Арсений Тарковски
Само бъдещето

Създаден сам да бъда като стая

в хотел — с едно легло, с един прозорец,

с една работна маса, — аз живеех

и постепенно моята душа

привикна с тялото ми. През прозореца

понякога погледне тя, полегне

в постелята, до масата приседне —

и скърца пак безхитростно перото.

 

А зад прозореца вървяха хора,

коли гърмяха и шумеше дъжд,

пищяха милиционерски свирки,

със слънцето настъпваше денят

и със звездите идваше нощта,

ту облачно, ту чисто бе небето.

 

Града обикнах като пришелец,

с щастливи впечатления бях пълен

и новото за новостта обичах,

а всекидневното — за всеки ден.

Понеже е четириизмерен този свят,

по мярка бе ми бъдещето само.

 

Но свърши самотата ми. Тъй стана,

че в стаята ми се нанесе друг —

съквартирант. И новата душа

започна да се размножава, както

върху стъкло предметно — хромозом.

Измъчвах се от свойта теснота,

макар че се разраствах като град,

с квартали нови натежавах.

                                        Аз

прехвърлих през реката мост.

                                        Не ми

достигаха работници. С цимента

прах вдигахме и с тухлите бумтяхме,

и кожата хълмиста на земята

с булдозери до костите одрахме.

 

Хвала на онзи, който се раздава!

Хвала на теб, мой бит, лишен от бит!

Хвала на теб, благословен мой тензор!

Хвала на теб, език от друго време!

Да мине век — не ще го разберем,

пред него съм от „Словото за похода“,

лежа си — от татарите сразен:

безброй сме ние край река Каяла,

в тревата копие стърчи,

                                на него

орел перата си столетни чисти.