Владислав Ходасевич
Музика

Вилня виелицата цяла нощ,

но стихна във зори. Неделна леност

разлива се из тялото. Обеднята Благовещенска

не е привършила. Навън излизам.

Как са смалени къщицата, пушекът

над покрива! И мразовита пара,

сребристорозова, въздига се на стълбове

от къщите към купола небесен

като крила на ангели гигантски.

И също тъй смален сега изглежда

съседът ми добър Сергей Иванич.

Той е с кожух и плъстени ботуши.

Край него са разхвърляни дърва.

Замахнал с брадвата, стоварва я изтежко,

но ударите — чук! чук! чук! — заглъхват,

че зиме винаги снегът, студът, небето

звука поглъщат… „Добър ден, съседе!“

„О, живо-здраво!“ Аз нареждам също

дървата си. Той — чук! Аз — чук! Но скоро

дотяга ми да цепя и разкършил

снага

                му казвам: „Я за малко спрете!

Май свирят някъде…“ Сергей Иванич

оставя брадвата. Глава повдига,

ослушва се, уви! — не чува нищо,

ала старателно слухти… „Изглежда,

Ви се е счуло“ — казва ми. — „За Бога,

какво говорите… Така добре се чува!“

Той пак наостря слух. „Е, може би

погребват някой офицер? Но все пак нищо

не чувам…“ Ала аз не се предавам:

„Как нищо? Вече е съвсем наблизо,

отгоре сякаш музиката идва.

Виолончело… арфи може би…

Не чукайте! Така прекрасно свирят!…“

И моят клет Сергей Иванич пак

прекъсва цепенето. Нищичко не чува,

но не посмява да ми пречи и потиска

досадата си. Ама че забавно:

стои сред двора и да наруши

симфонията се бои… Най-после

ми става жал за него. Заявявам:

„Край! Музиката свърши.“ И отново

за брадвите се хващаме. Чук-чук! Чук-чук!

А пък небето е все тъй високо

и все тъй ангели нагоре се възземат.

 

1920