Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (11)

Единадесета глава

Утринното слънце изгря червено като кръв и бавно се затъркаля на запад над престолния град. Наричаха го Суранануи — гневът на Суран. Нейде в източните пустини на Тчом Рин мощни урагани вилнееха над безплодната земя, вдигайки червения пясък високо в небесата, опитвайки се да помрачат светлината на единственото око на Нуку.

Легендата разказваше, че Паназу, богът на реките и дъжда, бил дотолкова увлечен по Нариса, дъщерята на Нарис, че помолил един мъдър стар аптекар да му направи отвара, която да накара момичето да се влюби в него. Старият аптекар обаче се оказал Шинту — преобразеният хитрец — и той омагьосал Паназу така, че да вземе първата жена, която срещне, за своята възлюбена Нариса. Станало тъй, че когато се прибрал у дома си, сестра му Аспинис — богинята на дърветата и цветята — излязла да го посрещне. Паназу, мислейки я за Нариса, избрал момента да изсипе отварата в напитката й и момичето попаднало под нейното въздействие. Те се съвкупили и когато настъпило утрото и умовете им вече били бистри, изпаднали в ужас при осъзнаването на това, което били направили.

Но лошото тепърва предстояло; те били син и дъщеря на Еню, богинята на природата и плодородието, и от тяхната близост се родило дете. Те не казали за това на майка си, защото детето било заченато в кръвосмешение, а това било в ужасно противоречие със законите й. Аспинис избягала надалеч, криейки срама си. Тя обаче била любимка на боговете и скоро започнала да им липсва; ето защо Оча и Исисия наредили всички да започнат да я търсят, докато момичето не бъде открито.

Така започнала Годината на Опустелите Храмове, когато жителите на Сарамир претърпели големи страдания, защото боговете извърнали поглед от земята и се втурнали през Златните владения в търсене на изчезналата богиня. Реколтата била оскъдна, духали свирепи ветрове, глад плъзнал по земята. Дори Нуку не ги поглеждал и слънцето светило едва-едва през тази година. И въпреки че хората се втурнали към храмовете и се молели горещо за избавление, боговете им ги нямало там.

После настъпила радост. Аспинис се завърнала от пустошта и всички в Златни владения започнали да празнуват. В Сарамир реколтата била изобилна, реките гъмжали от риба и добитъкът отново се множал и дебелеел. Аспинис и дума не обелвала за това къде е била; ала Шинту, който се досещал какво всъщност се било случило, заплашил, че ще каже на майка й Еню, освен ако тя не му разкриела къде се намира бебето. Аспинис — която нямала никаква представа за участието на Шинту в аферата — му казала, че бебето се намира в една пещера дълбоко, където тя го била оставила да умре преди доста време.

Шинту, нетърпелив да съзре резултата от своята намеса, отишъл до пещерата, където бебето не само че не било умряло, ами направо преливало от жизненост. То било отгледано от змиите и гущерите, които му носели храна, и представлявало набръчкано и грозно създание с дълга, сплъстена коса и странни очи — едното зелено, а другото — синьо. Шинту бил обзет от състрадание, ето защо взел детето в собствения си дом и се заел тайно с отглеждането му, кръщавайки го Суран. То израснало злобно момиче, което никога не забравило начина, по който се отнесли към него боговете, когато била невръстно пеленаче. Щом станала голяма, Суран напуснала Шинту и се върнала в пустинята, където заживяла сама сред гущерите и змиите, за да се превърне в пълна противоположност на всичко, което омразните й родители представлявали. Суран била изгнаница, богиня на пустините, сушата и епидемиите; когато тя се разгневявала, всички жители на Сарамир веднага усещали това на гърба си.

Тейн седеше на бака на речния шлеп със свито сърце, а плавателният съд се поклащаше под него, докато се движеше напред. Беше нисък, тромав кораб, натоварен с руди и минерали от мините в планините Тчами. Грубите викове на моряците звучаха в ушите му, а плебейският им диалект отекваше наоколо. Наоколо прелитаха любопитни птици, взели шлепа за рибарски кораб — те кряскаха възбудено и описваха пируети над главата му, предвкусвайки скорошно угощение. Буксирните въжета проскърцваха, а дървените греди на корабчето пъшкаха; навсякъде около него кипеше живот, само той се чувстваше безжизнен.

Младежът наведе глава към дъските под краката му, които изглеждаха червени на светлината на следобедното слънце, и проследи с поглед шарките на дървесината. Тези линии бяха също като него самия, помисли си той. Те следваха свой собствен, самотен път, понякога се доближаваха до друга линия, ала рядко се докосваха. От време на време биваха поглъщани от някои възли или различни препятствия, но неизбежно се показваха от другата страна — винаги се връщаха към безцелната си, самотна пътека. Кой беше той сред хилядите, милионите; какво право имаше да очаква, че забраненото щастие ще осени именно него? Боговете раздаваха своите дарове и благословии, както те преценяха, и навярно имаше мнозина по-ценни от него. Макар и да беше жрец, пак стоеше по-ниско от тези прости моряци; защото бе влязъл в ордена, за да загърби миналото си, а не от благородство или себеотрицание. Той искаше само да изкупи вината си и да възвърне невинността си. Колко животи, колко саможертви бяха нужни, докато боговете най-накрая се смиляха над него?

Изпитваше съжаление към жреците в храма, които беше оставил, но не беше истински опечален. Той и Джин се бяха върнали в някогашния му дом на разсъмване и завариха ужасен безпорядък. Труповете на жреците бяха разхвърляни навсякъде като разкъсани кукли. Когато ги видя, на Тейн му се стори, че хората, с които бе живял заедно през последните няколко години, са заменени от някакви восъчни скулптури с изцъклени, стъклени очи и сухи усти, от които се подаваха посинелите им езици.

— Търсели са нещо — каза Джин.

— Или някого — добави Тейн.

По мълчанието на девойката прецени, че тя се досеща кого всъщност имаше предвид.

По-късно изнесе телата на жреците от храма и ги положи на тревата. Там произнесе безмълвна молитва към Нокту, която трябваше да запише смъртта им и да уведоми съпруга си Омеча. Каза и една молитва към Еню, докато Джин го чакаше търпеливо, и тъкмо привършваше, когато рязкото поемане на дъх на Джин го предупреди, че нещо не е наред.

Тейн отвори очи и веднага забеляза двете мечки. Бяха застинали на края на полянката, притаили масивните си черно-кафяви туловища в храсталака, и ги дебнеха, без да отделят поглед от тях. Тейн им се поклони и поведе Джин към лодката, която жреците използваха за пътуванията си до близкото селце Бан и обратно.

— Няма ли да ги погребеш? — попита момичето.

— Нашите обичаи не са такива — отвърна младежът. — Горските зверове ще ги изядат. Така плътта им ще върне в кръговрата на природата, а душите им ще отидат в Полята на Омеча.

След това се качиха на шлепа от Бан. По време на шестдневното пътешествие Тейн имаше много време за размишления. Той потърси в себе си извора на мъката, ала не откри нищо. Почувства се объркан от отсъствието му. Неговият дом, всички лица, които толкова добре познаваше, наставниците и приятелите му, дори старият учител Олек бяха загинали в една-едничка нощ. Въпреки това обаче не можеше да се застави да тъгува; всъщност дори чувстваше една гузна възбуда при перспективата да потегли на път. Навярно никога не бе принадлежал истински на това място и едва сега си признаваше това. Вероятно затова не можеше да открие вътрешния покой, който търсеше.

„Еню е отредила друг път за мен, помисли си той. Тя ме спаси от клането и ме изпрати да бродя. Мен, най-незначителният от последователите й.“

Тази мисъл го накара да се почувства странно щастлив.

Слънцето се бе издигнало високо в източната част на небето, когато стигнаха до Аксками, ала пелената от пустинен прах продължаваше да виси над града, обагряйки столицата на Сарамир в зловещо червено. В момента шлепът минаваше покрай разпръснатите колиби на речните номади, чиито наколни хижи и разнебитени пристани бяха отрупали бреговете на Керин. Костеливи, жилести мъже сновяха с лодките си напред назад и като че ли изобщо не обръщаха внимание на минаващия в опасна близост до тях шлеп, който можеше да ги закачи. Жените им седяха пред къщурките, щавеха кожи или плетяха, а в очите им се четеше подозрение или безразличие към чужденците. Единствените хора, на които номадите вярваха, бяха тези от племето им — и можеше да се каже, че останалият свят се отнасяше със същото недоверие към тях, каквото и те изпитваха към него.

Джин се приближи и седна до Тейн, когато колибите се замениха от по-големи постройки, предимно складове и корабостроителници. Тя отметна косата си назад и се загледа във виненочервената вода.

— Мисля, че стремежът ти да откриеш Кайку ту Макаима не е продиктуван единствено от желанието ти да ми помогнеш — каза тя.

Тейн я изгледа с периферното си зрение. Профилът й беше съвършен. Тя наистина беше много красива; и най-любопитното беше, че сякаш ставаше все по-красива с всеки изминал ден. Поне на външен вид изглеждаше прекалено съвършена. Дори и най-хубавото момиче имаше недостатъци — било лунички, било някаква грапавина на устните или различни шарки на ирисите; тези несъвършенства още повече подчертаваха красотата. У Джин обаче нямаше нищо подобно.

Тя го озадачаваше. По време на разговорите им през последните дни той се бе убедил в изключителната й интелигентност и пъргав ум. Тези й качества, в комбинация с външния й вид, просто поставяха света в краката й. Той не можеше да се сети за нещо, което тя не би могла да направи, някаква цел, която не би могла да постигне с лекота, стига само да пожелаеше. Защо тогава бе станала имперски вестоносец? Защо бе избрала опасностите и мръсотията на пътя, вечното движение, липсата на спокойствие? Коя беше тя всъщност?

Жената го гледаше въпросително и той се сети, че очаква отговора му. Не каза нищо. Да си мисли, каквото си иска. Дори той нямаше никаква идея защо следваше маршрута на Кайку; знаеше само, че това бе последното място, където да отиде, след като домът му вече го нямаше.

— Мислиш ли, че ще можем да я открием? — попита накрая младежът.

— Мога да намеря тази Мишани, за която ми спомена, с лекота. Тя е Мишани ту Коли, дъщеря на Баракс Авун. Ако Кайку е при нея, задачата ни става още по-лесна.

Тейн кимна. Надяваше се да не е направил грешка, когато разказа на Джин онова, което знаеше; ала просто нямаше как да постъпи другояче. Те бяха спътници, поне за известно време, а той нямаше никаква представа как да издири някого в такъв голям град като Аксками без чужда помощ. Обаче подозренията му още го измъчваха — особено на фона на очевидните знания, които тя имаше за шин-шините — и това го караше да продължава да се чуди за природата на странната светлина, която бе зърнал в очите й през онази нощ в гората.

— Засега сме в безопасност от тях — беше му казала тя. — Каквато и следа да ги е довела до твоя храм, в момента не могат да ни сторят нищо, защото не могат да ни последват по водата. Навярно ще се досетят накъде сме тръгнали и вероятно ще тръгнат по северния бряг на Керин, ала след като наближим Аксками, няма да посмеят да се приближат по-близо. Градът е владение на хората, където духовете нямат място.

— И ще ни изгубят от поглед, така ли? — бе попитал Тейн.

— Шин-шините са упорити и не оставят плячката си лесно. Дори и да ни проследят, най-вероятно ще се откажат, когато влезем в града. А може и да ни изчакат извън стените му, надявайки се да ни спипат отново, когато си тръгнем.

На Тейн му се искаше да попита как така един имперски вестоносец знае толкова много за духовете и демоните, но после реши, че не му се иска да знае.

Огромната столица се издигаше около тях, а многобройните куполи, кули и храмове ставаха все повече и повече, скупчени от двете страни на Керин. На север земята се издигаше нагоре, покрита с най-различни постройки, докато наклонът не станеше прекалено стръмен за строителство, завършвайки с гигантска, почти отвесна скала, чийто връх бе увенчан с величествената Императорска цитадела. Стените й блестяха в алено-златисто сред просмукания с прах въздух, пронизан от прежурящите слънчеви лъчи. Улиците представляваха истински картини, изпъстрени с искряща белота и ярка зеленина, отрупани с множество колони, фонтани и паркове. Тук се виждаха няколко склада, които сякаш всеки момент щяха да се разпаднат; там галерия, кула с камбанария, библиотека — елегантни творения от камък и дърво, с метални орнаменти около входовете им. В началото на Императорския квартал се издигаше огромна порта, висока арка от камък и злато, която поразяваше с великолепната си украса дори и на помътнелия от прахоляка взор на окото на Нуку.

На юг се намираше знаменитият Речен район, където нямаше никакви улици, а само канали — едновременно приказно и опасно място. Там цареше същият хаос и пищност, както в останалите части на града, само дето тук всичко бе концентрирано на по-малка площ, а сградите имаха необикновена архитектура, скупчили се една върху друга на малки островчета с неправилна форма. Хората, които се разхождаха наоколо, или се возеха в плоскодънни лодки, бяха облечени по такъв екстравагантен и непрактичен начин, че достопочтените представители на обществото веднага биха се изчервили; в Речния район обаче нищо не беше твърде шокиращо.

Тейн гледаше изумен. И преди беше идвал в Аксками, ала престолният град продължаваше да го изпълва със страхопочитание. Неговият свят беше тишината на дивите лесове, където единственият по-силен шум бе гърмежът на пушка. Младежът вече долавяше помитащата стена от звуци, която идваше от града; ломотенето на хиляди гласове, трополенето на каретите, влачещите се манкстуи по улиците. Градът клокочеше от живот и сякаш само чакаше да го погълне в мига, в който напуснеше убежището на шлепа и пристъпеше в ужасяващата врява, която можеше да подлуди човек. Тейн я жадуваше и се боеше от нея.

Същото, помисли си той, можеше да се каже и за неговото бъдеще.

* * *

Кайку коленичи пред огледалото в оскъдно обзаведената стая за гости и се вгледа в отражението си. Лицето, което отвърна на погледа й, сега й изглеждаше непознато, въпреки че червеното на ирисите й отдавна бе избледняло до нормално кафяво. Не беше минало много време, откакто бе научила за състоянието си, ала въпреки това й се струваше, че винаги е било така — цял живот е била странник в собствените си очи.

Отвън се чуваха гласовете на слугите, които се връщаха от погребението. Мишани сигурно беше с тях. Кайку бе сметнала, че едва ли е добра идея да отиде.

Не беше плакала. Нямаше да плаче. „Задръж сълзите си, за да потушат пламъците“, си бе помислила, ала истината беше, че не изпитваше никаква тъга. Бе преминала през толкова много мъка в миналото си и не бе рухнала под тежестта й; вместо това почти бе свикнала с присъствието й. Тя вече нямаше власт над нея. Въпреки всичко усещаше някаква горчивина в гърдите си, малко камъче, образувало се в камерите на сърцето й, подобно на перла под черупките на стрида. Беше й дошло до гуша от скръбта, до гуша от болката. Как можеше изобщо да се довери на някого, когато двадесет жътви на спокойствие и щастие бяха отлетели безвъзвратно от живота й само за един-единствен трагичен ден? Как можеше да разчита отново на нещо? Претеглени срещу тези аргументи, мъката и разкаянието бяха безполезни. Единственото, което й оставаше, беше или да се откаже, или да продължи.

Тя избра второто.

Мишани се бе затворила в себе си като мида след пожара вчера следобед. Пламъците бяха потушени бързо и не причиниха никакви по-сериозни щети на къщата, ала пораженията, които нанесоха на взаимоотношенията им, бяха неизмерими. Някогашната й приятелка се държеше изключително хладно с нея, а на лицето й бе изписана непроницаема гримаса. Въпреки че й говореше, думите й бяха лишени от каквото и да било чувство и на Кайку й се струваше, че Мишани полага огромни усилия, за да разговаря с нея.

— Ти умря, Кайку — беше казала тя предния ден, след като я бе обвинила, че е Различна. — Не е необичайно за Различните да изглеждат напълно нормални с години, докато нещо… не се пробуди. През цялото това време ти си го носила вътре в себе си, обаче не си го съзнавала.

— Откъде знаеш? — попита събеседничката й, копнееща да опровергае домакинята си. — Ти не си жрец; откъде можеш да знаеш, че това вътре в мен не е демон или някакъв зъл дух?

Мишани отвърна поглед от нея.

— Нашите учители са ни казвали много малко неща за Различните. Научиха ни на добри обноски, на изкуството на калиграфията и красноречието; но не и какво точно представляват Различните. Те просто не се вписваха в представата за възпитани и благородни млади дами като нас. Обаче откакто дойдох в двора, успях да науча доста неща, включително и това, че се появяват дори и в най-високопоставените фамилии. — Тя говореше тихо, сякаш се страхуваше някой да не я подслуша; поради липсата на врати в повечето сарамирски къщи, на подслушването се гледаше с изключително лошо око и повтарянето на онова, което някой беше чул, бе равносилно на сквернословие. — Животните в залива Матакса стават все по-уродливи с всяка изминала година. Във всяка мрежа има по няколко рака с по три щипки, риби с повече перки от нормалното, омари без очи.

Гласът й беше напрегнат и си личеше, че тя едва потиска отвращението си. Обстоятелството, че Кайку можеше да долови това, означаваше, че Мишани искаше събеседничката й да разбере как се чувстваше домакинята й. В задния двор се разнасяше глъчката на слугите, които се мъчеха да загасят пожара, предизвикан от нея; скърцане на ведра, плясък на вода, разтревожени викове. Всичко това й се струваше адски далечно.

— Веднъж видях Различно момиче в едно от селата, принадлежащи на баща ми — продължи тя, обърнала гръб на гостенката си. — Беше отвратителна гледка — урод с разтопена кожа и коса, сляпа и саката. Където докоснеше с ръце, поникваха цветя. Дори и върху кожата, Кайку. Дори и върху метал. Заварихме я затворена в една кошара. Като малка беше убила майка си, след като горката жена разрешила на дъщеря си да пипне лицето й. Очите на майката били извадени от корените на цветята и тя се задушила от цветовете им, разцъфнали в устата й. — Мишани замлъкна — личеше си, че не й се иска да продължава, ала го стори. — Никога не съм виждала човек, обладан от демон, но съм виждала със собствените си очи и съм чувала за мнозина Различни; при това съм слушала разкази поне за няколко, предизвикали пожар само с присъствието си в стаята. Една част са изгорели в собствените си пламъци, а останалите са били екзекутирани от Чаросплетниците. Между приносителите на огън има две общи неща. Всички са жени. И всички имат твоите очи, когато пламъците лумнат. Твоите червени очи. — Тя най-накрая погледна събеседничката си в лицето. — Различните са опасни, Кайку. Ти си опасна. Ами ако бях в стаята с теб?

Това беше вчера. Оттогава Мишани я бе оставила сама, отделяйки й минимално внимание, предоставяйки й време да помисли над състоянието си. Момичето се възползва от него.

До нея достигаха риданията на слугините, които се приближаваха към къщата. Йокада, прислужницата, която бе единственият свидетел на състоянието на Кайку, когато беше спасена от горящата стая, бе починала. Разпространиха мълвата, че е оставила горящ мангал в стаята на Кайку. Йокада се бе отровила миналата нощ, самоубивайки се, за да изкупи престъплението си. Кайку се съмняваше, че самоубийството й е било доброволно. Зачуди се дали изобщо слугинчето е знаело, че пие отрова.

Мишани беше станала безмилостна, откакто кракът й бе стъпил за първи път в Императорския двор.

Кайку не хранеше никакви илюзии. Ужасната ситуация, в която бе изпаднала, й позволяваше да види кристално ясно нещата около себе си. Мишани не я защитаваше; тя защитаваше себе си. Репутацията на рода Коли щеше да пострада неимоверно, ако се разбереше, че са приютили една Различна. Нещо по-лошо — единствената наследничка на семейството е била близка приятелка с това скверно създание през цялото си детство и юношество! Така покварата се прехвърляше и върху семейството на Мишани; всички щяха да ги отбягват. Цените на стоките им щяха да паднат и историите за странните риби в залива Матакса отново щяха да започнат да се разпространяват. Самото присъствие на Кайку в дома им бе достатъчно да съсипе рода Коли. Дъщерята на Баракс Коли не можеше да рискува бъбривият език на някоя слугиня да унищожи онова, над което се бяха трудили цели поколения.

Изведнъж Мишани влезе в стаята, без дори да звънне с камбанката. Тя завари Кайку седнала пред огледалото. Гостенката завъртя очи към отражението на новодошлата девойка.

— Слугите ми казаха, че не си яла нищо тази сутрин — рече тя.

— Боях се да не би да открия нещо смъртоносно в храната си — отвърна Кайку; тонът й беше хладен и прекомерно официален, а стилът й на обръщение показваше, че разговаря със свой неприятел.

Мишани не реагира по никакъв начин. Тя изгледа равнодушно очите на Кайку в огледалото, а малкото й, тясно лице бе обрамчено от облак черна коса.

— Не съм такова чудовище, че да наредя да те убият, Кайку, без значение в какво си се превърнала.

— Може би е така — рече събеседничката й. — А може и да си се променила много през последните години. Може би аз никога не съм те познавала истински.

Мишани бе разтревожена от промяната в поведението й. Вместо да се чувства засрамена от това, което е, сега Кайку я обвиняваше за недостатъчното й приятелство и доверие. Вярно, че Кайку винаги е била своенравна и упорита, ала как можеше да е толкова нагла, при положение че бе Различна?

Гостенката се изправи и впери поглед в Мишани. Беше с няколко сантиметра по-висока от нея, ето защо бе навела леко глава.

— Тръгвам си — каза тя. — За това дойде да ме помолиш, нали?

— Не съм имала намерение да те моля за каквото и да било, Кайку — отвърна Мишани. — Казах ти какво успях да разбера за Маската. Най-добре ще е да отидеш във Фо и да потърсиш сама отговорите, които ти трябват. Сигурна съм, че ме разбираш.

— Разбирам много неща — каза по-високата девойка. — Някои не са толкова приятни като други.

Възцари се продължително мълчание.

— Това, че не наредих да те убият, свидетелства за приятелството ми, Кайку. Знаеш каква опасност представляваш за семейството ми. Знаеш, че ако се разкриеш като Различна, ще ни причиниш много неприятности.

— И ще бъда екзекутирана от Чаросплетниците — допълни девойката. — Няма да пропилея живота си така. Той е ценен. Едно време ти също мислеше така.

— Едно време — съгласи се чернокосата девойка. — Ала нещата се промениха.

— Аз не съм се променила, Мишани — дойде отговорът. — Ако се бях разболяла от костна треска, щеше да седиш до рогозката ми и да се грижиш за мен, въпреки опасността да се заразиш. Ако бях нападната от убийци, щеше да ме защитиш и да използваш влиянието на семейството си, за да ме скриеш на сигурно място, въпреки че и твоят живот можеше да се окаже застрашен. Ала ето че с това… с това не можеш да се примириш. Огорчена съм, Мишани. Не съм искала да бъда Различна — как тогава можеш да ме обвиняваш за това?

— Защото виждам каква си сега — отвърна доскорошната й приятелка. — И се отвращавам от теб.

Кайку усети почти физическа болка при тези думи. Нищо повече не можеше да се каже.

— В тази ракла има дрехи — рече чернокосата. — Храна има в кухните. Вземи каквото искаш. В замяна искам следната услуга — тръгни си след залез слънце, за да не те видят.

Кайку вдигна гордо брадичка.

— Не моля за никакви услуги от теб, нито пък ще изпълнявам желанията ти. Искам само онова, което си е мое — Маската на баща ми, дрехите и вързопа, с които дойдох. Ще си тръгна веднага щом ги получа.

— Както искаш — отвърна й Мишани. Тя замлъкна, сякаш искаше да каже още нещо, ала моментът отмина и девойката излезе от стаята.

* * *

Кайку излезе смело от предната врата, след като слугите й донесоха нещата. Баракс Авун — бащата на Мишани — не беше вкъщи, ето защо й бе спестена дилемата да му благодари за гостоприемството и да му каже довиждане, или да си замине тихомълком. Усещаше любопитните погледи на слугите върху себе си, докато си тръгваше. Гледката на приятелката на тяхната благородна господарка, която си заминава с панталони и ботуши — пътнически дрехи — бе доста необичайна. Навярно някои от тях я обвиняваха за самоубийството на Йокада. Изобщо не я беше грижа. Те не знаеха нищо за нейните проблеми. Бяха само слуги.

„Аз имам цел, помисли си тя. Зная къде ще отида. На остров Фо. Там ще разбера кои са онези, които избиха семейството ми.“

Следобедът беше нетърпимо горещ — слънцето бе успяло да се изкачи високо над червения прах на Суранануи — и блестеше толкова ярко, че момичето трябваше да присвива очи. Улиците на Императорския квартал бяха чисти, широки и красиви както винаги. Тя имаше малко пари в торбата си. Първата й цел щяха да бъдат доковете. Не й се искаше да мисли за Мишани, нито пък за това какво се бе случило с нея, докато не се озовеше далеч от това място. Нямаше да се обръща назад.

Тя напусна имението на рода Коли, свърна зад ъгъла по една тясна странична уличка, закътана под прохладната сянка на редица големи дървета, и едва не се блъсна в Тейн, който идваше от другата страна, а до него вървеше някаква непозната жена.

За миг и двамата бяха вцепенени от изненада, после Кайку възвърна гласа си.

— Тейн — каза тя накрая, — благоден. Късметът на Шинту, а? — Последното беше фраза, изразяваща учудване при необичайни съвпадения като неочакваната им среща.

— Не късмет — отвърна той. — Ние те търсехме. Това е Джин, имперски вестоносец.

Кайку се обърна към жената, която вървеше до послушника, и лицето й пребледня. Приятното чуруликане на птиците по дърветата изведнъж заглъхна и девойката си помисли, че всеки, който минаваше по главната улица в този момент, можеше да ги види.

— Нещо не е наред ли? — попита Тейн, слагайки загрижено ръка на рамото й. — Да не си болна?

Съзнанието на Кайку продължаваше да отрича с всички сили, въпреки че сетивата й я засипваха с очевидни доказателства. Съвсем малка разлика в костната структура… в линията на косата… устните… кожата… ала нищичко от това нямаше значение. Достатъчно беше да погледне очите и веднага я разпозна. Колкото и да изглеждаше невъзможно, я разпозна.

— Не е болна — каза Джин, сграбчи момичето за предната част на ризата и я притегли към себе си, докато не се оказаха лице в лице, а носовете им почти се докоснаха. Тейн беше твърде смаян, за да се намеси. — Познаваш ме, нали, Кайку?

Девойката кимна, внезапно ужасена.

— Асара — промълви тя.

— Асара — потвърди жената и момичето изведнъж усети острия допир на нож до корема си.