Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (13)

Тринадесета глава

Остров Фо се намираше на един ден път от северозападния бряг на Сарамир през обагрените в червено води на Камаранския канал. Свежият следобеден вятър свистеше покрай мачтите и такелажа на „Летен прилив“ — търговски кораб, собственост на най-богатия консорциум в Джинка — и развяваше платната му, които трептяха като перките на незнайно морско чудовище. Планширът му бе оформен като бурни морски вълни, гонещи се една друга от носа до кърмата, а сред тях си играеха тюлени, китове, морски духове и въображаеми зверове от дълбините. Платната представляваха великолепна гледка — полирани дървени ребра поддържаха огромните ветрила от бежово платно, украсени с аления сигул на косорциума. Плавателният съд беше истинско произведение на изкуството, а товарите му не падаха по-долу — коприна, парфюми, подправки. Имаше и неколцина пътници, двама от които гледаха с нетърпение към приближаващия се безлюден остров.

Кайку се бе облегнала на дебелия парапет на предната палуба, а късите й кичури се развяваха около лицето й, който не беше особено подходящ за една млада дама, като се имаше предвид благородното й потекло. Ала какво да се прави, когато дрехите й също не бяха на ниво, а и тя си беше мъжкарана по природа. Панталоните й бяха тежки и провиснали, с крачоли, напъхани в кожените й ботуши. В добавка носеше тънка синя риза, чието закопчаване беше отдясно наляво — обратно на мъжкото облекло — стегната на кръста й с ален пояс. Слънчевите лъчи галеха кожата й и тя се извиваше като котка, наслаждавайки се на топлината. Тейн, застанал наблизо, я наблюдаваше с блеснал от желание поглед.

Беше минала цяла седмица, откакто бяха напуснали Аксками и се бяха качили на един шлеп, пътуващ нагоре по течението на Джабаза към Джинка. Когато плавателният съд нямаше платна, пътуването срещу течението беше значително по-бавно, ала по това време Джабаза не беше особено буйна, пък и екипажът на корабчето си знаеше работата. Тези смугли мъже рядко се показваха на палубата; през по-голямата част от пътуването седяха в трюма на шлепа, където въртяха масивните колела, благодарение на които съдът се движеше срещу течението на реката. След три дни плоското било на връх Макара изникна на източния хоризонт, извисявайки се над обкръжаващите го планини в бледо синьо-зеленикаво, а от вулканичната му паст се издигаха камшичета дим.

Тази част от пътуването беше спокойна и приятна, а и времето се оказа много хубаво, макар че спомените на Тейн не бяха особено весели. Причината за това се коренеше в един от пътниците на „Летен прилив“ — той се оказа Чаросплетник, тръгнал към Джинка.

Той разполагаше със своя собствена каюта в задната част на шлепа, откъдето почти не излизаше. Един от прислужниците на борда се грижеше за него — весело момче на около двадесетина години — което му носеше храната и изхвърляше нощното му гърне. Казваше се Рунфи и усмивката не слизаше от лицето му, а смехът му често отекваше на палубата.

Един ден, малко преди здрачаване, на Кайку изведнъж й прилоша. До нея беше само Тейн; Асара се бе запиляла някъде сама, както обикновено предпочиташе.

Девойката изстена на глас, когато главата й се замая; после забеляза Тейн и притихна. Младежът не успя да потисне огорчението си, когато я видя как внезапно замлъква, опитвайки се да скрие какво й е. Той не се престори, че я разбира, ала все пак остана до нея, докато пристъпът й не премина. Двадесет минути по-късно започнаха шумовете.

Кайку слезе долу да си легне и доскорошният послушник остана сам, загледан в луните, които се издигаха в сгъстяващия се мрак. Речната повърхност блестеше на светлината на Иридима. Единственият звук беше тихият плясък на водата в корпуса на шлепа и проскърцването на въжетата и дъските. Тейн изведнъж бе усетил някакво странно спокойствие — не се бе чувствал така дори когато ходеше сам в гората и се опитваше да медитира.

Ненадейно нощта бе прорязана от писъци, чийто източник без съмнение беше каютата на Чаросплетника. Тейн се приближи по-близо до нея, загложден от внезапно любопитство. Чаросплетникът навярно бе обхванат от ужасна ярост, защото очевидно трошеше всичко, което му попаднеше под ръка, запращайки го с все сили на пода. Двамата пазачи, които стояха пред входа на каютата, не направиха никакви усилия да разпръснат насъбралите се моряци заради шума, но не пуснаха никого вътре. Само Рунфи.

Той бе доведен от друг страж, който го завлече за рамото до вратата на каютата. Момчето не се съпротивляваше, обаче чистият ужас, който съзря Тейн в очите му, когато погледите им се срещнаха за миг, щеше да го преследва дълго занапред. Пазачите отвориха вратата и изведнъж настъпи зловеща, хищна тишина, от която Тейн го побиха тръпки. После блъснаха Рунфи вътре и затръшнаха вратата след него.

Младежът и още шестима моряци останаха навън тази нощ и слушаха писъците на момчето, докато Чаросплетникът изливаше яростта си върху него. Те го слушаха как се моли за милост, а онзи го биеше безмилостно, слушаха го как вие от болка и стене при другите мъчения, на които бе подлаган (за тяхната природа Тейн можеше само да гадае), как пищи, докато бе изнасилван многократно. Два часа те стояха там като безмълвни свидетели на кошмарите, разиграващи се в тази каюта, докато яростта на Чаросплетника не отшумя сама. Никой не помръдна, защото би бил непростим срам да си отидат; въпреки това никой не се осмели и да се намеси.

Едва когато шумовете секнаха и настъпи тишина, Тейн се отдаде на молитви. Все още се молеше в мъртвилото на нощта, когато изведнъж чу плясъка на нещо тежко, хвърлено зад борда. Повече никой не видя Рунфи. Никой не пророни и дума за станалото. На следващия ден работата си вървеше както обикновено и Кайку изобщо не подозираше какво се бе случило. Младежът реши да не й казва — нищо добро нямаше да последва от това.

После завиха на запад по канала Абанан. Тейн изпита неочакван за него патриотичен изблик при вида на гледката. Беше чувал много истории за него — широк воден път, направен от човешки ръце, свързващ Джабаза с морския бряг, едно от най-големите постижения на инженерната мисъл в Сарамир. Огромни стени от бял камък се издигаха от двете му страни, осеяни с кули и големи порти. Гигантски механизми със зъбчати колела наполовина на шлепа им, бяха застинали неподвижно, ала младежът беше чувал как с тяхна помощ може да се издигнат непробиваеми стени, които да попречат на враговете да стигнат по канала до вътрешните части на империята. Минаха под величествена арка, съединяваща двата бряга на канала, а изсечените надписи върху нея предлагаха благословията на Зания, богинята на пътниците. И в двете посоки по обширния воден път се движеха натруфени лодки и шлепове, заради които Тейн прекара целия ден на палубата, загледан с възхищение след тях като малко дете. Моментите като този му напомняха колко ограничен бе животът му до този момент, преминал почти изцяло в Гората на Юна.

Това, което видя от Джинка, беше по-оживено дори и от улиците на Аксками. Слязоха от шлепа и се озоваха на доковете, където се суетяха стотици работници, скърцаха въжета и макари, разтоварваха се денкове и сандъци, а от близките кръчми се чуваше дрезгавият смях на моряците. Чаросплетникът се изгуби някъде из града, а Асара ги заведе при един лодкар, когото познавала. Човекът май не се сещаше коя е, обаче, след като размениха няколко думи насаме, се поклони и каза, че за него ще е удоволствие да им осигури транспорт. Асара запази мълчание.

И така, те прекараха нощта в една чиста и ползваща се с добро име храмова странноприемница. Храмовите странноприемници бяха собственост на жреците на един или друг бог и представляваха единствените места, където нямаше да бъдат безпокоени от проститутките, пияниците или главорезите, които се срещаха в изобилие край доковете. Тейн се замисли за шин-шините, припомняйки си коментара на Асара за това как демоните могат отново да тръгнат по петите им, напуснат ли столицата. Обаче бяха стигнали и отпътували от Аксками по вода, така че беше възможно следите им да са се загубили. Тази нощ нищо не ги обезпокои.

На разсъмване се качиха на „Летен прилив“ и се отправиха към Фо.

Младежът се бе облегнал на парапета до Кайку. Тя буквално сияеше на светлината от снижаващото се на запад слънце. Не бе толкова красива като Джин — Асара, поправи се той — ала притежаваше някаква по-различна привлекателност, която бе по-силна от тази на спътницата им. Навярно имаше нещо общо с обстоятелствата, при които я бе видял за първи път — колко уязвима бе тогава. Той я бе излекувал и бе върнал живота обратно в нея. Навярно отговорът се криеше в сходството между тях — и двамата бяха изгубили семействата си, и двамата си имаха своите тайни. А може би ставаше въпрос за нещо съвсем различно.

* * *

Лусия сънуваше.

Сънищата й винаги бяха необичайни, изпълнени с подсъзнателни шепоти от живота, който я заобикаляше. Когато сънуваше, тя чуваше мудните, детински мисли на дърветата от градината, бързия и неразбираем брътвеж на вятъра, натрапчивите мании на гарваните и изключително древните размисли на хълма, където се издигаше Цитаделата, на който му трябваше цял човешки живот за завършването на една-едничка мисъл. Светът никога не замлъкваше за Лусия и всички звуци около нея се преобразяваха в странни образи, когато спеше.

Напоследък бе престанала да се разхожда насън. Невидимото присъствие, което изведнъж бе започнало да я дебне, беше станало твърде плашещо и твърде опасно. Тя усещаше как чудовищното му внимание гризе краищата на съзнанието й дори сега — то беше лакомо, гладно, ядосано от това, че му се бе изплъзнала. Нямаше да му позволи да я хване.

Вече бе изминала цяла година, откакто бе започнала да се скита из Цитаделата в сънищата си, и се бе научила да контролира уменията си до някаква степен. Докато в началото не можеше да каже къде ли ще се озове, щом затвори очи и беше само безучастен зрител на обиколките си, сега вече бе способна да направлява движението си и да избира кои места да посети. Нещо по-важно — тя се научи как да не броди насън, как да потиска това, ако иска да спи необезпокоявана. Рядко се чувстваше отпочинала след нощ, в която бе скитала из коридорите на Цитаделата в съзнанието си, ала в онези ранни дни любопитството й да разбере какво има отвъд стените на затвора й я караше да го прави отново и отново. През деня тя беше слух сред обитателите на Цитаделата, а през нощта — призрак.

Някои други неща също се бяха променили. Каквото и да беше онова, на което бе поставила началото, когато даде кичур от косата си на онзи човек в градината, то забързваше ритъма си и тя усещаше това всеки ден.

Сънуваше, че стои на ръба на висока скала, надвиснала на стотици метри височина над острите зъбери отдолу. Пейзажът се разпростираше наоколо в невъобразим хаос от хребети и каменисти чукари, отрупани с тежки гори долини и голи плата. Долу гъмжеше от духове, невидими в своите бърлоги, които си шепнеха един на друг в нощта.

Нощ. Трите луни бяха увиснали пред нея в кадифеното небе, толкова близо една до друга, че още малко и щяха да се слеят. Аурус изглеждаше толкова близо, че момиченцето имаше чувството, че може да я докосне, огромна и блестяща на фона на осеяния със звезди мрак. Тя не се тревожеше от лунната буря, която можеше всеки момент да се разрази, след като трите луни се намираха толкова близо една до друга. Лусия просто знаеше с типичната за сънуващ човек убеденост, че още не е дошло времето за това.

Детето усети как дамата от сънищата й я гледа, още преди да завърти глава и да я види. Близо до скалата, на която стоеше, се извисяваше дебело дърво и тя можеше да различи в сенките покрай ствола му неясния силует на загадъчната непозната. Тя представляваше черно-бяло петно, досущ рисунка с въглен на дете, слаба и висока, с наметало, загърнато плътно около нея като крилете на прилеп. Никога не се появяваше по-близо, никога не позволяваше на Лусия да я разгледа по-внимателно. Тази жена я бе открила, докато невидимият звяр не бе успял; ала момичето не се страхуваше от нея. В непознатата нямаше никаква злонамереност — само някаква обезпокояваща напрегнатост. Често тя само присъстваше в сънищата на момичето, наблюдавайки я тихичко от разстояние — от някой покрив или пещера — а взорът й не трепваше и не се отделяше от Престолонаследничката. Понякога говореше и макар че момичето не харесваше гласа й, думите й бяха ясни и тя й разказваше за света отвън. Лусия, извънредно любопитна, с радост би поприказвала с жената от сънищата й, ала новодошлата в повечето случаи не й отговаряше, а просто я гледаше настойчиво, винаги от разстояние. Лусия нямаше никаква представа как да постъпи, но имаше впечатлението, че непознатата й е казала точно толкова, колкото е преценила, че Престолонаследничката трябва да знае, без да й съобщи и думичка повече.

Обаче с течение на времето Лусия успя да научи коя всъщност е тази загадъчна жена и какво представлява тя и дори започна да мисли за нея като някакъв особен приятел.

Тази нощ изглежда не й се говореше. Тя се спотайваше сред сенките, скрита наполовина, и само се взираше в Лусия. Момичето не й обръщаше внимание. Много добре знаеше, че няма смисъл да прави каквото и да било. Разсеяно си даде сметка, че невидимото чудовище отново я търси, ала се намираше нейде много далеч и не представляваше сериозна заплаха.

Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от въздишките на студения вятър и виковете на духовете в скалните пукнатини под нея. Лусия пристъпи до ръба на скалата и надникна надолу, а русата й коса се ветрееше над раменете й. Когато се обърна, непознатата я нямаше.

Това я уплаши. Беше свикнала с посещенията на дамата от сънищата й, ала внезапните й изчезвания бяха винаги изненадващи. Преди бе изчезвала единствено когато тъмното присъствие, което я дебнеше, бе ставало твърде силно, приближавайки се съвсем наблизо. Жената бе предупредила Лусия да стои далеч от него, да не му позволява да я забележи. Момичето се бе съгласило с това, но когато я попита какво точно представлява това същество, дамата от сънищата не й каза нищо.

Сега въздухът като че ли изведнъж бе станал по-лек, придобивайки меден металически вкус, и Престолонаследничката усети как фините косъмчета по кожата й настръхват. Имаше чувството, че нещо я издига във въздуха, повличайки я нагоре към небето, макар че краката й си оставаха здраво стъпили на земята. В атмосферата се усещаше някакво напрежение и духовете, скрити в панорамата под нея, внезапно замлъкнаха.

Тя усети някаква ръка върху рамото си — много по-голяма от която и да е човешка ръка, дълги бели пръсти, завършващи със закривени нокти. Сърцето й сякаш забави ход и всеки момент щеше да спре. Тя не се осмеляваше да се обърне. Усещаше ги, а присъствието им караше съзнанието й да се разтрепери. Вечни, безконечни, безумни създания, трите сестри, които бродеха по земята, докато трите им спътнички се издигаха в нощното небе. Лунните деца.

Докосването беше едновременно ужасяващо и божествено, изпълващо я с ужас и благоговение в равна степен. Тя стисна силно клепачи, съзнавайки, че зад нея няма земя, на която да стъпи, че духовете се рееха във въздуха над бездната, огромни, студени и страховити. Тя нямаше сили да ги погледне, не можеше да понесе гледката на бездънните кухини на очите им, където клокочеха съвършено чужди и непонятни за човека подбуди. И въпреки че някаква част от нея не забравяше, че това е само сън, това не й донесе никаква утеха; защото сънищата не предлагаха никаква закрила от подобни същества.

Бяха изречени някакви думи, ала те прозвучаха като ужасен, тънък, стържещ звук, който накара Лусия да се сгърчи. Тя изобщо не се надяваше, че ще успее да ги разбере. По гърба й пробягаха тръпки и тя наклони глава; долната й устна трепереше, а очите й бяха плътно затворени.

В следващия момент вече бяха пред нея, надвиснали над главата й, и макар че не можеше да ги види, усещаше силуетите им през затворените си клепачи. Почувства как нещо докосва косата й и изтръпна. Нокът. Отново я докосна, изпълвайки я с паника и недоумение, а някакъв странен поток се вля в нея при допира. Отне й един безкраен, бездиханен миг да разбере какво прави всъщност духът. Той я галеше, използвайки само единия си пръст, както човек би постъпил с някое беззащитно животинче, или пък както би направила майката с новороденото си бебе. Галеше я. Гласът прозвуча отново, не по-малко ужасяващ за слуха й, ала този път звучеше малко по-меко, макар че в тона му имаше нещо, издигащо се отвъд език и смисъл.

Лусия не знаеше какво искат от нея. Тя дори не знаеше дали искането бе концепция, приложима към техните съзнания. Момиченцето произнесе безмълвна молитва към трите сестри, след което отвори очи и се вгледа в децата им.

* * *

Императорската спалня беше тъмна и тиха. Топлият нощен бриз проникваше през елегантните арки на стреловидните прозорци, раздвижвайки ефирните завеси, висящи пред тях. Огромното легло, разположено срещу едната стена, представляваше истински жив пейзаж от сенки, играещи сред лъскавите чаршафи, обагрени в златисто, бяло и пурпурно. Във всеки ъгъл бе застанал по един от Пазителите на Четирите Вятъра, изваяни от скъпоценни метали, на чиито ръце се държеше разкошният балдахин, покриващ това гигантско съоръжение.

Анаис ту Еринима, Кръвна Императрица на Сарамир, седеше до скрина от изящно дърво, облегната на стената, а в ръката си държеше сребърна чаша с кехлибарено вино. Косата й беше разпусната и падаше свободно около измамно невинното й лице, надипляйки се по раменете и гърба на черната копринена нощница, с която бе облечена. Лъскавият черен лач на пода бе студен под босите й стъпала — освен че имаше огледална повърхност, този камък бе ценен и заради съпротивлението си при нагряване, ето защо използването му в жилищните помещения на аристокрацията ги държеше прохладни.

Тя отпи от виното си и продължи да чака, а пламъците на гнева я изгаряха отвътре.

Колко го ненавиждаше само! Сякаш Император Дурун не й беше достатъчно изпитание преди, та сега, покрай тази история с Лусия, трябваше да стане стотици пъти по-нетърпим. Непрекъснато гледаше да я ядоса и унижи. Пиянството му я отвращаваше. По време на пиршествата, докато гуляеше, той така крещеше и повръщаше, че дори и другарите му в лова се засрамваха. Виж, самият лов беше благословия — тогава Дурун се махаше от Цитаделата за няколко дена, ала често използваше тези екскурзии като извинение, че не може да изтрае знатните гости в двора и се връщаше вкъщи в по-лошо настроение, отколкото бе тръгнал.

Тя се изнерви още повече, докато си припомняше ужасните му навици. Поне беше доволна, че родът Батик я бе подкрепил на съвета. Като се замисли обаче, това по-скоро беше меч с две остриета. Ако родът Батик се бе обявил срещу нея, най-малкото щеше да има основания да анулира брака си с Дурун; а сега бе принудена да го търпи. Съпругът й беше твърде своенравен и глупав да се придържа към семейната политика по този въпрос и раздразнението му беше очевидно. Той и баща му Баракс Мос — двамата потвърждаваха правилото, че крушата не пада по-далеч от дънера — се изпокараха здраво предишните седмици. Накрая Бараксът стигна дотам, че дойде лично при Анаис, извини й се и я помоли да прости държанието на сина му, обещавайки й, че занапред няма да бъде така. Императрицата знаеше каква жертва беше за него да превъзмогне неизмеримата си гордост, за да постъпи така, и беше трогната; ала това ни най-малко не спомогна за уталожването на гнева й.

Аферите на Дурун с дамите от Цитаделата също бяха публична тайна от години. Обикновено той предпочиташе по-младичките; хубавичките дъщери на по-дребните благородници, които посещаваха двора, твърде поласкани от вниманието на Императора, за да мислят за последствията. В другите случаи лягаше със слугини, които не се осмеляваха да му откажат, а понякога си водеше проститутки от бордеите на столицата. В началото това не се случваше много често и Анаис го търпеше — все пак женитбата им не беше по любов, а по политическа сметка и тя се мъчеше да я направи по-поносима. С течение на времето обаче похожденията му зачестиха и мълвата се понесе из хорските уста.

Анаис първоначално се чувстваше унижена от това, мислейки си, че ако тя беше достатъчно добра в леглото, той едва ли щеше да се влачи по разни чужди фусти; ала нито тогава, нито и сега не беше в състояние да оскърби рода Батик, заявявайки, че иска да се разведе с любимия им син. Благодарение на този брак родът Еринима бе получил много неща и тя не можеше да го захвърли с лека ръка, въпреки че мъжът й така очевадно нарушаваше обета си за вярност.

Впоследствие спря да й пука. Да прави каквото си иска. Така и така вече беше абсолютно безразлична към него в качеството му на неин съпруг. Понякога — само понякога — когато пламъкът на страстта му се насочваше към нея, тя зърваше за миг мъжа, който той можеше да бъде, и брака им такъв, какъвто трябваше да бъде. Ала тези моменти бяха редки и мимолетни и само я натъжаваха, защото реалността бе коренно различна. Той пропиляваше живота си в низки страсти, скандалджийство, пиянство и женкарство.

Сега обаче Дурун бе преминал всякакви граници.

Тази нощ се бе върнал от лов порядъчно пиян и бе поръчал пиршество за него и другарите му. Бяха превърнали голямата зала в истинска кочина, наливайки се с вино като невидели. Мъжът й, зачервен и триумфиращ от гордост, че е успял да убие едър глиган само с една ръка, се бе държал още по-отвратително от всеки друг път. Когато една от прислужниците се бе приближила да долее чашата му — простичко, слабичко и обикновено момиче, чиято липса на интелект и красота се компенсираше с непропорционално голям бюст — Дурун я дръпнал към себе си, проснал я на масата, събаряйки на пода чаши с вино и мазни блюда, и я обладал там. Прислужницата, на която Анаис бе заръчала да предаде съобщение на Императора, когато се върне от лова, тъкмо бе влязла в залата, заварвайки го между бедрата на слугинята — огромните гърди на момичето се подавали над разкъсаната й дреха, а Дурун пъшкал над нея, докато ловните му другари го окуражавали с викове при всеки тласък. Онова, което разказа после пратеничката пред Императрицата, далеч не беше толкова картинно.

Анаис беше побесняла. Слуховете бяха едно — хората можеха спокойно да не им обръщат внимание — обаче това бе съвсем друго нещо. Това вече беше непоносимо. Императорът на Сарамир да се държи като разгонен шопар пред цяла зала, пълна с прислужници и благородници, демонстрирайки открито изневярата си пред всички… Не, това беше повече, отколкото можеше да понесе.

Тежките, залитащи стъпки, които се приближиха до спалнята й, възвестиха появата на безпътния й съпруг. Той отвори рязко вратата и се заклатушка из помещението. Заради острите черти на лицето му държанието му изглеждаше гордо и надменно във всяко състояние, в което се намираше. Той видя Анаис, седнала до скрина, и затвори вратата след себе си. Отмятайки назад дългата си черна коса — оплескана с мазнина и вино, — Дурун вдигна вежди към нея.

— Жено — рече той, — изглеждаш ядосана.

Тя се изправи светкавично, прекоси помещението на три големи крачки и изля чашата си в лицето му.

— Ах ти, гнусно подобие на мъж!

Той изломоти нещо неразбираемо и вдигна инстинктивно ръка да се предпази, избивайки чашата от ръката й. Тя издрънча на пода от лач и се търкулна настрани. Анаис го зашлеви шумно и съпругът й се сви, повече от изненада, отколкото от болка. Тя го удари отново, този път по-силно от преди. Някаква част от нея й казваше, че една Императрица не бива да се държи така, ала виното и натрупалия се гняв си казваха думата. Тя бе обзета от нуждата да му причини болка, окуражена от първите си удари, ето защо продължи да го налага, свила изящните си длани в юмруци.

Щом болката стигна до замъгленото му от виното съзнание, той се отърси от първоначалното си вцепенение. Следващият удар на Анаис бе посрещнат от дланта в черна ръкавица, която сграбчи китката й. Жената инстинктивно го удари с другата си ръка, но той хвана и нея. Тя се заизвива отчаяно срещу него, внезапно изпитала желание да избяга. Забеляза блясъка в очите му и се уплаши, че е отишла твърде далеч. Той беше много по-едър и силен от Анаис и държеше ръцете й без никакво усилие.

— Пусни ме! — изсъска тя. — Копеле!

Тя видя как тъмните му очи я изгледаха заплашително и се помъчи да се отскубне от хватката му, обаче той изведнъж я вдигна за ръцете и я блъсна в стената с достатъчна сила, че да й изкара въздуха.

— По духовете, Анаис — каза дрезгаво мъжът, — отдавна не си се борила така.

След което я целуна, страстно и грубо, хапейки устните и езика й. Тя се съпротивляваше бясно, сумтейки протестиращо, и той отново я блъсна в стената.

— Сега ще се държиш ли прилично?

— Копеле! — изсъска отново, но този път в гласа й нямаше сила. Той направи крачка назад и я пусна. Духове, колко го мразеше само; обаче в същото време и го желаеше. Единствено сърцето и съзнанието му бяха слаби и глупави; когато се надвесваше над нея по този начин, когато тя стоеше уязвима пред него, можеше да си представи, че той е силният, опасен мъж, какъвто бе искала за съпруг, вместо разглезения безделник, който бе получила.

Добре тогава, защо да не получи поне това удоволствие, което той бе способен да й даде? Нуждаеше се само от тялото му…

Тя изведнъж се хвърли към него, хвана главата му с двете си ръце и заби пръсти в косата му като ноктите на хищна птица, целувайки го толкова грубо, както и той я бе целунал преди малко. Усети виното в дъха му, примесено с някои не толкова приятни неща, ала това изобщо не можа да угаси внезапно пламналата й страст. Той отново я притисна към стената и Анаис зърна животинската похот, изписана на лицето му. Съпругът й не искаше нея — искаше жена, каквато и да е жена. Е, това напълно я устройваше. Тя пък искаше мъж и Дурун щеше да свърши работа… засега.

Сграбчвайки предницата на нощницата й, той я разкъса наполовина само с едно мощно замахване. Тя се опита да се прикрие, но всъщност й беше приятно да чувства неговата сила. Той я тласна към стената, замахна отново и този път свали дрехата напълно от тялото й. Тя стоеше гола пред него — бледото й нежно тяло бе прикрито единствено от сенките, а малките й твърди гърди трескаво се издигаха и спадаха с всяко поемане на въздух. Тогава се хвърлиха на леглото.

Съвкуплението им бе грубо и буйно, като всеки използваше тялото на другия без най-малкия намек за нежност. Анаис разкъса дрехите на съпруга си със същото нетърпение, с което той бе разкъсал нощницата й, и пръстите й пробягаха по стегнатите му мускули и тънкия пласт мазнина, който ги покриваше — следствие на твърде много алкохол и пищни угощения. И двамата бяха безпощадни един към друг — той я пронизваше отново и отново, докато се търкаляха под разкошния балдахин, като всеки се опитваше да доминира над другия. Най-накрая тя успя да го завърти по гръб и той се подчини. Анаис се задвижи по-бързо, възседнала съпруга си — въпреки че беше пиян и имаше многобройни слабости, той все още притежаваше сила отвъд възможностите на повечето мъже и жената я използваше безмилостно. На сутринта отношенията им щяха да си бъдат същите както винаги — щяха да се карат, изпълнени със злост — ала сега, притисната от тежестта на короната и още много други грижи, които едва ли можеше да преброи, тя черпеше с пълни шепи от страстта, от която се нуждаеше така отчаяно, намирайки избавление в нея.

Искаше й се да му каже, че го мрази, ала думите, които извика, когато върховната наслада разтърси из основи телата им, имаха точно противоположното значение.