Лайза Клейпас
Ще те открия някой ден (14)

Епилог

Направиха скромна сватба в малката черквица в Уорик, на която присъстваше семейството и няколко близки приятели. Майката на Джулия, Ива, беше неприкрито радостна от факта, че дъщеря й се омъжва за Деймън. От изражението на лорд Харгейт личеше, че той е по-иронично настроен към събитието, но изрази удоволствието си от щастливата развръзка.

През следващите месеци Джулия зае мястото си на съпруга на Деймън с лекота, която изненада и двамата. Ако Джулия беше хранила някакви мисли, че животът й като херцогиня на Лийдс ще бъде скучен и превзет, те бързо се изпариха от главата й. Деймън й угаждаше, глезеше я с екстравагантни подаръци и изпълваше всеки миг, когато тя не беше заета в театъра, за да са заедно.

За разлика от нея, Деймън беше ентусиаст на проявите вън от къщи и Джулия го придружаваше на дълги пътешествия пеш и на коне из цялата околност.

За да създаде удоволствия на Джулия, Деймън с готовност я водеше на балове, соарета и музикални вечери. Тя с радост откри, че съпругът й бе чудесен танцьор и имаше неизтощимата енергия да стои буден цяла нощ, ако тя желае това. Най-хубави от всичко обаче бяха тъмните вечерни часове, когато той освобождаваше камериерката и сам събличаше жена си, след което се любеха, докато заспеше от приятно изтощение.

— Никога не можех да допусна, че ще обикна някого така — довери му тя една нощ, когато лежаха в леглото и наблюдаваха огъня в камината. — Най-малко мъж като теб.

— Мъж като мен? — повтори Деймън с приятно чувство.

— Да, при всичките ти делови размишления за арендатори и селско стопанство…

— Сигурно ти изглежда скучно в сравнение с театъра?

— Трябва да признаеш, че имаме твърде различни интереси.

Деймън се разсмя, отдръпна завивките от раменете й и хладният въздух накара зърната на гърдите й да щръкнат. Огънят хвърляше отблясъци върху кожата й. Той прокара ръка бавно по гладката повърхност.

— В известни отношения, да — призна Деймън и наведе глава към шията й. — Не ни свързват много важни неща. — Усмихна се, като почувства тръпката й в отговор на неговото докосване. — Искаш ли да ги допълня?

Джулия плъзна ръце по тялото му и се изви нагоре, готова както винаги за удоволствието, което й предлагаше.

Деймън беше силен любовник, който понякога стоеше върху тялото й дълги, приятни часове, а друг път я вземаше с груба страст, което я изпълваше с възбуда. Джулия си спечели увереността да го съблазнява, когато се развихреше фантазията й, носеше предизвикателни рокли и го дразнеше, докато той я грабнеше в ръце и й дадеше точно това, което тя искаше от него. Когато бяха заедно, Джулия забравяше за безпокойствата на своята професия, превръщаше се напълно в друга личност, изпълнена със задоволство и спокойствие.

Наближаваше септември и репетициите за новия сезон зачестиха, Джулия постоянно пътуваше от лондонското жилище на Савиджови до „Капитал“ и обратно. Отпърво актьорите от трупата изглеждаха недоволни от новия й статус на херцогиня на Лийдс, но бързо свикнаха с това. Работата ги поглъщаше изцяло. Арлис явно бе доволна от брака си с Майкъл Фиске и лицето й цъфтеше.

Лоугън Скот от своя страна беше същият както винаги — взискателен, арогантен и завладян от идеята да направи театъра си най-внушителен в Лондон.

— Ти се радваш на единствената си голяма любов — каза със смях Джулия, когато го видя да разглежда новите декори след репетиция. — Колко жени биха дали всичко, за да ги погледнеш любовно със същите очи! Не забравяй, че една сграда никога няма да те дари със същата любов.

— Грешиш — отбеляза Лоугън и я погледна косо с усмивка. Едрата му ръка направи кръг във въздуха. — Тя ми дава повече, отколкото ми е дала някоя жена от плът и кръв.

Джулия скръсти ръце на гърди и го погледна замислено. За пръв път изпита облекчение, че не се омъжи за него. Лоугън беше човек на работата, човек с хладно сърце, което не нарушаваше равномерното си биене, не се свиваше нито от болка, нито от радост.

— Женитбата ти за Савидж се оказа не толкова лошо решение — каза замислено той една вечер, когато видя тълпите, събрали се да чакат появата на Джулия на влизане и излизане от театъра. — На публиката й допада идеята херцогиня да изпълнява роли в пиесите, които гледа. Това ме кара да съжалявам, че не съм се родил с титла… представи си какви висоти щях да постигна!

— Радвам се, че виждаш някаква полза за театъра от всичко това — отговори кисело Джулия.

Лоугън се ухили на нейния сарказъм.

— Ти избра да се омъжиш за херцог, вместо за истински артист — изтъкна той. — Не е моя грешката, ако „Капитал“ е спечелил от твоите постъпки.

Напоследък се беше зародило някакво напрежение между тях. На обществена сбирка предишната седмица Лоугън се бе опитал да изтъкне, че макар Джулия да е херцогиня на Лийдс, тя е същевременно и служителка и е задължена поне през половината от времето си да изпълнява неговата воля. Когато го извикаха да забавлява гостите, Лоугън направи знак на Джулия, която стоеше наблизо със съпруга си.

— Може би Нейна Светлост ще благоволи да се включи в тържеството с мен? — предложи той.

Джулия отправи на Лоугън сърдит, но сдържан поглед, като му беше казала преди това, че не желае да участва тази вечер в никакви сценки. Тя присъстваше тук като съпруга на Деймън, не като артистка. Но Лоугън искаше да изпроси дарения за театъра си. Гостите на партито настояха Джулия да излезе напред, но тя продължаваше да стои до Деймън.

— Аз съм сигурна, че мистър Скот може да изпълни нещо без моя помощ — каза тя със заучена усмивка.

— Елате, Ваша Светлост. Не лишавайте всички от удоволствието да се насладят на вашия талант — подкани я Лоугън.

Тогава Деймън се намеси.

— Моята съпруга знае за желанието ми да разчитам на изключителната й компания тази вечер. Може би ще й се наложите някой друг път.

Лоугън отправи следващата си реплика към всички:

— Очевидно херцогът не знае, че не е модерно един мъж де ревнува собствената си жена.

Деймън обгърна с ръка тънкия кръст на Джулия.

— Но това е напълно разбираемо със съпруга като моята. — Погледна надолу към печалното лице на Джулия и се усмихна успокояващо. — Върви да изиграеш сценката, щом искаш.

Тя кимна бързо и върна усмивката.

— За теб ще го направя.

По-късно същата вечер Джулия се сгуши до Деймън в леглото и го целуна признателно.

— Поведението на Лоугън беше ужасно — каза тя. — Той никога не мисли за нещо друго, освен това, от което ще спечели театърът му. Благодаря на Бога, че не си от онези съпрузи със собственически нагони, които предизвикват скандали!

Деймън внимателно извърна лицето й към своето.

— Искам те цяла за себе си — каза той и очите му бяха напълно сериозни. — Винаги ще те искам така. Аз съм ужасно ревнив за всяка минута, която Скот прекарва с теб в този проклет театър. Само защото те обичам, няма да застана на пътя на това, което желаеш. Не допускай грешката да си мислиш, че не съм със собственически инстинкти.

Джулия кимна съкрушено. Наведе се да го целуне, опитвайки се да му покаже колко малко основание има той за ревност.

 

„Джейн Патрик“ беше една от пиесите, поставени през новия сезон в „Капитал“. Сюжетът разкриваше живота на една ярка писателка, многото й успехи, провали и злощастни любовни истории. Лоугън бе изразил съмненията си дали твърде деликатната на вид Джулия ще може да изиграе ролята на жена, известна с масивната си фигура и мъжки маниери.

Продукцията беше едновременно популярна и възхваляна от критиката и когато започна втората седмица, Джулия бе доволна да види претъпкания салон. Изтощително беше да играеш жена толкова различна от себе си. Всяка вечер се връщаше вкъщи изморена, не й се ядеше, нито разговаряше и веднага заспиваше, щом се отпуснеше в леглото.

Вечерта, когато Деймън присъства на „Джейн Патрик“, Джулия се постара да даде най-доброто изпълнение. Знаеше, че съпругът й седи в частна ложа на втория балкон със своя брат Уилям и с няколко приятели. Изпълнена с решителност, Джулия вложи в ролята всичко, на което бе способна.

Пот на напрежение изби по лицето на Джулия, когато започна един от монолозите си. Сигурна беше, че се чувства хладна и влажна под костюма си, студени поточета течаха по шията й и по корсажа. Като гледаше в лицето на Лоугън, Джулия продължаваше сцената въпреки вълната на зашеметяване. Съзнавайки, че нещо не е в ред, тя отчаяно пожела сцената да свърши скоро. Щеше да седне някъде и да изпие чаша вода, да успокои бученето в главата си.

За ужас на Джулия тя почувства дъските на сцената да се люлеят под краката й, сякаш беше на кораб в развълнувано море. Гласът на Лоугън идваше някак отдалеч, макар да знаеше, че той стои досами нея. Лицето му се замъгли, сините му очи станаха далечни цветни точки в сивата пелена, която я беше обвила. Нищо такова не й се беше случвало преди. „Ще припадна“, мислеше си тя, обзета от паническа почуда, когато усети коленете си да се подгъват.

Внезапно я хванаха здравите ръце на Лоугън. Смътно долови, че той импровизира реплики, казва нещо, а после я вдигна на ръце и я изнася от сцената. Публиката не разбра, че припадъкът е истински и избухна в аплодисменти, а завесата падна.

Цялата мокра, Джулия мълчеше в ръцете на Лоугън, неспособна да отговори на въпросите, когато той я отнесе в гримьорната й. Без да се бави, даде разпорежданията си на скупчилите се актьори.

— Донесете вода — изръмжа към един от тях, — а останалите да не се тълпят. — Те послушно напуснаха гримьорната. Лоугън застана пред Джулия, разтри студените й ръце. — Кажи ми какво стана — попита я той и я накара да погледне в очите му. — Бяла си като платно. Яла ли си днес? Искаш ли чай? Нещо за пийване?

— Нищо — прошепна тя и сложи ръка на устата си, защото предложенията на Лоугън предизвикаха пристъп на гадене. Очите на Лоугън се свиха при този неин жест, но той запази мълчание.

Някой влезе в стаята, но Лоугън не го погледна.

— Тя е добре — каза отсечено той.

Джулия вдигна очи към мургавото, неумолимо лице на съпруга си и устата й трепна в усмивка. Деймън приклекна пред нея. Топлата му ръка се плъзна под брадичката й, а очите му се плъзнаха по лицето й.

— Какво се случи? — попита той.

— Прилоша ми — отвърна Джулия, едновременно изненадана и притеснена. — Зави ми се свят. Сега съм по-добре. — Тя се реши да погледне Лоугън. — Добре съм и ще завърша пиесата.

Преди Лоугън да й отговори, Деймън се намеси сдържано:

— Отиваш си вкъщи с мен.

— Това решение не трябва ли да вземе самата Джулия? — попита Лоугън.

Погледът на Деймън се спря на лицето на Джулия и той свали ръка от брадичката й.

— Нека нейната дубльорка довърши ролята. Или искаш да припадне още веднъж?

— Никога не съм оставяла представление незавършено — прошепна тя, ужасена от идеята.

— Вероятно не си и припадала на сцената посред представление. — Макар че маниерът на Деймън беше сдържан, Джулия почувства смесицата от гняв и загриженост под фасадата на насиленото му спокойствие. — Тръгвай с мен, Джулия. Не изглеждаш добре.

Тя стана бавно от стола, погледна в огледалото и откри, че едва се държи на краката си, пък и все още беше бледа, Деймън беше прав — личеше, че й е зле и се чувства отпаднала. Явно не можеше да играе тази вечер.

Лоугън също разбра, че тя не е в състояние да излезе пак на сцената. Прокара двете си ръце през косата.

— Тръгвай си — избъбри той. — Аз ще се погрижа за останалото тук. — Млъкна, а после добави към Деймън: — Утре сутрин ме уведоми по някого за състоянието й.

Въпреки протестите на Джулия Деймън я отведе към задния вход на театъра, където беше наредил на кочияша да докара каретата.

— Не зная какво ми стана — прошепна тя. — Чувствам се изцедена. Предполагам… ролята е много изтощителна.

Деймън не отговори, само погали косите й, попи влажното й лице с носната си кърпа.

 

Лекарят излезе от стаята и се спря пред Деймън, който чакаше до самата врата. Приседнала в леглото, Джулия наблюдаваше как се променя лицето на съпруга й. Успя да се усмихне, когато той влезе в спалнята и седна до нея. Взе предпазливо ръката й, сякаш тя беше твърде крехка да понесе и най-лекия натиск.

— Не подозираш ли нещо? — попита той с пресипнал глас.

— Не бях сигурна — призна тя с колеблива усмивка. — Мислех, че ще почака още няколко седмици, преди да се случи нещо. Щастлив ли си, че ще имаме дете?

— Господи, Джулия… трябва ли да питаш… — Деймън се наведе и целуна благоговейно устните й. Джулия отговори с желание и разроши черната му коса.

Като се отдръпна, Деймън се вгледа в очите й. Джулия подразбра въпросите, които пареха на устните му и знаеше, че много трудно ще удържи отговорите им неизказани.

— Напоследък обмислях някои неща — каза му тя и прокара ръце по гърдите му.

Деймън мълчеше, чакаше я да продължи. За нея беше бавно да избере точните думи, да го накара да разбере откритията, които беше направила.

— Реших да изоставя актьорството за известно време — каза тя. — Избрах нещо, което, вярвам, ще ми подхожда повече… поне засега. Бих искала да направя вложение за театър „Капитал“, съществено вложение, за да фигурира името ми в списъка на привилегиите на театъра. Това ще ме направи партньор на мистър Скот…

— Каква е целта?

— Ще мога да помагам в управлението на „Капитал“, да се консултирам с авторите, които пишат пиеси, да надзиравам художниците — декоратори, музикантите и дърводелците, да работя в офиса и да помагам в изготвяне на графика на представленията, костюмите… О, има хиляди неща, за които мистър Скот никога не е имал достатъчно време! То ще ми даде възможност да работя много или малко — колкото желая, но няма да понасям товара да съм непрестанно пред очите на публиката. Виждаш ли колко идеално може да се нареди всичко? Аз пак ще имам театъра, но ще разполагам и с повече време за теб и бебето. Ще си бъда вкъщи всяка вечер, вместо да се прибирам късно след представление.

— Ти отново ще искаш да играеш — поклати глава Деймън, после сведе очи към ръката й и се заигра с диамантения й пръстен.

— Може би от време на време… ако някоя роля се окаже неотразима.

— Как мислиш, че ще реагира Скот на идеята ти? Той би ли търпял идеята жена да му бъде партньор в бизнеса?

— Все пак се нуждае и от пари, нали? — увери го Джулия и се усмихна широко.

Те дълго се гледаха в очите, докато на лицето на Деймън се появи неохотна усмивка. Внимателно я придърпа и легна до нея. Ръката му се плъзна по тялото й и се задържа върху корема.

— Искам да си щастлива — каза той и устните му минаха леко по бузата й.

Джулия въздъхна.

— Как мога да не бъда? Ти ми даде толкова много неща, за които никога не съм предполага, че ще ги имам… любов, дом, семейство…

— Кажи ми какво друго искаш. — Деймън закри лицето й с ръце и целуна силно устните й. — Кажи ми и ще го получиш.

— Всичко, което искам, това си ти — отвърна тя с блестящи очи. — Завинаги.

— Ти го имаше още отначало — прошепна той, привлече я към себе си и отново я целуна.