Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (14)

Четиринадесета глава

Когато се спусна нощта, Асара се отправи на лов.

Бяха пристигнали в пристанището Пелис преди залез слънце, благоприятствани от попътните ветрове. Прибраните платна и стърчащите мачти, поклащащи се в залива, се открояваха на фона на алено-оранжевите пламъци, лумнали на западния хоризонт. Сенките се удължаваха и въздухът бе изпълнен с неприличния звук на чикикиите, които бръмчаха с елитрите си от невидимите си скривалища. Макар че вездесъщите докери и моряци, от които гъмжеше всяко пристанище, се срещаха в изобилие и тук, работата вървеше по-бавно и спокойно, сякаш в уважение пред падащия здрач. Осветени с фенери кръчми и селски дюкянчета бездействаха в зноя на отиващия си ден. Беше време влюбените да се разхождат, хванати за ръце, и да се отдават на сластта си зад спуснатите капаци на прозорците.

Кайку бе впечатлена от атмосферата на мястото още преди „Летен прилив“ да акостира в залива и докерите да уловят привързващите въжета, хвърлени от моряците на борда. Намираха се толкова близо до континента, ала дори и някой чужденец би могъл веднага да каже колко е различно всичко във Фо. Асара бе идвала тук няколко пъти и не харесваше острова по същите причини, поради които на Кайку й допадаше. Пелис излъчваше някакъв покой, а според бившата й прислужница това бе скука. Тя изгаряше от нетърпение да потеглят към вътрешността на острова, към дивите му части, където животът не беше толкова лесен и монотонен.

След като слязоха на сушата, Асара им каза, че до довечера ще им намери транспорт, така че да могат да потеглят още утре сутринта. Посъветва Кайку да си купи пушка — щеше да има нужда от средство за защита там, закъдето се бяха запътили. Момичето се въодушеви при тази мисъл. Едно време бе чудесен стрелец и се боеше да не е позагубила тренинг напоследък. Тя и Тейн се отправиха да набавят провизии, оръжие и амуниции.

Асара остана сама и това й хареса.

Оказа се лесна работа да уреди да се качат на един търговски керван, пътуващ за Чайм. Предишните й посещения я бяха научили при кого трябва да отиде, макар че сега изглеждаше доста по-различно от преди и никой не я разпозна. Само един керван заминаваше на сутринта, обаче беше добре охраняван и напълно съответстваше на нуждите им. Тя отиде при собственика му, който в момента наглеждаше как върви товаренето. Човекът й назова доста изгодна цена — бе толкова лесно да манипулира мъжете със сегашния си външен вид. Асара прекрасно съзнаваше ефекта от красотата си върху мъжкото съзнание и пофлиртува малко с него, демонстрира отегчение, после добави малко смях, усмивки и неволни докосвания, поразмърдвайки гъвкавото си тяло. Възбудата на жертвата й сякаш бе изписана на лицето й. Понякога тактиката й се нуждаеше от малки промени, за да пасне на индивида пред нея, ала в повечето случаи стандартният похват вършеше чудесна работа. Тя въздъхна, докато се отдалечаваше. Какви безмозъчни животни бяха мъжете, досущ като кучетата: лесни за дресиране, молещи за награди, жадни за страст и храна. Тя не уважаваше почти никого — с малки изключения — но поне жените имаха някакво достойнство, за разлика от така наречения силен пол.

След успешно свършената работа се срещна с Тейн и Кайку, които й казаха за странноприемницата, в която бяха решили да отседнат. Жената я знаеше — там наистина щяха да бъдат в безопасност. Каза им да се върнат и да си починат, а тя трябвало да свърши една работа, преди да дойде при тях. Те приеха обяснението й, знаейки добре, че няма смисъл да я разпитват. По време на пътешествието им си задаваха редица въпроси — какво бе станало с изгарянията, които бе получила, защо сега изглеждаше различно… Тейн бе доста изненадан, когато една сутрин се бе появила по къси ръкави на палубата на шлепа и на мястото на огромната й татуировка на имперски вестоносец се виждаше единствено някакво тъмно петно, като че ли от натъртване. На следващия ден и то бе изчезнало напълно. Тя не им каза нищо — нямаше никакво намерение да задоволява любопитството им.

Асара излезе от града, докато мастилените сенки на нощта се стичаха над тесните живописни улички. Аурус и Нерин си поделяха небето — голямата седефена луна и мъничката й зелена сестра. Иридима, най-ярката от трите, не се забелязваше; изглежда орбитата й я бе отвела някъде другаде. Жената се скиташе по осветените от фенери алеи, убивайки времето си. Мина по една улица, отрупана с кръчми и гостилници, зад чиито прозорци се виждаха гуляещи силуети; всичко това обаче й се струваше чуждо и я караше да се чувства необяснимо самотна. Това място притежаваше невероятно историческо очарование с терасите си, парапетите от ковано желязо и неравните си улици, ала не бе в състояние да трогне Асара.

Постепенно Пелис се ориентираше към съня. Тя изчака, търпелива като паяк. Вече бе избрала жертвата си за тази нощ, бе го проследила как се клатушка към дома си, пухтейки от напрежение, докато изкачваше тлъстото си тяло по стръмните каменни стъпала. Обикновено предпочиташе жени — чувствените извивки на снагите им и ароматът на телата им много й харесваше — ала срещата й със собственика на кервана бе пробудила перверзното й желание за нещо тлъсто и отвратително. Този беше продавач на риба, съдейки по миризмата му, и живееше в една обикновена ъглова къща на тиха уличка. По принцип жената прекарваше повече време в изучаване на жертвата си, преди да я нападне — уверяваше се, че живее сама и се запознаваше с навиците й, — обаче тази вечер щеше да си позволи малко безразсъдство. Никой не можеше да й каже кога ли щеше да й се отвори следваща възможност, а и нуждата я притискаше.

Бе скрила пушката си под едни храсти наблизо; нямаше да й трябва сега. Огледа внимателно улицата, докато не се увери, че никой не я наблюдава, след което се приближи до стената на къщата, притаявайки се там. Приземният етаж бе обезопасен, ала на втория капаците на прозорците бяха повдигнати, за да пропускат прохладния бриз. Асара прокара длан по повърхността на стената. Бе направена от местен камък, грапав и загрубял от природните стихии, и щеше да й предостави достатъчно удобни места за хващане.

Тя хвърли още един поглед нагоре и започна да се катери. Четири бързи движения и вече беше на нивото на прозореца. Тя надзърна вътре. Стаята бе обляна в зеленикава лунна светлина, а торбестите дрехи на продавача на риба бяха разхвърляни навсякъде по пода. Мебелировката беше оскъдна, а помещението бе прохладно и проветриво. Самият домакин лежеше на една рогозка в ъгъла, истинска планина от плът, обърнат с гръб към нея, завит наполовина с тънък чаршаф. Раменете му, върху които се стелеха къдриците му, равномерно се повдигаха и спадаха. Жената се промъкна вътре и стъпи безшумно на покрития с плочки под.

Тя се запрокрадва тихичко към него, оглеждайки тъмния, неприкрит със завеса свод, който водеше към вътрешността на къщата. Щом стигна до ръба на рогозката му, отметна косата зад ушите си, взирайки се в нищо неподозиращата й жертва. И оттук подушваше острата миризма на пот, излъчваща се от кожата му, примесена с вонята на изядената и докосвана от него риба. И още нещо, съвсем слабо — парфюм и съвкупление. Взорът й попадна на хлътнатината на рогозката до него, твърде малка и плитка, за да бъде оставена от дебелото му тяло.

Обърна се тъкмо когато жената се появи под свода, връщайки се след утоляването на нощните нужди, накарали я да стане. Носеше обикновена сива нощница, черната й коса бе разрошена, а очите й се затваряха за сън. След като видя надвесената над любовника си непозната, тя изведнъж се вцепени; ала в следващия момент изпищя.

Натрапницата реагира мълниеносно. Жената не бе успяла да мигне и Асара вече беше върху нея. Тя я изрита здраво в лицето, запращайки я в отсрещната стена, където тя се свлече неподвижно на пода. Мъртва, припаднала или само зашеметена, Асара нямаше никакво време да се занимава с нея. Продавачът се бе надигнал от постелята си и сега пълзеше на четири крака към другия край на стаята, отронвайки изненадан вик. Тя го притисна към земята, стискайки с пръсти увисналата му гуша, след което прикова ръцете му под коленете си. Той беше твърде муден, за да се съпротивлява, а когато осъзна какво става, вече беше твърде късно. Асара седна върху изпъкналото му шкембе, чувайки как краката му тропат неистово по пода, докато мъжът се опитваше да я ритне в ребрата, което можеше и да стане, ако не бяха отпуснатите му тлъстини. Тя хвърли поглед към жената, която продължаваше да лежи неподвижно на пода, с лице, покрито от косата й. После отново насочи вниманието си към продавача на риба, който шаваше безпомощно под нея, независимо че бе поне два пъти по-тежък от нападателката си. Слабите му крясъци бяха заглушени от хватката й. Очите му се въртяха уплашено.

— Шшшш — прошепна тя. — Искам само една целувка.

Асара доближи устни до неговите, бърза като змия, която се хвърля към мишка, и засмука.

Дебелакът се вцепени, когато нещо започна да се раздира и къса вътре в него, нещо нематериално, което бликаше в устата му и оттам преливаше в нейната. То блещукаше и искреше; забързан, ярък поток, който трепкаше между устните им, докато тя го отнемаше от него. За няколко дълги секунди той се почувства като призрак, чезнещ под първите слънчеви лъчи; после ужасът в очите му избледня, зениците му станаха тъмни и мътни, а тялото му постепенно започна да се отпуска в прегръдката на смъртта. Асара го остави и избърса устни в опакото на дланта си, а той изхъхри за последно и главата му изкънтя в покрития с плочки под. Тя вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, наслаждавайки се на разпростиращата се топлина из тялото й, след което слезе от него.

Асара не разбираше какво точно има в организма си, за да може да прави тези неща. Нямаше с кого да се сравни. Представяше си намотано кълбо от тръби, разположено между стомаха и гръбнака й. Когато беше заситено, то се удебеляваше и тя усещаше ясно присъствието му; когато беше изгладняло обаче, бе тънко, провиснало и меко и я караше да изпитва такава празнота, в сравнение с която апетитът за храна беше сто пъти по-приятен. Използването на способностите й го изпразваше, така както физическите упражнения събуждат апетита. Ако не бе практикувала уменията си от дълго време, тази жажда се появяваше много рядко. Ала напоследък, след първата й среща с шин-шините, дори злоупотребяваше с талантите си.

Да се изцели, след като Кайку я бе оставила полумъртва, се оказа извънредно трудна задача. Добре че бяха двамата лесничеи, които дойдоха, обезпокоени от пожара, и вместо това намериха една изгорена и обезобразена прислужница. Жизнените сили, с които я снабдиха, възстановиха здравето й по-бързо от всяка друга помощ, която можеха да й окажат. Да смени изпепелената кожа на лицето и ръцете си, да накара косата си отново да порасне — това изискваше време, усилия и енергия, а тази енергия трябваше да дойде отнякъде. Промяната на чертите й по-скоро бе нейна прищявка, която тя реализира, след като се бе възстановила напълно. Гледаше да не изглежда като ненадмината красавица, докато беше домашна прислужница на Кайку, и се бе задоволявала с това просто да е симпатична в течение на цели две години. Ала суетата живееше и в нея, ето защо реши този път да не се лишава от нищо. Малката промяна на чертите й я превърна от хубавичка девойка в същество, което разпалваше мъжките страсти на секундата. Колко ли ужасно се чувстваха тези, осъдени да носят цял живот онова лице, с което са родени, зачуди се тя.

От друга страна обаче, каза си печално, тя пък вече не помнеше нейното.

Обхваната от внезапна сантименталност, Асара се приближи до жената и разгледа главата й. На едната й буза вече се появяваше черно петно от ритника й. Тя бе в безсъзнание, но все още дишаше. Красавицата наклони главата й на една страна, после на друга. Не беше хубава, ала притежаваше някакво сладострастно излъчване, което Асара сметна за възбуждащо. Ако не беше влязла, ако не бе видяла лицето й, щеше да я остави да живее. Сега обаче не можеше.

Жената взе любовницата на дебелака в прегръдките си, отметна косите от лицето си и доближи устни до леко отворената уста на жертвата си.

* * *

Императрицата Анаис ту Еринима обикаляше из коридорите на Императорската цитадела, обхваната от лошо настроение. Едва й бе останало време да си вземе вана след този тежък ден, изпълнен с безброй срещи, спорове и доклади, преди да получи известието, че Баракс Мос, баща на съпруга й и предводител на рода Батик, е пристигнал с важно съобщение за нея. Би заставила всеки друг да чака — може би само с изключение на Баракс Зан, — ала Мос имаше твърде голямо значение, за да си позволи дори и най-малкия риск да го оскърби. Батик бе най-силният съюзник, който имаше, и тя се нуждаеше от всичко, което бе в състояние да й предложи той.

Маршрутът й я отведе до периферията на Цитаделата, където изваяни арки надвисваха над меката нощ, простряла се над града. Нерин надничаше зад величествената си сестра Аурус, бледозелено мехурче в края на седефения петнист диск, сияещ в цялата си големина сред отрупаното със звезди небе. Долу градът представляваше мрежа от светлинки на фенери, излъчващи измамна тишина и спокойствие. В подобна нощ не искаше нищо повече от това да се отпусне на терасата си и да отпива бавни глътки вино, докато грижите от последните седмици постепенно се свличат от нея; ала по всичко изглеждаше, че май нямаше да стане така.

Всеки ден беше като този. Не й оставаше и един миг през деня, в който да обърне внимание на себе си, а и нощите й вече не бяха неприкосновени. Всяко утро носеше нов проблем — избухваше протестна демонстрация, прочутият агитатор Ангър ту Торик предизвикваше размирици сред народа й, някой благородник молеше за услуга или отправяше неясни заплахи, някой съюз се разтрогваше, възникваше подозрение за измама, някоя непредвидена среща, разжалване, оброк… Всичко беше важно сега, на всичко трябваше да обърне внимание. Бе раздвижила духовете из цял Сарамир, за добро или за зло. Беше заобиколена от врагове, но само малцина от тях имаха смелостта да го покажат.

Единственият позитивен аспект на целия този хаос бе доста изненадващ. Отношенията със съпруга й се бяха подобрили до известна степен; всъщност част от умората й се дължеше на обстоятелството, че изливаше всичките си негативни емоции върху него в своето ложе — бурно, ненаситно и всяка нощ. С всички грижи за империята, на които просто не можеше да не обърне внимание, и всеки ден, който беше все по-напрегнат и трескав от предишния, нуждата й от отдушник растеше непрекъснато. Дурун й пасваше много добре, а това не можеше да се каже за повечето мъже. И макар че едва ли се харесваха, съпругът й поне престана да се държи толкова враждебно към нея и Анаис забеляза, че престана да си търси извинения да отсъства от Цитаделата, за да може да е в спалнята й, когато и тя е там.

Трябваше да го разбере още отдавна. Най-добрият начин да го обуздаеш беше да го вкараш в леглото си. Това просто бе споразумение за взаимна изгода — нищо повече. Не че имаше голяма изгода за нея, всъщност.

Тя вървеше по коридора, а стъпките й отекваха по облицования с лач под, когато видя Върховния Чаросплетник Вирч да излиза от една врата пред нея. Познатият червей на отвращението се загърчи в стомаха й при вида на тътрузещата се, изгърбена фигура, погребана под робата, съшита от най-различни парцали, които никак не си пасваха, закърпени абсолютно произволно един към друг. Грозното, неподвижно бронзово лице се завъртя към нея, забулено в сянката на дрипавата качулка.

— О, Императрице Анаис — програчи той с престорена изненада. От тона му жената разбра, че срещата им не е случайна, ала нямаше никакво търпение да се занимава с него.

— Вирч — изрече тя достатъчно рязко, за да прозвучи грубо.

— Трябва да си поговорим — вие и аз.

Императрицата мина покрай него, без да забави ход.

— Едва ли мога да си кажа много неща с някой, който жадува смъртта на детето ми.

Вирч се направи на изненадан за момент, след което я последва с особена, накуцваща походка. Костите му трябваше да са разложени и изкривени, но изобщо не беше толкова бавен, колкото загатваше външността му.

— Почакайте! — извика той ядосано. — Няма да посмеете да се отдалечите от мен!

Тя само се изсмя на гнева му.

— Както виждате, мога — отвърна, изпитвайки удоволствие да го гледа как се препъва след нея, опитвайки се да я настигне.

— Няма да посмеете! — просъска отново и Анаис усети как някаква незнайна сила внезапно я дръпва, като че ли гигантска невидима ръка я сграбчва и я завърта с лице към него. Тя залитна, поразена за момент; след което ръката изчезна.

Вирч й отправи леден поглед изпод Маската си.

— Мога да наредя да те екзекутират за това — каза му Анаис, а страните й бяха почервенели от ярост.

Върховният Чаросплетник ни най-малко не изглеждаше уплашен.

— Не сме доволни от вас, Анаис. Изобщо не сме доволни. Ако се отървете от мен, никой Чаросплетник няма да заеме моето място. Адерач е на първо място за нас, той стои над всички други клетви, а вие работите против нашите интереси. Никой от нас не ще заеме титлата Върховен Чаросплетник, ако бъда отстранен. Мислите ли, че ще преживеете гражданската война, към която тласкате империята, ако нямате до себе си Чаросплетник, който да ви защитава?

— Моят Чаросплетник иска да ме предаде — изсъска жената. — Мислиш ли, че не зная това? Навярно ще ми бъде по-добре без подобна екстра.

— Навярно — процеди през зъби той, — макар че без никакво средство за общуване с далечните ви съюзници — освен ако, разбира се, не решите да се възползвате от конни куриери или пощенски птици — не мога да си представя как ще бъдете действаща Императрица.

Тя си помисли, че долавя усмивка в продрания му, хъхрещ глас, и това я вбеси още повече; ала успя да се вземе в ръце, карайки яростта си да изстине и втвърди като новоизкован меч, потопен в ледена вода.

— Не ме заплашвай, Вирч. Много добре знаеш, че ако Върховният Чаросплетник бъде заподозрян в намеса в политическите дела на държавата, тогава и враговете, и приятелите ми ще искат твоето унищожение. Вие сте само аксесоар към управлението, а не част от него. Прекрасно знаеш също така, че благородните семейства по-скоро биха възкачили един Различен на трона, отколкото един Чаросплетник. Навярно си се възгордял така, че да си мислиш, че изобщо не можем да се справим без теб; обаче ти си тук само защото ние те търпим и гледай добре да запомниш това. Ще постъпим с теб по същия начин, както се постъпва с бесните кучета — само се опитай да ухапеш господаря си, и незабавно ще бъдеш отстранен. Май Чаросплетниците са станали твърде самонадеяни.

— Така ли си мислите? — присмя й се Вирч. — Навярно след като убедите хората да приемат една уродлива Различна като техен владетел, ще накарате благородните семейства да се отърват от всички нас? Не мисля така.

— Не ми говори за уродливост точно ти, злобна твар такава. Изобщо не ме интересува дали Чаросплетниците са недоволни от мен, или не. Вие не сте част от управлението на тази страна и думата ви няма никаква тежест в него. Сега закъснявам за среща.

Тя се обърна и бързо закрачи по коридора. Вирч не каза нищо и не се опита да я спре, ала Анаис усещаше вперения в гърба си огнен взор на стареца чак докато не зави зад ъгъла.

* * *

Баракс Мос бе човек с внушителна осанка, макар и да не беше толкова висок като сина си. Имаше едри кости, широк гръден кош, масивни рамене и дебели ръце. Ръбестата му, брадата челюст, плоската глава и късите крайници създаваха впечатлението за стабилност и якост. Със своите метър и осемдесет сантиметра височина той бе надвиснал над Анаис; ала тя никога не го бе виждала ядосан, защото той винаги беше проявявал изключителна любезност към нея. Дори и това да се случеше някой ден, тя изобщо не се притесняваше — беше се нагледала на достатъчно гневни изблици от страна на сина, за да не може да се справи тези на с бащата.

Императрицата се срещна с него в една зала от нейните покои, която тя особено харесваше. В нея се издигаше огромен барелеф, на който бяха изобразени две птици ринджи, минаващи една покрай друга по време на полет, протегнали дългите си шии и разперили белите си криле, присвили непохватните си крака под телата си. Триизмерният ефект, който се създаваше от изобразената на преден план птица, прелитаща между наблюдателя и втората ринджи, винаги бе допадал на Анаис. Както и на Мос, навярно, понеже тя го завари да се наслаждава на барелефа, когато влезе в помещението.

— Баракс Мос — рече тя, — извинете ме, че ви накарах да ме чакате.

— Не се безпокойте — отвърна й той, обръщайки се към нея. — По-скоро вие трябва да ме извините заради неудобния час. Нямаше да дойда, ако не се налагаше. Нося обезпокоителни новини.

Анаис го дари с любопитен поглед и го покани да седне. Той беше изключително любезен, като се имаше предвид сприхавия му нрав. Извинението беше елементарна учтивост — да накараш Баракс Мос наистина да каже „съжалявам“ беше като да изстискаш вода от камък; ето защо тя бе толкова впечатлена, когато я бе помолил да прости изстъпленията на сина му.

Две елегантни диванчета бяха разположени около ниска масичка от черно дърво, а междинна преграда ги отделяше от прохладната тераса. На масата имаше купа с орехи кама, за които беше характерен горчивият, леко опушен плодов вкус. Последната мода сред младите дами в двора беше да носят семенца от кама в джобовете си, откъдето да черпят този съблазняващ аромат. Анаис също го харесваше.

Императрицата се облегна назад на едното диванче, а Мос седна на края на другото, навеждайки се напред, сключил пръстите на ръцете си. Жената изведнъж забеляза липсата на каквито и да е напитки или закуски в стаята. Мос улови погледа й и махна разсеяно с ръка.

— Слугите ви дойдоха, но аз ги отпратих — каза той. — Няма да стоя много. Поръчайте нещо за себе си, ако желаете.

Това се доближаваше повече до онзи Мос, когото познаваше. Никаква тактичност. Сякаш тя се нуждаеше от разрешение, за да поиска нещо освежително от прислугата в собствения си дом. Ала не реагира по никакъв начин, загрижена да чуе онова, което имаше да й съобщи Бараксът.

— Няма нужда да ви казвам, че това трябва да си остане между нас — започна той, отправяйки й сериозен поглед.

— Естествено — отвърна Императрицата.

— Съобщавам ви го само от загриженост. За вас, за сина ми и за внучката ми.

Анаис се усмихна изненадано. Изобщо не очакваше от него да говори за Лусия като за своя внучка.

— Разбирам.

Той изглеждаше удовлетворен.

— Вашият Чаросплетник, Вирч. Върховен Чаросплетник, извинете. Защо е такъв?

— Какъв?

— Върховен Чаросплетник.

Анаис бе изумена. Мислеше си, че човек с положението на Мос би трябвало да знае това.

— Това е титла, дадена на Чаросплетника на Императора или Императрицата. Обикновено това са най-способните сред Чаросплетниците.

Мос изсумтя, очевидно обмисляйки чутото.

— Имате ли му доверие?

— На Вирч? Всемогъщи духове, не. Та той би ликвидирал дъщеря ми, стига само да знаеше, че ще му се размине. За щастие добре знае какво би станало, ако благородните семейства си помислят, че Чаросплетник е убил Престолонаследничката. Пък била тя Различна, или не. — Тя се поколеба дали да използва тази дума, обаче не можа да открие по-подходяща.

— Така е — каза мъжът, размърдвайки набитото си тяло. — Позволете ми тогава да бъда пределно откровен с вас. Подозирам, че Върховният Чаросплетник Вирч и Баракс Сонмага ту Амача заговорничат срещу вас.

Императрицата повдигна вежди.

— Така ли? Изобщо не съм учудена.

— Лоша работа е това, Анаис. Имам шпиони, разберете това. Не одобрявам много тези неща, ала те са необходими също като Чаросплетниците в играта, която играем. Изпратих ги да разберат всичко, което могат, когато започнаха събитията и един от тях се сдоби с ценна информация. Научихме за някакъв мъж на име Пърлок ту Ириси. Той е прочут крадец с невероятни умения. Мога да гласувам за това с двете си ръце — успял е да се промъкне в Цитаделата и да се добере до Лусия.

Анаис потрепери от ужас.

— Добрал се е до Лусия?

— Още преди да започне всичко. Преди няколко седмици. Можел е да я убие, Анаис.

Императрицата се бе вцепенила на диванчето. Защо Лусия не й бе казала нищо? Е, не трябваше да бъде кой знае колко изненадана. Затвореният начин на живот я бе направил потайна и на моменти тя ставаше безкрайно интровертна. Тогава Анаис изобщо не можеше да разбере собственото си дете. Натъжи се при мисълта за бездната между тях, от обстоятелството, че дъщеря й бе премълчала нещо толкова важно. Тя обаче си беше такава.

— Макар че мисията му не е била да я убие — продължаваше Мос. — Вместо това е взел кичур от косата й. Той не е искал да й стори нещо лошо — не е знаел нищо повече от онова, което са му казали.

— Защо? Защо коса? — недоумяваше Анаис, а очите й бяха помръкнали.

— Поръчителят на крадеца се е нуждаел от доказателство, че тя е Различна, за да може да разпространи новината и да разбуни духовете сред аристократите. Чаросплетниците могат да определят дали някой е Различен, ако разполагат с част от тялото му — кожа, коса, нещо от сорта. Не ме питайте как. — Той сви рамене. — Както и да е, този Пърлок се оказал умно момче. Той не искал да поеме тази трудна задача, без да има застраховка — не искал да е нечия пионка. Пожелал да разбере кой го е наел, ето защо проследил посредниците, чрез които комуникирал с работодателя си, до техния първоизточник. Който се оказал Сонмага.

Анаис въздъхна. Най-накрая й просветна как всъщност бе започнало всичко, как изведнъж всички благородни фамилии узнаха, че детето й е Различно. Сонмага! Просто нямаше кой друг да е!

— Имате ли някакви доказателства за това?

Мос внезапно се смути.

— Пърлок е изчезнал веднага след приключването на мисията си. Не разполагаме с никакви доказателства срещу Сонмага, а дори и да намерим Пърлок, няма да има никакъв смисъл. Думата на един крадец срещу тази на Баракса?

— Този Пърлок… знаел ли е за участието на Вирч?

— Или не е знаел, или не е казал нищо — отвърна бащата на Дурун. — Нямаме никаква следа, по която да тръгнем, освен ако не използваме услугите на Чаросплетник. Обаче има нещо, което ме навежда на някои мисли. Наградата на Пърлок е била огромна. Всички тези усилия и разходи от страна на Сонмага, само за да се сдобие с малко коса… Това означава само едно.

— Сонмага е подозирал нещо.

— Той вече е знаел, че тя е Различна — кимна Мос. Сега нямаше никакви проблеми да използва тази дума за същата личност, която бе нарекъл „внучка“ преди няколко минути. Анаис взе това присърце.

— Защото някой му е казал това — завърши жената. — Вирч.

— Той е узнал по някакъв начин — въздъхна Мос. — Това е единственият отговор.

— Не е единственият — реагира Анаис. — И други хора знаеха. Учители, неколцина прислужници…

— Ала никой от тях е нямал мотивите на Вирч — опроверга я свекърът й. — Никой няма да пострада колкото него, ако един Различен седне на трона. Ами ако тя стане Императрица? Ще знае, че Чаросплетниците са искали да я убият още при раждането й, стига да имаха тази възможност. Ами ако тя спре екзекуциите на невръстни Различни деца? Ами ако се опита да подкопае позициите им, да ги отстрани? Чаросплетниците много добре знаят, че не ги чака нищо добро в страна, управлявана от Различна. Изведнъж ще се уплашат, че ги чака отплата, задето вече над двеста години избиват новородени дечица.

— Може би точно от това се нуждаем — каза Анаис, припомняйки си разговора с Вирч. — Прокълнати от боговете паразити. Ще бъдем много по-добре без тях. Изобщо не е трябвало да допускаме да се стигне толкова далеч, да им позволим до такава степен да се сраснат с живота ни.

— Няма да намерите по-силен поддръжник от мен в това отношение — рече Мос. — Презирам безскрупулните им методи. Ала гледайте да не се опълчите открито срещу Вещерите, Анаис. Вървите по опънато над пропаст въже.

— Точно така — съгласи се Императрицата замислено. — Много сте прав.