Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (12)

Дванадесета глава

Храмът на Паназу се извисяваше над Речния район на Аксками, а яркосините му стени контрастираха със зеленото, лилавото, бялото и жълтото на околните постройки, засенчвайки ги с великолепието си. Макар и тесен на ширина, бе изключително висок, а фасадата му бе украсена с безброй орнаменти под формата на вълни и водовъртежи, между които надничаха изящно извити прозорци с морскозелени рамки. Паназу беше богът на дъжда, бурите и реките, ето защо бе разбираемо, че там, където нямаше улици, а само канали, той беше върховен господар.

Речният район представляваше истински архипелаг от сгради, издигащи се върху парцели с несиметрична форма заради мрежата от канали, които прорязваха региона като пукнатини върху счупена плоча. Намираше се южно от Керин — пищно стълпотворение от къщи, театри, магазини, кръчми и бордеи, където процъфтяваше хазартът. Преди време тук бе имало единствено складове и празни парцели, удобни за съхранението на различни стоки; ала с разрастването на Аксками и увеличения приток на товарни шлепове тесните канали и оскъдното пространство на Речния район вече не били толкова функционални и ролята им се иззела от по-големите складове от северната страна на Керин. Речният район се превърнал в приют за престъпници и хора от най-ниските социални слоеве, докато неколцина благородници не решили, че просто не могат да устоят на ексцентризма да живеят на място, където няма пътища в традиционния смисъл на думата. Ниската цена на земята провокирала множество сделки и само за десетилетие големи участъци от Речния район били погълнати от безумни архитектурни проекти, като всеки новодошъл се опитвал да надмине съседите си. Криминалните елементи веднага се възползвали от присъствието на заможните новодомци и скоро бърлогите, специализирани в продажбата на опиум, и евтините бардаци били заменени с изискани заведения и публични домове. Речният район се превърнал в любимо място на младите, богатите и отегчените, на покварените и покваряващите. Макар че бил опасно място, където редовно се случвало да прережат нечие гърло, това само го правело още по-привлекателно в очите на богаташите и регионът процъфтявал.

— Мислех, че е мъртва — каза Кайку.

Тейн погледна към нея. Ивиците слънчева светлина, проникващи през дъските над тях, падаха върху вдигнатото й нагоре лице. Помещението бе сумрачно и задушно. Това бе първото нещо, което девойката беше изрекла, откакто Асара — тази, която се наричаше Джин — ги бе оставила тук.

— Коя е тя? — попита младежът. Той бе седнал на една от грубите каменни пейки, издигащи се терасовидно от центъра на стаята, където се виждаше плитка яма. Някога това място е било сауна, но по занемарената обстановка и застоялия въздух си личеше, че отдавна не е било използвано за тези цели.

— Не зная — отвърна момичето. Тя седеше на една от по-долните пейки от другата страна на ямата. — Тя беше моя прислужница от две години, ала си мисля, че едва ли съм я познавала истински. Изобщо не е това, което изглежда.

— И на мен ми се стори подозрителна — призна Тейн. — Ала ми показа сигула на имперските вестоносци. Ако си направиш подобна татуировка, без да принадлежиш към гилдията, те грози заплаха от смъртно наказание.

— Тя изгоря — промълви Кайку, която сякаш не го слушаше. — Видях изпепеленото й лице. Това хем е тя, хем не е тя. Сега е… още по-хубава от преди. По-различна е. Бих казал, че изглежда като сестра на Асара или нейна братовчедка, ако не бяха очите й. Но тя изгоря, Тейн! Как би могла да се изцели така?

Асара беше разгневена. Кайку продължаваше да усеща натиска на кинжала й върху кожата си в онзи миг, когато се срещнаха пред имението на рода Коли. За секунда през главата на девойката бе минала мисълта, че тя ще го забие в плътта й, прорязвайки мускулите й, отмъщавайки си за това, което Кайку бе сторила с нея.

Ала какво всъщност й бе сторила? До този момент момичето си беше мислило, че неконтролируемото й проклятие е убило нейната спасителка и доскорошна прислужница. Сега обаче виждаше, че греши. Изобщо не й беше лесно да се примири с този факт.

— Ти ме остави да умра там, Кайку — бе казала Асара. — Аз ти спасих живота, а ти ме остави да умра.

Тейн бе твърде изненадан, за да реагира, ала в следващия момент ръката му се плъзна към дръжката на меча му, учуден от начина, по който спътничката му се държеше с тази, която толкова искаха да открият.

— Стой където си, Тейн — изсъска красивата жена. — Положила съм достатъчно усилия, за да запазя живота на това момиче, че да го убивам точно сега. Към теб обаче не изпитвам подобни угризения, така че само се опитай да се намесиш. Ще умреш преди даже да извадиш меча си.

Младежът й бе повярвал. Помисли си за светещите й очи, които бе видял в гората, и си каза, че не би искал да знае с кого или какво си има работа.

— Мислех си, че съм те убила — рече Кайку, а гласът й звучеше изненадващо спокойно. — Бях страшно уплашена. Избягах. — Помисли си дали да не й се извини, ала това означаваше да се признае за виновна. Нямаше намерение да моли за прошка относно действията си, особено пък като се имаше предвид измамата на Асара.

— Да, ти избяга — каза бившата й прислужница. — И ако нещата бяха стояли другояче, щях да те накарам да съжаляваш за постъпката си. Обаче аз имам мисия, а ти си част от нея. Последвай ме. — Тя се обърна към Тейн, а лицето й беше изключително красиво въпреки суровото му изражение. — Можеш да ни придружиш или да си тръгнеш. Избирай.

— Накъде? — попита младият мъж.

— В Речния район.

Запътиха се натам, а жената прибра кинжала си, предупреждавайки ги да не се опитват да избягат. Никой обаче нямаше такова намерение. Макар че в поведението й се усещаше заплаха, и двамата усещаха, че Асара не възнамерява да им направи нещо лошо. Когато Кайку обобщи всичко, което знаеше за Асара, стигна до извода, че тя се опитваше да я отведе някъде след нощта, в която загинаха близките й. Ако искаше да я отвлече, можеше да го стори още преди доста време. Докато сега бе различно. Кайку бе част от мисията на Асара и момичето предположи, че това включваше и доброволното й отиване до Речния район. Не можеше обаче да спре да си задава въпроса защо.

Прекосиха Керин по големия мост Гилза и пред очите им се издигнаха натруфените сгради от другата страна на реката. Като че ли мостът представляваше ясна граница между крещящата показност на Речния район и семплостта на останалите квартали на Аксками. Край тях минаваха манкстуи, чиито поводи бяха отрупани със скъпоценности, а яздещите ги мъже и жени сякаш бяха избягали от някаква лудница за ексцентрици. В тази част на столицата нямаше никакви превозни средства на колела, въпреки че навярно щяха да бъдат удобни по тесните улички между сградите и каналите, а само плоскодънни лодки, чиято ярка пъстрота изпъкваше на фона на моравочервената вода.

Асара ги отведе до един изоставен парцел зад крещящо боядисано дюкянче, което се рекламираше като доставчик на най-добрите опиати. Парцелът бе почти пуст, като изключим ниската дървена сграда, без съмнение използвана като сауна в миналото, и празният басейн. Всичко останало беше прашни камънаци и порутени останки от някакви по-големи постройки.

— Изчакайте тук — рече им жената, въвеждайки ги в запустялата бивша сауна. — Не ме карайте да започвам да ви търся. Горчиво ще съжалявате.

Казвайки тези думи, тя ги остави. Те чуха издрънчаването на веригата на вратата — предпазна мярка, от която нямаше нужда — и се замислиха. Асара не беше отговорила на нито един от въпросите им, докато вървяха, отказвайки да хвърли светлина върху крайната им цел. Просто ги остави в неведение на това място за цели часове, чак докато слънцето не започна да клони към залез.

През това време те си поговориха. Тейн разказа на Кайку за случилото се с жреците в храма, а девойката сподели с него какво бе научила за произхода на Маската, донесена от баща й. Ала въпреки че общуването им протичаше леко и гладко, както когато се разхождаха покрай храма, всеки скри по нещо от другия. Кайку не спомена нищо за обвинението, отправено й от Мишани, за причините, поради които бе напуснала дома й, както и за случилото се между нея и Асара в гората. Тейн пък реши да не разкрива пред нея как се е чувствал след смъртта на жреците, премълчавайки за особеното вълнение, което изпитваше при перспективата да потегли на път в търсене на новата си съдба.

И така, двамата си седяха в полумрака на помещението, очаквайки завръщането на Асара и потънали в мислите си, но без ни най-малко да се чувстват уплашени. След като Кайку преодоля първоначалния си потрес, беше доволна да се остави по течението на събитията. Най-лошото, което можеше да й се случи, беше да я убият. Имайки предвид състоянието си, тя се зачуди дали пък така нямаше да бъде най-добре.

Ивиците светлина, проникващи през процепите на тавана, вече пълзяха по източната стена, когато вратата изведнъж се отвори и някаква непозната жена пристъпи в задушния сумрак.

Беше висока — истинска тъмна кула. Роклята й беше чисто черна, с яка от гарванови пера, която покриваше раменете й. Два симетрични тъмночервени полумесеца започваха от челото й, минаваха над клепачите й и се спускаха надолу по бузите й, а върху устните й бяха изрисувани червени и черни триъгълници, които се редуваха като заострени зъби. Косата й, тъмна като одеждите й, хвърляше тъмносини отблясъци под креещите слънчеви лъчи и бе завързана на две дебели плитки, които се спускаха по гърба й. Сребърна диадема украсяваше челото й, с малък червен скъпоценен камък, инкрустиран в центъра й.

Тя пристъпи грациозно в стаята, а Асара влезе след нея, затваряйки вратата.

— Добре дошли — каза непознатата, а гласът й звучеше като котешки нокти, драскащи по кадифе. — Извинявам се за терена, ала се налага да бъдем потайни.

— Коя сте вие? — запита Тейн, изучавайки чуждоземското й облекло. — Някаква магьосница?

— Магията не е нищо повече от суеверие, Тейн ту Джерибос — рече жената. — Аз съм нещо далеч по-неприятно. Аз съм Различна.

В очите на младежа проблеснаха пламъчета и той насочи гнева си към Асара.

— Защо си я довела тук?

— Успокой се, Тейн — намеси се Кайку, макар че тя също изпита отвращение при споменаването на Различните — вкоренена реакция, която дълбоко противоречеше на сегашното й състояние. — Да я изслушаме.

Тейн стрелна с изпепеляващ поглед трите жени в помещението, след което изсумтя.

— Няма да слушам брътвежа на такива като нея.

— Тръгвай си тогава — простичко каза Асара. — Никой няма да те спре.

Тейн погледна към вратата, после към Кайку.

— Идваш ли?

— Тя трябва да остане — бе категорична Асара. — Поне докато чуе онова, което се налага да й съобщим.

— Тогава ще те изчакам отвън — рече мъжът и ги остави.

— Твой приятел? — попита с леко ироничен тон високата жена.

— Така изглежда — отговори момичето. — Макар че знае ли човек?

Непознатата се усмихна разбиращо.

— Добре направи, че излезе. Нещата, които ще ти кажа, те засягат лично и колкото по-малко хора ги знаят, толкова по-добре за теб. Той може да дойде по-късно.

— Кайку ту Макаима — представи се момичето, очаквайки жената пред нея да последва примера й.

— Аз съм Кайлин ту Моритат, Сестра от Аления орден — гласеше отговорът. — Наблюдаваме те от известно време.

— Асара ми каза — рече девойката, обръщайки се към бившата си прислужница. Тя бе намекнала за доста неща онази сутрин в гората, след нощта, в която бяха избягали от шин-шините, ала до този момент Кайку нямаше представа какво бе имала предвид.

— Какво искате от мен?

Кайлин не я дари с директен отговор.

— Ти се променяш, Кайку — изрече. — Сигурна съм, че вече го знаеш. Вътре в теб горят огньове.

Девойката не можеше да погледне към Асара, ето защо продължи да се взира в облечената в черно жена.

— Знаеш ли какво представляват?

— Да.

Момичето прокара пръсти през косата си, внезапно почувствала се изнервена, страхувайки се да зададе следващия си въпрос. Двете седяха една срещу друга на пейките от най-долния ред — тя наблюдаваше лицето на Кайлин, осветено от лъчите на залязващото слънце, а във въздуха над ямата танцуваха прашинки.

— Значи съм Различна, така ли?

— Да — беше отговорът. — Като мен и като Асара. Ала недей да придаваш голямо значение на тази дума, Кайку. Познавам Различни, които цял живот са живели в срам, неспособни да понесат теглото на това клеймо. — Тя вдигна изрисуваното си с червени полумесеци лице към момичето. — Аз вярвам, че ти си по-силна от тях. Мога да те науча да не се срамуваш.

Кайку я изгледа преценяващо.

— На какво друго можеш да ме научиш?

Асара забеляза с одобрение разликата в държанието на тази Кайку и момичето, което бе измъкнала от горящата къща. Тя беше изстрадала много, бе се сблъскала с много неприятни истини и въпреки всичко те не бяха успели да я пречупят. Навярно вярата на Кайлин в нея беше напълно обоснована.

— Ти не знаеш как да контролираш това, което имаш — каза Кайлин. — За момента то се проявява като пожар, като разрушение; детински номера. Мога да те науча да го обуздаеш. Мога да те науча да правиш неща, които никога не си и сънувала.

— А какво ще поискаш в замяна?

— Нищо.

— Трудно ми е да го повярвам.

Кайлин остана абсолютно неподвижна, докато говореше; изящна статуя, обгърната от сенки.

— Членовете на Аления орден не са много. Чаросплетниците откриват потенциалните ни кандидати преди нас, а често те самите се самоизгарят несъзнателно или пък се самоубиват, ужасени от онова, което са сторили. Научаваме ги как да се справят със силата вътре в тях, преди тя да ги унищожи. Тогава те избират пътя, по който да вървят. Всеки от нас има свободата да си тръгне и да постигне онова, към което се стреми. Някои стават като мен и започват да обучават другите. Ще те науча, Кайку, преди силата ти да убие теб или тези около теб; едва тогава ще решиш дали искаш да се присъединиш към нас. Готова съм да поема този риск.

Кайку не беше съвсем убедена. Не можеше да съчетае външния вид и държанието на тази жена с подобен явен алтруизъм. Какво ли всъщност се криеше под това предложение за помощ? Дали го правеше просто от нарцисизъм? От желание да моделира другите по свой образ и подобие? Или пък ставаше въпрос за нещо по-дълбоко?

— Тя също ли е от Аления орден, за който спомена? — попита девойката, кимвайки с глава към Асара.

— Не — отсече бившата й прислужница, без да дава допълнителни разяснения.

Момичето въздъхна и се отпусна на каменната пейка.

— Обясни ми — каза на Кайлин.

Жената се подчини.

— Аленият орден се състои от тези, които са Различни по един специфичен начин. Ти имаш тази сила вътре в теб, която наричаме кана. Тя се проявява по различни начини, но само при жени. Това е привилегия единствено на нашия пол. Не всички проявления на Различността са произволни, Кайку. Някои се появяват отново и отново, връщайки се периодично. Твоят случай е такъв. Това не е някакъв недъг или проклятие, Кайку — това е безценна дарба. Обаче е опасна, когато не е обуздана.

— През последните години станахме много по-вещи в откриването на тези, които владеят тази сила, дори и преди да се е проявила за първи път. При някои тя се появява рано, още в детството; те най-често биват залавяни от Чаросплетниците и екзекутирани. Други, като теб, откриват своя талант едва когато е провокиран от нещо — било травма, било извънредно силни чувства. Ти имаш много голям потенциал, Кайку; от доста време знаем това.

— Вие сте изпратили Асара да ме наблюдава — рече момичето, сглобявайки мозайката. — Да изчака, докато не се прояви тази… кана. След което е трябвало да ме доведе при вас.

— Точно така. Ала събитията ни попречиха, както знаеш.

Девойката остави главата й да клюмне, кръстосвайки длани над коленете си. Миг по-късно късите й кестеняви кичури започнаха да се тресат, докато тя се смееше тихо.

— Нещо смешно ли има? — попита Кайлин, а в гласа й се долавяше известна студенина.

— Прощавай — усмихнато каза девойката, надигайки глава. — След цялата тази трагедия, която преживях… след всичко, което ми се случи, сега ми предлагаш да ти стана ученичка, така ли?

— Предлагам ти да ти спася живота — сопна й се Кайлин. Тя изглежда не можеше да оцени хумора.

Смехът на момичето секна. Тя наклони пакостливо глава на една страна и изгледа жената в черно.

— Твоето предложение ми звучи интересно, в това няма съмнение. Има доста неща, които не зная, а съм нетърпелива да науча. Обаче не мога да го приема.

— Разбирам. Баща ти — рече Кайлин, а студенината в гласа й се задълбочи.

— Заклех се пред самия Оча, че ще отмъстя. Не мога да изоставя мисията си. Трябва да отида до Фо и да открия човека, направил Маската на баща ми.

— Още ли е у теб? — попита изненадано Асара. Момичето кимна утвърдително.

— Мога ли да я видя? — попита Кайлин.

Девойката се поколеба за момент, после я извади с неохота от торбата си. Приближи се до жената, подавайки й я.

Внезапно горещ порив на вятъра раздвижи застоялия въздух на сауната, разлюлявайки гарвановите пера от яката на Кайлин, докато тя разглеждаше внимателно Маската.

— Силата ти е опасна — рече тя — и или ще те убие, или ще направи така, че да те убият. Предлагам ти възможност да се спасиш. Ако ми откажеш сега, може и да не доживееш да получиш втори шанс.

Кайку се загледа замислено в нея.

— Кажи ми за Маската.

Кайлин вдигна поглед.

— Не чу ли какво ти рекох?

— Чух те — отвърна момичето. — Животът си е мой и ще го рискувам така, както аз преценя.

Жената въздъхна.

— Тогава се боя, че инатът ти ще го погуби — рече. — Позволи ми да ти предложа нещо друго. Виждам, че твърдо си решена на това безразсъдство. Ще ти разкажа за Маската, ако ми обещаеш после да се върнеш при мен и да ме изслушаш.

Кайку наклони глава в безмълвно съгласие.

— Зависи от това, което ще ми кажеш.

Кайлин я изгледа внимателно, опитвайки се да прецени характера й, търсейки признаци на хитруване или мошеничество. Дори и да беше видяла нещо, не го показа; вместо това подаде Маската обратно на момичето.

— Тази Маска е като карта. Пътеводител. Дошла е от място, което не можеш да откриеш, място, скрито от погледа на обикновените мъже и жени. Тя обаче ще ти покаже пътя. Носи я, когато наближиш целта си, и тя ще те заведе до своя дом.

— Не разбирам какво печелиш, като се правиш на загадъчна, Кайлин — каза Кайку.

— Това е простата истина — отвърна й жената. — Тази Маска ще ти помогне да преминеш през невидимата преграда. Мястото, което търсиш, ще бъде скрито. Ще имаш нужда от нея, за да го откриеш. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Не е достатъчно.

— Тогава може би това ще ти помогне. Нейде из северните планини на Фо има манастир на Чаросплетниците. Пътищата към него са се изгубили преди много години. Щеше да се смята за изчезнал, ако не бяха снабдителните талиги, които периодично пътуват до селището Чайм. Те доставят маски, изработени от Майсторите в манастира, обикновени маски за театър, украса и тем подобни нужди. Чаросплетниците ги разменят за храна и други, по-необичайни неща. — Тя махна презрително с ръка. — Отиди в Чайм. Може би там ще намериш онова, което търсиш.

Кайку се замисли за момент. Това поне съвпадаше с предположенията на Копанис.

— Много добре — каза. — Ако думите ти се окажат верни, после ще се върна при теб и ще можем да продължим разговора си.

— Съмнявам се, че ще живееш толкова дълго — отвърна й Кайлин, след което излезе, оставяйки Кайку и Асара сами.

Бившата й прислужница се усмихваше едва-едва в душния полумрак.

— Знаеш, че тя може да те накара да останеш.

— Така е, но подозирам, че иска да го направя доброволно.

— Голям инат си, Кайку.

Момичето не си даде труда да отговаря на това.

— Свършихме ли? — попита.

— Не съвсем. Имам една молба — тя отметна косата зад рамото си и вирна дръзко брадичка. — Вземи ме със себе си във Фо.

Девойката смръщи вежди.

— Кажи ми защо да го правя, Асара.

— Защото ми дължиш доста, а и си жена на честта.

Кайку се колебаеше и това си пролича.

— Излъгах те, Кайку, ала никога не съм те предавала — рече тя. — Няма защо да се страхуваш от мен. И двете имаме една и съща цел. Обстоятелствата около смъртта на близките ти ме интересуват толкова, колкото и теб. Щях да умра заедно с теб, ако шин-шините бяха по-бързи и мисля, че дължа отмъщение на някого за това. Трябва ли изобщо да ти напомням, че изобщо нямаше да имаш тази Маска, ако не бях аз, нито пък щеше сега да си жива? Дъха в гърдите ти го има, защото аз го сложих там.

Кайку кимна властно.

— Питам се защо ли не ми кажеш истинските си подбуди, Асара. Не ти вярвам, ала наистина съм ти задължена — рече тя. — Можеш да дойдеш с мен. Обаче няма да получиш доверието ми, докато не го спечелиш отново.

— Добре — отвърна дългокосата жена. — Доверието ти не ме вълнува особено.

— Ами Тейн? — попита Кайку. — Ти го доведе тук. Какво ще стане с него?

— Тейн ли? — повтори Асара. — Имах нужда от лодката му. Той е малко муден, но не е неприятен. Ще дойде, ако му позволиш, Кайку. Той търси същите отговори като нас — защото онзи, който е изпратил шин-шините да избият близките ти, е отговорен и за касапницата в храма.

Момичето погледна към бившата си прислужница. За миг се почувства зашеметена, пометена от хода на събитията като от гигантска вълна, неспособна да се задържи от падането презглава в неизвестното. Реши да не й се съпротивлява.

— Значи ще бъдем тримата — каза накрая. — Утре сутринта потегляме.

* * *

Именията на рода Амача се намираха между двете разклонения на Керин, на много километри източно от Аксками. Там реката, водеща началото си от планините Тчами, се разделяше на две от древните скални образувания, стърчащи от земята в назъбени редици. На север от тях Керин ставаше по-спокойна, гъмжеше от риба и течението носеше натоварени със стоки кораби към столицата на империята. На юг обаче новообразувалият се приток бе буен и коварен — реката Ран — плитка, бърза и рядко използвана за плавателни цели.

Ран течеше на изток от именията на рода Амача, преди да завие към неравните земи на разлома Ксарана, изсипвайки се там във величествен водопад. Само най-безразсъдните пътници, в не по-голям плавателен съд от кану, можеха да преминат през водопада, преодолявайки препятствията, умело маневрирайки с лодките си по каменните стени, за да стигнат до не толкова опасните води отдолу; ала разломът Ксарана криеше много рискове и само малцина се осмеляваха да прекрачат границите на това прокълнато място. Той прекъсваше всяка възможност за речно плаване между Аксками и плодородните земи в южната част на империята, принуждавайки хората да предприемат продължителни сухопътни пътешествия.

От разклоненията на реките скалните гребени постепенно се заменяха от полегати възвишения, а издигнатите бентове и напоителни съоръжения спомагаха за равномерното снабдяване с вода на многобройните оризови полета. Върху най-високия хълм се намираше имението на рода Амача — впечатляващо стълпотворение от най-различни сгради, заобикалящо голямата крепост с неправилна форма. Тя имаше високи стени от сив камък и бе увенчана с кули и полегати покриви с червени плочи. Бе построена така, че да се използват максимално географските предимства на региона — едно от крилата се издигаше върху скални зъбери, а друго се спускаше срещу наклона на терена, където стената, обрамчваща крепостта, не беше много висока. Повечето постройки, които я заобикаляха, също имаха червени покриви, а при строежа на доста от тях бе използвано тъмнокафяво дърво, за да бъдат в унисон с цветовете на рода Амача.

На запад от крепостта възвишенията ставаха по-широки и плоски, а оризищата бяха заменени от разкошни овощни градини, истински тъмнозелени морета, отрупани с ярки плодове — портокали, ликири, сенковинки, сочните лилави глобуси на кокомаковете. А зад тях… зад тях войските на рода Амача се упражняваха в равнините, огромно множество от червени и кафяви брони и блестяща стомана, наброяващо пет хиляди силни мъже.

Те се обучаваха в боен строй, гигантски геометрични формирования на копиеносци, стрелци с пушки, мечоносци, кавалерия. В знойните горещини по пладне те сумтяха и се потяха в мними сражения, фалшиви атаки, отстъпления и прегрупирания. Дори и в леките си кожени брони бойците се справяха възхитително под палещия взор на окото на Нуку, а строят им беше гъвкав и подвижен. Металните доспехи бяха непрактични за битките в Сарамир — слънцето бе прекалено жарко през по-голямата част от годината и всеки човек в пълно метално снаряжение щеше да се изпържи още преди да излезе на бойното поле. Сарамирските войници се биеха без шлемове — ако изобщо носеха нещо на главата си, то беше някаква кърпа или лента, която да ги предпази от слънчев удар. Военната им тактика се базираше на бързината и свободата на движенията.

Водачите на мечоносците караха отрядите си да изпълняват всевъзможни бойни техники, демонстрирайки замах, париране на удара, атака и различни подлъгвания на противника, след което те бързо се прегрупираха в елегантни смъртоносни редици, а телата им танцуваха гъвкаво около блестящите им остриета. Към далечните скали бяха насочени топове, чийто оглушителен грохот отекваше из земите на Баракса. Изчисляваха се траекториите на гюлетата, тяхната далекобойност и точност.

Родът Амача се готвеше за война.

Баракс Сонмага ту Амача яздеше гордо през жегата и прахоляка на тренировъчните площадки, а в ушите му отекваха кънтенето на оръжията, бойните викове и внезапните заповеди на командирите. Въздухът миришеше на пот и подгизнали кожени брони, на коне и сяра от топовете и пушките. Той чувстваше как гърдите му се издуват от гордост, като че ли някакъв балон се разширяваше вътре в него. Каквито и опасения и страхове да имаше по отношение на притежаваните от него земи, знанието, че пет хиляди души са готови да дадат живота си за него, стига да им заповяда, го изпълваше с несравним възторг. Не че оценяваше предаността им — в крайна сметка това си беше тяхно задължение, неотменима част от традициите, върху които бе построено обществото им — ала усещането за сила, което му вдъхваше армията му, го караше да се чувства като истински бог.

Бе прекарал цялата сутрин в проверки и огледи, разговаряйки с ур-Бараксите и генералите, давайки думата на войниците. Решението му да ги накара да тренират без почивка в най-горещото време на деня бе посрещнато с одобрение от подчинените му, защото войниците трябваше да са способни да се бият при всякакви условия. Не че Бараксът очакваше да изразят някакво несъгласие — дисциплината на сарамирските армии беше легендарна, а Сонмага не беше свикнал заповедите му да бъдат оспорвани.

Обхванат от внезапен поетичен изблик, той пришпори коня си и се насочи покрай бойните редици към крепостта, мержелееща се на изток сред маранята. Не натам обаче бе тръгнал той; след кратка езда стигна до билото на един хълм, надвиснал над прашните равнини, където скочи от седлото. На ръба му стърчеше тясна скала, от която се откриваше панорамна гледка към обширните му земи. Той остави коня си да си пощипне малко тревичка, отиде до края на скалата и погледна надолу.

Дъхът му секна от мащаба на гледката — всичките му отряди се виждаха като на длан — ала още по-впечатляваща беше огромната територия на владенията му, на фона на която армията му изглеждаше незначителна. Многобройните му бойци приличаха на мравки, а величието им бе напълно засенчено от света около тях. Небето беше кристално синьо, без нито едно облаче. Бистрите води на Керин заслепяваха с блясъка си, искрящи като течно сребро под безмилостните лъчи на окото на Нуку, бавно носещи се към Аксками, скрит зад хоризонта. Тук-там из равнините се виждаха малки горички, проточваха се прашни пътища и се издигаха поселища; Сонмага се зачуди дали не вижда стадо банати, бавно движещи се в далечината, ала знойната мараня правеше зрението му несигурно.

Бараксът отправи безмълвна благодарствена молитва към боговете. Той не беше чувствителен човек и нежността му се проявяваше единствено в моменти като този. Природата го изпълваше с благоговение. Тази земя го изпълваше с възхищение и той я обичаше. Погледът му отново се насочи към величествената армия под него и благородникът усети как всичките му съмнения се изпаряват. Каквото и да излезеше от това, той знаеше, че е направил онова, което сърцето му е продиктувало. Троновете не бяха най-важното нещо на света.

Той не отричаше пред себе си, че жадува за власт. Превръщането на рода Амача в господстваща фамилия щеше да запише името му със златни букви в книгата на историята, а почитта към него щеше да е неизмерима. Ала играта щеше да се проведе по неговите правила, по неговия начин. Той не искаше гражданска война, не и сега. Моментът не беше подходящ; щеше да е твърде прибързано. Обстоятелствата се стекоха така, че да предприеме решителни действия.

Обаче желанието за власт не беше единственият му мотив. Дълбоката любов на Сонмага към природата го бе направила чувствителен към нея, а покварата, която пълзеше в костите на земята, го нараняваше жестоко. Той виждаше доказателствата за това дори в собствените си овощни градини — промяната беше толкова постепенна, че той я забеляза едва когато сравни сметките и бележките си от последните години и видя, че все повече и повече плодове се развалят по дърветата, все повече фиданки изсъхват или израстват изкривени. Макар че покварата не бе засегнала неговите владения така, както бе засегнала нечии други, които нямаха неговия късмет, той изпита отвращение от това, като че ли тя се бе просмукала не само в почвата, но и в него самия. Да не говорим за Различните, децата на покварата, които се раждаха в семействата на селяните от земите му, и Бараксът се страхуваше, че някога, когато се ожени, на него също може да му се роди такова дете — скимтяща, деформирана и уродлива твар. Ако в рода му се появеше Различно дете, щеше да пречупи вратлето му със собствените си ръце.

На всичкото отгоре и Лусия. Престолонаследничката — Различна! Не можеше да има по-голяма обида за боговете, за природата, за нормалния разум. Сега изобщо не беше време за толерантност към подобни създания — толерантност, която със сигурност щеше да се разпространи, ако Лусия се възкачеше на трона. Това бяха симптомите на злото, което погубваше Сарамир, и си беше чиста лудост да се насърчава разпространението им.

Не, стремежът към власт не беше достатъчен, за да накара Сонмага да се опълчи на война срещу своята Императрица, не и при тези обстоятелства. Виж обаче, да се предотврати разпространението на отровата в земята беше друго нещо. В името на това Бараксът не би се спрял пред нищо.

Той извади писмото от джоба си и го прочете още веднъж, писмото с печата на Баракс Авун ту Коли, и се зачуди дали все пак нещата не могат да се променят.