Лайза Клейпас
Ще те открия някой ден (9)

Осма глава

— Кажете на иконома, че желая да видя мистър Скот — рече Джулия на лакея, като слезе от каретата. — Кажете му, че съжалявам за късния час, но се отнася за много спешно нещо.

— Да, мисис Уентуърт. — Лакеят закрачи бързо към главния вход и веднага уведоми иконома за нейното пристигане.

Джулия го последва бавно, смелостта й се изпаряваше с всяка крачка, която я приближаваше до Лоугън Скот и луксозната му къща в представителното предградие на площад Сейнт Джеймс. Тя беше с три колони на фасадата, с дълбоки канелюри, които сякаш респектираха любопитните посетители като нея. Джулия идваше тук за пръв път — Лоугън беше забранил на актьорите и на всички останали от „Капитал“ да стъпват в неговия дом.

Доколкото бе известно на Джулия, Лоугън рядко приемаше гости в дома си. Малцината привилегировани, които имаха това право, не споменаваха нито дума за къщата или за нейния обитател, уважавайки желанието на домакина за дискретност. Къщата беше негово изключително притежание и тя сякаш бе покрита с невидимо було на загадъчност. Но Джулия искаше да види Лоугън, а не можеше да чака до сутринта.

Лоугън беше почти неин наставник и проблемът, пред който бе изправена, беше твърде труден, за да го разреши сама. Не би могла да се довери на никого другиго. Питаше се дали Лоугън ще я изхвърли веднага от дома си, дали ще бъде изненадан от неочакваната й поява, дали ще бъде сърдит или и двете заедно.

Високият лакей, който вървеше пред нея, говореше с иконома, той се изгуби, но бързо се върна. Обиграният иконом не показа никаква реакция, когато се изправи пред треперещата млада жена с овъглен сценичен костюм.

— Мистър Скот ще ви приеме, мисис Уентуърт — измърмори той.

Като освободи лакея, Джулия последва иконома. Тя се надяваше да не е събудила Лоугън, след като си е легнал. Сигурно не — не можеше да си го представи да спи, след всичко случило се тази вечер.

Интериорът бе италианизиран, със сложна резба по мебелите, с изрисувани фрески по таваните и бюстове от блед мрамор. Тук витаеше атмосфера на превзетост, всяко нещо бе излъскано като кадифе, но сдържано. Тапицерията и завесите на прозорците бяха в богати нюанси на синьо, златисто и тъмновиолетово.

Влязоха в интимна приемна, където мебелировката бе отрупана с копринени и кадифени възглавници, а по малките инкрустирани масички се виждаха много романи и книги с гравюри. Лоугън Скот стана от един шезлонг, когато Джулия премина прага.

— Мисис Уентуърт — каза той с леко пресипнал глас, — как си? Надявам се, че не си пострадала от пожара.

— Добре съм — увери го тя. Погледът й бе привлечен от друг посетител в приемната, една от най-екзотично красивите жени, които бе виждала. Жената имаше златиста кожа, права черна коса и поразително бледозелени очи. Тежката копринена рокля, която носеше, беше стегната с колан на тънката й талия и придаваше на фигурата й гъвкавост и изящество. Джулия беше очарована от нея. Значи това е тайнствената жена, която живееше с Лоугън. Беше ли повече от негова любовница или просто жена за удобство?

Жената се усмихна на Джулия и застана до Лоугън.

— Ще ви оставя да си говорите — каза тактично тя и поглади с ръка косата на Лоугън със собственически маниер, преди да напусне стаята.

Лоугън се вгледа замислено в Джулия. Очите му бяха зачервени от дима.

— Седни — рече той и й посочи един стол с мека тапицерия наблизо. — Ще искаш ли питие?

— Да, каквото и да е — каза Джулия благодарно, настанила се в удобния стол. Той й донесе чаша с бледокехлибарена течност, която определи като уиски с вода, лека и малко сладка. Наля си чаша чисто и седна наблизо, протегнал крака. Като нея и той не бе променил костюма си. Дрехите му бяха в лошо състояние, изцапани с пот и дим, ризата скъсана на някои места, панталонът раздран на коляното.

— Как е театърът? — попита колебливо Джулия, като отпи от уискито. Това не беше питието, което най-много обичаше, но беше доволна от ободрителното му въздействие.

Лицето на Лоугън се помрачи.

— Не е унищожен, но ще трябва да се направят много скъпи ремонти. Трябва да намалим наполовина спектаклите, които бях запланувал за сезона и да изнесем останалите на турне в провинцията.

— О! — Джулия мразеше турнетата, късните часове, лошата храна и мръсните стаи. В миналото бяха осъществили няколко представления с малки турнета до места като Бристол, Лестър и Честър. Уморително беше да се оправя с тълпите, които се събираха пред квартирата, да понася оглеждането отблизо на външността й, независимо от това къде се намира.

Въпреки очевидната си умора Лоугън се усмихваше на нейната липса на ентусиазъм.

— Без оплаквания — промърмори той, — не съм подходящ за спорове тази вечер.

В отговор Джулия успя да се усмихне бледо.

— Аз също — каза тя. — Пиесата вървеше блестящо тази вечер, преди да избухне пожарът. Сигурна съм, че тя щеше да получи възторжени отзиви.

— Ще я изнесем в Бат идущата седмица.

— Толкова скоро? — попита Джулия, повдигнала учудено вежди. — Но проспектът и някои декори бяха напълно изгорели…

— Ще накарам Фиске и другите да импровизират нещо.

— Може би някои благотворителни спектакли ще ни осигурят допълнителни средства за ремонта на театъра — предложи Джулия.

— Аз ще се погрижа за парите. Междувременно… — Вгледа се продължително в нея. — Защо дойде тук, Джесика?

Тя отпи плахо от уискито си.

— Аз… се нуждая от твоя съвет.

Лоугън я изчака да продължи, показвайки търпение, което бе необичайно за него.

Джулия пое въздух и изпусна дълга въздишка. — Имам лични проблеми — изтърси тя.

— Предполагах. Продължавай.

— Държа се съвсем странно, правя постъпки, за които зная, че са погрешни и въпреки това не мога да ги възпра. Боя се, че то ще попречи на работата ми, но най-много от всичко се страхувам от грешките, които мога да извърша занапред…

— Чакай — промърмори Лоугън, подреждайки в ума си брътвежите на Джулия. — Подозирам, че това има нещо общо с един мъж. Да не би да е лорд Савидж?

— Да.

— Разбира се. — Сардонична наслада заблестя в очите му. Той обърна живота ти наопаки… и сега ти си мислиш, че започваш да се влюбваш в него.

Джулия не хареса начина, по който Лоугън изрече това, сякаш чувствата й бяха просто клише, а страданието й — неоснователно. Лоугън не беше доловил огромната, студена буца в гърдите й, самотата, която я теглеше към бедата. Но прецени думите му сериозно. Нещата, които чувстваше към Деймън, мощното физическо привличане, копнежът да бъде с него, чувството, че те се разбират взаимно… Дълбока тръпка я разтърси, когато се опита да се изправи с лице към истината. Да, тя беше влюбена в Деймън. Очите й глождеха от нахлулите сълзи и тя набързо изпи почти всичкото уиски и усети как гърлото я опари.

— Това не е нещо, което искам да чувствам — каза тя и леко се закашля.

— Разбира се. — Лоугън разроши коса и разсеяно подръпна един лъскав кичур. — Спала ли си с него?

— Това не е твоя работа!

— Спала си — изрече той безстрастно, прочел отговора в обидената й реакция. — То обяснява до голяма степен нещата. Ти не си от тези, които отдават лесно ласките си. Без съмнение се затрудняваш да разграничиш любовта от страстта — а това е опасно. Никога не започвай любов, ако не можеш напълно да я контролираш. Ако Савидж за теб е повече от това, с което можеш да се справиш, скъсай с него. Независимо колко болезнено ще изглежда в момента, то е единственото умно решение.

— Не е толкова лесно — каза Джулия.

— Защо?

— Защото… аз съм омъжена за него. — Ако не беше толкова нещастна, Джулия щеше да хареса внезапната празнота върху лицето на своя работодател. Не беше очаквала, че Лоугън, толкова светски мъдър и изискан, ще се изуми толкова от нейното разкритие.

Като се задави с питието си, Лоугън използва един миг, за да се опомни.

— От колко време? — попита той смаяно.

— От осемнайсет години.

Всеки опит за самообладание се удави в новата вълна на объркване.

— Джесика, ти говориш безсмислици…

— Бяхме оженени още като деца.

С приковаващ и ужасен поглед, Лоугън остави питието си.

— Продължавай — промълви тихо.

Думите се изсипаха от устата й, когато тя му каза за своето минало и за брака, който беше за нея толкова продължителен товар. Докато говореше, усещаше върху себе си неговите немигащи очи, но не можеше да се реши да го погледне. Странно беше да признаеш истината на някого, след като си я пазила в тайна цели две години, но тя почувства как облекчението я обзема все повече, когато призна всичко, премълчала само случката с бременността на лейди Аштън. По някаква причина, която изглеждаше твърде лична, Джулия не му разкри това, не изложи себе си и Деймън на подигравки.

В края на монолога й Лоугън вече имаше вид на успокоен донякъде човек.

— След като ми разкри всичко това, какво желаеш от мен?

— Не ми казвай, че трябва да реша тези неща сама, защото не ми се струва възможно да успея…

— Савидж иска ли да се оттегли от брака?

— Не съм сигурна — каза предпазливо Джулия. — Мисля, че… той би могъл.

— Ще ти кажа моето мнение. Не е добре, Джесика… Джулия, да оставаш при него, защото няма да искаш да направиш жертвите, които той ще очаква от теб.

— Зная — прошепна тъжно тя.

— Освен това аз не вярвам в любовта. Поне не вярвам в голямото, страстно чувство, което създаваме на сцената за публиката. Това е илюзия, и то много нетрайна. Присъщо на хората е да бъдат егоисти. Когато са влюбени, те си правят взаимно фалшиви обещания, за да получат онова, което искат. И след като любовта избледнее или приключи, всичко, което остава, са лъжи и разочарование… и спомени, от които лежим будни по цели нощи.

Джулия леко се изненада от дълбочината на цинизма му.

— Ти като че говориш от личен опит.

Лоугън се усмихна.

— О, имал съм достатъчно опит. Достатъчен, за да разбера рисковете, които поемаме, когато вярваме на друг човек с цялото си сърце. Не те съветвам да го правиш, Джесика.

— Защо казваш това?

— Поради очевидната причина. Бракът всъщност не е нищо повече от търговска сделка. Законът, религията и обществото ти налагат да бъдеш собственост на съпруга си. Поезията и любовните романи са начин това да се възприеме по-приятно, но само младите и глупците се подвеждат от такива неща. Ти може да решиш, че обичаш Савидж достатъчно, за да му отдадеш тялото и душата си… но не бих те посъветвал да го правиш.

— Как щеше да постъпиш ти, ако беше на мое място?

— Щях да намеря някой съдия, който да обяви брака за невалиден. Това не е необходимо, ако бракът е законен. Сигурен съм, че в твоя случай той се основава на документ, получен с вероломство. — Внезапна усмивка озари лицето му. — Двамата имате знаменита двойка бащи — в алчността си почти като Шекспирови герои.

— Невъобразими са — каза сухо Джулия. Оцени съвета на Лоугън — толкова безкомпромисен и реалистичен. Беше се надявала, че след като говори с него, всичко ще се изясни… но съмненията й останаха същите. Той като че препоръчваше независим живот и пълна самостоятелност, но за това трябваше да се плати цена. Тя не желаеше да бъде сама цял живот.

— Всичко е много объркващо — каза тя повече на себе си, отколкото на него. Не желая да напускам театъра и ценя свободата си. Но част от мен жадува за съпруг и семейство, за хубаво жилище.

— Не можеш да имаш всичко.

Джулия въздъхна.

— Още като дете желаех неща, които не са добри за мен. В нашата гостна имахме сребърна кутия, пълна с бонбони и ми разрешаваха да си взема само един в специални случаи. Но бонбоните изчезваха загадъчно, докато баща ми обвини прислугата, че ги краде.

— Сигурно не са били слугините — предположи Лоугън.

— Не, крадлата бях аз. Промъквах се нощем на долния етаж и се тъпчех с бонбони, докато ми прилошее.

Лоугън се разсмя.

— Така е винаги със светските удоволствия. Никога не ти е достатъчен вкусът на само едно.

Джулия се опита да се усмихне, но в момента бе обхваната от безпокойство. Никога не се бе чувствала несигурна в собствената си преценка, боеше се, че животът на удоволствия и лекота, които ще й предложи Деймън, ще бъдат твърде съблазнителни, за да се откаже от тях. А после, когато открие грешката си, ще бъде много късно. Ще бъде обвързана с него завинаги. И ще започне да обвинява както него, така и себе си за вечната си неудовлетвореност.

— Може би няма да е лошо за мен да тръгна на турне — каза тя. — Трябва да бъда далеч оттук… от него… за да мога да мисля ясно.

— Иди в Бат по-рано — предложи Лоугън. — Замини, ако искаш, утре. Няма да кажа на никого къде си. През следващите няколко дни може да прекараш известно време сама, пийни си минерална вода, поплувай в басейна, обиколи магазините на Бонд Стрийт… каквото ти се иска. Осигури си време да обмислиш решението си.

Импулсивно Джулия посегна да докосне ръката му.

— Благодаря ти. Беше много мил.

Ръката му не се придвижи под пръстите й.

— Имах и скрити подбуди за съвета си. Трудно ще можем да те заместим в „Капитал“.

Джулия се отдръпна и се усмихна.

— Обичал ли си някога някого така, както обичаш този злочест стар театър, мистър Скот?

— Само веднъж… но и това бе достатъчно.

 

Вътрешността на театър „Капитал“ беше съсипана от въздействието на огъня, дима и водата, но щетите не бяха толкова големи, колкото предполагаше Деймън. Като отстрани няколко счупени стола, които му препречваха пътя, той тръгна към сцената. Имаше най-малко десетина души, работещи под разрушения фронтон, някои от тях покачили се на стълби да отстранят парчетата овъглени декори, а други метяха и разчистваха отломките.

Усетил приближаването на Деймън, един от работниците отиде при Лоугън Скот и тихо му зашепна нещо. Главата на Скот се стрелна в указаната посока и хвърли на Деймън пронизителен поглед. Изразът му беше едновременно предпазлив и любезен.

— Лорд Савидж — каза той с лекота, — има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Търся мисис Уентуърт. — Деймън бе принуден да дойде тук, след като прислугата на Джулия му бе съобщила, че тя е напуснала Лондон и за известно време ще отсъства. Те отказаха да разкрият нещо повече от това въпреки подкупа и явните заплахи, които им отправи.

— Няма да я намерите тук — отвърна Скот.

— Къде е?

Скот скочи от сцената и го приближи с хладна, но неучтива усмивка. Заговори с нисък глас:

— В момента мисис Уентуърт не желае да бъде намерена, милорд.

— Това е ужасно лошо — изрече Деймън невъзмутимо. — Смятам да я открия с или без ваша помощ.

Чертите на Скот бяха като изсечени от камък. Пое си дълбоко дъх.

— Имам представа какво се случва, Савидж. Нямам право да ви упрекна. Обаче съм вложил доста средства в Джесика… и сега трупата се нуждае от таланта й повече от всякога. Надявам се, да уважите желанието й за уединение.

Деймън изобщо нямаше намерение да обсъжда личния си живот с работодателя на Джулия. Но тревожната истина беше, че Скот познава Джулия доста по-отдавна от него. Тя, изглежда, имаше доверие в Скот и му беше благодарна, задето й даде възможност да работи в „Капитал“. Въпреки че беше му изтъкнала, че отношенията й със Скот не са се задълбочили впоследствие, Деймън не можеше да не бъде подозрителен. Как може Скот да не бъде привлечен от жена като Джулия?

— Възможно ли е да имате друг интерес, освен да я държите далеч от мен? — попита Деймън със сардонична усмивка. — Всичките ли театрални директори проявяват такава лична заинтересованост към своите артистки?

Скот не показа нищо с израза си.

— Аз смятам мисис Уентуърт за приятел, милорд. И ще й дарявам моята закрила, когато е необходимо.

— Закрила срещу какво? От мъж, който може да й предложи нещо друго, освен живот на главозамайващи фантазии пред публика? — Деймън хвърли презрителен поглед към обгорените стени и опърлените завеси в театъра. — Тя има нужда от нещо повече от това, независимо дали тя или вие сте готови да го признаете.

— Можете ли да й дадете всичко, което желае? — измърмори Скот.

— Ще се уверите за в бъдеще.

Скот поклати глава.

— Независимо от правата, които, изглежда, си мислите, че имате над Джесика, вие не я познавате. Може би смятате да я откъснете от света на театъра и да й дадете заместители, но тя ще увехне като откъснато цвете.

— И това го твърди един неин грижовен приятел? — попита Деймън. — Или като директор се безпокоите за вашите печалби? — Макар Скот да не реагира видимо на този присмех, позата му изведнъж се стегна, което подсказа на Деймън, че е улучил целта си.

— Тя означава за мен повече от всякаква печалба.

— Колко повече? — Като не получи отговор, Деймън късо се изсмя. — Спестете ми лицемерната си грижа за мисис Уентуърт. Не се месете в отношенията ми с нея… защото ще ви накарам да съжалявате, че ме познавате.

— Аз вече съжалявам — избъбри Скот, застанал като статуя и приковал поглед в отдалечаващия се Деймън.

 

Разположен на река Ейвън сред група варовикови хълмове, градът Бат предлагаше забавления, покупки и квартири от умерено удобни до луксозни.

Като крачеше към баните и термалния извор, близо до странноприемницата, в която бе отседнала, Джулия наблюдаваше последните розови и светлолилави лъчи на слънцето, които изчезваха иззад „Нов театър“. Това беше елегантна сграда с хубава сцена и три етажа ложи, всички великолепно украсени с тъмночервени и златисти тонове. Джулия беше на баните от седмица и през последните два дни видя да пристигат сандъци, пълни със сценична екипировка за премиерата на „Моята лейди измамница“. Някои работници и актьори също бяха пристигнали в града. Лоугън бе изпратил съобщение всички да се съберат на утрешната репетиция за подготовка на първото представление в четвъртък.

Докато правеше покупки и посещаваше великолепната сграда с коринтски корони, където се пиеше минерална вода и се правеха лековити бани, Джулия чуваше местните клюки за пиесата.

Необходимо беше да пази самоличността си в тайна. Преди години Джулия беше чула, че никога няма да задоволи очакванията на публиката. Тази публика неизменно искаше тя да бъде като някоя от героините, които играеше, напълно да покрива блестящия диалог и ярките жестове. Дори Лоугън Скот се оплакваше, че жените желаят — а понякога и настояват — той да бъде за тях и извън сцената романтичен любовник. „Това е общ проблем за артистите — беше й казал той. — Хората винаги се разочароват, когато открият, че ние сме също като тях.“

Джулия напусна чакалнята и мина през изкорубената дървена врата в помещението за къпане. Водната повърхност беше гладка като стъкло, отразяваща светлината на единствената лампа на стената. От басейна се издигаше пара и пръскаше парлив мирис на сяра във въздуха. Джулия въздъхна, предвкусвайки приятното чувство, свали дрехите си и ги натрупа на един дървен стол. Прикрепи с два фуркета завитите коси на тила си.

Слезе внимателно по изтърканите стъпала, които водеха към водата. Топлината обгърна прасците й и плъзна към бедрата, талията и раменете, когато достигна дъното на басейна. Потръпна приятно от проникващата в нея топлина и остави ръцете си да плават на повърхността на водата, а после бавно започна да плиска шията си.

Когато тялото й се отпусна, мислите й се насочиха към Лондон. Питаше се как ли Деймън е реагирал на внезапното й изчезване, ако се е опитал да я открие… или е бил твърде зает да се оправи с лейди Аштън… Представи си как той и Полин са преплели тела в любовен акт. Разтърси глава, за да прогони картината от въображението си.

— Не ме интересува, не ме интересува, — шепнеше Джулия и обливаше лицето си. Но това не беше вярно. Въпреки всичките си откази, страх и упоритост тя чувстваше, че Деймън е неин. След всичко, което изстрада, имаше право да го обича. От друга страна, ако Полин беше бременна… не беше сигурна, че ще се примири с мисълта, че е повлияла на Деймън да пренебрегне задълженията си.

Когато отново наплиска лицето си, чу тънкия глас на служителката от банята да вика:

— Мисис Уентуърт?

Изтрила замъглените си очи, Джулия погледна към вратата, където стоеше възрастната жена.

Сивите кичури, прибрани на тила й, се поклащаха весело, докато говореше.

— Мисис Уентуърт, имате посетител. Не се съмнявам, че ще се радвате много да го видите.

Джулия поклати решително глава.

— Казах ви, че никой не бива да влиза в банята, докато съм тук…

— Да, но не можете да изпъдите собствения си мъж, нали?

— Собствен мъж? — попита рязко тя.

Служителката кимна така енергично, че захванатите й кичури за малко не се разпиляха.

— Да, пък е и хубавец, красавец.

Джулия зяпна от почуда, когато лорд Савидж мина покрай жената.

— Значи си тук — каза приятно той и погледът му се стрелна към Джулия, а тя се потопи дълбоко в димящия басейн. — Липсвах ли ти, скъпа?

Като се опомни бързо, Джулия му отправи премрежен поглед.

— Ни най-малко. — Искаше й се да хвърли шепа вода върху безупречния му панталон и бялата ленена риза.

Служителката от банята се закикоти, защото сметна това за закачка между двамата. Деймън се обърна да я похвали с очарователна усмивка.

— Най-дълбоки благодарности, задето ме събрахте с жена ми, мадам. Сега, ако нямате нищо против, ще ни позволите да прекараме няколко минути насаме… и да не пускате други при нас…

— Пиле няма да прехвръкне през прага — зарече се жената и му смигна на излизане.

— Довиждане, мистър Уентуърт!

Името накара Деймън да се намръщи.

— Не съм мистър Уентуърт — избъбри той, но служителката беше вече излязла. Когато се обърна отново към Джулия, тя още гледаше към него.

— Как ме намери?

Деймън небрежно си съблече сакото и го окачи на облегалката на стола.

— Приятелката ти Арлис ми каза, че трупата подготвя турне в Бат. След като проверих в няколко хотела и странноприемници, открих къде си отседнала. Собственикът на странноприемницата ми каза, че имаш навика да идваш тук вечер.

— Не е имал право…

— Аз бях много убедителен. — Погледът му падна на белите върхове на гърдите й, които проблясваха на трептящия пламък на лампата.

— О, не се съмнявам! — каза саркастично Джулия.

Приближи до ръба на басейна, скривайки тялото си от него. Може би от топлината на водата сърцето й заби по-бързо. Друг мъж не би я гледал като него, сивите му очи бяха топли и оценяващи, изпълнени с чувство за собственост.

Деймън приклекна до нея, сложил лакти на превитите си колене.

— Продължавай да бягаш от мен — изрече тихо той, — а аз все ще те намирам.

— Няма да прекараш и една-единствена нощ с мен в странноприемницата. Очаквам почти всяка квартира в Бат да е напълно заета. Ако не смяташ да спиш на улицата тази нощ, по-добре се връщай веднага в Лондон.

— Имам терасовидна къща на Лора Плейс.

— Защо? — отвърна тя, опитвайки се да скрие притеснението си. — Ти не си от хората, които посещават редовно Бат заради обществени връзки…

— Купих къщата за моя баща. Той иска да дойде тук, когато здравето му позволи пътуването. Ще желаеш ли да я видиш?

— Едва ли. Ако не си забелязал, трябва да ти кажа, че се опитвам да те отбягвам. — Главата й се отдръпна назад, когато Деймън посегна да попие няколко капки вода от брадичката й. — Не ме докосвай!

— Ако ми се сърдиш за това, което стана с Полин онази нощ…

— Това ни най-малко не ме интересува. Не искам да знам дали си я поканил там или не. Повече се сърдя на себе си, отколкото на всеки друг.

— Защото си искала да бъдеш с мен? — избъбри той.

Тишината би била пълна с изключение само на лекото плискане на водата в басейна. Чувството на отпускане, което банята бе дала на Джулия, сега напълно се изпари, смени се с напрежение, разпростряло се във всяка част на тялото й. Тя гледаше стегнатото, изваяно лице на Деймън, живия блясък в очите му и разбра колко голям е гладът му за нея. Той беше тук, защото я желае… и няма лесно да я остави да му се изплъзне.

— Не трябваше да идваш при мен в Бат — рече троснато тя. — Няма да получиш нищо от мен, най-вече онзи вид приветствие, който, изглежда, очакваш.

Вместо да спори с нея, той я обгърна с оценяващ поглед. Очите му се спряха на нежната й ръка, на пръстите, стиснали хлъзгавия камък на ръба на басейна.

— Ти носиш пръстена, който ти подарих — отбеляза той.

Джулия стисна ръка и я наведе във водата, потапяйки искрящия диамант.

— Това не значи нищо, освен че пръстенът ми харесва. А ако си мислиш, че благоразположението ми може да се купи…

— Не си мисля нищо. — На устните му се появи усмивка. — Ти като че ли очакваш всеки миг да се нахвърля върху теб. Дори съм склонен да мисля, че ще бъдеш разочарована, ако не го направя.

— Нека да не си играем игри — отвърна тя дръзко. — Ти си тук, защото искаш пак да спиш с мен.

— Разбира се, че искам — каза той спокойно. — Но и ти желаеш същото. Доколкото си спомням, преживяването беше приятно и за двама ни… или ти ще се опиташ да твърдиш, че само си се преструвала?

Почервеняла от чувство на безсилие, Джулия дръпна назад ръката си.

— Върви си, иначе ще те опръскам достатъчно и ще съсипя тези фини дрехи.

Усмивката на Деймън остана на лицето му.

— Тогава няма да има пречки да дойда при теб.

Ръката й бавно се отпусна.

— Моля те, върви си — процеди тя през зъби. — Стоя в този басейн от доста време. Кожата ми започва да се набръчква.

Той й протегна галантно ръка.

— Ще ти помогна да излезеш.

— Не, благодаря.

— Срамуваш ли се? — попита той с присмехулно повдигнати вежди. — Виждал съм те вече гола. Да те видя още веднъж — едва ли има голямо значение.

— Не мога да изляза, докато не си отидеш!

Подигравателна усмивка присви устните му.

— Няма да си отида.

Джулия му протегна ръка.

— Много добре — изрече хладно. — Можеш да ми помогнеш да изляза.

Деймън галантно посегна за ръката й, но тя го стисна за китката с двете си ръце и го дръпна към водата. Той изгуби равновесие и цамбурна с главата надолу.

Джулия извика победоносно и се оттегли в срещуположния ъгъл на басейна. Не можеше да възпре буйния си смях, когато Деймън изплува на повърхността. През замрежените му от водата клепки сивите му очи обещаваха възмездие.

— Ах, ти, малко дяволче! — избъбри той и се хвърли към нея.

Джулия се опита да го избегне. Деймън я хвана за кръста и я притегли към себе си, а мокрите му дрехи се нагънаха между двамата.

— Ти имаше нужда от лечебно накисване — осведоми го тя, като все още се тресеше от кикотене. — Водата ще излекува всичките ти болести.

— Има един проблем, който не може да излекува — каза той многозначително и обхвана голия й ханш, притискайки я силно към себе си.

Смехът на Джулия замлъкна, когато усети набъбващия му член да се вклинява интимно високо между бедрата й. Тялото й се понесе в горещата вода, докато тя се вкопчи в него, хванала го за раменете, стегнала крака около бедрата му. Дъхът им се смеси в неравни изблици. Макар да бяха и двамата напълно неподвижни, Джулия имаше усещането, че се търкаля в яростната атака на някакъв нахлуващ прилив, безпомощно хваната във водовъртежа на прииждащите вълни.

Тя отстрани нежно кичурите мокра коса от челото му, пръстите й преминаха от слепоочието към ухото.

Изведнъж Деймън я издигна по-високо до себе си, движенията му бяха леки във водната повърхност. Едрите му ръце я обхванаха под мишниците и я задържаха здраво и той наведе глава към гърдите й. Джулия се загърчи в протест, докато почувства устата му да се плъзга по нежната извивка на гърдата й, да се закрепва върху зачервеното й зърно. Пърхащият му език предизвика у нея болезнено — сладък отклик. Ръцете й жадно сграбчиха тънката ленена материя на ризата му, искаха да почувстват голата му кожа.

Като наведе гръб във водата, Деймън плъзна ръка по бедрото й надолу по обтегнатата кожа на корема. Ръката му отиде и по-долу, между бедрата й, докосна кадифената ивица на окосменото триъгълниче и достигна най-чувствителната й част. Джулия потрепери от нарастващо желание, искаща по-голяма наслада от тази, която й предлагаше той. Но съзнанието за това, че се намират на публично място, я накара да се въздържи от пълна забрава.

— Не можем — простена тя срещу устните му. — Не тук.

— Желаеш ли ме? — прошепна той и я целуна дълбоко, вкусил от сладката топлина на нейната уста.

Джулия потрепери до него, тялото й беше гладко и леко в ръцете му. През замъглените, мокри ресници тя виждаше кожата му, проблясваща като бронз, погледа му, обещаващ еротични фантазии.

Не произнесе и дума, и Деймън наведе устни до шията й, целуваше и хапеше леко чувствителния път до ухото й.

— Всичко, което искам от теб, е да ми отговориш — шепнеше той. — Само една дума, Джулия… да или не.

Тих стон се изтръгна от гърдите й. Тя се давеше в чувства, искаше това, което си бе забранила, знаейки колко погрешно е то… но нямаше значение. Сякаш не съществуваше нищо и никой извън тази малка зала. Ръката й хвана за тила мократа му коса, стисна я трескаво.

— Да — прошепна тя.

Деймън разкопча ризата си и се усмихна, когато Джулия се опита да му помогне.

— Побързай — подкани го тя, като го целуваше по лицето и шията.

— Никога досега не съм се събличал под вода. Не е толкова лесно, колкото си мислиш.

— Опитай се по-упорито — прошепна Джулия и го целуна. Езикът й навлезе в устата му, съблазняващ и дразнещ, докато предизвика разсмяно охкане и по-енергично дърпане на панталона. Закопчалките най-сетне се поддадоха, давайки възможност на възбудения му член да се освободи. Ръката на Джулия стисна твърдата, гладка дължина и нежно се задвижи по нея.

Той изрече името й и гласът му прозвуча дразнещо в ухото й, а пръстите му стиснаха хълбоците й, тласнаха я нагоре. Задържа я здраво и навлезе бавно в нея. Тя изстена и се отпусна върху него, трепереща от наслада. Деймън навлезе по-навътре, искайки да се тласне бързо в нея, но беше принуден от плискащата вода да възприеме мъчително бавен ритъм. Телата им се извиваха заедно в дразнещо, плъзгащо триене, което обещаваше да трае вечно.

Тръпнещата Джулия обви ръце около раменете му и зарови лице в мократа му шия. Усети мощната сила на дъха му, който разширяваше гърдите. Те сякаш се бяха превърнали в едно същество, с общ ритъм на пулса и нервите. Насладата растеше рязко, разтърсваше Джулия с интензивността си. Тя изгуби всякакви усещания, чувстваше само плавните движения в себе си, които преливаха, докато станаха неудържими.

Деймън заглуши вика й, възприел конвулсивните трепети на тялото й, които го изпращаха към собственото му мощно освобождаване. Той затвори очи, сетивата му сякаш изчезнаха, кръвта му закипя.

— Джулия — простена той срещу извитата й, стегната шия. Никога няма да позволя да си отидеш… никога…

Джулия едва го чу. И макар че част от нея се бунтуваше срещу собственически прозвучалия му глас, друга част от нея тържествуваше от тези думи. Тя също го притежаваше, изпита същата силна наслада от тяхното съединение… и въпреки че й липсваше опит, знаеше, че никога няма да изпита това с друг мъж. Отмаляла, задоволена, отчаяна тя се отпусна върху него във водата. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, движеха се бавно от тила до бедрата.

— Позволи ми да прекарам нощта с теб — прошепна Деймън.

Джулия не можа да се възпротиви. Щеше да бъде лицемерно след случилото се току-що. Кимна леко в отговор и се изви.