Арсений Тарковски
Нощен дъжд

Тогава от небе оловно

се сипеше дъждът край мен.

Със теб се срещнахме съдбовно

във мрачния дъждовен ден.

 

Мъждукаха фенери странно

и техните дъги в нощта

ти известиха твърде рано,

че приближава любовта;

 

че лятото е отлетяло

в тревожно-светлия живот

и колкото да си живяла,

пак те примамва тоя свод.

 

И сълзи от дъжда среднощен

по твоето лице трептят,

не предполагах още

какви безумства предстоят.

 

Далечния ти глас дочувам,

но как да си помогнем, как?…

И както някога лудува дъждът

сред падналия мрак.