобни изключения имаше? Ала колкото повече разсъждаваше над тези въпроси, толкова повече се убеждаваше в едно — бе отвратена от Кайку, понеже Кайку бе Различна. Опасността от това да се намира близо до нея не притесняваше дългокосото момиче; както самата злочеста девойка беше казала, Мишани би стояла до леглото й, ако тя страдаше от инфекциозна болест. Да си Различен обаче беше друго.

Накъдето и да се обърнеше по коридорите на съзнанието си, се натъкваше на една и съща фраза — защото е Различна. Това беше изкривена логика, задънена улица в мисловните пътеки. Тя бе толкова дълбоко вкоренена в нея, че нямаше нужда от никакво осмисляне, от никакви доказателства, които да засвидетелстват истинността й. Ако я попитаха защо слънцето свети на небето, щеше да разкаже историята на Оча, който извадил едното око на сина си Нуку, защото двете били твърде ярки, и тогава го изпратил да наглежда света. Тогава трите лунни сестри го подгонили, влюбени в него, и така възникнали денят и нощта. Можеше да обясни защо птиците пеят, защо вятърът духа, защо моето се вълнува; попитайте я обаче защо Различните са отблъскващи и ужасни, и тя щеше да ви каже само едно — защото са такива.

Ала внезапно това вече не й се струваше достатъчно.

Една от ползите, които извлече баща й с обявяването си против Императрицата, се изразяваше в засиленото приятелство между неговото семейство и рода Амача. Родовете Амача и Керестин бяха единствените фамилии, които разполагаха с достатъчно сила да предявят претенции към трона, с изключение на рода Батик — ала те бяха избрали да подкрепят Императрицата, въпреки явното презрение на Дурун към дъщеря му. Тези, които гласуваха против Анаис на Съвета, бяха приветствани от двамата претенденти, които вече събираха войските си в очакване на неизбежния конфликт. Обаче родът Коли и родът Керестин отдавна имаха търкания помежду си, ето защо задълбочаването на отношенията между Баракс Сонмага ту Амача и Баракс Авун ту Коли изглеждаше напълно естествено при този ход на събитията.

Баща й и Баракс Сонмага се съвещаваха вече почти цял ден. Тя и Авун се бяха присъединили към домакина им за закуска, наслаждавайки се на вкусните блюда на верандата на изящната дървена къщичка, закътана сред екзотичната природа. Там бяха наблюдавали как се храни един необикновен елен и бяха слушали цвърченето на скритите из храсталаците животинки. После мъжете бяха отишли да си поговорят. Обикновено на Мишани й разрешаваха да присъства на подобни срещи, ала тази имаше изключително секретен характер, поради което трябваше да остане навън. Момичето изобщо не възразяваше — в момента хич не й беше до дебати.

Сега чу меки стъпки по алеята зад нея, остави книгата, изправи се и се поклони на баща си и на Баракс Сонмага — с пръстите на едната ръка върху устните си, а другата ръка — сгъната на кръста. Сонмага също й се поклони в отговор, сложи длан на рамото на баща й с многозначителен поглед и се отдалечи, оставяйки ги сами. Мишани забеляза, че баща й носи нещо, завързано в платнена торба.

— Татко — попита тя, — тръгваме ли си? Всичко наред ли беше?

— След малко — рече й той. — Мога ли да поседя до тебе за известно време?

— Разбира се — отвърна девойката, премести книгата и седна отново на пейката, дългата й до глезените коса бе отметната зад нежното й рамо.

Баракс Авун седна, оставяйки торбата настрани. Изглеждаше малко изнервен, когато я държеше. Също като дъщеря си, и той беше строен, с тънки кости. Острите му скули изпъкваха на смуглото му обветрено лице, а косата бе оредяла по темето му, простирайки се под формата на подкова от едното му ухо до другото. Създаваше измамното впечатление, че е вечно уморен и изтощен. Мишани обичаше баща си, но уважението й бе по-силно от любовта към него. Той бе безмилостен и опитен играч в дворцовите интриги и тя не би могла да се надява на по-добър учител.

— Има някои неща, за които трябва да поговорим, дъще — каза той. — Знаеш, че разбулването на тайната на Императрицата се случи в лош час за Сарамир. Жътвата обещава да е слаба тази година, въпреки времето, заради проклятието в земята, което продължава да се разпространява. Дивите места са по-опасни от всякога. В този труден момент не можем да си позволим гражданска война.

— Съгласна съм — рече Мишани. — Обаче след като Императрицата е твърдо решена да възкачи детето си на престола, ми се струва, че едва ли имаме някакъв друг избор. Дори и ние да отстъпим, съмнявам се, че народът ще се съгласи. Аксками бавно, но сигурно се приближава към бунта.

— Има и друг начин — присви очи той. — Императрицата е стерилна. Раждането на това изчадие я направи безплодна. Ако Престолонаследничката бъде отстранена, тогава родът Еринима няма да има друг избор, освен да се откаже от позицията си на управляваща фамилия, когато Анаис умре. А може и по-рано.

— Ако Лусия бъде… отстранена — внимателно повтори девойката. Не й харесваше начина, по който се развиваше разговорът. — Тогава Императрицата няма да се спре пред нищо, докато не намери виновника за това и пожарът на гражданската война така или иначе пак ще пламне.

— Не и ако няма кого да обвини. Ако няма цел, към която да насочи своя гняв. — Баракс Авун я погледна многозначително. — Ако става дума за дело на боговете.

— Говори по-ясно, татко — каза Мишани, а лицето й бе строго. — Какво имаш предвид?

— Императрицата се мъчи отчаяно да спечели благородниците на своя страна, като ги води при дъщеря си, за да им покаже, че едно Различно дете не винаги е уродливо или осакатено. Хората казват, че малката даже е доста симпатична, макар и да е леко… особена. Но, симпатична или не, тя трябва да бъде отстранена, ако искаме стабилността на страната ни да бъде възстановена.

— Трябва ли да разбирам от думите ти — предположи момичето, — че родът Амача още не е готов за гражданска война и смята идеята за всенароден бунт за не съвсем подходяща в момента? Мисля, че те ще предпочетат да изчакат своя час и да ударят едва когато са абсолютно сигурни, че ще могат да елиминират рода Керестин като евентуални съперници за престола.

Баракс Авун дари дъщеря си с безизразен хладен поглед.

— Умна си, дъще, и ме изпълваш с гордост. Сега обаче трябва да се вслушаш в молбата ми. Имаш мисия.

Мишани наведе глава, при което косата падна пред лицето й.

Бараксът се отпусна доволно назад.

— Ще отидеш да видиш Престолонаследничката и ще й занесеш този дар — той посочи към торбата до себе си и на момичето й направи впечатление, че гледаше да не се приближава много до нея. — Ти не присъства на Съвета; Анаис не знае дали я подкрепяш, или не. Тя ще приветства възможността да промени решението ти. Отиди да видиш детето и му дай това подаръче.

— Какво има в торбата, татко? — попита момичето, усещайки как кръвта й започва да се смразява. Прекрасно осъзнаваше какво искаше Бараксът от нея и знаеше много добре, че нямаше как да му откаже. Той не бе споменал случайно отсъствието й на Съвета; в момента я наказваше за неотдавнашното й неподчинение.

— Нощница — каза той. — С изящна бродерия; истинско произведение на изкуството. Заразена е с костна треска.

Мишани очакваше нещо подобно, ето защо не реагира.

— Престолонаследничката ще се разболее до една седмица и ще умре най-много след три. Навярно някои от хората около нея също ще се разболеят. Костната треска поразява абсолютно произволно; никой няма да заподозре подаръка. Дори да го направят, няма как да го проследят и да го свържат с теб или мен.

„Или със Сонмага“, помисли си момичето, знаейки, че той е авторът на този заговор. Зачуди се какво ли е обещал на Авун, че да го накара да използва дъщеря си по този начин. Употребата на отрова все още минаваше за приемлив, макар и нечестен начин за убийство. Ала да прибегнеш до заразна болест — това беше направо отвратително! Само варвари биха постъпили така. До какви ли низости бяха стигнали баща й и Сонмага, че да се осмелят да направят това; и на какво ли безчестие щяха да я обрекат, ако станеше техен съучастник?

„Не, поправи се тя. Не съучастник. Изкупителна жертва.“

Мишани изгледа изпитателно баща си. Той наистина вярваше, че планът им ще свърши работа, и че така ще е най-добре за страната. Ала тя бе сигурна, че ако по някакъв начин я хванат, той щеше да я отреже като ненужна котва, за да спаси кораба на семейството си. Бе ставала свидетел на стотици подобни постъпки в двора, ала никога не беше вярвала, че ще се озове в подобно положение. Никога досега не се бе чувствала толкова евтина, толкова маловажна — една нищо и никаква пионка — а този, който я нараняваше така, беше човекът, на когото се бе доверявала безрезервно в този свят. Човекът, на когото беше вярвала най-много. Чувстваше се предадена, а любовта, която питаеше към баща си, сякаш се сгромоляса и умря. Бе потресена да разбере колко крехка и нетрайна се беше оказала тя всъщност.

Мишани продължи да се взира в странника на пейката до нея още известно време, след което обърна взор към басейна пред тях. Слънчеви зайчета играеха по повърхността на водата.

— Ще направя както казваш — рече тя. Едва ли можеше да постъпи другояче.

* * *

Притаен в подножието на връх Аон, големият манастир Адерач се взираше застрашително в околния пейзаж, чудовищно свидетелство за безумието на неговите архитекти. Дизайнът му смущаваше взора, а пясъчножълтата му кожа сякаш преливаше от една форма в друга; тук се виждаше тясна пътека, завършваща над бездна, а там скулптура на виещи демони; огромни минарета, недовършени прозорци, висока спираловидна кула със заострен връх. Едната стена на някакво занемарено, отдавна неизползвано крило бе оформена като крещящо лице, високо девет метра, с оголени зъби и обезумели очи. Из безлюдните околности се издигаха дебнещи статуи, а навред се носеше френетичното бръщолевене на извратени умове, усилвано от воя на студените ветрове, вилнеещи из тези височини. Самотните стени се издигаха мрачно, без да закрилят нищо. Вътре стълбищата не водеха доникъде, цели крила стояха недостъпни, защото никой не бе помислил да направи врати, а подземните зали бяха изпълнени с тесни килийки, твърде ниски, за да може човек да се изправи в цял ръст.

Това бе един шедьовър на зверството, роден от хиляди прищевки и капризи, събрани по неведом начин в едно несвързано цяло; това бе мястото, което Чаросплетниците бяха превърнали в люлка на могъществото си; това бе убежището им, откъдето жестокият им взор обхождаше цял Сарамир и където крояха своите пъклени планове.

Чаросплетниците нямаха ясна йерархия. Структурата им беше анархична, произволна и зависеше от неустановени ценности; ала имаше един водещ принцип, който ги обединяваше всичките, и това беше благото на цялото братство. Макар че индивидуалните им мотиви бяха просмукани с безумие, всички те се трудеха за една и съща цел във всеки момент, с който разполагаха. Никой не задаваше въпроси за това странно групово съзнание; никой не питаше кой е определил целите им, кой направляваше усилията им — дали това е било решение на мнозинството, или на малцина избрани. То просто беше така. Силата, която ги свързваше, бе като паяжина, в която всички бяха оплетени, също като грандиозните нишки на Чаросплетието.

Манастирът бе построен върху една необятна, осеяна с лабиринти мина. Тя бе потънала в запустение от двеста години, че и повече, ала все още си беше там, а чудовищни създания отвъд човешкото въображение бродеха из мрачните й галерии. Именно в тази мина бяха открити първите вещерски камъни преди две столетия и половина, заровени дълбоко под земята, и именно оттам водеха произхода си Чаросплетниците.

Първоначално работниците в мината нямаха никаква представа какво са открили. Те бяха обикновени, груби и простодушни хора, работещи по залежи от желязна руда дълбоко в планините Тчами, далеч от цивилизацията; по това време рудникът бе съвсем пресен и нищо Различно не бродеше из мрачните му галерии, за разлика от днес. Живеещи усамотено, както бе типично за тях, работниците си построиха селища, а сред тях имаше каменоделци, дърводелци и прочие занаятчии. Те именно зърнаха за първи път вещерския камък и точно те бяха тези, които го нарекоха така.

От самото начало беше ясно, че това не е обикновен камък. Първо на първо, бе достатъчно само да се доближиш до него, за да го усетиш. Косъмчетата по ръцете веднага се изправяха, по кожата пролазваха тръпки, зъбите започваха да тракат. Ала не от страх, а заради силното енергийно поле на камъка. Въздухът в съседство сякаш бе зареден с електричество, също като по време на лунна буря, и дори и най-прагматичните от работниците признаваха това.

Второто странно нещо беше състоянието, в което го откриха. Той представляваше огромен, неравен къс черен, зърнест камък, като отломка от вулканична скала; само дето беше намерен дълбоко под земята, цял и недокоснат, в недрата на неголяма пещера. Заобикалящите го скали бяха разтопени до стъкло от невъобразимата горещина, и без значение колко разкопаваха, не можаха да открият никаква жилка, която да ги доведе донякъде. Бе абсолютно невъзможно да се е образувал по естествен път. Което повдигаше въпроса как се е озовал там? Възможно ли бе да е някаква останка от Угати, местните жители, обитавали Сарамир от незапомнени времена, преди първият Кръвен Император да ги прокуди?

Историята на Чаросплетниците е малко мъглява по отношение на това, което се случило после. Едно е безспорно — че занаятчиите започнали да стържат прах от повърхността на вещерския камък и да го използват в работата си. Навярно били привлечени от странните свойства на камъка, или пък от тръпката да използват за първи път никому непознатата субстанция. Дърводелците вкарали този прах в пейките, които изработили, а зидарите го смесили с хоросан. Било странно хрумване, ала не по-странно от стотиците други мании в страната. Империята научила за този камък само защото някои от жителите на поселището прекосили планините, за да продават стоката си, уверени, че нововъведенията им ще допаднат на западните пазари. Измайстореното от тях било добре прието — могъщото енергийно излъчване очаровало купувачите. През това време обитателите на поселището разказали на хората за странното си укритие. Когато продали всичко, което носели със себе си, се завърнали при находището, за да изпълнят поръчките на по-нетърпеливите клиенти. Обаче никой не ги зърнал отново.

Поселището стояло безмълвно с години. Както било отдалечено, погребано в непроходимите планини, то скоро избледняло в паметта на хората. Първоначалното оживление, което предизвикало на пазара, избледняло и скоро вещерските камъни били забравени.

Може само да се гадае какво се е случило междувременно.

По едно време на някой му хрумнало да използва този прах в изработването на маски и тогава най-вероятно майсторите са се сблъскали и с другите свойства на вещерския камък. Няма никакви сведения как е станало това или как се е развил процесът по-нататък. Навярно в началото са го използвали като наркотик, защото по-продължителният досег с вещерския камък предизвиквал замайване и еуфория. По-късно заселниците открили, че когато веществото се намира в близост до лицето — а следователно и до мозъка — ефектът бил най-силен. След това започнали да забелязват малки и зачатъчни проявления на странната субстанция във физическия свят. Когато човек се намирал под въздействието на вещерския камък, можел да премества чаши, без да ги докосва, да запалва или потушава пламъци, да чете мислите на своя другар и да узнава най-съкровените му тайни. Може само да се предполага колко труден е бил пътят от обикновената пристрастеност към незнайното вещество до поемането на контрола върху него. Колцина ли от тях са се понесли неволно към яркия блясък на Чаросплетието и са погубили умовете и душите си сред умопомрачителното му великолепие? Колко ли чудовищни зверства — изнасилвания, убийства и осакатявания — са били извършени в агонията на първите мигове след завръщането от Чаросплетието?

Преди два века първите Чаросплетници се появили в градовете и селата на Сарамир. Тогава способностите им били значително по-слаби и примитивни; ала те вече знаели своята цел и работели за общия план. Постепенно проникнали в домовете на аристокрацията и станали незаменими. В онези дни хората се отнасяли наивно към тях, а тези, които хранели съмнения към новата каста, скоро променяли становището си под влияние на Чаросплетниците. За около десетина години Вещерите успели да се интегрират в обществото и започнали да се множат, да се разрастват и кроят тайните си планове.

В една осветена от сиянието на факлите килия в спираловидните артерии на Адерач образът на Върховния Чаросплетник Вирч висеше във въздуха. Той представляваше неясен и смътен призрак, размито петно, в което се преливаха кафяво, сиво и оранжево — цветовете на осеяната му с кръпки роба. Очертанията му бяха най-ясни около Маската му, сякаш тя беше средоточието на фантома. Бронзовото й лице беше единственото материално нещо в него на фона на ефирния облик на тялото му.

Тримата Чаросплетници, застанали пред него, не бяха онези, с които се беше срещнал преди. Поради липсата на строга йерархия Върховният Чаросплетник нямаше висшестоящи, на които да докладва; сегашните му събеседници щяха да разпространят известията сред останалите членове на кастата чрез Чаросплетието.

— Императрицата изобщо не ни сътрудничи — отбеляза единият, който се казваше Какре. Маската му бе изработена от изсушена кожа, опъната върху дървена рамка, и го караше да изглежда като мъртвец.

— Не съм и очаквал друго — рече Вирч, а грачещият му глас като че ли ехтеше от стените около тях. — Ала ситуацията се обръща в наша полза. Щяха да възникнат доста… затруднения, ако беше абдикирала сега.

— Обяснете — настоя Какре. — Не представлява ли възкачването на Престолонаследничката на трона голяма опасност за Чаросплетниците?

— Точно така — отвърна Вирч. — В сегашната ситуация силите на двете страни са почти изравнени. Обаче аз не си губя времето в Императорската цитадела. Бараксите играят по моята свирка.

— И какво печелим ние от това? — прошепна един дебел Чаросплетник, чиято Маска представляваше безизразен дървен овал с дълга, заплетена брада от животинска козина, висяща от него.

Вирч обърна взор към него.

— Братко, имам планове как да се отървем от Императрицата и уродливото й недоносче. Сключил съм договор с най-могъщия участник в тази игра; и когато той стане Кръвен Император, ние ще се издигнем заедно с него. Вече няма да бъдем само аксесоар към управлението; ние ще сме движещата сила зад трона!

— Внимавайте, Вирч! — предупреди го Какре. — Те не ни вярват и не ни искат тук. Ще се обърнат срещу нас при първия удобен случай. Дори и твоят Баракс.

— Те подозират — включи се и третият Чаросплетник, чиято Маска представляваше озъбена муцуна. — Те подозират какви са нашите амбиции.

— Тогава нека да ни подозират — отговори му Вирч. — По времето, когато осъзнаят истината, вече ще бъде твърде късно.

— Навярно — рече Какре — ще бъде по-добре да ни просветлите във вашите намерения.

* * *

Вирч се завърна в тялото си малко след това, откъсвайки с нежелание съзнанието си от величествените нишки на Чаросплетието. Дишането му се развълнува, а очите му, които бяха отворени и изцъклени, фокусираха погледа си. Седеше на обичайното си място, обгърнат от вонята и отвратителната мръсотия на покоите си. Започна бавно да се съвзема от унеса си, очаквайки неприятния пристъп, който винаги го обземаше след напускането на блаженството на Чаросплетието. Спомените взеха да идват по местата си около обичайните язви на амнезията и той се огледа озадачено наоколо. Смътно се сещаше, че му бяха довели някакво момиче вчера, което се оказа изключително борбено малко създание. Беше я овързал досущ като паяк, който омотава муха, възнамерявайки да я задържи и да я храни, използвайки я по предназначение, когато му бе необходимо. В момента не можеше да се сети за мотивите си; навярно бе искал незабавно разтоварване след поредното си скитане из Чаросплетието, вместо да чака слугите да изпълнят желанията му. Хитрата кучка обаче бе успяла да се освободи по някакъв начин и сега се криеше нейде из покоите му. Е, нямаше къде да избяга, защото у него бе единственият ключ за масивната врата, водеща към свободата й, а той никога не се разделяше с него. Харесваше такива неща. Тъкмо щеше да си поиграе малко.

Обаче в момента не изпитваше никакво плътско желание. Бе обладан от внезапната и всепоглъщаща нужда да преподреди покоите си, завладян от някаква чужда и объркваща логика. Сякаш боговете му бяха изпратили видение как трябва да промени жизненото си пространство. Не можеше да постъпи другояче, макар и да знаеше, че това е просто поредната му мания. Момичето можеше да почака. Всичко можеше да почака.

А когато бе готов, щеше да се отдаде на насладите с цялото си сърце.