Робърт Сампсън
Тайни престъпления

Вятърът сега духаше по-силно. Той блъскаше назад сивата лодка и разкъсваше дебелата метър мъгла, която покриваше повърхността на Реката като скреж върху някакъв тъмен сладкиш.

Пинкертън се сви още по-надолу в лодката. Той възмутено се взря в нощното небе на Речния свят. То блестеше над него, изобилстващо със звезди, осеяни с ярко ябълково-зелени, алени, топазени и студено-сини светлини.

Мрачно си мислеше, че дори и нощта на този проклет свят е сбъркана. Тя бе светла, твърде светла, небето твърде ярко. Сега той се намираше срещу територията на Ню Рим, място на шпиониращи очи. Охранявано. Опасна територия за сам човек, който пристига след залеза.

Той хвърли бърз поглед през рамо към западния бряг. На това разстояние от брега, тази чест от тялото му, видима над мъглата щеше да изглежда като плаващ дънер. За още няколко минути той нямаше да бъде забелязан. Но скоро трябваше да се представи. Скоро щеше да се покаже каменното пристанище, където можеше да му бъде позволено да акостира.

Отвъд това пристанище, простирайки се надолу по Реката, неизвестно докъде се простираха градините на Тиберий. Градини, запечатани и тайни, както го бяха предупредили датчаните, прелестни с подредената си, строга красота. И смъртоносни за неканения посетител.

По време на тази последна среща с Канут IV, близо стотина километра нагоре беше предупредил да не проявява интерес към градините. Заради собствената си безопасност, той трябваше да пристигне открито на пристанището с пляскащи весла, с видима лодка, давайки знак на укрилите се стражи.

Това бе единствения практичен начин да се стигне до Ню Рим. Да пристигнеш открито. Не че щяха да го оценяват по лице, без значение колко откровено изглеждаше то. Те предизвикваха и подозираха всекиго. Добра военна доктрина, но неудобна гражданска политика. Той нямаше да намери нито един, който да не беше подозрителен в Ню Рим на Тиберий, Юлий, Цезар, Аугуст.

Покрай лицето му лъхна студен въздух, изстудявайки челото му, където косата вече бе изчезнала. Като остави веслата за малко, той потрепери и уви по-плътно с шала широките си рамене.

Навярно половин километър по-напред той зърна мимолетна, бледа светлина отсреща на черния Речен бряг. След още няколко минути път, той можа да види каменния пристан, тъжно както му бяха разказали датчаните. На известно разстояние зад пристана клечаха бамбукови хижи, неразличими на смътната светлина. Не видя никакви стражи. Но те бяха там.

Той се изхрачи и хвана веслата. Лодката се извъртя под ъгъл, през течението в посока към тъмния бряг. Неясното туловище на един граалов камък се плъзна покрай него. Гърлото му се сви от вълнение, от същата извънмерна радост, която бе изпитал, когато пътуваше дегизиран из конфедерацията преди толкова много време, надушвайки бунтовнически тайни за генерал МакКлелън.

Най-накрая пристанът се издигна над него, бледнеещ на фона на черната вода. Той отпусна веслата. Малката лодка остърга камъка. Когато това стана, от нощта се материализираха три фигури. Оттам, където преди никой не стоеше. Те се запътиха към него. Небесната светлина очерта контурите на шлемовете им. Нищо друго освен Римски легионери. Кръгли щитове закриваха левите им ръце. Къси копия, прочутите римски пилуми бяха насочени, готови за бой.

Това беше, мислеше той, като да бъдеш нападнат от илюстрация в книга.

Пинкертън извика високо и уверено на есперанто, универсалния език на Реката:

— Добър вечер. Мога ли да остана тук за през нощта?

Стражите рязко спряха на тази част от пристана, която беше на земята. Един от тях се провикна нетърпеливо:

— Махай се оттук. Бързо! Бързо, човече!

Пинкертън завърза въжетата около коловете:

— Идвам.

Преднамерено премествайки се, той прехвърли торбата на пристана.

— В името на топките на Юпитер — изръмжа един от стражите, — измитайте се от тази лодка!

Той се затича към Пинкертън, с изнесено напред дясно рамо, като че ли да предотврати възможен удар. Силни пръсти сграбчиха ръката на Пинкертън. Той бе прехвърлен на пристана и повлечен към брега. Друг от стражите помете чантата на Пинкертън и огледа пристана. Напрегнатото му лице се взираше в замъглената вода.

Те се потопиха във водата и се придвижиха няколко ярда нагоре по тревистия склон. Като пусна ръката на Пинкертън, пазачът се извъртя за да проучи Реката. Дъхът излиташе от устата му. Той прокара ръка през лицето си.

— Драконова риба — обясни той. — Реката гъмжи от тях. Дължиш живота си на това, че се приближи към брега по това време на нощта. Те изпълзяват на брега за да те разкъсат.

— Риба-дракон! — Мислеше си Пинкертън. Той добре ги познаваше. Познанието го накара да изтръпне. Драконовите риби стигаха до невероятни размери и кръвожадност. Обикновено — не винаги — те търсеха отпадъци. Но също така нападаха. Преди около две седмици, той беше видял една да пръска пяна на слънчевата светлина, с огромната си уста бездънна като тунел и осеяна с мръсни бели зъби. Тази риба беше отнесла цялата предна част на една малка. лодка — и двамата, които седяха в нея.

Той въздъхна слабо.

— Драконова риба — каза той. И се изплю.

— Защо драконите са толкова нагъсто тук?

— Кой знае. Нека сега да поогледаме теб.

Ръцете им бързо пробягнаха по тялото му, проверявайки за оръжие.

— Има само нож — каза водачът им. — Ще ти го взема за малко. Да тръгваме тогава.

Те го заградиха, блъскайки го с равнодушен професионализъм. По един от двете му страни, един отзад, големи мъже, яки и мощни, страховито въоръжени.

— Всичките ли посетители ескортирате така — попита Пинкертън.

Стражата от дясно се ухили.

— Трябва да видиш Богинята. Тя решава дали си посетител, или не.

— Или храна за драконовата риба или не — промърмори стражата отляво. Той изглежда се забавляваше.

— Каква богиня? — попита Пинкертън. — Мислех, че Тиберий управлява тук.

— Когато е тук, управлява — отвърна стражата. — Просто благодари на домашните си богове, че не е тук тази вечер. Можеше да получиш повече правосъдие, отколкото би желал.

След тази входяща забележка, те продължиха към селището по трева, която пружинираше под краката им, като че ли беше от някакви струни. Когато наближиха скупчените колиби, Пинкертън надуши киселата миризма на изсушаваща се рибена кожа. Някъде навътре в тъмното някой увиваше, сякаш от някакво неизразимо страдание.

„Голямо селище“, си помисли Пинкертън, докато се провираха между сградите. Вероятно само на това място живееха четири-петстотин души. А навярно имаше още повече от другата страна на грааловия камък.

„Не“ — мислеше той — „Не. Твърде рано за преценки“. Горчивината на стар срам изплува в него. Като офицер от разузнаването на МакКлелън на Полуострова, той бе оценил армията на Лий на двеста хиляди войници. Най-тежкия провал в кариерата му. Един от двата най-тежки.

Но той най-много съжаляваше за втория си неуспех.

Спомените сковаха лицето му. „Да, Дингъс“ — мислеше си той, „ние сгрешихме с теб, ти, нагъл крадец и убиец. Другите те наричаха Джеси Джеймс или Робин Худ или Бог знае още какви щуротии. За Пинкертонови ти беше Дингъс, нашият срамен провал. Ние щяхме да те имаме накрая, стягахме примката.“ Само че Бобфорд стреля пръв. Изпращайки Дингъс там, където Пинкертонови не можеха да го последват.

Провал.

Той се отърси с усилие от тези спомени. Чакай и наблюдавай, вярвай само на очите си. Бъди търпелив. Скептичен. На полуострова той вярваше на донесенията на дезертьори, шпиони, роби. И двадесет години след войната за Съюза, бившите членове на Конфедерациите все още му се присмиваха, подиграваха се с репутацията му.

Сигурно преценките му не бяха чак толкова неверни. Така беше. Зад колибите просветна слаба светлина, хвърляйки бледи, жълти отблясъци върху бамбуковите стени. Стражите го поведоха към едно широко място, ярко осветено. На около двадесет метра се издигаше широка бамбукова постройка, облицована с дървени плоскости, сложно гравирани и оцветени в розово, синьо и зелено.

Лампи с рибено масло ярко горяха пред една масивна врата, над която в черно и червено беше изрисувана някаква египетска фигура, държаща жезъл.

На вратата стояха изправени четирима стражи с шлемове. Те държаха копия с наточени кремъчни остриета.

По продължение на сградата се мержелееха неясните фигури на други стражи.

Един офицер изникна от сенките за да се уговори със стражите. Един от тях отвори голямата врата, като отвътре се понесе неочакван мирис на сандалово дърво, който се изгуби навътре.

Те почакаха мълчаливо близо петнадесет минути. През това време стражите на вратата не се помръдваха, нито пък погледнаха към Пинкертън. Но той се съмняваше, че можеше да направи и пет крачки, преди да намери смъртта върху кремъчните остриета. Докато стоеше, изучавайки изрисуваната врата, между колибите зад него се понесе някаква нежна оплакваческа песен. Пинкертън внимателно се огледа.

— Какво е това? — запита той най-близкия страж.

За момент си помисли, че стражът ще пренебрегне въпроса му. Тогава очите на мъжа се извърнаха настрани. С полуотворена уста, той промърмори:

— Една от вдовиците на Тиберий.

— Вдовици?

— Млъкнете, вие там? — сопна се офицерът.

Последва послушно мълчание. Зад тях далечното жалеене се чу по-ясно, звънтейки като струна на вятъра.

Най-накрая вратата се отвори. Един страж им направи знак да влизат. Те минаха през малка, слабо осветена стая и надолу през един широк коридор, постлан с шарени килими и тъкани тръстикови рогозки. Въздухът тежеше от парфюми. Накрая на коридора, офицерът се спря за да изломоти нещо на език, който Пинкертън не можа да разпознае. Неочаквано от завесите на стената се показа гола женска ръка и дръпна настрани завесата. Топла жълта светлина нахлу в залата.

Пинкертън бе въведен в светла стая, тежко напарфюмирана, драпирана с цветни завеси и обитавана, доколкото можеше да види, само от жени.

Пред него, изправена на стола, седеше жена, забулена в някакви одежди. Клепачите и бяха оцветени в синьо и очите и изглеждаха огромни между черните дъги.

Под пищно подредената и тъмна коса лицето и бе нежно и издължено, с прав нос, малко остър и бледа напудрена кожа.

Тя вдигна ръката си с малки пръсти:

— Ела напред, нощни моряко. Гласът и беше леко безличен.

В очите на Пинкертън избухна бяла светлина. Ударът го отнесе напред. Той падна, знаейки само, че беше ударен по врата и че не трябва да загуби съзнание.

След време, което не можеше да определи, чернилката, която му пречеше да вижда, избледня. Намери се приседнал на ръце и колене с чувство на гадене в устата.

Зад него гласът на офицера изръмжа:

— Коленичи пред Богинята.

Той премигна за да фокусира очите си и изрече гърлено:

— В моята страна не коленичим.

— Странна страна — каза тя. — Можеш да ме погледнеш и да кажеш името си.

Полюшвайки се назад на бедрата си, той вдигна глава през болката и я погледна в лицето. Устните и горяха яркочервени на фона на бледата и кожа. Тя изглеждаше като гримирано дете. Но в гласа и звънтеше студеното желязо на властта, а очите и, интелигентни и безпристрастни, излъчваха тъмна зрялост. Той каза с прецизен, студен глас:

— Казвам се Алън Пинкертън. Основател на Националната детективска агенция Пинкертън в Чикаго, Илинойс, Съединените Американски Щати.

(Алън Пинкертън, роден в Глазгоу, Шотландия през 1819 г., син на полицейски сержант. Емигрирал в Щатите през 1847 г. със съпругата си. На него повече му допада да изисква спазването на закона, отколкото професията му на бъчвар. Той става заместник шериф, после е назначен като старши детектив на новите полицейски сили в Чикаго. Но амбицията го терзае. През 1850 подава оставката си, за да организира своя собствена частна детективска агенция с двамата си сина.)

— Детективска агенция — каза младата жена. — Не знам какво означава.

— Това е организация за защита срещу престъпленията. Да издирваш престъпници. Един детектив изважда наяве скритите престъпления и ги предоставя за наказване.

Някакво слабо чувство пробягна под бледата маска.

— Тайни престъпления — промърмори тя. — Хубава фраза, мистър Пинкертън, детективе. И вие винаги сте успявали тези тайни престъпления да бъдат наказани? Никога ли не са се проваляли усилията ви?

— Имахме успехи — каза той рязко. — Дори изключителни успехи. Но съвършенството може да се намери само на Небето, не сред земните дела.

— Или сред делата на богините. — Тя се засмя, блестящ, бял звук.

— Дори богините имат неуспехи, понякога. Както аз не успях, признавам, да открия защо един самотен мъж идва през нощта, преминал през ужасите на Реката за да търси нашето гостоприемство.

Когато лъжеш, трябва да казваш колкото се може повече от истината. Така че той веднага отговори:

— Последвах съвета на датчаните нагоре по течението. Те ме предупредиха за търсачи на роби за граалите на далечния бряг. Казаха, че ще бъде по-безопасно да пътувам през нощта, да поискам подслон в Ню Рим.

Всяка дума бе вярна. Но не беше цялата истина.

— Ние сме се срещали и преди с търсачите на роби за граалите — му каза момичето.

— Те разбират само от меча. Но какво разбират датчаните? Говори се, че техният цар Канут е светец. Забелязала съм, че светците винаги са неудобни съседи. Блясъкът на духовното им царство води до омаловажаване на грижите за временното им владение.

Пинкертън поклати глава.

— Не знам нищо за това. На мен ми изглеждаха доста земни.

Тя не бе красива но изключително женствена. Изобилната мекота на женствеността и се излъчваше около него, като че ли го докосваше топъл вятър. Междувременно той виждаше как тя го преценява от близо и, че нейното проучване беше спокойно, студено.

Богинята се усмихна.

— Не разбирам много неща около теб. Осветление. Не си ли си намерил женска компания, ами пътуваш сам?

— Преследвам хората си — каза той. — Когато се събудих — или бях възкресен — както и да се нарича това, което ми се случи, аз открих, че се намирам не на Небето, както се надявах, или в Ада, от който се страхувах. Няма нищо, толкова неразбираемо.

Той спря, знаейки, че когато хората обясняват твърде много, често попадат в клопката на собствените си думи. Но да бъдеш сдържан и необщителен на това място бе по-опасно. Той каза бавно:

— Събудих се сред непознати. Те бяха приятелски настроени хора без някаква определена цел. Бяха лишени от амбиции и енергия. Те боготворяха тоягите.

А и жена ми я нямаше, както разбирате. Синовете ми ги нямаше. Професията ми, изгубена. В неизвестна страна. Не съм готов да се откажа от семейство, професия и страна.

Така че съм по следите им.

А също и по следите на Дингъс, прошепна някаква част от съзнанието му. Един ден ще намеря Дингъс от този ден ще изтрия провала си веднъж завинаги.

Той откри, че Богинята се отнасяше към него със забавна толерантност, която го раздразни.

Тя каза:

— Мъдри хора казват, че по Реката живеят повече хора, отколкото песъчинките в пустините на Египет — бавно поклати тя глава в мрачно веселие. — Подозирам, че за тези необятни неща никой от нас не може да претендира за знание. Знам само, че Ка отново се е завърнал във всеки от нас. Още веднъж свещеното слънце сгрява кръвта ни. Отново прегръщаме живота. Това не е ли достатъчно, детективе Пинкертън, че животът се разгръща още веднъж пред теб?

— Не е достатъчно — отвърна живо той. — Твърде много неща не съм довършил.

— Смъртта може да отмени всички предишни задължения — каза тя. Той почувства, че бе поучаван от някаква нереална кукла. — В ръцете ти е предаден нов живот, свеж и нов. Прави с него каквото поискаш.

— Задълженията — каза той с очи, заковани върху алената извивка на устните й — никога не се отменят. Ние сме длъжни да завършим това, което не сме успели.

Тясната и ръка направи някакъв жест, който му се стори да изразява забавно презрение.

— Страхувам се, философиите ни никога няма да съвпаднат — таза тя, отправяйки му призрачна усмивка.

Под ефирната тъкан на дрехата и се подаваше меката изпъкналост на гърдите и. Той отклони поглед. Въпреки мекотата и, парфюмите и ослепителния грим, неприличните и дрехи, отчужденото и отношение, надменния смях, го облъхнаха като отровен дим.

Тя махна с присвит пръст. Едрият офицер излезе иззад гърба на Пинкертън и застана до стола и.

— Марио — каза тя. — Дай на нашия изморен търсач една колиба за през нощта.

Тя не погледна директно към Пинкертън. Той почувства, как очите и светят от деликатна подигравка, като да беше почувствала погледа му върху гърдите си.

— Дай му привилегията на грааловия камък — допълни тя като се наведе напред, за да прошепне някакви недоловими думи, на глас тя отбеляза:

— Вероятно ние двамата отново ще говорим, ако се чувствам разположена.

Пинкертън се изправи с мъка на крака и бе изведен от стаята. Когато преминаваха през завесите, той погледна назад и видя как малкото и тяло, изящно в белите дрехи, изчезва от погледа му между жените в стаята.

За негово учудване, той почувства внезапна мимолетна топлота към нея, като че ли тя беше някое красиво дете, нуждаещо се от грижите му. После неприязънта отново се върна. Беше срамно — си мислеше той разярено, — че тялото му реагираше на това палаво дете. Сатаната постоянно си играе с мъжете. Победи адското изкушение с дисциплина и отричане.

Веднъж излязъл от сградата, той вдъхна дълбоко, прочиствайки дробовете си от парфюмирания и въздух. Стражите го погледнаха любопитно. Марио го тупна по рамото с голямата си лапа.

— Имаме си почетен гост, момчета — отбеляза той доволно. — Ще го заведа до Колибата на знатните Флавий, ти обходи района назад към Реката. Богинята очаква от теб да свършиш нощния си патрул за славата на Ню Рим. И също заради собствената си скъпоценна кожа.

Като се обърна, той плесна силно Пинкертън по гърба.

— Е, мой почетни приятелю, ти просто идваш с мен. Те се придвижиха от осветеното място в поредица от коридорчета, виещи се между неосветените колиби. Още веднъж той чу високото тъжно увиване. За известно време, те вървяха без да разговарят, като Марио енергично крачеше по маршрут, който, както Пинкертън изведнъж осъзна, не водеше в никаква посока и те само се въртяха в кръг.

Обзе го мрачно предчувствие. Богинята беше говорила недоловимо на стража. Умът му се впусна в различните възможности. Забавянето предполагаше, че имат нужда от време за подготовка, която със сигурност се отнасяше за него. Но ако те желаеха смъртта му, помисли си той прагматично, досега щеше вече да е убит. На практика беше техен затворник.

Освен ако не играеха на котка и мишка, възнамерявайки да го нападнат без предупреждение за да изтръгнат признание от него.

Това беше възможно. Той погледна към широките рамене на мъжа, който крачеше пред него и усети как кръвта нахлу в бузите и челото му. Изпита замайваща нужда да действа.

Марио като че ли бе чул мислите му.

— Ти си късметлия. Излезе невредим от този разпит — изкикоти се той. — Ти си нещо повече от другите. Богинята трябва да е харесала външността ти.

Пинкертън си пое дълбоко дъх.

— Мислех, че Тиберий управлява Ню Рим. Коя е тя? — Той по-скоро усети, отколкото видя удивлението на Марио. После големият мъж избухна в смях:

— Клеопатра.

— Господи боже — каза Пинкертън. — Това дете?

— Тя е. Клеопатра. Клеопатра VII, Филаделф, Филопатор и Филопатрис.^[1]

(дъщеря на Птоломей, т.нар. Филаделф, Филопатор (обичащ баща си).)

Същата, която си играеше с Цезар и Марк Антоний. В името на корема на Марс, чудя се защо. Тя не е чак толкова богата. Но може да сътвори облаци на небето. Може би за това Юлий я е харесал.

— Но каква е тя на Тиберий? Царица? Съпруга?

— Не му е съпруга, не и тя. Съвместно управление с Тиберий, ако може така да се каже. Тиберий е като на тръни край нея. Затова не се навърта много тук.

— Това е много странно.

— Тя управлява. Той си почива — от устата му излязоха някакви резки звукове, твърде студени за да бъдат смях. — В мястото си за почивка. Но ти не искаш да знаеш нищо за Тиберий и как си почива той.

Очевидно бяха вървели доста дълго. Марио се спря пред една малка бамбукова колиба с покрив от тежки треви, които висяха надолу като неподстригана коса.

Той каза на Пинкертън:

— Ето колибата ти по милостта на Богинята, която можеше да те хвърли на драконовата риба, толкова лесно, колкото и да те изпрати да спиш във всичките тези удобства. Ще изпрати някого да те съпроводи сутринта до грааловия камък.

— Бих искал да си взема обратно ножа.

— Търпение. Не можем да ти позволим да се порежеш докато си наш гост.

Марио си тръгна. Пинкертън постоя за малко на прага на колибата, дишайки нощния влажен въздух. Дрехите му още пазеха аромата на сандаловото и дърво.

Тези малоумни датчани не бяха споменали Клеопатра. Това бе немарлива, небрежна работа, която му оставяше гадното чувство, че бяха пропуснали да му обяснят и други важни факти. За един жесток момент той си представи, че върви сляпо през висока трева, гъмжаща от отровни змии.

Ако беше разбрал тяхната некомпетентност щеше да откаже възложената му от Канут задача, колкото и проста да беше.

Той направи преднамерен жест на раздразнение. Ако можеше да претършува тайните на конфедерацията, със сигурност щеше да прецени и силата на Ню Рим. Нищо по-лесно от това.

Той нетърпеливо се обърна и влезе в колибата.

Вътре, една малка лампа с рибено масло хвърляше бледа светлина върху бамбукова маса, на която имаше поднос с плодове и студено месо. До стената стоеше едно легло на което беше захвърлена торбата с личните му вещи. До леглото имаше бамбуков стол. Сърцето му подскочи. Той пристъпи.

— Чаках те — прошепна фигурата. — Богинята желае да ти възложи едно поръчение.

Той застана безмълвно за момент. Изражението му не бе на изненадан човек, на някой който приспособява мислите си. Той направи рязък жест към стола.

— Добре дошла, Богиньо! — каза той. Моля седни. Тази обстановка не е достатъчно величествена за твоя ранг. Но, както разбираш, аз съм само гост тук.

Той излезе напред на светлината, развявайки сивата си роба.

— Разкрита съм — каза доволно Клеопатра.

С едно движение, грациозно като димните спирали тя отново седна. Тя бе много напарфюмирана, огромните и очи блестяха.

— Колко умно — извика тя. — Ти веднага ме позна. Седни. — Тя му се усмихна, този път вече не така подигравателно. — Можем да пропуснем такава досадна формалност като колениченето. Това е въпрос на официалния протокол, който настояваме да се спазва на това място, за да учим нашите поданици на почит и благоговение.

Той седна зарадван. На тази несигурна светлина лицето и, оцветено в ярки цветове, изглеждаше като лицето на дете, което обича да се закача и да дразни другите.

Тя каза:

— Тази вечер, когато описа необичайната се професия, аз се изпълних с интерес. И тъй като сега ти демонстрира умението си, признавам си, че ти се възхищавам. Ти улавяш истината от сенките.

— Много си благосклонна.

— В Ню Рим — му каза тя — една самотна жена се нуждае от много приятели въпреки благородното потекло и силата си. По същия начин, един чужденец в Ню Рим може добре да се възползва от благодарността на високопоставено лице. Като имаме предвид тези взаимозависими обстоятелства, аз се надявам, че ще се съгласиш да станеш мой приятел.

Той веднага проумя, че тя бе решила да го използва като част от някакъв таен заговор. Пристигането му в колибата беше забавено, за да може тя да влезе първа. Тежкия парфюм, разнасящ се около нея трябваше да му помогне лесно да я разпознае. Да и позволи да го похвали, да го обезоръжи и да го накара да и служи.

Навеждайки се напред, тя изложи лицето си на бледата светлина от лампата.

— Не можеш да си представиш колко спешно твоят приятел се нуждае от уменията ти. Ти дълго време си разкривал тайни престъпления. Нали така?

— Това е работата на детектива.

— Тогава сигурно Изида те е довела при нас. Както ще видиш на това място, ние създаваме нов град, посветен на чистотата на слънцето. Слънцето, защото повечето от нас тук са египтяни, подпрени на силното оръжие на неколцина римляни.

— Заедно ние ще издигнем един град по-необикновен от Мемфис Александрийски, по-прочут от самия Рим. На тази цел сме посветили новия си живот. И все пак от самото начало на благородното ни дело, срещу нас се изправиха тайни злодеяния. Отвратителни престъпления, както ми нашепва сърцето. Ти чу плача на жените през нощта, нали?

— Да.

— Ако мъжете можеха да жалеят както жените, ти щеше да чуеш и техните гласове. Жените жалеят, защото съпрузите им вече ги няма. Мъжете вероятно също оплакват съпругите си. Кой може да каже? Мъж и жена се изгубват в нощта. Те не се връщат.

Той внимателно каза:

— Може да са се преселили някъде другаде.

— И да оставят семейство и покъщнина. Не мисля.

Той се замисли.

— Границите ви са добре охранявани, нали?

— Всяка страна трябва да запази границите си от злодействата на съседите си. Стражите докладват, че никой не е преминавал.

— Тогава е съвсем просто, ако ме разбираш. Може да е или едното или другото. Или стражите са били подкупени или изчезналите хора са все още в Ню Рим.

— Не е толкова просто, детектив Пинкертън.

Тя сведе очи, събра колене, стисна побелели ръце в скута си, преструвайки се на объркана и уплашена жена. Той я наблюдаваше с възхищение. Беше забележително представление.

Тя прошепна:

— Разбираш ли, те всички бяха мои сподвижници. Мои приятели. Всеки от тях получи лична покана да посети Градините на Цезар.

Лицето му остана безизразно.

— Градини?

— Градините на Тиберий. Те се простират на юг, недалече от мястото, където акостира. Там Императорът построи вила и частно езеро. Там той живее в самоналожено изгнание. Няколко стражи от Претория защитават правото му на личен живот.

— Той трудно би управлявал оттам.

— Той управлява чрез меморандуми — каза тя. — Може да си сигурен, че получавам достатъчно от тях.

Широко отворените и очи се спряха на него.

— Ти трябва да разбереш. Тиберий е изкусен управник. Той притежава семейния ген да се оправя с политическата реалност.

Тя го чакаше да заговори. Най-накрая той запита:

— И какво друго!

— Също така — каза тя, придавайки на думите си известна плахост, — той е преследван от моменти на помрачение. Съзнанието му вероятно се замъглява, ако може да се каже като моменти на ярост. Те идват, когато си поискат и после отминават. Както буря преобръща небето.

— Ти предусещаш, че може да ги е убил?

— Кой знае. Кой знае. Виждаш колко е трудно, приятелю детективе. Като съуправител, аз трябва да знам. Предчувствам, че не може да е убил тези хора в лудостта си. Но аз трябва да съм сигурна. В името на Ню Рим, аз трябва да науча това.

Той се отдалечи от нея, притваряйки очи. Той се почувства победен от нейната женственост, от ума и, от нежната молба в гласа и.

Тя каза:

— Изглеждаш ми някак обиден. Сгреших ли като се посъветвах с теб?

Бързината на нейните възприятия го лишаваше от твърдостта му. Той поклати глава:

— Опитвам се да разбера какво желаеш.

— Тази вечер той е поканил някои от тези, на които се възхищавам и имам доверие да вечерят с него в Градините. Ако те усещат опасността, какво могат да сторят? Кой може да отхвърли покана от Императора? Желая да отидеш в Градините и незабележимо да наблюдаваш. Да видиш, ако се налага, тайните престъпления на Императора. Или не, ако няма такива. Можеш ли да сториш това като приятел за приятел?

— Каза, че ще има стражи.

— Марио е офицер на преторианците, въпреки че е назначен за командир на моите верни египетски войници. Той ще те заведе в Градините. Никой няма да те забележи.

— И кога ще се върна?

— Утре вечер ще получа рапорта ти в тази стая.

Когато той не отговори веднага, тя нежно добави:

— Има хора, които смятат, че си шпионин на датчаните, изпратен от самия Канут да разкриеш нашите тайни. Когато се завърнеш, колко ще ми е приятно да разоблича тези клеветници.

Нямаше нужда от тази завоалирана заплаха, си мислеше той. Най-накрая той трябваше да се съгласи да и помогне. Какъв друг избор имаше?

Той закрепи една усмивка и се протегна да докосне топлината на ръката и. Това щеше да бъде нещо, за което да разказва по-късно — че е докоснал Клеопатра.

— Глупаците виждат навсякъде шпиони — каза той. — Мога да направя това за теб. Кога ще дойде Марио?

— След час. Хапни нещо и си почини. Съжалявам, че нощта ти ще бъде дълга.

— Детективът е свикнал на това — каза той и я изпрати до вратата.

След като тя се разтопи в нощта, той се върна на масата и започна да се храни. Колкото и да я ненавиждаше, той изпитваше само възхищение към уменията и. Колко ефективно действаше тя.

А сега той имаше един час да разбере какво означава всичко това. Тридесетте години в детективския бизнес му бяха дали непогрешимото чувство кога клиентът лъжеше. А тя бе излъгала. Да, Господи, особено към края, една лъжа подир друга.

Каквато и да беше причината да го забърка, почти сигурно това нямаше нищо общо с тайните престъпления на Тиберий.

Когато свърши с храненето, той изтърси чантата си на леглото. От това, което изглеждаше като удебелен шев по дъното, той измъкна тясна прашка с дървен чатал, дълга около двадесет сантиметра. Изработена от кожа на драконова риба и увързани с парцали плат, тя съдържаше издутина, здраво опакована в пясък.

Той внимателно я прегледа, намръщвайки се при износения и и изхабен вид. Един беден заместител на каишка и тъкана кожа. Но вършеше работа. Той доволно се плесна по дланта със прашката. Нейната тежест му вдъхваше сигурност. Да си има нещо в резерва, докато се скита през нощта.

Като мушна оръжието в колана си, под свободната риза, той се изтегна на леглото и затвори очи.

След по-малко от час, откъм вратата се чу тихо почукване. Той стана, като се прозяваше и търкаше очи, и проклинаше гадния вкус в устата си. С тежки стъпки излезе от колибата. Марио го чакаше, завит в тежко наметало. Без да проговори, той направи знак на Пинкертън да го последва и тръгна напред. Въздухът бе студен и влажен.

След няколко минути, те излязоха от лабиринта от пътечка между колибите на една равнина, покрита с груба трева, която постепенно се спускаше към Реката. Марио вървеше напред, като се движеше с равната крачка на легионерите, сигурна като удар на барабан. Главата и раменете му се извисяваха на фантастичното сияние на звездите.

След двадесетминутен тих и муден вървеж, големият офицер спря. Отляво проблясваше Реката. Отпред и надясно в тъмнината се простираше висока черна маса, някаква стена или плет. Зад този плет долитаха далечни удари на барабан и нечии смях, които имаха за Пинкертън по-малко значение отколкото ударите на сърцето му.

Той се изнерви. Кожата му бе опъната и суха, ръцете вдървени. Умозаключенията му го тревожеха. Не че имаше достатъчно информация да си прави умозаключения. „Но ти никога не разполагаш с достатъчно информация. Ти използваш тази, до която можеш да се добереш и после слушаш неясните нашепвания на интуицията.“

Марио каза на ухото на Пинкертън:

— Бамбуков гъсталак отпред. Ще поемем по пътеката на пазачите. Градините са от другата страна.

Пинкертън се хвана отзад за колана на големия мъж и бе поведен в смущаваща тъмнина. Те тичаха наляво и надясно през бамбукови шубраци, нарочно засадени, както подозираше Пинкертън за да скрият входа. За един доста дълъг период те вървяха пипнешком по някаква следа, несигурни върху какво стъпват, заобиколени от леко горчивия аромат на бамбук.

Изведнъж излязоха на открито. Пред тях се простираше тъмната лъскавина на изкуствено езеро, широко близо 300 метра. Някакво каменно съоръжение го свързваше с Реката. Езерото свършваше при весело осветена вила.

Нервността му бе преминала.

В един каменен вътрешен двор между вилата и водата, тълпа мъже и жени бяха полегнали на диваните. Пред тях една група танцьори подскачаха върху тъпаните и мучаха в някакви рогове.

Марио се захили:

— Как си живеят тези патриции.

— Трябва да отидем по-близо — каза Пинкертън.

Сега умът му беше спокоен и бърз. Той последва Марио по края на бамбуковия гъсталак до едно място, където брега на езерото се спускаше надолу към вилата. Шумотевицата във вътрешния двор отстоеше на по-малко от сто метра. Те се приведоха да наблюдават.

— Кой е Тиберий? — попита Пинкертън.

— Съмнявам се дали изобщо е излязъл — Марио кимна с глава към един осветен прозорец в най-близкото крило на вилата. — Това трябва да е той. Изчислява разходите. Обича да си играе с тези медни монети.

— Бих искал да видя как изглежда.

— Един намръщен старец с пъпчиво лице. Той няма да ти се зарадва.

— Предполагам, че е така — каза Пинкертън.

Групата във вътрешния двор нещо се развълнува. Няколко мъже скочиха на крака, взирайки се във входа на осветения двор, който разполовяваше вилата. Стражите, стоящи незабележими в сенките излязоха напред. От двора започнаха да излизат въоръжени мъже.

Марио се изправи на крака. Хвърляйки поглед назад към Реката.

— Идва патрул! — С удивление каза Пинкертън и се обърна да погледне. Очите му, замъглени от светлините във вътрешния двор, не видяха нищо.

Марио тихо изръмжа:

— Никакъв патрул не проверява по това време. Може би ще прочистват тази зона. Мърдай!

— Къде?

— Към вилата. Може пък и да видиш нашия хубав Император. Хайде.

Твърдата хватка на дланта му се сключи около ръката на Пинкертън. Те трескаво се придвижваха, долепени до бамбуковия плет.

Пинкертън хвърли поглед към вътрешния двор. Партито се бе развалило. Двойна редица войници прекосяваха вътрешния двор. Между тях, като вградена скъпоценност се разхождаше Клеопатра с арогантно наклонена глава. Тя носеше бяла дреха с лъскави шалове и натруфена златиста диадема.

Пинкертън я съзерцаваше с празен поглед, а мозъкът му временно изключи.

— Клеопатра!

Марио се спря, погледна и промърмори нещо на латински, което не се нуждаеше от превод. Той изглеждаше напълно объркан. Дръпна Пинкертън за ръката.

— Хайде.

Сега срещу вилата, те крачеха бързо през откритата поляна, после тихо се шмугнаха под осветения прозорец, покрит с прозрачен материал. Марио забави крачка, ослуша се и сви зад ъгъла над измазаната с хоросан стена. Те се гмурнаха в тъмнина, гъста като крем.

— Тук има врата — каза Марио. — Винаги заключена. Но можеш да я отвориш, ако знаеш как.

Зад ребрата над Пинкертън се зароди топлина и започна да се разнася по цялото му тяло. Той бе твърде дисциплиниран за да се усмихне. И така, въпреки всичките съмнения, той беше на прав път. Тази екскурзия беше шарада^[2], от началото до края. Само лъжи. Не че дълбоката скептичност на един професионален детектив щеше някога да приеме отсъствието на стражи, изолираната врата, лесния достъп.

Но пристигането на Клеопатра. Това го шокираше. Това не пасваше на хипотезата, която си изгради.

Метал докосна метал. Марио изсумтя. С остро изщракване, тъмнината бе пронизана от процеп неясна светлина.

Пинкертън извади прашката си и последва Марио в един дълъг, мрачен коридор в който силно миришеше на влажен хоросан. На около двадесет метра отпред пътят се пресичаше от широк коридор, постлан с червени керамични плочки.

Пламъкът на лампите трептеше върху белите стени.

Марио го насочи напред. Коридорът не предлагаше никакво укритие. Топли стени, затворени врати, хубава клопка. Докато се движеха напред, една невидима врата се отвори в осветения коридор и оттам се дочу врява от гласове. Някакви стъпки затрополиха към тях.

Марио се завъртя през залата. Той отвори една врата отляво и вкара Пинкертън вътре. Той само притвори вратата и долепи око до процепа.

В коридора един сърдит глас си мърмореше:

— Да, да. Ще постъпя както си искам. Няма да се оставя да ме принудят.

Пинкертън се облегна на стената. Хващайки прашката, той бързо се огледа наоколо. Те стояха в дълга, широка стая, препълнена с маси, пейки без облегалка, шкафове с различни размери и неудобна тъмнина. Този свят, мислеше си той, ще спечели от керосиновата светлина. През стаята, лампи с рибено масло хвърляха отблясъци върху една маса, гравирана със спираловидни орнаменти и някакви букви.

Пинкертън провери сенките под масата с широко отворени очи под тежките вежди. От коридора, сърдитият глас извика:

— Наблюдавайте строго тази жена. Сменете стражите. Дръжте ги настрана от вътрешния двор. И кажете на стражите на вратата да чакат сигнала ми. Или кълна се в циците на Юнона, те също ще поплуват.

Към тях се насочиха стъпки. Марио затвори вратата и отиде в центъра на стаята. Неприятни мисли сбърчиха лицето му.

Пинкертън застана до Марио. Той каза с приглушен глас:

— Стаята е пълна с войници. Не вади меча си. Очите на Марио бяха шокирани от изненада. Тялото му леко се залюля, като да беше ударен по гърдите.

— Забрави убийството — каза доволно Пинкертън. Той прибра прашката.

Марио не посегна към меча, нито пък отдели поглед от лицето на Пинкертън. Докато се взираше, вратата се отвори. Цезар Тиберий прекрачи в стаята.

Императорът беше висок човек с внушителни рамене и сухо, жилаво тяло. Той се движеше като че ли сухожилията го боляха, без много да размахва ръце като носеше главата си изправена напред.

Челото и брадичката му бяха покрити с тъмно-червени пъпки. Белезите от предишни обриви бяха издълбали бузите му.

Той се намръщи на двамата мъже, като че ли коремът му бе пълен със скорпиони.

Марио вдигна ръка под ъгъл за поздрав.

— Хайл, Цезаре!

Тиберий го изгледа кръвнишки и рязко каза:

— Закъсняваш. Това е недопустимо. После още по-грубо:

— Това ли е човекът на Канут?

Очите на Марио се извъртяха настрани за да погледнат Пинкертън. С известна трудност, той каза:

— Това е човекът, който заповяда да бъде доведен тук. Тиберий изръмжа:

— Тази Клеопатра, която сама се нарича царица. Тази, чието присъствие си длъжен стоически да понасяш ден и нощ. Марио благоволи да ме уведоми тази вечер, преди около час, че този човек е пристигнал с послание, или твърди така, от Канут.

Той се отнасяше към Пинкертън с мрачно подозрение.

— Сладки думи, без съмнение. Обещания на вятъра. Тук си да говориш или говориш и да шпионираш ли шпионираш.

— Само да говоря — каза вяло Пинкертън.

Хванат без предупреждение. Сляп, объркан, нищо не разбиращ. Уловен в примката на думите на Тиберий. Удрящ по всяка сричка за да открие значението й.

Тиберий го гледаше намръщено.

— Твоят приятел Канут е глупак и ти също за това, че му служиш.

Гневът втвърди лицето на Пинкертън и помрачи очите му. Той рече без да повишава глас:

— Канут не е нито мой приятел, нито мой господар.

Устата на Тиберий подигравателно се изкриви:

— Знам всеки път, когато си говорил с него. Тайно. Знам кога си напуснал датчаните. Тайно. Знам кога си дошъл в Ню Рим. Всичко тайно и все пак никаква тайна за мен.

Римски шпионин в датския двор. Или шпиони. Клеопатра също знаеше.

— Заговори — каза Тиберий. — Лъжци и сладки думи. Той проучи Пинкертън с горчив поглед. — Няма да говорим тази вечер. Когато идваш без предупреждение, не трябва да очакваш аудиенция. Можеш да посетиш вечерните забавления. Навярно утре или вдругиден… Имам малко време за губене. Стражи!

Дълбоко от сенките в стаята излязоха четирима стражи, тихо като идването на смъртта. Дисциплинираното лице на Марио остана безизразно.

Тиберий каза:

— Придружете тези мъже до езерото. Може да наблюдават забавлението с останалите от гостите. С Онази Жена.

Стражите ескортираха Пинкертън от стаята надолу по коридорите към двора и го оставиха накрая на каменния вътрешен двор.

След като стражите отминаха, Марио небрежно се огледа. Нямаше кой да ги чуе. Той промърмори към Пинкертън:

— И така Кралицата на Нил ни е изиграла напълно?

Пинкертън каза:

— Политическото убийство е единственото нещо, което има някакъв смисъл. Тя се нуждаеше от мъртъв човек, върху когото да хвърли вината. Няма друга причина аз да бъда тук. Не да докладвам за престъпленията на Императора. Кой би повярвал на думите на непознат за такива неща?

Марио леко се ухили.

— Добре, дължа ти една-две услуги. Не бях надушил тези стражи.

— Би ли могъл наистина да убиеш Тиберий.

Усмивката се изпари. Очите на Марио блуждаеха. Той каза неуверено:

— Не знам.

Мълчешком те се запътиха към полукръга от дивани. Пинкертън сам се укоряваше и това разкъсваше съзнанието му като подивяло животно. Той бе толкова сигурен в себе си. Толкова уверен. Неподозиращ, че догадките му бяха твърде плитки. Сред тези хора и техните постоянни предателства, небрежно направените заключения щяха да са фатални. Щяха да го разкъсат на парчета.

Той се изплю за да изчисти устата си. Бе умрял веднъж от такава смърт, от която малко хора си отиваха. Не желаеше да умре отново, не толкова скоро.

Те наближиха езерото. На няколко метра от водата Клеопатра грациозно се беше изтегнала на едно канапе. Две жени и половин дузина мъже бъбреха около нея. Тя изглеждаше силно отегчена. Златното покривало беше до канапето и.

Пинкертън попита:

— Защо Клеопатра каза на Тиберий, че съм посланик на датчаните?

— Кой знае какво има наум кралицата.

Той сви рамене и спря.

— Тук се разделяме. Вие посланиците можете да седите с кралиците. Обикновените войници стоят търпеливо отзад.

Той се отдалечи.

Докато Пинкертън наблюдаваше канапетата, Клеопатра отправи поглед към него, усмихвайки се, както може да се усмихне острието на ножа.

— А, детективът.

— Славният посланик — каза той.

По лицето и премина сянка на истинско забавление.

— Не съм те подозирала в остроумие.

А на тези, които я заобикаляха, тя каза:

— Много е досадно, но държавните дела са неотложни. Трябва да говоря с този човек. Нали нямате нищо против? Изглежда, че става нещо интересно до водата.

Кадифената молба изпрати тълпата накрая на езерото. Там млади жени запалиха множество свещи, поставени на осем малки сала. Младите жени не бяха кой знае колко облечени.

Клеопатра докосна канапето до нейното.

— Можеш да седнеш тук. Значи Тиберий е получил съобщението ми. Аз току-що научих, че той е поискал незабавно да му бъдеш доведен. Дворът на Канут гъмжи от негови агенти. Ако не бях те представила като таен посланик, той щеше да те заколи като шпионин.

— Твоето известие го раздразни — каза Пинкертън.

— Той постоянно е раздразнен. А сега, господин посланик, каква услуга ще ми предложите за това, че ви предпазих от Тиберий?

Гневът дойде в него без предупреждение, като го накара да не се довери на гласа си. Той погледна намръщено към края на водата, където младите жени нагласяха някакви бамбукови приспособления и непрозрачни, матови, материали върху горящите свещи — фенери, разбра той. Розови, светлосини, златни и зелени овали, които светеха приятно на фона на черната вода.

— Ти ме изпрати на смърт — изръмжа той. — И очакваш да ти служа?

— Аз те изпратих. Аз те спасих. Ти живееш от моята милост.

Той каза:

— Един човек има приятели или врагове. Едното или другото. Някой ме лъже, мами, той е враг. Враг. Само това. Нищо друго освен това. Винаги това.

Младите жени се смееха докато газеха в езерото. Те плуваха леко, теглейки фенерите зад тях. На брега мъжете викаха окуражително.

— Контролирай гласа си — каза сдържано Клеопатра. — Думите се носят надалече в този езерен въздух. — Тя любопитно го изучаваше с притворени очи под оцветените дъги на веждите и. — Не се възмущавай, мой бедни детективе, толкова проницателен и толкова непреклонен. Нали знаеш, че всички съюзи са временни. Приеми ги, когато са ти предложени, когато ще ти бъде от полза да направиш това. Това е мъдростта за управляване на села или империи. Така ме е учил божественият Юлий.

Седейки като на тръни и пазейки разстояние между тях, той изръмжа:

— Аз живея по други норми.

Мъжете се смееха и подвикваха на плуващите жени. Двама или трима от тях се хвърлиха в езерото и зацамбуркаха към фенерите.

— Не се подигравам на твоите принципи. Но ти си далече от твоята Америка и нейните методи.

— Далече! Ние бяхме мъртви. Това е най-отдалеченото място, до което можеш да стигнеш.

— Тогава приеми, че ние сме живи. Защо или къде — това има малко значение.

Той не и отговори веднага, а седеше взирайки се намръщено в четвъртитите си ръце, един непредаващ се мъж, който се ровеше в омразни спомени. Въздухът тежеше от парфюма и.

Най-накрая той рече:

— Моята смърт беше отвратителна. Беше гангрена — гангрена на езика. Бях напълно парализиран тогава. Бях така в продължение на години. Боже Господи! Умираш така, можеш да го надушиш, да го опиташ. Дори упоен, дори когато спиш. Надушваш мириса на собственото си разлагане. Вонята е все още в устата ми.

Още мъже се хвърлиха в езерото за да преследват светлините. Неколцина мъже и жени подскачаха на брега и подвикваха окуражително на плувците.

Клеопатра каза:

— Смъртта веднъж беше смърт. Но вече не е, не и на това странно място. Знам това със сигурност — че когато умреш тук, ти отново се съживяваш на друго място надолу по реката. Тялото ти се връща без белег или драскотина, както и да си умрял.

— Съзнанието ти остава непроменено — каза той. — То помни всичко. Не му е позволено да забрави. Аз помня твърде много. Спомени за неуспехи, спомени за смърт, отвратителни спомени. Непоносими!

— В Древния Египет ние приемахме идеята за превъплъщението на душата от живот в живот, като тя се пречистваше през безкрайни цикли.

— Ние не сме в Древния Египет или Америка — каза той. — Ние сме в самия Ад.

Тя не му отговори. От езерото се понесе вик на женска наслада. Един земен фенер силно се разлюля. Най-после тя каза с натежал глас:

— Тази стая беше охранявана тази вечер. — Тиберий е предпазлив винаги — тя посочи към езерото. — Дори тук.

Той вече беше забелязал стражите, стоящи на пост през разстояние по бреговете. Наблюдавайки лицето и, Пинкертън каза:

— Стражите не бяха там за да защитят Тиберий от мен. Те бяха там за да го защитят от Марио. Считам, че той мисли, че на Марио вече не можеше да му се има доверие.

— И моите заключеният са такива — каза тя сериозно. Което му подсказа ,че нейното известие до Тиберий е имало за цел да отклони подозрението от Марио към него. Тя добави:

— Виждам Тиберий да се приближава. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

Той се обърна яростно към нея.

— Извикай войниците си. Спаси се, ако можеш. Мисля, че ще ни избие всичките тази вечер.

— Войниците ми са обучени и верни. Взела съм някои мерки. А, Цезаре, най-накрая дойде. Колко очарователно изглеждат фенерите върху водата.

Тиберий надвисна над нея, а възпаленото му лице бе кисело. Едно тежко черно наметало го милваше от главата до петите.

— Тези млади глупаци ще загасят всички светлини, както се плацикат като побъркани.

Той вдигна една силна ръка за да помаха. На ръба на водата, един страж запали дълга факла и започна да я върти в ослепителни оранжеви полукръгове.

— Достатъчно. Достатъчно — извика Тиберий.

— Искаш да ни ослепиш ли? — Той се изтегна на близката кушетка. — Как могат да плуват? Въздухът е леден. Това наметало е твърде леко.

Факлоносецът угаси пламъка в езерото. Той бързо се отдръпна от водата, поглеждайки назад с изострено внимание. Докато гледаше тези напрегнати движения, Пинкертън усети как някакъв спомен проблясва в съзнанието му като призрачна светлина.

Клеопатра се обърна към Тиберий:

— Тъй като ме развесели с фенери, донесла съм ти няколко огнени играчки, за да те позабавлявам.

Тя вяло протегна ръка към три груби чувала, които стояха изправени на брега на езерото.

— Тези смърдяши гръцки измишльотини. Могат да се удушат с гадната си миризма.

— Тези са по-специални — му каза Клеопатра. — Те бяха специално приготвени в твоя чест.

Стражите на Реката, си спомни Пинкертън. Неистовото им бягство към брега, когато погледнаха назад към водата.

По тялото му преминаха тръпки. Изправяйки се на канапето, той хвърли бърз поглед през езерото.

Под тежкото небе, над езерото се стичаше мъгла от сивкава светлина.

Вълнички от плуващите набраздяваха повърхността.

Нищо друго.

— …толкова гнусни конюшни — казваше Тиберий, — че Херкулес ги заля с цяла Река. Знаеш историята. Тя съдържа дълбок смисъл. Божественият Август ревеше от ярост, когато майка ми, тази вещица Ливия, непрекъснато го караше да чете тези истории и да мисли над тях. Аз също ревях. Но тя не ми позволяваше да ги пренебрегна.

Откъм реката по повърхността на езерото се проточиха тънки линии. Пинкертън не можеше да ги види ясно. Той усети как сърцето му блъсна в гърдите.

Клеопатра весело каза:

— Ах, какъв морал, императоре мой, ти наложи да следваш твоята майка?

Още линии, набръчкващи повърхността на езерото. Линии, които бързо се удължаваха, мрежа от линии, които лъкатушеха към плаващите светлини, към шумните плувци.

Тиберий бе дал знак на своите хора да отворят водните врати между езерото и реката. И сега вътре се изсипваха драконови риби — нощните ловци.

— Моралът е очевиден. Когато трябва да чистиш, изчиствай из корен. Използвай това, което е необходимо, да свършиш тази работа и я свърши отведнъж, без слабост.

— Дали конюшня, или да направим аналог, цялата империя.

— Правилно — извика Тиберий, преобръщайки се за да я погледне в лицето. Той изглеждаше приятелски настроен и развеселен. — Измети мръсотията, врагове, проблеми, неяснотите с един единствен последен удар. Едно единствено голямо насилие не е толкова отвратително, колкото много малки такива.

До един златен фенер, един плувец, който лениво плуваше по гръб изведнъж изчезна във водовъртеж. Пинкертън излетя от канапето.

— Драконови риби? — изхърка той.

— А, да — каза удовлетворено Тиберий. — Изглеждат доста кръвожадни тази вечер.

Повърхността на езерото се разпени и разлюля осветените салове. Някои закрещя обезумяло. Водата се разпръсна като гладка чернилка, която се издигаше от повърхността и падаше с трясък надолу.

Падащата вода връхлетя върху плувците. Белите им ръце ръкомахаха във въздуха. Един розов фенер бе запратен нагоре и изчезна. Сега писъците се усилиха, заедно с тежкия плясък на водата, като че ли някакви масивни предмети се подмятаха във водата. Между клатушкащите се светлини се плъзгаха дълги тела, които проблясваха матово на звездната светлина. Те пореха водата и се извиваха. Те разкъсваха плувците.

Двама мъже, плувайки усилено, се втурнаха към брега. Единият изчезна във водна експлозия, като че ли една уста като пещера се затвори над него. Вторият мъж стигна до брега. Когато се измъкваше, насреща му се втурна един страж и го бутна с дръжката на копието си. Плувецът падна обратно в езерото, бе завлечен под водата, а бледите му крака ритаха на повърхността.

Клеопатра каза:

— Императоре мой, не мога да разбера римския апетит за публични убийства.

— Внимание — отбеляза Тиберий. Той почти беше във възторг. — Пречистване. Възхищение от смелостта. Погледни там.

На другия бряг, войници с насочени копия водеха към езерото останалите от гостите на Тиберий. Двама мъже се съпротивляваха и бяха намушкани. Друг се хвърли срещу кремъчното острие. Трупът му цопна сред множеството хора, закарани в езерото. Те крещяха и пенеха водата с крака. Сред тях се извиваха драконовите риби, нападайки ожесточено. Писъците не траяха дълго.

— Такава смърт е досадна — забеляза Клеопатра. — Не мога да одобря вкуса ти, Тиберий!

— Ще се разходим ли по брега? — попита той, размахвайки голямата си ръка. — Рибите са благородни убийци, които заслужават да се видят.

— Изглежда ми съмнително удоволствие. Вместо това седни с мен и ми разкажи, по твоя очарователен начин за Рим след Цезар.

— Настоявам — каза той и нещо се промени на лицето му като го набръчка и разкриви и остана да трепти, доста ужасяващо в ъглите на устата му.

Поклащайки снизходително глава, Клеопатра стана от канапето.

— Е, щом трябва. — Но направи ми удоволствието да се разхождам в компанията ти на блясъка на моите хубави огнени илюминации. Ще ги запаля за теб със собствените си ръце. Нима не ти отдавам почит като на цар, Тиберий?

Като взе една свещ, тя се плъзна към чувалите, подредени на брега на езерото.

Тиберий се обърна към Пинкертън.

— Ела с нас. Не искам пратеникът на обожаемия Канут да се чувства пренебрегнат.

Той постави една мощна ръка около раменете на Пинкертън и като направи това, ножницата на меча, скрит под наметалото му, удари крака на детектива.

— Хареса ли ти малкото ни забавление?

— Боже мой — извика Пинкертън. — Убийци такива!

— Изчистваме конюшните — каза Тиберий, като показа големите си квадратни зъби.

Тогава се появи ярка светлина. Тя заблестя срещу тях, внезапна като удар, блясък, който измъчваше очите им с яркостта си. Тиберий отвори уста от изненада. С неочаквана пъргавост той отскочи от Пинкертън и едната му ръка се мушна под наметалото.

Клеопатра затича към тях, криейки глава под някакъв плющящ воал. Около нея се носеха облаци искри. Зад стройната и фигура трептяха дебели стълбове бели и алени пламъци.

— Не е ли прекрасно? — извика тя, вече останала без дъх.

От вилата се понесоха объркани викове и тежкото трополене на тичащи мъже.

Без да спре, Клеопатра извади дълъг нож и замахна към гърлото на Тиберий. Леко порязан, Императорът залитна назад. Той измуча и извади късия си меч. Кръв опръска тогата му. Тя го удари още веднъж. Той посрещна удара с голата си китка, отдръпвайки се от нея. Мечът му не можеше да уцели.

Пинкертън направи една крачка напред и замахна с прашката към главата на Императора. Ударът не беше в целта, но улучи врата му.

Тиберий се запрепъва като почти изпусна меча си.

Клеопатра се спусна към него със спокойно лице и огромни очи между черните дъги. С едно изящно движение тя заби ножа отстрани във врата на Тиберий.

Луд рев се изтръгна от устата на Тиберий. Острието се бе забило под кожата от лявата страна на шията, кървяща рана, но не фатална. Той се опита да съсече Клеопатра, но успя да повдигне едната си ръка да защити очите си от ярката светлина. Тя му се изплъзна на ръба на езерото.

Пинкертън втори път удари Тиберий с прашката отстрани на главата. Императорът политна напред, като остана, изправен с цената на огромно усилие. Свличайки се на едно коляно, той се държеше само на едната си ръка.

От вилата дойде объркан рев, викове и звънкането на оръжия. Пинкертън видя вплетено множество войници, които сипеха удари един върху друг. Пламъците — си мислеше той, а мозъкът му все още градеше хипотези и решения — пламъците са дали знак на хората на Клеопатра, които сега се занимаваха с преторианските стражи.

Очите му отново дойдоха на фокус. За свой ужас, той видя Императорът да се изправя на крака. Клеопатра стоеше изправена на брега на езерото. Тя бе хванала лявата си ръка. Кръв струеше през пръстите и. Зад нея, в разкъсаната вода се втурна нещо дълго, дебело и черно.

Пинкертън го видя и крещейки нечленоразделно, отново се прицели с прашката в главата на Тиберий. Нищо не стана. Той не почувства сблъсъка, нито тежкия удар, който изкриви ръката му. Той видя как оръжието се разцепи по дължината си. Разпиля се на пясъка. Пръсна се на парчета. Пръстите му стискаха само няколко парцала.

Тиберий вкара меча в тялото на Клеопатра. Тя падна настрани с ръце, докосвайки острието. Тиберий извади оръжието и пропълзя на колене до нея. Той започна да и нанася яростни удари, като във всеки удар използваше цялата сила на раменете си. Грухтеше като че ли цепеше дърва.

Пинкертън се втурна напред. Той сключи пръсти под брадата на Императора и изви назад главата му. За момент той погледна надолу към това окървавено лице, което се гърчеше в ужас.

После скърши врата на Тиберий.

По някое време пусна потрепващото в конвулсии тяло. — То лежеше тръпнещо и зловонно върху неподвижната бяла маса, която беше тялото на Клеопатра.

Пинкертън вкара малко въздух в сухата си уста и се насили да се изправи. И като че ли с това движение призова Дявола.

Краят на езерото експлодира. От водата се показа колосална маса, една кула от пробляскващо черно. По лицето му полетяха пръски.

Той имаше замъглената представа за една бяла уста, осеяна с остри зъби, която се отвори над него. Той се намери въртящ се, да крещи и рита през наводнения камък. Близо до него някакво дебело тяло тежко се удари във стените на вътрешния двор.

В слепотата на ужаса, той се отблъсна от него. Някакви ръце го хванаха. Той се преобърна като риташе ожесточено, сигурен, че насреща му се носи драконова риба. Тежестта на някакъв мъж притисна тялото му. Те се сборичкаха.

— Чакай — извика един глас. — Всичко е наред. Откри, че се взира в разкривеното лице на Марио.

— Клеопатра — въздъхна Пинкертън и се изправи на крака. Краката му се огънаха под тежестта му. Хващайки се за Марио за опора, той направи няколко крачки към края на езерото. После спря.

На каменната настилка пред тях лежеше само едни къс меч. Нямаше никакви тела.

— Не можах да дойда навреме - обясни Марио с бавен и неестествен глас. — Бихме се с преторианците. Моите собствени хора. Не можах да си пробия път.

Някакви мъже се затичаха към тях. Те се обърнаха за да се срещнат лице в лице с кремъчните остриета на дузина копия. Зад дръжките ги гледаха опънати от вълнение лица.

Краката на Пинкертън омекнаха. Той не можеше да мисли. Плюейки за да премахне гадния вкус в устата си, той изкрещя в тези лица:

— Императорът е мъртъв. Нищо не можете да направите сега.

Погледите им се изплъзнаха. Строгата линия на кремъчните остриета се начупи. Пинкертън попита:

— Чий мъже сте?

— Телохранителите на Клеопатра, сър. Дойдохме, когато се запалиха светлините, както беше наредено. Дойдохме веднага.

Пинкертън каза:

— Клеопатра е мъртва. И двамата са мъртви. Драконовата риба ги е отнесла. Домашните любимци на Императора излязоха от водата и изядоха господаря си. Марио пристъпи до Пинкертън. Прегръщайки Пинкертън с едната си ръка, той произнесе високо:

— Вие мъже ме познавате — центурион Марио Домитай, шеф на охраната на Клеопатра. През всичките тези месеци ние я защитавахме. Вие я защитавахте. И аз. Тази вечер ние не можахме да сторим това. Не и срещу Тиберий и рибите му. Но това не ви посрамва. Никой не можеше да спре това. И помнете, тази вечер, тук вие се справихте с момчетата на Тиберий.

Вие и аз го направихме, щит до щит. Може да се гордеете с това. Сега трябва да отидем и да кажем на другите. Загубихме императора. Така че ще направим това, което правят войниците при такива случаи — ще изберем наш собствен император и ще накараме гражданите да го харесат. Ще направим това утре, разбрано?

Той ги изгледа навъсено и Пинкертън усети ужасяващото стягане на мускулите вътре в мъжкото тяло.

— Сега нека да сложим малко дисциплина тук. Я оправете тези оръжия. Клатят се като храмови проститутки. Долу копията?

Върховете на копията изкънтяха върху настилката.

— Артелий, съпроводи ги до вилата и ги разпусни.

Те гледаха как войниците се отдалечаваха. Когато войниците вече не се чуваха, раменете на Марио увиснаха. Очите му се изпълниха със силно терзание. Той промълви:

— Обичах я, може би знаеш, може би не. Аз съм римлянин, верен на моя император, и все пак я обичах. Можеш ли да помириш тези две неща?

Пинкертън поклати глава.

— Аз никога не можах — каза Марио. Той бавно се отдалечи, проправяйки си път през каменния вътрешен двор.

„И така — си мислеше Пинкертън, — имам три провала, не два. Съзнанието му се гърчеше от срам и самопрезрение. Три, за които да мисли всеки ден и всяка нощ. Три. И никакъв начин да умре. Никакъв начин да се очисти от тях.“

— Аз съм в сърцето на Ада — прошепна той.

Той тръгна несигурно към края на вътрешния двор. Безразличен към тъмната вода, той се наведе и вдигна меча, който лежеше в локва кръв. От острието му той вдигна кичур черна коса, силно ухаеща на сандалово дърво.

— Любов — каза той. — Боже мой, аз също ли я обичах?

Той захвърли меча, а задържа за малко ароматния кичур коса, като го мачкаше между пръстите си. После хвърли със замах косата в езерото, като да беше нещо, което можеше да го унищожи. Той се обърна и се запъти към вилата.

Бележки

[1] Филаделф и Филопатор са прякори на Птоломей, който е убил баща си. ↑

[2] шарада — игра на отгатване на думи чрез драматизирано представяне на отделните им срички и на думите като цяло. ↑