Робърт Шекли
Дягилев играе в Речния свят

Ще пропусна началото, за това как всичко започна за мен, тъй като то започна по един и същи начин за всеки, който се намери прероден на това място, което наричат Речен свят. Всички ние започнахме голи и без коса, лежащи на ниската трева близо до брега на една безконечна река. Близо до ръката, прикрепено към китката с къса каишка, имахме устройство, което бяха нарекли граал: цилиндричен предмет, кух отвътре. Това е някакъв магически снабдител с храна. Когато се постави в една от вдлъбнатините на големите сиви камъни, наричани камъни на граалите, по определено време, се пълни с храна, напитки и наркотик, наричан дъвка на мечтите, а също и с алкохол, понякога с вино и почти винаги тютюн. Всичко това бе придружено с дяволско изригване на синьо електричество и оглушаващ тътен като внезапна буря горе в планината.

Когато се върнах към живот, първото нещо, за което си помислих бе моята смърт през онази сива утрин на 1587 година, седейки в спалнята си в Саламанка, с умората, която ме надвиваше и внезапната слабост във вените, която ме предупреждаваше, че краят беше близо. Имах малък шанс да препоръчам душата си на Бог. Не съм мислил много за това, ако си говорим истината, защото на някой, който е живял живота си на конкистадор и другар на братята Пизаро в Новия свят на индианците, не подхожда да мисли твърде много дали е водел добър живот или не. Ние, испанците от Конкистата, си бяхме поставили за цел да свършим нещо и не ни интересуваше много как се справяхме с това. Животът беше евтин през тези дни и на това място, нашият собствен както и на всекиго друг. Живеехме от меча си и умирахме от него, и аз единствено бях изненадан да установя, че съм преживял тези трескави дни, да разбера, че съм живял достатъчно дълго, за да посивеят косите ми и да умра в леглото в космополитния град Саламанка — мястото, където бях взел научна степен по изкуствата преди толкова много години.

Спомням си, че докато свещеникът се навеждаше над мен и болката и изтощението ме сграбчиха си мислех, — „Добре, нека сложим край на това.“ Но никога не бих се досетил, че отвъд се простираха тази земя на Речния свят.

През тези първи дни на бреговете на тази велика река се научих, заедно с другите новопреродени, как се употребяват граалите и малко за условията на живот на това място. По-късно открих, че можех да бъда само доволен от постепенното ми запознаване с този свят, прероден на един тих завой на Речния бряг, към който никой не предявяваше претенции, равен сред другите, наскоро преродени и еднакво невеж с тях.

Мои другари през тези първи дни след прераждането бяха наемни войници от Свободните дружини, които бяха извършили такива забележителни дела в Италия по времето си. Те бяха сборище от английски и германски бойци, без да имат нито един испанец. Сред тях ние общувахме на някаква смесица от испански, френски, италиански и малко каталонски. Не бе твърде трудно да обменим мислите си, които бяха елементарни. Обичайно на такива места имаше някои, които бяха родени ден или седмица преди другите и ни показаха как работят граалите. И така говорехме и размишлявахме за съдбата си на Речния свят и се опитвахме да решим какво да правим със себе си.

Решението скоро само ни дойде. Не след дълго след моето прераждане, по бреговете на Реката, пристигна, марширувайки към нас, една група от около петдесет мъже. Веднага разбрахме, че те бяха въоръжени, а също така ни беше добре известно, че ние не бяхме. Не бяхме намерили никакво оръжие на това странно място, дори пръчки или камъни. Така че се сгушихме един до друг, като по този начин се опитахме да изглеждаме страховити въпреки голотата си и чакахме да видим какво възнамеряват новодошлите.

Те маршируваха добре строени, седемдесет или петдесет сурови мъже, въоръжени с дървени обръчи и странни мечове, които, както по-късно научихме, се правеха от рибени кости. Те имаха снаряжение, изработено от здравата, изсушена кожа на някои видове големи риби, които обитаваха Речните дълбини. Вождът им беше облечен по-различно от придружаващите го и на шлема си носеше емблема от рибни люспи.

Той поиска да говори с нашия предводител.

Още не бяхме се занимавали с такива неща досега. Новата обстановка, която ни заобикаляше бе погълнала цялото ни внимание. Тъй като аз бях най-запознат с езика на новодошлите, който беше латински и който бях изучавал в Университета на Саламанка, на мен се падна да говоря.

— Кои сте вие? — попитах, решавайки да заема твърда позиция.

— Ние сме римски войници от Легиона на Фламиния. — отговори офицерът. — Аз съм Руфий Северий и съм избран да представлявам тези мъже. А вие кои сте?

— Ние сме нови на това място — казах му аз. — Бойци сме и нямаме водач, въпреки че аз, Родриго Исасага, съм говорител по задължение, тъй като знам повече езика ви отколкото другите. Чакаме да ни информирате какви са възможностите ни.

— Трябва да си доволен, че попадна на мен — каза Руфий. — Изглеждате ми една добра група мъже. Но вие сте в много неизгодно положение. Първо, не говорите езика на това място, който се нарича норвежки, въпреки че разбрах, че това е една изкривена и опростена версия. Съветвам ви да го научите колкото е възможно по-бързо. Второ, вие сте безстопанствени мъже на едно място, където силните бързо поробват слабите. Има много хора тук, в селищата по Реката, които ще бъдат доволни ако ви покорят и ви накарат да им служите. Те ще взимат повечето от храната и всичките напитки от граалите ви и ще ви оставят полугладни, колкото да преживявате. Предлагам ви да се присъедините към легиона ми докато дойде време, когато сами ще можете да се погрижите за себе си.

— Вие сте около петдесет мъже — казах аз. — Това не е много силна армия.

— Не, не е — съгласи се Руфий. — Но ние сме дисциплинирани и имаме предимството, че се познаваме от предишния си живот. Това е рядко обстоятелство на това място.

Благодарих му за информацията и поисках разрешение да обсъдя думите му с моите хора. После казах на моите другари от Свободните дружини какво бях научил. Те до един се съгласиха да се присъединят към Руфий. Аз също реших така. Не че бях толкова привързан към римляните. Но изглеждаше най-добре да принадлежа към нещо, докато получа някаква представа за условията на това място.

Така че заехме мястото си в строя между Руфий и войниците му. Бяхме около дузина. Римляните имаха няколко свободни тояги, които ни позволиха да използваме. И ние потеглихме нагоре по Реката.

Прекарах няколко дни с римската армия и научих, че те имаха толкова представа за това, което правеха, колкото и ние. Щастлив обрат на съдбата беше причината всички те да бъдат преродени заедно. Руфий бе висшестоящият офицер. Виждайки условията, той бързо ги бе организирал и им беше намерил каквито може оръжия. Скоро бяха разбрали, че човек за човека е вълк на това място. Решиха да тръгнат в някаква посока, без значение каква. Надяваха се да намерят други легионери, вероятно цял римски град, или ако това не стане галийски град, тъй като някои от тях бяха римляни от тази страна.

И така преминаха нашите първи дни по време на този поход нагоре по равния бряг на Реката и ние минавахме край хора от много различни цивилизации.

Това бе приятна разходка, сеньори, въпреки че римските войници вървяха доста бързо. Маршрутът ни минаваше по левия бряг на Великата река, която господстваше в този свят. Тя ми напомни за Амазонка, където имах честта да служа на дон Франциско де Орелана, чието присъствие сега много ми липсва. Но всъщност нямаше истинска прилика между двете реки. Амазонка беше свят на непокорна дива растителност. Тя приличаше повече на море, отколкото на река. Беше трудно да се стигне до който и да е бряг, тъй като бяха толкова обрасли. Напротив, нашата река бе едно подредено място, с равни брегове. На около миля от тази равна земя имаше хълмове, а зад тях извисяващи се скали, най-високите, които някога съм виждал, а съм виждал Алпите във Франция.

Както казах, на първо време това беше по-скоро разходка, отколкото военен поход, защото не бяха обременени с лична собственост. Провизии си взимахме всяка вечер, а водата ни беше винаги наблизо. Граалите не ни тежаха. Ние също носехме няколко кърпи, които се бяха появили до нас при раждането ни. Те служеха за облекло и постелки. Римляните дори бяха съединили няколко от тях с помощта на магнитните им ленти, за да си осигурят нещо подобно на тоги.

Други кърпи служеха като раници и като късаха ивици от тях (доста трудно, защото бяха от изключително здрав материал), те можеха да прикрепят тези неща към телата си — практика, която заехме от тях.

Големите сиви граалови камъни бяха разположени надолу по Речния бряг, където можехме да спираме и да се презаредим с провизии. Отначало не видяхме много хора. Това бе един изоставен, пуст ръкав на Реката. Походът ни продължаваше почти седмица преди да се натъкнем на групи с различна големина. И тогава бяхме изненадани, защото те не бяха европейци, а китайци.

За пръв път видяхме ориенталците на зазоряване на осемнадесетия ден от похода ни. Те бяха около двадесетина. Бяха вързали назад черните си коси с парчета плат. Бяха въоръжени с оръжия като римляните. Лицата им бяха плоски и жълтеникави, почти както ги бе описал Месер Марко Поло в записките на пътешествията си. Спряхме и се опитахме да говорим с тях. Някои от тях знаеха малко италиански и ние научихме, че бяха слуги на Кублай хан, който беше построил наблизо укрепен град. Бяха ни казали, че Великият хан посрещал добре чужденците, защото обичал да научава за навиците и обичаите на хората от далечни места. Римляните не бяха чували за него, тъй като той бе дошъл дълго след тяхното време. Но аз можех да им кажа, че Великият хан оглавяваше империя, по-голяма от римската.

Аз също попитах китайците за местонахождението на Марко Поло, но те не знаеха нищо за него. Обсъдихме нещата помежду си и решихме да отидем с китайците до лагера им.

Ксанаду беше голямо бамбуково селище, разположено в равнината и обградено от стена, направена от клоните на големите дървета, които растяха по близките хълмове. Мястото бе много подредено, с внимателно утъпкани места за минаване и къщи, построени от бамбук. Ориенталците бяха постъпили умно. Селището им изглежда просперираше.

Почти веднага бяхме заведени да видим Великия хан. Самият Кублай хан не беше китаец, както научих, а монголец. Той бе на средна възраст, по-скоро пълен, с плоско кръгло лице, излъчващо достойнство. Говорейки от името на моите спътници от Свободните дружини, аз му казах откъде идваме и какво ни е сполетяло. Кублай каза, че е бил роден на Речния свят както повечето от нас, но няколко години по-рано и виждайки социалния безпорядък, в който се бяха родили всички, бе потърсил начин да наложи някаква структура на политическите институции. Китайци и монголци се бяха събрали под знамената му и до ден днешен нещата вървяха добре в тази държава.

Той беше разочарован, че нямахме стоки, които да продадем или обменим, но ни каза, че сме свободни да продължим пътуването си или да останем толкова дълго, колкото ни се хареса. И в двата случая бяхме свободни да използваме грааловите камъни, разпръснати на територията му, без обаче да нарушаваме реда и дисциплината.

— Но помислете внимателно дали искате да продължите — каза той. — Бях изпратил пратеници да разберат кои са съседите ми и някои от тях са доста варварски. Няма да намерите толкова добра организация като нашата докато пътувате нагоре по Реката. Предлагам да се заселите тук. Ще ви намерим жени, тъй като в момента се радваме на един умерен излишък от тях и ще бъдете в безопасност.

Това предложение, въпреки че бе разумно, не ми допадна. Не бях преминал през цялата необяснимост и хаос на това да бъда роден на нов свят, само за да си седна сега в едно бамбуково селце и да си получавам дневните дажби като добър гражданин. Бях от поколението, което плава до индианците с Франциско Пизаро. Въпреки че бях умрял веднъж, все още не бях готов да се оттегля. Повечето от наемниците от Свободните дружини се съгласиха с мен, но на Руфий и на повечето римляни тази идея им се хареса и те решиха да останат. Останалите от нас отново тръгнаха, като сега наброявахме четиридесет човека.

След още няколко седмици пътуване през нарядко населена територия, ние се натъкнахме на обширно крайбрежно селище на саксонски рибари от десети век от низините по поречието на Елба. Там също живееха няколко унгарци от осемнадесети век и няколко шотландци от деветнадесети век, които не се събираха с другите. Тези саксонци никога не бяха емигрирали в Англия, както бяха направили някои от техните съграждани. Тук, на Речния свят, те бяха основали селището си на един широк завой на Реката. Бяха построили бамбукови лодки и други неща от дърво, и добре се справяха с риболова.

Лодките им бяха малки, но удобни и издръжливи. Нито китайците, нито римляните все още не бяха се пробвали по вода, но ние почти веднага разбрахме предимствата на този начин на придвижване. Пътуването по вода изглеждаше по-безопасно, по-бързо и по-малко уморително.

Ние останахме за малко при саксонците и тук всъщност срещнах Херта. Това стана една вечер, когато бяхме седнали около лагерния огън, разказвахме приказки и пеехме песни от родната си земя. Разговорът се обърна към танците и всеки мъж показа стъпките на танц, характерен за неговата област.

Когато дойде моят ред им изтанцувах една хота. Бях доста изкусен в танците като момче и ако аз лично да казвам това, нашите родни испански танци са по-красиви от тези на повечето народи. Хотата обаче изискваше партньор и така, оглеждайки лицата около лагерния огън, аз избрах едно симпатично младо момиче с коса като лен и я помолих да танцува с мен.

Херта веднага схвана стъпките и ние предизвикахме бурни ръкопляскания. В Саламанка през студентските си дни бях танцувал веднъж или два пъти за пари и ми бяха казали, че така мога да забогатея, ако реша да продължа.

Херта беше самата грация. Нейното малко, добре оформено тяло, което бе едновременно открито и закрито от прилепналите кърпи, се движеше напред-назад във величествените тържествени фигури на испанския танц. Спечелихме нестихващи ръкопляскания и тези около нас ни отрупаха с храна и напитки. Когато по-късно поговорихме, открихме, че езиците ни много се различават. Но Херта вече се справяше с норвежкия, който беше лингва франка по Реката и скоро добре се разбирахме и открихме, че между нас нещата се развиваха така, както само можеха да се надяват един мъж и една жена. Станахме любовници още същата нощ и все още сме заедно.

Тъй като имаше само няколко начина за прекарване на времето там, на този еднообразен Речен бряг, където храната сама идваше в граалите ни и дните си приличаха, Херта и аз играехме други танци. Аз й показах стъпките на жестоките танци фламенко от Андалусия, Севиля, Сегура и други, а тя показа равновесие и грация при изпълнението им.

С правата си руса коса, вързана назад с черна панделка и с надменно изправен гръб, Херта можеше да бъде взета за циганка от Гранада или от Триана в Севиля. Единственото нещо, което липсваше, бе звукът на тропащи крака, толкова характерен за Андалуските танци. Но това зависеше от добре подковани обуща и дъсчен под, а ние нямахме такива неща.

Въпреки всичко ние постоянствахме. Един ден аз й направих гребен по испанската мода и й показах как да прибира косата си в типична циганска прическа.

Една кърпа трябваше да служи за мантила^[1].

Тези безгрижни дни сякаш продължиха вечно. Но тогава, доста неочаквано, Саксонския ни лагер бе нападнат от силна армия нашественици, които бяха дошли невидими в нощта и атакуваха точно преди зазоряване. Те идваха от град Оксенстиерна, голям лагер на северняците, които скоро се бяха преместили в нашата околност. Повечето от тях бяха шведи и датчани от седемнадесети и осемнадесети век, бивши войници от армиите, които опустошаваха Европа и Англия в продължение на толкова много векове преди нормандското завоевание. Те бяха необуздани мъже и силни бойци, отдадени на силните напитки и на случайните насилствени набези. Нахлуха в Саксонския лагер късно една нощ, когато часовите бяха задремали. Имаше битка в целия лагер нагоре и надолу по брега на Реката. Когато свърши, повечето от Саксонските ни приятели бяха убити, а Херта и аз бяхме довлечени пред краля им — Ерик Дългата ръка — за да видим какво ще разпореди за нас.

— Какво можете да правите? — попита Дългата ръка.

— Можем да се присъединим към войската ти и да ти служим добре — отвърнах му аз.

Той поклати глава.

— Имаме достатъчно войници. Нито пък ни липсват роби за граалите.

Той се обърна към хората си.

— Може да убиете и тези.

— Чакай! — извиках аз. — Ние с Херта имаме нещо, което може да ти е от полза.

— И какво е то?

— Времето се точи мудно в този свят — изтъкнах аз. — Има достатъчно храна и вода, но малко забавления. Ние с жена ми сме танцьори, изкусни във вълнуващите стъпки на родните испански танци. Ще ви забавляваме.

Дългата ръка бе развеселен от това предложение.

— Много добре — каза той. — Нека да видим как танцувате. Ще отложим екзекуцията за няколко минути, докато видя как се тътрите.

Ние с Херта изпълнихме представлението на живота си. Трябва да кажа, че наистина бяхме много добри. Това, което ни липсваше като финес, ние го наваксахме за сметка на отчаяното настървение, което ни беше обхванало. Херта си спомни стъпките, и ние танцувахме част от хота, после няколко откъса от севилски танц, след това мистериозната сегура, която винаги трогваше зрителите. Накрая викингите ни аплодираха и животът ни бе спасен.

След като свърши кръвопролитието, викингите се показаха любезни и приятелски настроени хора. Ние с Херта се движехме свободно между тях и животът скоро отново придоби спокойния си ход. Дните минаваха и не се случваше нищо забележително, докато около две седмици по-късно бе доведена една група затворници от постовите.

— Хванахме ги че използват грааловите камъни — каза стражата.

Аз присъствах на разпита на затворниците. Като ги чух да говорят на испански, веднага застанах нащрек. Имаше едно лице между тях, което разпознах.

— Гонзало! — извиках аз. Защото в действителност това бе моят стар капитан Гонзало Пизаро, брат на Франциско Пизаро, генерал-капитан на Перу.

— Здравей, Родриго! — поздрави ме Гонзало. Той се държеше студено в това бедствено положение, един висок, добре сложен мъж, с голям орлов нос и живи тъмни очи.

— Какво правиш тук?

— Живея така, както мога — отвърнах му аз. — Танцьор съм, Гонзало, и ти предлагам и ти да станеш такъв. Доколкото си спомням, добре се справяше с хота и дзапатеадото, а също можеш да играеш и някои южноамерикански танци, дори и не така добре като Франциско.

Той веднага ме попита дали не съм виждал брат му, когото търсеше. Беше разочарован, когато му казах, че не съм. Що се отнася до това да стане танцьор, отначало се изсмя на идеята. На него, един от първите Конкистадори, завоевателя на Кито и други известни места, дори за кратко време управител на Перу след убийството на брат му Франциско, това му изглеждаше стъпка надолу. Той се закле, че предпочита да умре с неопетнена чест. Но това си беше чисто изхвърляне. Когато дойде времето да направи избора си пред Ерик Дългата ръка, той се провъзгласи за танцьор, както всички останали, но по-добър от повечето.

И по силата на хвалбата си му бе позволено да се присъедини към нас с Хера.

Беше ясно, че ще се нуждае от партньор и той не губи време да си намери. Взе си една рускиня, наскоро приета в селището на викингите. Казваше се Кетерина и бе наполовина циганка, тъмноока красавица с буйна коса, която можеше да бъде родена от Кордова до Херез де ла Фронтера, ако се съдеше по външния й вид. Движеше се грациозно и с лекота и бързо схвана стъпките. Тя и Гонзало се караха от момента, в който се срещнаха, защото Гонзало бе похотлив като козел и отначалото бе хвърлил око на бавноподвижните скандинавски красавици. Но те с Катерина изглежда доста се харесваха, въпреки споровете си или може би точно заради тях. Каквото и да беше, връзката изглежда задоволяваше и двамата. Танците ни потръгнаха по-добре с две двойки, и скоро след това прибавихме още една, когато към нас се присъедини Педро Алмарго. Този стар другар на Гонзало му бе най-заклетия враг през вълнуващите дни в Андите, когато Централна Южна Америка беше целта на всички и бе скубана от всички страни от различните конкистадори. Всъщност, Гонзало беше екзекутирал Алмарго, когато завладя Кито, за което му се извини сега. Алмарго каза, че му няма зъб за нещо толкова дребно. Сега бе важно това, което предстоеше. И той упорито залегна над танците с новата си партньорка, дребна, подвижна жена от Прованс, Екс.

При нас дойдоха още испанци от дните на Конкистата, защото слуховете в Речния свят летяха по-бързо от птици. Дойде Алберто Талия и братята Валдавия от завоюването на Чили, и Себастиан Ромеро, който беше воювал с Балбоа. Дори галантният Ернандо де Сото се намери при нас в Оксенстинерна. А към нас се присъединиха и други, не от Испания, като рускинята Бронислава, която доведе брат си, за когото претендираше, че е бил известен танцьор на времето си, чието име бе Вацлав Нижински.

Този Нижински беше едно странно, намусено същество, който заяви, че няма да танцува повече, но ни предложи да ни бъде хореограф и да осигури танци, които да бъдат изпълнявани в ансамбъл.

Отначало се отнасях с подозрение към него. Имаше странен вид с издължения си череп и със странните си, грациозни, женствени движения. Беше много силен, но много странен и странеше от хората.

Той винаги наблюдаваше, когато в Оксенстиерна пристигаха нови хора.

— Кого търсиш? — попитах го един ден.

— Няма значение, по-добре е дори да не споменавам името му.

— Хайде, Вацлав, няма да те заболи, ако ми кажеш името му.

— Това може да го накара да се появи.

— Тогава трябва да е голям дявол, нали?

— Най-лошият, който може да съществува. Той отдавна плени душата ми и ще се върне, за да я вземе отново.

Научих от Бронислава, че това се отнасяше за един мъж на име Дягилев, който е бил балетен импресарио, когато те всички са живели в края на деветнадесети и началото на двадесети век. Под ръководството на този Дягилев, Нижински е постигнал най-големите си успехи. „Сянката на розата“, „Лешникотрошачката“, „Силфидите“ и много други. Той беше водещият танцьор в компанията, а самата компания бе световно известна.

— Но какво лошо има в това? — попитах. — За какво се оплакваше Вацлав?

Тя поклати глава и погледна отнесено.

— Имаше нещо в Сергей Дягилев, нещо ужасно и ненормално. Той експлоатираше всички. Но не беше това. Балетните танцьори са свикнали да работят усилено. Беше нещо друго. Мога да го назова само нещо дяволско. Той ужасяваше Вацлав и най-накрая го подлуди.

Някак си, въпреки милионите, милиардите хора, преродени на Речния свят, аз знаех, че Дягилев ще намери Нижински. Така че не се изненадах, когато един ден в Оксенстиерна дойде нова група хора. Те носеха някакви стоки за размяна — сушени пакети рибена кожа и други рибени продукти, а също така някакви маси, грубо издялани от големите дървета с дървесина като желязо.

Те сигурно ги бяха изработили някъде надолу по Реката, където бяха си направили железни инструменти.

Заедно с групата, множеството дойде и един мъж, средно висок, с тъжни тъмни очи и плоско, сбръчкано лице. Той не бе красив по никакъв начин, но имаше някакво властно излъчване. Той се приближи към палатката ни, където репетирахме.

— Вие ли сте танцьорите? — попита той.

— Такива сме, сеньор — отвърнах аз. — А кой сте вие?

— Аз съм човек, който се занимава с танцьори — отговори той.

Вацлав, който беше в една от другите палатки репетирайки с танцьорите, дойде сега, видя новодошлия и челюстта му увисна.

— Сергей! — извика той. — Наистина ли си ти?

— Никой друг, приятелю мой — каза новодошлият. — Кажи на приятелите си тук кой съм аз.

Вацлав се обърна към мен. Тъмните му очи блестяха, докато казваше:

— Това е Сергей Дягилев. Той е велик импресарио, велик продуцент на танцови трупи.

— Интересно — отвърнах аз. — Нямам нужда от теб, Дягилев. Нашата трупа вече е организирана.

— Без съмнение — каза Дягилев. — Просто искам да гледам представлението ви.

Дягилев посети вечерното ни шоу и дойде да ни види след изпълнението. А то бе минало добре. Местата за публиката бяха заети повече от половината, което беше добре дошло за нас. Налях на Дягилев чаша вино. Ние, латинците, бяхме разменили със северняците алкохола си за него. Изглежда, че беше френско вино, но на мен ми липсваше нашето испанско, което не беше толкова рафинирано.

Бях изпълнен с подозрение към този Дягилев. Особено след като беше в същия бизнес, с който аз се бях захванал. Добре ми бяха известни собствените ми недостатъци в тази сфера на дейност. Късметът ми е проработил в импресарския бизнес, главно защото ми се удаваха езиците и въпреки че нямах достатъчно знания, те бяха повече, отколкото на спътниците ми. Нямах висока оценка за талантите си. Ако този мъж наистина бе световно известен, както ме увери Нижински, той можеше, без съмнение, по-добре да ръководи танцова трупа от мен. Но не виждах причина да му помогна да ме изхвърли от тази работа. Заклех се, че по-скоро ще го убия ако позволя да стори това. Нямаше много нещо за правене в Речния свят освен да се биеш или да бъдеш роб.

Човек не се отказва лесно от една добра работа, ако е имал късмета да намери такава.

Дягилев веднага се опита да ме успокои.

— Очевидно е, че сте самоук в танци. Но какво от това? Направили сте всичко, което сте могли. Обаче, предполагам че могат да се направят едно-две подобрения без загуба за вас или вашите хора и със значителна полза.

— Какви? — запитах аз.

— Първо ме придружете до лагера ми — отвърна Дягилев. — Има нещо, което искам да ти покажа. Вземи и всичките си хора. Те също ще се заинтересуват.

Придружихме Дягилев надолу по Реката и после на около миля по течението на десния й бряг. Цялата ни група тръгна. Гонзало бе взел предпазни мерки да се въоръжи. Той носеше медна кама, която беше спечелил на зарове от един от северняците. Около половин дузина от другите испанци носеха тояги. Дори жените танцьорки носеха малки кремъчни ножове, или камъни с остри ръбове, които носеха в поясите си. Дягилев трябва да беше забелязал, но с нищо не го показа

Групата на Дягилев се състоеше само от осем души и те не изглеждаха въоръжени. Това беше облекчение за нас. Тази компания можеше да ни причини неприятности. Обаче половината от тях бяха жени.

Дягилев ни поднесе бира, която хората му бяха приготвили от корени, листа и дива мая. Не беше лоша. После предложи неговите хора да ни забавляват. И така лежахме по гръб на тревата, докато неговите хора танцуваха. Сред тях имаше имена, чиято слава научих по-късно: Алисия Маркова, Мишел Фокин и божествената Анна Павлова.

Никой от нас преди това не бе виждал нещо подобно на представлението му. Навярно руснаците нямаха огъня на нашите испанци. Но това беше единствения недостатък, който можеше да им се намери, ако изобщо това бе недостатък. Във всяко друго отношение, включително и от немощта, дъха артистичност, те ни превъзхождаха във всичко. Маркова се носеше като пеперуда и кацаше като перушинка. Павлова бе олицетворение на поезията. Те всички бяха невероятни. Дълго ги аплодирахме. Нижински гледаше с сълзи в очите. А накрая руските танцьори протегнаха умолително ръцете си към нашия Нижински, който беше гледал всичко това в отчаяно мълчание.

Той се отвърна от тях, като клатеше глава и мърмореше:

— Аз не танцувам повече.

Но те упорстваха, а и Дягилев присъедини и своята молба и не след дълго Нижински отстъпи и повтори, както ми бе казано по-късно, едно от солата си от „Сянката на розата“.

Накрая всички седнахме заедно и пихме вино, а Дягилев каза на Нижински:

— Знаех, че ще те намеря, Вацлав. Отново сме заедно.

— Танцувах този танц за теб, Сергей! — извика Нижински. — Но никога няма да танцувам отново.

— Ще видим — каза Дягилев.

След като този руснак се появи, нашето ежедневие се промени. Единственото логично нещо бе да обединим трупите си. Не се спомена и дума за това кой щеше да е шеф. Но без дори да упражни някакъв натиск, Дягилев малко по малко завзе управлението. Той го направи с предложение тук, идея там, а неговите идеи бяха първокласни. Той бе този, който започна строителството на дървена платформа, така че да може да се чуят токовете на нашите танцьори, които тропаха в ритъм. И разбира се, той също беше този, който изнамери обувки, така че наистина да се чуват. Той имаше завеси за по-голям драматичен ефект. Въведе сценично осветление и декори. Предложенията му не противоречаха на духа на испанския танц. Беше много по-добър в това от мен, въпреки че бе чужденец. Нямаше съмнение в това, този човек беше конкистадор на танца. Борех се с ината си и най-накрая реших, че беше по-добре да бъда помощник на един гений, отколкото самичък посредствен импресарио на второкласна танцова трупа.

Много от нас свикнаха с това. Не и Гонзало. Той ненавиждаше идеята Сергей да господства над него. Ежеше се, противеше се, но дори и той бе убеден накрая. Подобренията на Дягилев правеха изпълнението толкова по-добро.

Славата започна скоро да ни се носи. В Оксенстиерна идваха хора от много далече за да гледат изпълненията ни. А Сергей Дягилев започна да се занимава с производство на музикални инструменти. В това му помагаше още един чужденец в нашите кръгове, Мануел де Фала, един испанец, роден доста дълго след мен, известен на времето си, както ми казаха, като композитор.

Този де Фала бе дребен, тъмен мъж и беше живял много години в Париж и в много отношения беше франкофон. Дори на фона на примитивното ни облекло от кърпи и листа, той изпъкваше като някой денди. Започна с изработването на прости ударни инструменти за нас, като ги правеше от бамбук и дърво. После той импровизира китара. Звуковата кутия беше изработена от парчета бамбук, плътно съединени с рибено лепило, внимателно изгладени и после лакирани. Той направи грифа от рибен гръбнак, изряза го до полукръг и после го закрепи с парчета от раковини. Струните му бяха от рибени черва, шеивнговани до необходимия диаметър. Беше трудно да се намерят струни, които ставаха, но де Фала работеше с огромно търпение и не след дълго беше измайсторил първия струнен инструмент на Речния свят. Нямаше проблем да го настрои: беше професионалист.

Веднъж ударил я, ефектът беше наелектризирващ. Със звука на китарата, дори такава примитивна китара като тази, танцът ни наистина се оживи. Сега трупата ни престана да бъде малко повече от някаква новост. Бяхме способни да представяме истински изпълнения.

Липсваше ни само певец. И скоро вече имахме двама, един мъж и една жена. Тя беше испано-алжирка, той — мавър от Алжир. Те бяха съпруг и съпруга на Земята и бяха успели отново да се намерят в Речния свят. На Земята бяха имали представления в Кадис и в Казба в Танжер. Те пееха истинското фламенко, канте хонто от старите времена и сега фокусът на изпълненията ни се измести, защото бяха истински артисти. Де Фала композираше за тях, а Нижински хореографираше нови танци за нас.

Танцовата ни трупа навлезе в период на експанзия и много нови танцьори се опитаха да се присъединят към нас. Трупата на Дягилев за Испански танци, както сега се наричаше, бе една от малкото работодатели в този район на Речния свят. Навярно и в целия Речен свят от това, което знаехме. Навсякъде можеше да се намери работа като войник или като роб, или конкубина. След това работите съвсем ??? ограничени. Царството на Оксенстинерна бе твърде меко, за да се превърне в могъща държава. Но северняците не искаха да се прикрепят към някоя от другите сили в района.

Славянското царство на Станислав II беше от едната страна, а от другата една японска група. И двете превъзхождаха числено североевропейците в съотношение десет към едно. Ерик Дългата ръка показа известен дипломатически талант тогава, когато обяви територията си за свободна търговска зона и се постави под закрилата на трите най-големи сили в околността. Територията му включваше малък остров, който се бе образувал на половин миля от брега и имаше почти четири мили крайбрежна линия. На тази територия всеки, който беше дошъл с мир, бе посрещнат добре. Оръжията бяха завързвани с ленти на мира, когато влезеш в Оксенстиерна и не беше предвидено да се късат, докато не напуснеш града. Тези, които нарушаваха закона, биваха върнати обратно, на техните собствени племенни или градски власти, за да бъдат съдени и наказани.

И така предприятието ни просперираше, сеньори, а също и град Оксенстиерна. Идваха хора от много далеч, за да търгуват в границите ни. И не само да търгуват. Оксенстиерна предлагаше нещо, което никое друго място в околността не можеше да предложи: чувството на сигурност, възможност за отдих от държавните дела и постоянните интриги за това кой кого управлява и какво да се направи за това. На тази нова Земя на Речния свят, тъй като грижите за доставянето на храна и издигането на покрив бяха повече или по-малко изчезнали, това което оставаше, бяха въпросите кой кого ще управлява и кои богове трябва да се почитат. Хората сега имаха възможността да отдадат цялото си време на религиозни или държавни проблеми. Но този интерес бе събуден от най-агресивните хора. Другите, които бяха мнозинство, не се интересуваха от тези неща, а още по-малко ги беше грижа за въпросите на цвета на кожата, расата и езика. Езикът така и така си беше тюрлюгювеч и най-накрая всички трябваше да научим изкуствения език на норвежците, за да можем да общуваме. Ние спокойно можехме да се наречем Вавилонската планета.

 

 

Повечето от преродените на Речния свят се занимаваха с мисли за господство. За тях най-висшето благо бе способността да господстваш над другите, чест в името на някоя отживяла доктрина като например расовата чистота. Повечето от хората, обаче, сега както и в миналото, малко се интересуваха от тези неща и искаха само да живеят в мир. Най-отявлените измежду тези, които проповядваха расовата чистота, бяха нашите испански конкистадори. Казвам го със съжаление. Ще забележите, че се отделям от тях, сеньори.

Светът винаги е бил място на полиглоти, а също и този Речен свят, където нашите езици растат на гъсто по Речния бряг, дълъг мили.

Но нашите конкистадори не бяха толкова расисти, колкото наивно вярваха в собствената си значимост. Старата Испанска доктрина за Viva yo. Каквато и да беше причината, те се събираха под знамената ни, испанци от всички времена и места, както и креоли от Мексико и Южна Америка.

Междувременно Гонзало Пизаро не си губеше времето. Името Пизаро криеше определено очарование сред испаноговорящите. Караше ги да се вълнуват, когато си спомняха старите дни на завоеванието, когато испанските армии господстваха над повечето от познатия свят и това беше спомогнато от факта, че повечето от другите испански герои не се мяркаха в Речния свят. Никой не знаеше местонахождението на Сид или Кортес, или Франциско Пизаро, или Балбоа или другите велики фигури на завоеванието. Това, разбира се, не беше изненадващо на една земя, населена с 30 — 35 милиарда души. Достатъчно удивително беше, че самият Гонзало беше тук.

Другите испанци започнаха да се присъединяват към лагера ни. Разбира се, не само конкистадори и не само испанци от Испания. Населението на Испания никога не е било толкова многобройно. Те идваха от Кастилия, Арагон и Екстрамадура, сърцето на Испания, което всъщност не бе голямо. Другите дошли испанци бяха от Андалусия и Каталония, а също креоли на огромни тълпи, испанци, родени в презокеанските провинции Мексико, Колумбия, Венецуела, Аржентина.

И така, бавно, докато минаваха седмиците и месеците, испанският свят започна да се събира около Дягилев и Гонзало Пизаро. Естествено, не само като танцьори. А територията на Оксенстиерна процъфтяваше, дори и без преките данъци върху пришълците, които идваха да търгуват тук. Разбира се, имаше данъци върху тези от нас, които бяха постоянни жители. Но тези данъци бяха ниски, защото северняците, които сега бяха малцинство, виждаха, че притежават едно добро нещо и единственият начин, по който можеха да го запазят, бе да се отнасят с нас наистина много добре. Междувременно Дягилев, отчаян че вече е събрал чиста балетна трупа, но при липса на добра музика за акомпанимент и оркестър, проучваше източници на театрално развлечение от цяла Европа.

Той внесе елементи от комедия дел арте и други малки сценки и пародии. Но руският балет и испанският танц продължиха да доминират и такава беше ситуацията, когато дойде пратеник до Ерик Дългата ръка и извести, че на около деветстотин мили нагоре по реката бяха открили голямо индианско царство.

Те бяха инки, каза той, и се управляват от човек, който се наричаше Атахуалпа.

Новините за инките на Атахуалпа, които бяха толкова близо нагоре по Реката, наелектризираха испанците, конкистадорите, които бяха сърцевината на танцовата трупа, никога на бяха задоволени от положението си на хора, които трябваше да забавляват другите. А най-малко Гонзало. Умът му все още бе обсебен от спомена за великото положение, на което се радваше в Южна Америка. Въпреки че беше изцяло предан на брат си, Франциско не го разтревожи това, че Франциско все още не се бе появил. Нито пък някой от другите му двама братя. Той беше единственият Пизаро наоколо и нямаше съмнение, че това му харесваше. Сега целта му беше съвършено ясна. Трябваше да вдигне испанците към величието, което лежеше пред тях.

Когато испанците чуха, че той замисля да превземе царството на инките за втори път, отначало го помислиха за луд. Но това беше лудост, която те харесваха.

— Веднъж го направихме — изтъкна той. — Шансът не беше на наша страна. Тогава те бяха към милион. А ние бяхме само сто и осемдесет човека. Сега сме повече от тях!

— Не сме чак толкова много! — изтъкна Тапия.

Гонзало произнесе дълга реч вечерта край лагерния огън. Той бе добър оратор и думите му категорично убеждаваха. Той им припомни миналите победи на испанските армии. Каза им, че животът им сега не представляваше нищо, по-малко от нищо. Те бяха бойци, конкистадори. А какво правеха? Печелеха прехраната си като шутове! Това не можеше да се търпи. Особено сега, когато имаше шанс за нещо по-добро, да направят нещо, което ще ядоса Речния свят и ще им донесе вечна слава.

Идеята за завоеванието се понесе навсякъде из лагера. Беше невъзможно да се запази в тайна. Тези хора разговаряха. И колкото повече говореха, толкова по-добра им изглеждаше идеята. Викингите управители на Оксенстиерна чуха, но решиха официално да не обръщат внимание. Те не искаха гражданска война между няколкото стотици полудели испанци. Ерик Дългата ръка бе очаквал нещо подобно. Той имаше нужда да разшири търговските си връзки. С колкото повече хора можеше да се съюзи, толкова повече щеше да се подобрява положението му. И така, сега той реши да изпрати танцовата си трупа нагоре по Реката на някакъв плавателен съд, на който да могат да се поберат и да види дали могат да се направят някои уговорки с онези инки.

Той също пожела да даде препоръчителни писма на Гонзало и на другите, щедро позволявайки им да задържат това, което могат да завладеят нагоре по Реката. Това бе идея на Гонзало — да вземе този безценен документ, защото Гонзало искаше всичко да бъде законно и се преструваше, че вярва, че Ерик беше вождът, на когото трябва да бъде верен, както някога бе верен на краля на Испания. (Той бе нарушил клетвата си за вярност, но това беше преди много време.)

Руснаците мислеха, че планът беше налудничав, но тръгнаха с нас заради танцуването. Те всъщност не вярваха, че когато наистина се стигне дотам, испанците ще предприемат нещо. Изглеждаше им абсурдно да се бият за господство над някакви варварски царства, когато им беше толкова добре с танцовата трупа. Дягилев се съгласи да дойде и да представи трупата на индианците. Той видя в това шанс да разпространи малко култура нагоре по Реката. Нижински, както обикновено, не каза почти нищо. Той бе странен тип. Дори и това, че беше прероден на Речния свят, не бе го отървало от самотните му пътища. Нито пък го беше излекувало от навика му да се взира в пространството с празни очи. Той бе толкова луд на Речния свят, колкото е бил и на Земята.

Ние испанците събрахме една флотилия от канута и салове и започнахме пътуването си нагоре по Реката. Съседните княжества по бреговете на Реката ни пускаха да минем. Бяхме съпътствани от едно странно, злокобно настроение. Самата Река беше спокойна, но странни, тъмни облаци следваха пътя ни. Самите небеса предвещаваха идването на някакво голямо зло.

След няколко седмици вече бяхме на територията на инките. На един граничен пост с няколко офицера бяхме принудени да почакаме, докато те известят напред за позволение да влезем в Царството на слънцето, както се наричаше империята им.

Най-накрая позволението бе получено. Продължихме нагоре по Реката с няколко индиански служители на борда, за да ни бъдат водачи. След още два дни ни казаха да акостираме. Оттук нататък трябваше да вървим пеша.

Гонзало беше нервен, трескав и екзалтиран. Неговите испанци бяха въоръжени толкова добре, колкото изобщо можеше на тази земя. Имаха няколко стоманени меча и много дървени мечове с кремъчни остриета, вградени в краищата им. Те имаха пики и ножове и дори един или два арбалета, изработени с много усилия и разноски. Индианците, които виждаха по пътя си към хълмовете, не изглежда да бяха въоръжени.

Най-после стигнахме столицата на инките, която се казваше Мачу Пикчу в чест на загубената им столица на Земята. Това място беше построено отгоре на най-високите хълмове. Тези, които се простираха точно пред главните непреодолими планини. Изглеждаше като неприятелска територия. Защо бяха строили тук, а не в по-удобните низини? Никой не можеше да ни каже. Градът Мачу Пикчу беше построен най-вече от бамбук, но бе по-висок и грандиозен от всички, които бяхме виждали досега, много по-впечатляващ от Оксенстиерна. Много от сградите бяха на по три-четири етажа и вместо да бъдат самостоятелни къщи като навсякъде другаде, сградите влизаха една в друга, за да образуват дузина големи постройки, които покриваха няколко акра.

Ние танцьорите се събирахме на един площад на равния връх на един хълм. В началото на площада, зад триетажните бамбукови сгради, седеше инката в средата на своята свита. Те бяха облечени великолепно в костюми, направени от вездесъщите кърпи, въоръжени с разнообразни фантастични бамбукови мечове, щитове, лъкове и стрели. Свитата гледаше нетърпеливо, докато испанците се приближаваха.

— Ваше превъзходителство — каза Дягилев, говорейки на великолепен испански, на който инките говореха с външния свят, въпреки че помежду си разговаряха на език, наречен кечуа, — идваме при вас от една далечна страна, нагоре по Реката.

Дягилев беше облечен толкова официално, колкото бе съумял. Не беше намерил заместител на монокъла, който бе свикнал да носи. Надменен и безкрайно самоуверен, той се поклони на Инката. Инката кимна.

— Нека да започне спектакъла.

Танцьорите излязоха със замах. Те бяха акомпанирани от барабани с различни размери и от флейти, а също в оркестъра имаше и няколко примитивни гайди. Беше приятна гледка — танцьорите на фламенко, мъже и жени, които тропаха с крака и се въртяха пред Инката, който, заедно с благородниците зад себе си, наблюдаваше безизразно.

Испанските танцьори бяха неудържими. Чух Дягилев да казва на Нижински:

— Какъв е този танц, който играят сега? Не си спомням нещо подобно.

— Трябва да са го хореографирали и репетирали самостоятелно — отвърна Нижински. — Никога преди не съм виждал този танц.

Танцът бе в разгара си. После прозвучаха последните акорди и танцьорите замръзнаха на местата си. А после Гонзало Пизаро извика:

— Сантяго! За Бога, нека започне!

Танцьорите хвърлиха костюмите си. Отдолу носеха снаряжение от рибни люспи и наострени оръжия. Аз стоях до Гуружиев онемял, поразен от глупостта им и все пак желаейки да бъда с тях, докато заплашително настръхваха към инката. Но Атахуалпа не се помръдваше и когато испанците го наближиха, той направи незабележим жест с дясната си ръка.

Индианците, които стояха най-отпред зад инката, се наведоха на колене. Зад тях имаше още индианци и те бяха въоръжени с пушки. Оръжията бяха грубо изработени, като повече приличаха на аркебузи, отколкото на карабини, но наистина бяха пушки и изглежда бяха заредени и готови за стрелба.

Гонзало и хората му замръзнаха на местата си. Атахуалпа каза:

— И така, ти си Гонзало Пизаро.

— Да — отвърна Гонзало, — аз съм.

— Срещал съм се и преди със семейство Пизаро — каза инката.

— Резултатите от тази среща са добре известни — каза Гонзало.

— Този път — продължи Инката, — ние имаме огнестрелни оръжия. Това променя нещата, нали?

Гонзало нямаше какво да отговори на това. Инката вдигна ръката си. Вратата на една от къщите се отвори и един мъж бе изведен между двама индиански стражи. Той бе висок, широкоплещест. Ръцете му бяха завързани отзад, а около врата му имаше въже, с което индианците го водеха. Веднага го познах. Гонзало също.

Гонзало най-накрая успя да промълви:

— Франциско! Това си ти!

— Да, аз съм — горчиво каза Франциско Пизаро, говорейки с мъка поради въжето.

Танцовата трупа се събра в кръг, рамо до рамо, с приготвени оръжия, готови скъпо да продадат живота си. Но Инката каза:

— Стойте! Ние не сме се карали с вас, танцьори. Не, и с испанците също. Искаме само братята Пизаро. Имаме Франциско. Сега и Гонзало Пизаро е тук и той трябва да остане тук.

Танцьорите обсъдиха това помежду си, но те бяха само няколко стотици мъже, а бяха обградени от хиляди индианци, някои от които имаха пушки.

Дягилев пръв от нас дойде на себе си.

— Какво искаш от братята Пизаро? — попита той.

— Целта на живота ми е да ги събера — отговори Атахуалпа. — Сега имам двама от тях, и още двама трябва да дойдат.

— И какво ще правиш с тези Пизаро? — попита Дягилев.

— Това не е твоя работа — отвърна Атахуалпа.

— Това е нов свят — каза Дягилев.

Инката кимна мрачно.

— Но има стари сметки за уреждане от стария свят. Трябва да вземем предвид какво сториха Пизаро на мен и на народа ми. Тук най-лошото, което можем да направим, е да ги убием и те да се върнат към живот някъде другаде. Но ако някой от вас мисли, че това не е честно, аз ще ви позволя да замените единия от братята Пизаро и ние ще пуснем единия от тях.

Последва дълго мълчание. Никой нямаше да приеме предложението. Със сигурност не и Дягилев, защото това не беше негова работа. Със сигурност не и аз, тъй като вече не бях конкистадор, а танцов режисьор и помощник на гений.

Инката се засмя:

— А сега, всички вие, сеньори и сеньорити, измитайте се оттук преди да съм променил решението си.

И това беше краят. А това беше историята, сеньори, за това как танцовата трупа на Дягилев стана световноизвестна за втори път и забавляваше човечеството по целия Речен свят. Това е също историята на братята Пизаро и как още веднъж за втори път те намериха съдбата си в един индиански свят.

Бележки

[1] Къса пелерина. ↑