Шарлейн Харис
Мъртви в Далас (3)

3.

Отворих очи с огромно нежелание. Чувствах се така, сякаш съм спала в кола или на стол с твърда облегалка. Явно се бях унесла на доста неудобно място. Цялото ми тяло сякаш пулсираше от болка. Пам седеше на пода, на две крачки от мен, и втренчено ме гледаше.

— Получи се! — каза тя. — Доктор Лудвиг излезе права.

— Супер!

— Да, щеше да е жалко да те загубим, и теб, и кръвчицата ти. — Практична до безобразие! — Изборът на менадата можеше да падне и върху много други човеци, но за никого от тях нямаше да ни пука толкова.

— Благодаря ти, Пам, много си мила — смотолевих. Чувствах се отвратително; като потопена в казан с пот и после овъргаляна в мръсотия. Усещах тази гадост даже по зъбите си.

— Няма защо — отвърна тя и ме дари с блага усмивка.

Гледай ти, Пам имала чувство за хумор. Рядък случай за вампир. Не съм чувала за вампир комедиант, а човешките вицове изобщо не ги трогваха. (Да не говорим, че от техните шеги можеш да сънуваш кошмари цяла седмица.)

— Как мина всичко?

Пам обви ръце около коленете си.

— Действахме точно според инструкциите на доктор Лудвиг. Изредихме ти се всички — Бил, Ерик, Чоу и аз — и когато те пресушихме почти напълно, започнахме кръвопреливането.

Прекарах цяла минута в размисъл. Радвах се, че съм изпаднала в безсъзнание преди началото на процедурата. Бил винаги пиеше по малко от кръвта ми, когато се любехме, и свързвах това с върховна сексуална наслада. Щях да се почувствам доста неудобно, ако бях присъствала духом на тази… оргия, така да се каже.

— Кой е този Чоу? — попитах.

— Я се пробвай да седнеш — посъветва ме Пам. — Чоу е новият ни барман. За чудо и приказ!

— Така ли?

— Има татуировки — продължи Пам с почти човешка нотка в гласа. — Височък е за азиатец и е с великолепен пакет… от татуировки.

Опитах се да изглеждам заинтригувана. Надигнах се и се почувствах някак крехка. Сякаш гърбът ми беше покрит с наскоро зараснали рани, които лесно можеха да се отворят отново, ако не внимавах. А както твърдеше Пам, положението бе точно такова.

Освен това нямах блуза. Или каквато и да било дреха. От кръста нагоре. Джинсите ми си бяха на мястото, макар и порядъчно мръсни.

— Блузата ти не ставаше за нищо, затова я свалихме — каза Пам и се усмихна широко. — Редувахме се да те държим на коленете си. Всички много ти се възхищавахме. Бил направо откачи.

— Върви по дяволите! — Не можах да измисля какво друго да й кажа.

— Исках да прозвучи като комплимент — сви рамене Пам. — Явно си много срамежлива. — Тя стана и отвори гардероба. Вътре висяха няколко ризи. На Ерик, предполагам. Пам свали една от закачалката и ми я подхвърли. Протегнах ръка да я уловя и — трябва да призная — движението ми се стори фасулска работа.

— Пам, тук има ли баня? — Сърце не ми даваше да нахлузя снежнобялата риза върху мърлявото си тяло.

— Да, в склада. До служебната тоалетна.

Банята беше мъничка, но имаше всичко, което ми трябваше — душ, сапун и хавлиена кърпа. Влизаше се направо от склада, но това явно не правеше впечатление на вампирите. Иначе казано — скромността краси човека, но не и вампира. Пам се съгласи да пази вратата. Помолих я да ми помогне да събуя джинсите и обувките си и тя го направи с удоволствие. Меко казано.

Не помнех да съм изпитвала по-голяма радост от къпането през целия си живот. Трябваше да пристъпвам бавно и внимателно. Цялата треперех и се чувствах слаба като след прекарана пневмония или тежък грип. Пам открехна вратата и ми подаде чисто бельо. Много приятна изненада, поне докато не ми се наложи да се подсуша и да се пробвам да го нахлузя. Бикините се оказаха толкова дантелено миниатюрни, че просто не си струваше да се наричат гащи. Поне бяха бели. Прииска ми се да се погледна в огледалото — сигурен признак, че вече се чувствам по-добре. Нямах сили да обличам нищо друго, освен ризата и бельото. Излязох навън боса и Пам ми подаде мръсните ми дрехи, грижливо напъхани в найлонова торба. Слънчевият загар на кожата ми ярко контрастираше със снежнобялата риза. Отправих се бавно към кабинета на Ерик и извадих гребен от чантата си.

Тъкмо започнах да се боря със заплетените си кичури, когато Бил влезе и измъкна гребена от ръката ми.

— Дай на мен, скъпа — нежно каза той. — Как си? Я свали ризата, да ти видя гърба.

Надявах се в кабинета да няма камери за наблюдение, макар че — съдейки по думите на Пам — вече всички ме бяха виждали гола.

— Как изглежда? — попитах през рамо.

— Ще останат белези — лаконично отвърна Бил.

— Така си и знаех. — По-добре на гърба, отколкото по лицето. И по-добре с белези, отколкото мъртва.

Облякох отново ризата, а Бил се залови да реше косата ми; едно от любимите му занимания. Съвсем скоро се почувствах много отпаднала и седнах на стола на Ерик, а Бил се изправи зад мен.

— Как мислиш, защо менадата избра точно мен?

— Предполагам, че е чакала някой вампир. Но е извадила късмет с теб, защото си много по-лесна плячка за нея.

— Тя ли причини караницата помежду ни?

— Едва ли. Чиста случайност. Аз така и не разбрах ти защо се ядоса толкова.

— Нямам сили да ти обяснявам, Бил. Утре ще поговорим за това, става ли?

Влезе Ерик, следван от някакъв непознат вампир. Чоу, предполагам. Веднага ми стана ясно, че е като магнит за клиенти. За пръв път виждах вампир азиатец. Голям хубавец! Целият изографисан с онези сложни татуировки, по които си падат членовете на Якуза. Не знам дали през човешкия си живот Чоу е бил гангстер, или не, но сега определено изглеждаше доста злокобно. Минута по-късно влезе Пам и докладва:

— Заключих навсякъде. Доктор Лудвиг също си тръгна.

Щом „Вамптазия“ беше затворена, значи трябваше да е около два след полунощ. Бил продължаваше да реше косата ми, а аз седях на стола с ръце върху бедрата, с ясното съзнание, че облеклото ми е, меко казано, странно. От друга страна, Ерик беше толкова висок, че ризата му ме покриваше много повече, отколкото някои от собствените ми дрехи. Може би се чувствах неудобно заради френската кройка на бикините ми. Или пък защото не носех сутиен. Господ е бил доста щедър, когато е пълнил пазвата ми, и липсата на сутиен се забелязваше отдалече.

Но независимо че облеклото ми беше оскъдно и че всички бяха видели гърдите ми в близък план, аз се чувствах длъжна да демонстрирам доброто си възпитание.

— Благодаря на всички, че спасихте живота ми — казах аз. Не успях да постигна топлота в изказа, но поне се надявам, че усетиха искреността ми.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвърна Чоу с похотлива нотка в гласа. Говореше с лек акцент, но общата ми култура по азиатска история е твърде обща, та не можах да преценя откъде точно произхожда. Нищо чудно и „Чоу“ да не беше истинското му име, но така го наричаха всички вампири. — А ако нямаше отрова, щеше да е направо идеално.

Усетих напрежението на Бил зад гърба си. Той положи ръце върху раменете ми, а аз се протегнах и притиснах длани върху неговите.

— Струваше си да погълна отровата — обади се Ерик, после докосна с пръсти устните си и ги целуна, сякаш възхваляваше вкуса на кръвта ми. Гадост!

Пам се усмихна и каза:

— Насреща съм по всяко време, Суки. Не се и съмнявам!

— Благодаря и на теб, Бил — казах аз и облегнах глава назад.

— За мен беше чест — отвърна той, едва сдържайки гнева си.

— Вие двамата сте се скарали преди срещата на Суки с менадата, а? — попита Ерик. — Нали така каза, Суки?

— Това си е наша работа — отрязах го аз и тримата вампири се подсмихнаха помежду си. Подразних се. — Между другото, ти защо ни повика тази вечер? — попитах аз с надеждата да отклоня темата на разговора.

— Нали си спомняш какво ми обеща, Суки? Че ще ми позволяваш да се възползвам от телепатичните ти способности, стига да не отнемам живота на замесените в това хора?

— Разбира се, че си спомням. — Никога не забравям обещание, камо ли такова, което съм дала на вампир.

— Откакто назначихме Бил за следовател на Район 5, не сме имали кой знае какви загадки. Но Район 6, в Тексас, се нуждае от специалната ти дарба. Затова решихме да те преотстъпим за известно време.

Дават ме под аренда, осъзнах аз. Като електрическа резачка или багер. Зачудих се дали вампирите в Далас ще внесат депозит в случай на повреда.

— Никъде не тръгвам без Бил. — Погледнах Ерик право в очите. Бил стисна лекичко пръстите ми; значи съм казала точно каквото трябва.

— И той ще дойде. Сключихме сериозна сделка — успокои ме Ерик, ухилен до уши. Изкара ми акъла с подалите му се вампирски зъби. — Опасявахме се, че може да те задържат при тях или да те убият, затова настояхме да впишем в договора и придружител. А кой би могъл да свърши тази работа по-добре от Бил? Ако случайно му се наложи да пътува някъде, незабавно ще изпратим заместник. Вампирите от Далас се съгласиха да осигурят кола, шофьор, храна и квартира, както и прилично възнаграждение, разбира се.

— Кога трябва да започнем?

— Мисля, че първо трябва да обсъдиш с Бил финансовата част — каза Ерик. — Но съм сигурен, че възнаграждението ще е достатъчно, за да компенсира напускането на настоящата ти работа в бара.

Ан Ландърс^[1] не беше ли писала нещо по темата „Когато любовникът ти стане твой мениджър“?

— Но защо точно менада? — попитах аз и всички стреснато ме погледнаха. Надявах се, че произнасям думата правилно. — Наядите^[2] живеят във водата, дриадите^[3] — по дърветата, нали така? Какво прави тази менада в гората? Менадите не са ли просто жени, докарани до лудост от бог Дионис?

— Суки, ти си била много умна! — възкликна Ерик. В погледа му се четеше дълбоко възхищение. Не му казах, че съм научила това от криминален роман. Нека си мисли, че чета гръцка литература в оригинал. Какво толкова!

После се обади Чоу:

— Богът прониквал толкова дълбоко в някои жени, че те ставали безсмъртни. Или почти безсмъртни. Дионис е богът на виното и точно затова кръчмите излъчват неустоима притегателна сила за менадите. Интересът им към баровете е толкова силен, та чак се дразнят, когато край тях се навъртат и други тъмни същества. Менадите смятат, че поражданото от алкохола насилие им принадлежи изцяло. От това се хранят. Освен това много почитат гордостта.

Гордост ли каза? Нима двамата с Бил не се бяхме скарали именно заради пустата си гордост?

— Досега бяхме чували само слухове, че в гората се навърта менада — каза Ерик. — Слухове, които тази вечер се потвърдиха.

— Но за какво точно ви предупреждава? Какво иска?

— Лепта — отвърна Пам. — Така поне предполагаме.

— Каква по-точно?

Пам сви рамене. Явно нищо повече не желаеха да ми кажат.

— А ако не я получи? Тогава? — попитах. Вампирите продължаваха да мълчат и аз въздъхнах отчаяно. — Какво ще направи, ако не й дадете въпросната лепта?

— Ще ни залее с гнева си. — Гласът на Бил звучеше тревожно.

— И къде ще го излее? Върху „Мерлот“? — Макар че наоколо имаше и доста други барове.

Вампирите се спогледаха.

— Или върху някого от нас — каза Чоу. — И преди се е случвало. Клането в Санкт Петербург в Деня на Вси светии през 1876 г.

Всички закимаха с гробовни физиономии.

— Видях го с очите си — продума Ерик. — Бяхме двайсет вампири и едва се справихме с труповете. Наложи се да набучим на кол Грегъри, всички заедно. Менадата Фрина си получи лептата, в крайна сметка. И още как!

Нещата явно са били доста сериозни, щом вампирите са стигнали дотам, че да набучат на кол един от своите. Веднъж Ерик убил вампир, който крадял от него. Та Бил разправяше, че Ерик трябвало да плати за това огромна глоба. Не ми каза на кого, а и аз не попитах. Има неща, които е по-добре да не знаеш, ако искаш да спиш спокойно.

— Значи възнамерявате да дадете лепта на тази менада?

Усещах, че си разменят мисли по този въпрос.

— Да — отвърна Ерик. — Това е най-разумното решение.

— Предполагам, че да убиеш менада е доста трудна работа — каза Бил, опипвайки почвата.

— О, да! — отвърна Ерик и потръпна от ужас. — О, да!

По пътя обратно към Бон Темпс двамата с Бил не обелихме и дума. Имах много въпроси относно събитията от вечерта, но бях изтощена до мозъка на костите и не ми се говореше.

— Сам би трябвало да знае за това — казах аз, щом спряхме пред вкъщи.

Бил излезе да ми отвори вратата.

— Защо, Суки? — Подаде ми ръка и ми помогна да сляза, тъй като знаеше, че едва помръдвам от слабост.

— Защото… — започнах аз, но внезапно млъкнах. Бил знаеше, че Сам е свръхестествено същество, но не исках да му припомням. Сам държеше бар, а когато менадата ме нападна, бяхме по-близо до Бон Темпс, отколкото до Шривпорт.

— Той е собственик на бар, но едва ли е застрашен — отбеляза Бил. — Освен това менадата е уточнила, че съобщението е за Ерик.

Така си беше.

— Забелязвам, че твърде много мислиш за Сам — каза Бил и аз зяпнах от изненада.

— Ти ревнуваш? — Бил редовно се изправяше на нокти, когато ми се възхищаваха други вампири, но го приемах като безобидно чувство за собственост. Не знаех как да приема това неволно признание, тъй като за пръв път ми се случваше някой да ме ревнува.

Бил не отговори.

— Хммм, гледай ти… гледай ти… — многозначително казах аз и се усмихнах вътрешно, докато Бил ми помагаше да изкача стълбите на старата къща. После ме отведе до моята стая; стаята, в която бе живяла баба ми години наред. Сега стените й бяха боядисани в бледожълто, а ламперията — в бяло. На прозорците висяха бели завеси, изпъстрени с ярки цветя, в тон с покривката на леглото.

Влязох в банята да си измия зъбите. Когато излязох, все още носех ризата на Ерик.

— Съблечи я — каза Бил.

— Бил, миличък, точно днес не ми е до забавления…

— Просто не мога да те гледам в неговата риза.

Гледай ти. Гледай ти. Тази работа с ревността започваше да ми харесва. От друга страна, ако започнеше да прекалява, току-виж взело да става досадно.

— Ох, добре — казах аз и тежко въздъхнах. — Ще я махна тогава, пустата му риза. — Започнах бавно да я разкопчавам и наблюдавах как очите на Бил следват движенията на пръстите ми. Накрая я оставих да се свлече от раменете ми и останах само по бельото на Пам.

— О… — въздъхна Бил и това ми беше достатъчно. Да вървят по дяволите всички менади; Бил ме караше да се чувствам богиня само с поглед.

Май ще взема да обиколя магазините за бельо в Ръстън през почивния си ден. Или да проверя дали „При Тара“ не продават плитки бикини с френска кройка.

 

 

Не ми беше лесно да кажа на Сам защо трябва да ходя в Далас. Той винаги се е отнасял страхотно с мен, особено след смъртта на баба, а аз винаги съм го смятала за добър приятел, прекрасен шеф и (от време на време) за сексуална фантазия. Реших да му кажа, че имам нужда от кратък отпуск; бог ми е свидетел, че досега отпуск не съм ползвала. Но Сам се досети каква е работата и това никак не му хареса. Сините му очи блестяха в контраст с леденото изражение на лицето му, а рижавата му коса сякаш всеки момент щеше да пламне. Макар да не го каза на глас, Сам очевидно смяташе, че Бил просто е трябвало да скръцне със зъби и да не ме пуска никъде. Но Сам не знаеше всички подробности около делата ми с вампирите, а измежду всички тях единствено Бил се досещаше, че работодателят ми е свръхестествено същество, което може да променя формата си. Аз пък гледах да не припомням това на Бил. И без това се вторачваше в него повече, отколкото ми се искаше. Току-виж решил, че Сам е от лошите, а Бил можеше да бъде доста отмъстителен.

Чета хорските мисли от години, без да ми трепне окото, и се справям чудесно с пазенето на чужди тайни. Но трябва да призная, че полагах зверски усилия, за да държа Бил и Сам далече един от друг във времето и пространството, и това изцеждаше силите ми.

След като се съгласи да ми даде отпуск, Сам се настани зад бюрото и се облегна назад в стола си. Жилавото му тяло се губеше в огромната синя тениска с надпис „Мерлот“. Носеше протрити, но чисти джинси и стари ботуши с дебела подметка. Аз седях на ръба на посетителския стол срещу него, с гръб към затворената врата на кабинета. От бара се носеше обичайната глъчка, примесена с музика, така че никой не би могъл да ни подслушва. Но въпреки това, заговори ли човек за менади, неволно му се приисква да понижи глас.

Наведох се към него над бюрото и той автоматично повтори движението ми. Сложих ръка върху рамото му и прошепнах:

— Сам, в гората по пътя за Шривпорт има менада.

Сам остана неподвижен в продължение на няколко безкрайни секунди и после прихна да се смее.

Смя се неудържимо поне три минути; достатъчно дълго време, за да се ядосам порядъчно.

— Извинявай — не спираше да повтаря той и веднага изпадаше в нов пристъп на смях. Знаете колко дразнещо може да бъде това, особено ако се смеят на вас. Той заобиколи бюрото, опитвайки се да се овладее. Изправих се и аз, а вътрешно кипях от ярост.

Той ме улови за раменете.

— Съжалявам, Суки — повтори той. — Никога не съм виждал менада, но съм чувал, че са противни гадини. А ти защо се тревожиш за това.

— Защото е агресивно настроена, в което можеш и сам да се убедиш, ако погледнеш белезите по гърба ми — отсякох аз и от усмивката му не остана и следа.

— Ранена ли си? Какво е станало?

Разказах му за събитията от вечерта, като пропуснах най-драматичните моменти и спестих подробностите от лечителския процес. Той пожела да види белезите. Обърнах се и запретнах тениската си до закопчалката на сутиена. Не каза нищо, но усетих докосване по гърба си и миг по-късно осъзнах, че е целунал кожата ми. Побиха ме тръпки. Сам придърпа блузата ми надолу и ме обърна към себе си.

— Съжалявам, Суки. Много съжалявам — каза той с неподправена искреност и вече напълно сериозен. Стояхме ужасно близо един до друг. Кожата му излъчваше топлина, а косъмчетата по ръцете му буквално пукаха като електропроводници.

Поех дълбоко въздух.

— Тревожа се, че може да насочи вниманието си към теб — обясних аз. — Какво по-точно би могла да иска една менада, Сам?

— Мама често разправяше на татко, че обожават горди мъже — каза той и за момент си помислих, че продължава да се шегува с мен. Погледнах го в очите — беше сериозен. — Най-голямото удоволствие за менадите е да разкъсват горди мъже на парчета. Съвсем буквално.

— Гадост! А нещо друго не ги ли устройва?

— Едър дивеч. Мечки, тигри и прочее.

— Не е лесно да откриеш тигър в Луизиана. Мечка може и да се намери, но как да я закара човек до територията на менадата? — Замислих се дълбоко по този въпрос, но отговорът ми се изплъзваше. — Предполагам, че ще я иска жива, нали?

Сам кимна разсеяно, сякаш не ме слушаше. После се наведе и ме целуна.

Трябваше да го предвидя по-рано.

Беше толкова топъл в сравнение с леденото тяло на Бил… Е, не чак ледено, но хладно със сигурност. Устните на Сам бяха направо горещи, езикът му също. Целувката беше дълбока, напориста и неочаквана. И вълнуваща, ако трябва да съм откровена; като подарък, който не си очаквал, но всъщност много ти харесва. Стояхме прегърнати и се целувахме в захлас, когато внезапно се осъзнах.

Отдръпнах се лекичко назад, а той бавно откъсна устни от моите.

— Наистина трябва да се махна от града за известно време — казах аз.

— Съжалявам, Суки, но копнея за това от години.

Много неща можех да кажа след това негово признание, но аз събрах сили и се спрях на най-трудното.

— Сам, знаеш много добре, че съм…

— … влюбена в Бил — довърши той вместо мен. Нямах представа дали наистина съм влюбена в Бил, но със сигурност го обичах и се чувствах обвързана с него. Не ми се навлизаше в сложни обяснения, затова просто кимнах.

Не можех да прочета ясно мислите на Сам, защото той е свръхестествено същество. Но трябваше да съм кон с капаци, да не кажа пълен кретен, за да не усетя объркването и копнежа, които се излъчваха на талази от него.

— Опитвах се да ти кажа — обадих се аз след минута мълчание, когато вече се бяхме разплели от прегръдката си и отстъпили на безопасно разстояние, — че ако тази менада наистина си пада по барове, то „Мерлот“ би привлякъл вниманието й, защото съдържателят му не е… хм, как да кажа… средностатистически човек… какъвто е и барът на Ерик в Шривпорт впрочем. Така че бъди нащрек.

Сам видимо се развълнува от предупреждението ми; изглеждаше някак обнадежден от вниманието ми.

— Благодаря ти, че ми каза, Суки. Когато дойде време за следващото ми превъплъщаване, ще се оглеждам по-внимателно в гората.

За пръв път се замислях, че Сам би могъл да срещне менадата по време на авантюристичните си превъплъщения. Краката ми се подкосиха от ужас и се наложи да седна.

— О, не! — изстенах аз. — По-добре не се превъплъщавай изобщо!

— След четири дни е пълнолуние — отбеляза Сам след кратка справка с календара. — Няма как. Вече съм се уговорил с Тери да ме замести в бара.

— Какво му каза?

— Всеки път му казвам, че имам среща. Досега не му е правило впечатление, че винаги отсъствам по пълнолуние.

— Много добре. Някакви новини от полицията за Лафайет?

— Не — поклати глава Сам. — Но наех на работа един негов приятел, Хан.

— Шир Хан?

— Чака Хан.

— Добре де, но поне може ли да готви?

— Уволнили са го от плаващия ресторант „Кралска скарида“.

— Защо?

— Заради твърде артистичния му темперамент, предполагам — сухо отвърна Сам.

— Това и при нас не се котира особено — отбелязах аз и се запътих към вратата. Бях доволна, че си поговорихме; това донякъде успя да разсее напрежението, загнездило се помежду ни след неловката случка. Двамата със Сам за пръв път се прегръщахме на работното си място. Бяхме се целували само веднъж досега, преди месеци, когато той ме изпрати до вкъщи след първата ни и последна романтична среща. Сам беше мой работодател, а впускането в любовна авантюра със собствения ти шеф не е добра идея. А да флиртуваш с шефа си, когато гаджето ти е вампир, си е опасна игра, да не кажа смъртоносна. На Сам му трябваше жена, и то бързо.

Когато съм притеснена, се усмихвам. Ухилих се до уши и казах: „Е, време е да се връщам на работа“, после прекрачих прага и хлопнах вратата зад гърба си. В съзнанието ми бушуваха всякакви емоции, но се опитах да ги прогоня и се подготвих да развъртя подноса.

Нямаше нищо необичайно във вечерната клиентела на „Мерлот“. Хойт Фортънбъри, приятел на брат ми, се наливаше с другарите си по чашка. Кевин Прайър, когото рядко виждах в цивилни дрехи, седеше умърлушен до Хойт. Май предпочиташе да е в полицейската кола заедно с партньорката си Кения. Брат ми Джейсън се довлече с обичайното си украшение — Лиз Барет. Лиз винаги даваше вид, че се радва да ме види, но никога не ми се подмазваше, с което бързо си спечели уважението ми. Баба щеше да е много доволна, че Джейсън си има постоянна приятелка. Носеше му се славата на местния Казанова. Но все пак в Бон Темпс и околностите жените не бяха безчет и когато за ловеца вече не остана неуловена плячка, просто нямаше друг избор, освен да се кротне.

Освен това Лиз сякаш не обръщаше внимание на спорадичните му търкания със закона.

— Сестричке! — ухили се той насреща ми. — Бъди така добра и ни сипи по едно уиски със „Севън ъп“.

— Веднага! — отвърнах с усмивка. Понесена от вълните на оптимизма, не се стърпях и се заслушах за момент в мислите на Лиз; момичето се надяваше, че Джейсън в най-скоро време ще й направи предложение. Колкото по-скоро, толкова по-добре, мислеше си тя, защото беше сигурна, че е бременна.

Добре че отдавна се бях научила как да прикривам собствените си мисли. Сервирах им питиетата, стараейки се да отблъсквам всякакви по-нататъшни сигнали от главите им. Трябваше да реша какво е редно да направя. Това е един от най-големите минуси на телепатията — мислите, които хората не споделят на глас, са нещо, което други хора (като мен) изобщо не искат да знаят. Или не бива да искат да знаят. Чувала съм какви ли не тайни, достатъчни да задавят и камила, но никоя от тях не ми е била от полза.

Ако Лиз беше бременна, то последното нещо, което й трябваше, беше алкохол. Без значение чие бебе носеше в утробата си.

Внимателно наблюдавах как отпи малка глътка, а после обви длан около чашата си, за да я скрие от хорските погледи. Двамата с Джейсън си побъбриха минута-две, после Хойт му подвикна и той се извъртя на стола си към своя стар приятел от училище. Лиз се втренчи с копнеж в питието си, сякаш много й се искаше да го обърне на екс. Подадох й друга чаша, пълна само с безалкохолно, а нейната излях в мивката.

Огромните, кръгли, кафяви очи на Лиз изненадано ме погледнаха.

— Не ти трябва — прошепнах. Матовото лице на Лиз пребледня. Изкушавах се да й обясня защо съм се намесила, но си имах принципи. Никога не коментирах нещата, които съм научила по нечестен начин. — Ти си разумно момиче. Ще се справиш.

Точно тогава Джейсън се обърна, а аз се запътих да обслужа една от масите. Излизайки зад тезгяха, забелязах Порша Белфльор на входа. Оглеждаше се из мрачния бар, сякаш търсеше някого. За моя изненада, този някой се оказах самата аз.

— Суки, имаш ли минутка? — попита тя.

Личните ми разговори с Порша се брояха на пръстите на едната ми ръка, ако не и на единия ми пръст. Представа нямах защо съм й притрябвала.

— Седни тук — кимнах към празната маса в моя район. — Ей сега ще дойда.

— А, добре. Тогава ще си поръчам чаша вино. Мерло, ако обичаш.

— Нося го веднага.

Напълних внимателно чашата й и я сложих на подноса. Хвърлих бърз поглед наоколо и след като се уверих, че клиентите ми изглеждат доволни, отнесох подноса до масата на Порша и седнах срещу нея. Наместих се на ръба на стола, за да е видно, че съм готова да скокна веднага, ако някой клиент ожаднее.

— С какво мога да ти помогна? — Пригладих косата си и любезно й се усмихнах.

Порша не откъсваше поглед от чашата си. Завъртя я между пръстите си, отпи глътка и внимателно я постави точно в центъра на подложката.

— Искам да те помоля за услуга — каза най-после тя.

Елементарно, Уотсън! След като личните ми разговори с Порша се побираха в рамките на две изречения, тя едва ли искаше да си приказваме за времето.

— Нека позная. Брат ти иска да се гмурна в мислите на клиентите, за да разбера нещичко за онази оргия, на която е присъствал Лафайет. — Очаквах го.

Порша изглеждаше смутена, но в погледа й се четеше решителност.

— Никога не би те помолил за такова нещо, ако не беше загазил сериозно, Суки.

— Никога не би ме помолил, защото не ме харесва, въпреки че винаги съм се държала любезно с него. Винаги! Но сега опира до мен, защото е в безизходица.

Бледата кожа на Порша пламна. Знаех, че нямам право да си го изкарвам на нея заради брат й, но в крайна сметка, тя изпълняваше ролята на посредник по своя воля. А тази роля… Хм, сетих се за собствената си посредническа мисия от предишната нощ и се зачудих дали днес трябва да се чувствам късметлийка.

— Аз бях против — измърмори тя. Да моли за услуга сервитьорка, при това Стакхаус, си беше сериозен удар по гордостта й. Никой не харесваше дарбата ми. Никой не искаше да ровичкам в собствения му мозък. Но всеки желаеше да изровя нещичко от чуждите мисли, независимо дали това ми харесваше, или не.

— Сигурно си забравила, че неотдавна Анди арестува брат ми по обвинение в убийство. — Е, впоследствие се наложи да го пусне, но все пак.

Порша почервеня още повече. На път беше да се подпали.

— Забрави тогава! — изрече тя с малкото останало достойнство, което успя да събере. — И без това не ни трябва помощ от странна птица като теб.

Явно бях прекрачила границата на търпението й, тъй като тя винаги е била сдържана.

— Чуй ме внимателно, Порша Белфльор. Ще надам едно ухо. Но не заради теб или брат ти, а защото харесвах Лафайет. Той беше мой приятел и винаги се е държал мило с мен, за разлика от теб и Анди.

— Не те харесвам.

— Не ми пука.

— Проблем ли има, скъпа? — попита хладен глас иззад гърба ми.

Беше Бил. Мислено се докоснах до него и почувствах приятен покой. Чуждите мисли жужаха наоколо като пчели в буркан, а Бил се носеше помежду им като облак прохлада. Великолепно усещане!

Порша скочи от стола си толкова рязко, че едва не го обърна. Страхуваше се от близостта на Бил, сякаш той беше отровна змия или нещо подобно.

— Порша просто ме молеше за услуга — бавно казах аз и осъзнах, че нелепата ни троица вече привличаше любопитни погледи.

— В замяна на всички добрини, които Белфльор са сторили за Стакхаус? — попита Бил. Порша се фръцна и излетя от бара като буреносен облак. Бил я изпрати с поглед, преливащ от задоволство.

— Да се чуди човек за какво беше всичко това! — казах аз и се облегнах назад. Ръцете му ме обгърнаха и той ме притегли по-близо до себе си. Усещането наподобяваше прегръдка с дърво.

— Вампирите в Далас са готови с тяхната част от уговорката — каза Бил. — Можеш ли да тръгнеш утре вечер?

— Ами ти?

— Мога да пътувам в ковчега си, ако проявиш желание да ме прибереш от летището. Така ще разполагаме с цяла нощ, за да разберем какво се иска от нас в Далас.

— Значи ли това, че ще трябва да те отведа до летището в катафалка?

— Не, слънчице. Просто бъди там. Има транспортни фирми, които си вадят хляба с това.

— Превозват вампири през светлата част от денонощието?

— Да, имат специален лиценз за това. Беше ми нужно време, за да го осмисля.

— Да ти отворя бутилка? Сам е сложил няколко на нагревателя.

— С удоволствие. Нека е нула положителна.

Моята кръвна група. Сладур. Усмихнах му се, но не насила, като за клиенти, а искрено и от сърце. Голям късмет извадих с него въпреки трудностите, които животът ни сервираше. Не можех да повярвам, че бях целунала друг мъж, и моментално пропъдих тази мисъл от главата си.

Бил ми се усмихна в отговор. И той ми се радваше.

— Кога свършваш работа? — прошепна той в ухото ми.

Погледнах часовника си и с нотка на обещание в гласа заявих:

— След трийсетина минути.

— Ще те изчакам — каза той и седна на освободения от Порша стол, а аз му сервирах кръвта на мига.

По някое време на масата му седна Кевин и двамата се впуснаха в разговор. Не съм се старала да ги подслушвам, но подочувах за какво приказват; за престъпленията в малкия ни град, за цената на бензина, за предстоящите избори за шериф. Съвършено нормални неща! Направо сияех от гордост. В началото, когато Бил започна да идва по-често в „Мерлот“, атмосферата в бара осезаемо се напрягаше. А сега хората го приемаха съвсем естествено и спокойно разговаряха с него или просто му кимаха за поздрав, без да драматизират излишно.

В колата, на път за вкъщи, Бил изглеждаше в приповдигнато настроение. Нямах представа на какво се дължи това, но в един момент осъзнах, че сигурно се вълнува от предстоящото ни пътуване до Далас.

— Май ти се пътува, а? — попитах аз, не много доволна от внезапната му жажда за пътешествия.

— Откакто се помня, все пътувам. Тези няколко месеца в Бон Темпс бяха прекрасни — каза той и ме потупа по ръката, — но ми се иска да опозная и други представители на нашата общност. Освен това вампирите от Шривпорт са твърде властни натури. Не мога да се отпусна в тяхно присъствие.

— Така ли бяхте организирани и допреди да излезете на светло? — Стараех се да не разпитвам много-много за вампирското общество, защото никога не знаех как би реагирал Бил, но понякога любопитството ми надделяваше.

— Не съвсем — уклончиво отвърна той.

Така си и знаех. Загадъчен, както винаги.

Вампирите ревностно пазеха границата, която ги делеше от хората. Не позволяваха да бъдат преглеждани от лекар и никой не можеше да ги принуди да постъпят на служба в армията. В замяна на това немалкото лекари и медицински сестри сред вампирите трябваше да се откажат от професиите си, защото американското общество се отнасяше крайно подозрително към кръвопийци в бели престилки. Мнозинството от хората смятаха, че вампирясването е бурна алергична реакция към комбинация от различни неща, в това число чесън и слънчева светлина.

И аз бях човек — макар и малко странен, — но имах друга гледна точка по въпроса. Имаше период, когато вярвах, че Бил страда от някакво загадъчно заболяване. Сега вече знаех, че митичните създания имат грозния навик да се оказват напълно реални. Скорошен пример — менадата. Кой би повярвал, че персонаж от древна гръцка легенда би тръгнал да се разхожда из горите на Северна Луизиана?

Може би градинските храсти наистина се обитаваха от самодиви, както обичаше да си припява покойната ми баба, докато простираше прането.

— Суки? — гласът на Бил ме извади от унеса ми.

— Да?

— Замислила си се доста задълбочено над нещо.

— Мисля си за бъдещето — отвърнах вяло. — И за полета. Трябва да ми дадеш подробни инструкции. Какви дрехи да си взема, кога трябва да съм на летището и всичко останало.

Бил започна да размишлява върху въпросите ми още докато паркираше пред старата ми къща. Знаех си, че ще се отнесе сериозно към запитванията ми. Това беше едно от многото му положителни качества.

— Между другото, преди да започнеш да опаковаш багажа си, трябва да обсъдим и още нещо — каза той с напълно сериозен тон.

— Какво е то? — Стоях с ръце на хълбоците в центъра на стаята си, вперила поглед в отворения гардероб.

— Техники за релаксация.

Обърнах се към него и изненадано го погледнах.

— Какви ги дрънкаш, за бога?

— Ето какви — премрежи поглед той и ме грабна в прегръдките си като същински Рет Бътлър. И макар да носех спортни панталони, а не дълга червена рокля, успях да се почувствам красива и желана като Скарлет О’Хара. Спестих му и изкачването на стълби с любимата жена на ръце, защото леглото беше на две крачки от нас. В повечето случаи Бил действаше бавно, толкова бавно, че едва не започвах да крещя от нетърпение. Но тази вечер, развълнуван от предстоящото пътуване, той ускори темпото и двамата заедно стигнахме до края на тунела.

Лежах, блажено сгушена в прегръдките му, и се чудех как ли щяха да ни приемат вампирите от Далас. Била съм в Далас само веднъж през живота си, на училищна екскурзия, и не ми хареса особено. Тогава още не умеех да предпазвам съзнанието си от атаката на чуждите мисли и не бях подготвена да науча за връзката между най-добрата ми приятелка Мариан и един съученик на име Денис Енгелбрайт. Освен това за пръв път ми се налагаше да пътувам далече от вкъщи.

Сега щеше да е много по-различно, повтарях си упорито наум. Отивах там по покана на вампирите от Далас; каква чест, нали така? Нуждаеха се от мен заради уникалните ми способности. Трябва да се постарая да не наричам тази своя особеност недостатък. Вече знаех как да контролирам телепатичните си умения. Имах любим мъж до себе си, който нямаше да ме изостави.

И все пак пророних няколко сълзи преди заспиване — заради страданията, които съдбата ми пращаше напоследък.