Лайза Клейпас
Ще те открия някой ден (1)

Пролог

Уорикшир, 1824 г.

Музиката от Първомайския празник изпълваше простора от селото до замъка с цвят на пчелен мед на брега на езерото. Един от обитателите на замъка, Деймън, лорд Савидж, херцог Савидж, вървеше по пътя към селото, заинтригуван от музиката.

Той не беше лекомислен човек, нито обичаше да участва в големи събирания. През последните две години Деймън бе посветил живота си на грижата за възстановяване на семейните имоти и да наглежда по-малкия си брат и болния си баща. Отговорността, която бе поел, не му даваше възможност да мисли за забавления. Сега вървеше към селото, привлечен от смесица любопитство и самота, от нуждата да бъде вън от къщи.

Множество девойки с бели рокли се къпеха в бледоморавата светлина на слънчевия залез, както танцуваха около едно дърво, окичено с панделки и венци. Като се смееха, пиеха и пееха, селяните честваха езическото празненство на Първи май, което щеше да продължи цяла нощ.

Деймън застана скромно на края на тълпата, когато вече се смрачаваше. Запалени бяха факли и лампи, които хвърляха трептящи сенки по тревата. Макар да беше виждал Първомайския ритуал много пъти преди, Деймън отново беше поразен от живописната гледка на девойките, които увиваха дълги ленти около Първомайското дърво. Те изящно играеха в кръг, увенчали косите си с венчета, а белите им поли се издигаха като вълни около краката, обути в дълги чорапи.

Деймън, подобно на другите присъстващи мъже, забеляза необикновената привлекателност на момичетата. Доста време измина, откак бе имал жена в леглото си. След като прекрати връзката си, той си обеща, че ще си вземе любовница и ще се наслади на удоволствията, но засега нямаше възможност да го осъществи. Да можеше да се отърве някак от притесняващото желание за женско докосване, за нежния аромат на женската кожа, от усещането на женско тяло, обвило се около него! Напоследък бе твърде зает, за да мисли по въпроса, но нощем…

Тежка въздишка се отрони от гърдите му. Продължи да наблюдава увеселението още няколко минути, но чувството на празнота отказваше да му се подчини. Решил да се върне в замъка и да си пийне глътка бренди, той се извърна рязко. Ала изведнъж вниманието му бе привлечено от група странстващи музиканти, дошли да вземат участие в празненствата. Извисили гласове в буйна песен, те се вляха в тълпата и запляскаха в такт с музиката.

Няколко приятелски настроени селяни окуражиха новодошлите да се присъединят към танцуващите девойки. Две от тях се съгласиха, но трета, стройно момиче с руси плитки, закрепени на тила, поклати решително глава. Гуляйджиите настояха въпреки отказа й, задърпаха и заблъскаха момичето към Първомайското дърво. Някой постави венче цветя на главата й и я накара да се разсмее неохотно.

Деймън наблюдаваше девойката очарован. Тя рязко се отличаваше от другите с тъмната си рокля и с грациозните си движения. Приличаше на елф, появил се изведнъж от гората и готов да изчезне всеки миг. Въздействието, което тя упражняваше върху него, бе странно, тялото му преливаше от копнеж по нея, всичките му сетива бяха насочени към нея, към високия й, приятен смях.

„Превъзходно момиче“, повтаряше си негласно и опитваше напразно да се отърси от въздействието й върху него, от желанията, които го бяха обзели. Просто е момиче като всички други. Но това не отговаряше на истината. Силата на неговата реакция спрямо нея го тревожеше и възбуждаше. Би дал всичко, което притежава, за да прекара една нощ с нея. Никога досега не беше се поддавал на мимолетни импулси, никога не беше се ръководил от нищо, освен от логика и разум. Сега изглеждаше, че безразсъдството, което никога не бе допускал да се прояви в него, го беше надвило в един-единствен миг.

Деймън се придвижи покрай тълпата с преднамереността на дебнещ хищник, като не откъсваше очи от девойката. Не беше сигурен какво ще направи, само искаше да бъде по-близо до нея. Сега тя танцуваше по-бързо под въздействие на музиката и на нервното придърпване на момичетата, хванали я за ръка. Като се смееше задъхано, тя успя да се изтръгне от кръга и залитна. Венецът цветя изхвърча от главата й и падна до краката на Деймън. Той се наведе и сключи пръсти около него, неволно смачка няколко дъхави венчелистчета.

Попила потното лице с ръкава си, девойката се отдалечи от тълпата. Деймън я последва с разтуптяно сърце. Макар той да не промълви нито дума, тя, изглежда, долови присъствието му. Спря и се обърна към него. Деймън дръзна да се приближи, но спря на половин крачка от нея.

— Мисля, че това е ваше — каза той с дрезгав от вълнение глас. Тя вдигна поглед към него, цветът на очите й бе неразличим в мрака. Бледа усмивка се появи в нежната извивка на нейните устни.

— Благодаря. — Тя посегна за цветята и хладните й пръсти докоснаха леко неговите за частица от секундата. Той усети трепет от допира по цялото си тяло.

— Коя сте вие? — промълви той.

Девойката се разсмя, вероятно стресната от неговата директност.

— Не съм важна личност. Актриса съм от пътуваща група. — След кратко колебание тя продължи: — А вие?

Деймън не отвърна, упоителните аромати на смачканите цветя, виното и потта изпълниха ноздрите му и кръвта му кипна. Искаше му се да я отведе далеч от тълпата, да я отнесе в гората, да я положи на влажната, покрита с листа земя… Да притисне устни в бледата й кожа, да разплете косите й и те да зашумолят между пръстите му.

Девойката го гледаше любопитно, извила глава настрани.

— Вие трябва да сте от замъка — предположи тя. Изведнъж изражението й стана предпазливо. — Да не сте от рода Савидж?

Деймън поклати глава, отричайки самоличността си — израз на желанието да се откъсне от всичко в миналото и бъдещето си.

— Аз съм посетител тук — отвърна той с леко пресипнал глас. — Също като вас.

Тя го погледна скептично, но като че ли се успокои.

— Откъде сте? — попита Деймън.

Зъбите й проблеснаха в тъмнината. Не беше виждал досега толкова прекрасна усмивка.

— Не обичам да си мисля за миналото. — Отмахна назад падналите кичури от блестящите руси коси върху челото. — Защо решихте да излезете, сър? Искахте да глътнете малко чист въздух или да погледате танците?

— Исках да ви намеря.

Тих смях се изтръгна от гърдите й и тя се напрегна като птичка, готова да отлети. Сякаш реши да му се изплъзне. Деймън се принуди да действа без съзнателна мисъл. Ръцете му обхванаха главата й, държаха я здраво, въпреки стреснатия й протест.

— Позволете ми — прошепна той и по пръстите му пробяга тръпка, когато те допряха меките й страни. Притисна устни в нейните, а тя стоеше съвсем неподвижна. Дъхът й бе горещ и бърз върху кожата му, а вкусът й се разля по сетивата му с опияняваща бързина. Почувства нейния отклик и мигът спря във времето, магически, различен от всичко, което му се беше случвало досега.

Тя извърна лице, издаде звук на смущение. Деймън силно усещаше кадифения допир на бузата й до неговата, близостта на нейното тяло. И двамата мълчаха, опиянени от чувството, че стоят плътно един до друг.

— Лека нощ — прошепна тя.

— Не си отивайте — помоли той, но тя като че се стопи в тълпата.

Въпреки че Деймън изпита желание да я последва, реши да не го прави. Струваше му се невъзможно такава жена да е реална. Донякъде му се искаше тя да не е такава. Нека си остане във фантазията му, образ, който ще запази до края на живота си, недокоснат от неприятните реалности, които изпълваха дните му. Остави Първомайското тържество, неспособен да откъсне мисълта си от внезапното предчувствие, че някога, някой ден… те ще се срещнат отново.