Линда Джоунс
Големият лош вълк (4)

Четвърта глава

Моли знаеше, че Улф ще я чака, но, както винаги и този път той я изненада. Не носеше нито карабина, нито раница, одеялото също липсваше.

Улф се бе облегнал небрежно на един бял бор, спокойно наблюдаваше пътеката и я чакаше. В едната си ръка държеше малък, вече поувехнал букет от диви цветя, сини, жълти и бели.

Част от лицето му бе скрито в сянка, но Моли забеляза, че устните му бяха здраво стиснати, а очите му гледаха застрашително. Моли почувства как тялото й се стяга и се напряга, реакция, много наподобяваща страх, но все пак по-различна. Самата близост на Улф я вълнуваше и възбуждаше.

— Тъй като вчера отказа това, което според теб бе придобито по нечестен път, помислих си, че може би ще приемеш ето това.

Нямаше и следа от сърдечен поздрав. Със странна неохота Улф й подаде дивите цветя.

— Красиви са — каза Моли, като взе букета, стараейки се да не докосва ръката му. — Къде ги намери? Никога не съм виждала такива цветя да растат в гората.

Той не отговори веднага, просто я фиксираше известно време с поглед.

— Растат, но далеч от пътеката, близо до един поток.

— О! — Моли сведе глава, за да помирише цветята и да избегне поне за миг пронизващия поглед на Улф.

Днес между тях не стоеше нищо — нито самун хляб, нито колода карти. Това положение й липсваше, в него Моли все пак чувстваше някаква сигурност.

— А ти никога не се отклоняваш от пътеката, нали, Моли?

Моли вдигна глава и на свой ред впи поглед в Улф. Устните му бяха все така здраво стиснати, очите му гледаха все така сурово. В този момент изглеждаше толкова заплашителен и така безчувствен, както винаги го обвиняваха жителите на Кингспорт.

— Да — прошепна тихо тя.

— Страхуваш се, че ще се загубиш, ако се отдалечиш твърде много?

— Да.

Застанал толкова близо, Улф изглеждаше по-висок, а раменете му — по-широки. Моли би трябвало да се страхува от силата, която той излъчваше, но не бе така. Ако изобщо се страхуваше от нещо, то бе от необяснимата власт, която той имаше над нея.

— Няма да те оставя да се загубиш. — Гласът му бе нисък и дълбок. Улф вдигна бавно ръка. Ако искаш да видиш потока и дивете цветя, ела с мен.

Моли се поколеба, но Улф продължи да стои с протегната ръка, обърнал длан нагоре, очаквайки тя да откаже предложението му или да постави ръката си в неговата.

Ако сега му обърнеше гръб, никога нямаше да има друга възможност като тази. Никога. Нямаше никаква гаранция, че Улф утре отново ще бъде тук, или на следващия ден, не бе сигурно дали някога ще се появи отново. Моли колебливо остави тежката кошница до пътеката, след това постави ръката си в неговата. В сравнение с неговата, нейната ръка изглеждаше толкова малка, бледа и крехка. И все пак тя не чувстваше безпомощност или страх.

— Нямам много време — заяви тихо тя. — Баба ще ме чака.

Улф улови ръката й с топлите си, силни пръсти и Моли можеше да се закълне, че той почти се усмихна.

— Понякога трябва да поемеш известен риск, Червенокоске.

Той я отведе настрани от пътеката, покрай белите борове и цъфнали астерии. Навлизаха все по-навътре в гората, толкова дълбоко, че Моли дори не си бе представяла, че някога ще стигне дотук. През клоните и листата на дърветата проникваха слънчеви лъчи, които образуваха светли петна по невидимата пътека, по която вървяха.

Улф я държеше здраво за ръка. В обикновеното докосване на дългите му пръсти Моли чувстваше сигурност и в същото време вълнение, каквото не бе чувствала никога през живота си. Той вървеше пред нея предпазливо, като забавяше крачка, за да не я измори. От време на време се привеждаше, за да избегне някой нисък клон, като винаги поглеждаше през рамо, за да се увери, че не се е наранила.

Моли го следваше, без да се замисля. Заобикаляха и сменяха посоката толкова пъти, че тя съвсем се обърка. Дори не можеше да определи в каква посока се намираше пътеката, която следваше всеки ден, още по-малко пътя обратно, но въпреки това не изпитваше страх или безпокойство.

Улф нямаше да я остави да се загуби.

Без да каже каквото и да било, Улф я изведе от сенките на гората на една неголяма поляна. Наистина по средата на поляната течеше поток и много цветя — диви жълти лилии и сини перуники — покриваха като многоцветен килим земята. Слънчевите лъчи се отразяваха във водите на потока като в кристално огледало.

— Прекрасно е — усмихна се Моли и вдигна поглед към Улф. — Прилича на малко късче от рая, скрито тук, всред гората.

Улф не отвърна на усмивката й и не пусна ръката й.

— Струваше ли си да нарушиш нарежданията на баба си?

— Да.

Моли освободи ръката си от неговата и се приближи до брега на потока. Той бе плитък и тесен, а водата — кристалночиста. Улф вероятно можеше да го прекоси само с един скок.

— Никога не съм предполагала… — Моли се наведе да откъсне няколко от дивите жълти лилии, които искаше да даде на баба си, но когато откъсна две цветчета, спря. Как щеше да й обясни откъде е откъснала цветята? Не би могла. И никога нямаше да може да открие поляната без помощта на Улф.

Моли добави двете цветчета към букета си. Щеше да остави цветята някъде на пътеката и да ги вземе на път за вкъщи. Дори когато увехнат, изсъхнат и изгубят свежестта си, само като ги погледне, ще си спомня за този ден. Букетът и Улф трябваше да останат нейна тайна. Жалко, че не можеше да сподели тази своя радост с никого.

— А сега ми кажи — обади се мрачно Улф — дали цветята, които откъсна, когато се отдели от пътеката, са получени по нечестен начин?

Моли се обърна с лице към него. Улф продължаваше да стои в сенките на дърветата.

— Не зная. Може би.

— Значи са получени по същия начин, както гривната, която получи при една проста игра на карти?

— Определено не.

Този ден Улф нито веднъж не се усмихна. Дори в този момент изражението му беше сериозно.

— Значи имаш правила, които дори не можеш да обясниш. Някои от тях можеш да нарушаваш, а други не.

— Никога не нарушавам правилата на добро поведение.

— Сега си тук — прошепна той. — Ти се отклони от пътеката, остави баба си да чака и ми позволи да те доведа тук.

— Аз просто исках да видя…

— Значи нарушаваш правилата, когато ти е изгодно — прекъсна я Улф, като излезе от сенките на дърветата. Изражението му бе мрачно, а челюстта — здраво стисната. — По-добре изобщо да нямаш никакви правила.

— Ти така ли живееш? Без правила?

— Да. — Още една стъпка и той щеше да връхлети върху нея, но изведнъж спря.

— Аз не мога да живея по този начин.

Моли очакваше Улф да започне да спори с него, но той не го направи. Просто я гледаше студено и в този момент тя бе сигурна, че той знае как се чувства тя и какви мисли я вълнуват. Един непокорен кичур черна коса бе паднал над челото му и достигаше почти до тези хипнотизиращи очи. Моли реши, че е по-добре да гледа този кичур, отколкото очите, устните или дори широките му гърди.

— Сега трябва да се връщам. Баба ще се безпокои.

— Тогава тръгвай.

Улф й обърна гръб и пое срещу течението на потока с бавни и широки крачки.

Моли отправи поглед към гората, но там я посрещна само полумрак. Никога нямаше да може да намери обратно пътя към тясната пътечка без помощта на Улф.

— Няма ли да ме заведеш обратно?

— Не мисля.

Той дори не се обърна да я погледне, когато отказа да изпълни молбата й.

— Но ти каза… каза, че няма да ме оставиш да се загубя.

Улф се обърна към нея и най-накрая тя видя усмивка на лицето му. Широка усмивка, в която имаше нещо тревожно, заплашително, от което Моли изобщо не се почувства по-добре.

— Няма значение какво съм казал. Аз нарушавам всички правила, спомняш ли си?

С няколко широки крачки Улф се озова до нея. За пръв път, откакто го бе срещнала, Моли почувства страх. Не вярваше, че той би й сторил нещо лошо, но той притежаваше власт над нея и го знаеше. Моли забеляза това в доволно блестящите му зелени очи и лукава усмивка.

— Ще те отведа обратно, но на определена цена.

Моли не отстъпи крачка назад, дори не трепна.

— Каква цена искаш?

— Една целувка… — отвърна Улф, като леко се наведе към нея.

Това бе цена, която Моли бе повече от доволна да плати, затова вдигна лице към него, за да посрещне устните му, които се приближаваха към нейните.

Устните му бяха меки и топли, когато покриха нейните. Моли затвори очи и се остави на удоволствието, докато Улф завладяваше устните й.

Ръцете му бяха обгърнали гърба й, а Моли остави букетът да падне на земята, като на свой ред го прегърна през кръста. Каза си, че го направи, за да не падне на земята, наистина чувстваше коленете си отмалели.

Той разтвори устните й с език, издаде нисък, гърлен стон, дъхът му се сля с нейния и Моли бе загубена. Напълно, изцяло загубена.

Езикът му лекичко докосна нейния. Неочаквано по цялото й тяло се разля вълна на чувствено удоволствие, което никога преди не бе изпитвала. В гърлото й заседна стон, на който Улф отговори, като задълбочи целувката.

Когато Улф отдели устните си от нейните. Моли издаде тих протестен стон. Искаше целувката да продължи. Всичко свърши прекалено бързо. Но Улф не я пусна. Устните му се насочиха към шията й, което я накара да отметне назад глава. Удоволствието отново я прониза, чудесно и неочаквано като първия път, а устните му нежно докосваха чувствителната й кожа. Улф бавно прокара път с устни по ухото й и лекичко я ухапа.

— Улф? — прошепна тя, останала без дъх. — Защо го направи?

— Не е ли хубаво? — отвърна гърлено той, а устните му отново се насочиха към нежната й шия.

— О!

Миг по-късно устните му отново покриха нейните. Изглеждаше толкова естествено да се разтопи от целувката му, да движи тялото си леко напред-назад, плътно прилепено към неговото.

— Знаеш какво искам, нали, Червенокоске? — прошепна Улф, без да прекъсва целувката.

— Не. — Това бе лъжа, която Моли осъзна още когато изрече отрицателния отговор. — Да — призна бързо тя, пусна го и отстъпи крачка назад. Улф не се опита да я задържи и също я пусна. — Но не мога.

Улф й се усмихна широко, без съмнение, за да успокои страховете й. Но в усмивката му нямаше нищо успокоително. Дяволитата извивка в ъгълчетата на устните му говореше за противното.

— Разбира се, че можеш — Възрази той. — Животът е много по-интересен и весел, когато забравиш за правилата. — Той я хвана за ръката и отново я взе в прегръдките си. — Хайде, признай си, Червенокоске. Правилата да вървят по дяволите. Истински интересно и забавно е извън пътеката, когато се отклониш от нея.

— Не мога.

Улф се опита да й докаже противното, като я целуна така, че земята под краката й започна да се върти и й се зави свят. Моли се притисна към него.

— Не мога — прошепна отново тя, когато той отдели устните си от нейните и ги насочи към шията й. — Улф, недей…

При тази молба той я погледна в очите.

— Желая те, Червенокоске.

Моли си пое дълбоко дъх. Не можеше да му каже, че също го желае, че искаше нещо, което не можеше да има. Мъж като Улф никога нямаше да разбере, че за нея имаше много по-важни неща, отколкото това, което можеше да получи на момента. Моли не вярваше, че може да го накара да разбере, но поне можеше да опита.

— Не притежавам много — каза тя, като посегна към непокорния черен кичур и го отметна от челото му.

Улф продължаваше да я държи и присви подозрително очи.

— Нямам зестра, нямам семейни земи или други имоти, освен мястото, където е къщата на майка ми.

— Не ме интересува…

— Замълчи. — Моли постави два пръста на устните му. Зачуди се дали и нейните устни са така подути и зачервени като неговите. — Изслушай ме, моля те.

Той обърна китката й, целуна дланта й, но не каза нищо.

— Един ден искам да се омъжа и единственото, което мога да предложа на съпруга си, е моята девственост. Никога преди не съм била целувана от мъж…

— Аз ще ти дам зестра — заяви бързо Улф. — Ще ти купя собствена земя…

— Не. — Моли отстъпи назад, възмутена от непристойното му предложение. — Не можеш да ме купиш.

Очите му станаха на тесни цепки и я погледнаха подозрително, а устните, които само преди миг бяха толкова меки и топли, се присвиха в студена, тънка линия.

— Предполагам, че и това ще приемеш като нещо, придобито по нечестен път.

— Разбира се. — Моли му обърна гръб. Не можеше да го погледне в лицето и да е сигурна, че Улф няма да разбере със своя проницателен поглед колко бе изкушена не от предложението му да й осигури зестра или имот, а от спомена за целувките му. — Сега ще ме отведеш ли обратно на пътеката? Платих ти цената, която определи.

Улф изръмжа нещо със сърдит глас. Какво ще стане, ако откаже да я отведе обратно? Можеше да й отнеме цели часове да се лута из гората, докато намери главния път или тясната пътека. Кошницата й стоеше там, от едната страна на пътеката, където я бе оставила и без да се замисля, бе последвала Улф, а баба й чакаше.

— Следвай ме — изръмжа Улф, като мина покрай нея и с широки крачки се отправи към гората.

Моли трябваше да тича, за да го настигне, защото този път той не държеше ръката й.

Моли вдигна високо пелерината си и се затича да настигне Улф, останала без дъх. Той не се обърна нито веднъж назад, а чупеше ниските клони и ги хвърляше настрани. Не погледна към нея дори когато се налагаше да прави остри завои и тя лесно можеше да го загуби.

Накрая бе получила, целувката, която бе искала толкова много, но на каква цена! Би трябвало да се досети, че Улф нямаше да се задоволи с нещо толкова просто и красиво, като една невинна целувка. Би трябвало да се досети какво иска той, когато й протегна ръка и й предложи да тръгне след него, като се отклони от пътеката. Той искаше много повече. А Улф Тревелиън без съмнение получаваше всичко, което пожелаеше.

Скоро отново се озоваха на пътеката, там, където бе оставила кошницата си. Моли едва си поемаше дъх от умора, а дишането на Улф дори не се бе ускорило.

Моли се облегна на стъблото на едно високо дърво. Трябваше да се съвземе, преди да продължи. Със сигурност Улф щеше да изчезне, без да каже и дума повече, сърдит и разочарован. Той не изглеждаше като човек, свикнал на разочарования, тъкмо напротив, бе научен да получава всичко, което пожелае. Винаги.

Изобщо не трябваше да го следва навътре в гората, не трябваше да се отклонява от пътеката. Не бе свикнала с възбудата и вълнението, които продължаваха да я вълнуват. Копнеж. Празнота. Чувство за нещо важно, останало недовършено.

Моли очакваше той да изчезне в гората, без изобщо да й проговори, тъй като разочарованието и неудовлетворението бяха нещо твърде рядко за него. Но той не направи нищо подобно, а застана пред нея. Тялото му бе в непосредствена близост до нейното. Силните му пръсти хванаха брадичката й, той вдигна лицето й, така че тя бе принудена да го погледне в очите. Улф отново я целуна, лека, ефирна целувка, която накара кръвта й отново да кипне.

— Ние двамата още не сме свършили, Червенокоске — прошепна той, като леко бръсна устните й със своите.

Моли се изплъзна от прегръдката му и бързо избяга, като грабна кошницата. Не каза на Улф, не можеше да му каже, че всичко бе свършило.

Моли се бе чудила как щеше да се чувства, когато Улф я целуне. Сега вече знаеше. Любопитството й я бе отклонило от пътя не само в буквалния смисъл на думата. Това повече не можеше да продължава.

Улф Тревелиън никога нямаше да се ожени за момиче като нея. Той имаше пари и социално положение и можеше да притежава всяка богата и красива жена, която пожелае. В Ню Йорк със сигурност имаше много такива жени, които биха били подходящи за него.

И без значение колко й се искаше, тя не биваше да се отдава на никой мъж, освен на своя съпруг. Невинността й бе всичко, което можеше да му предложи.

Въпреки че разумът й диктуваше друго, Моли се обърна и погледна през рамо — Улф продължаваше да стои на пътеката и я фиксираше с поглед. С широко разтворени крака и скръстени на гърдите ръце, от разстояние той изглеждаше не по-малко заплашителен, отколкото от близо.

Баба Кинкейд беше напълно права. Улф Тревелиън бе опасен човек.

 

Червената й пелерина се развяваше, докато тя тичаше надолу по пътеката, а Улф не можеше да откъсне поглед от нея дори за миг, дори когато тя се обърна и погледна през рамо, като че ли се страхуваше, че той ще тръгне да я преследва.

Страшно му се искаше да го направи. Тя със сигурност знаеше това. И сега се страхуваше от него. Не поради слуховете за миналото му, а поради това, че той бе събудил страстта й, без тя да разбира това.

Страст. Той можеше да я усети в целувката й, можеше да я види в очите й, страст и невинност, съчетани в едно.

Никоя жена досега не му бе говорила за девственост. Разбира се, жените, които познаваше, бяха безнравствени като самия него и той се съмняваше дали някоя от тях изобщо си спомняше какво значи да бъде девственица.

Моли Кинкейд не беше негов тип жена, проклета да е, тогава защо я желаеше до болка? Улф стоя на пътеката дълго след като Моли се бе изгубила от поглед и той не можеше да види дори частичка от яркочервената й пелерина.

В Ню Йорк такава гора не съществуваше. Никой парк, без значение колко голям, не можеше да се сравни с гората. Тук царяха спокойствие и красота, които Улф рядко бе срещал някъде другаде.

Може би защото не си позволяваше лукса да се отдава по-често на мира и спокойствието, а красотата, която го заобикаляше, не бе естествена, а създадена от човека; като гривната, която Моли отказа да вземе, като хубавата архитектура или като жена, за чиято хубост се съдеше по красивите скъпи дрехи, които носеше и часовете, прекарани пред огледалото.

Опитвайки се да си обясни чувствата си към Моли, Улф я свързваше с тази гора. Моли бе истинска, всичко у нея бе естествено — красотата й, честността й, невинността й.

Бягство. Когато се бе върнал във Ванора Пойнт, това чувство все още го измъчваше. Когато бе почувствал, че вече не издържа на живота в Ню Йорк, когато се озоваваше в спортната зала на клуба три или четири пъти седмично, тогава бе решил да потърси усамотение и убежище.

Затова се бе върнал във Ванора Пойнт, а Моли бе станала част от живота му тук, против неговото, а и против своето желание.

Улф се отдалечи от пътеката и се отправи в посока към Ванора Пойнт. Не пое по пътя, а през гората, като чупеше клони и тъпчеше ниски храсти и великолепни цветя, сляп за красотата на гората, от която се бе възхищавал само минути преди това.

 

Моли се сгуши под завивките, като закри лицето си. Бе изпаднала в ужасно настроение, а майка й лесно прие обяснението й, че има главоболие, затова и двете си бяха легнали рано.

Ако само бе послушала майка си и не се бе отделяла от главния път, сега нямаше да лежи съвсем будна и да се измъчва. Това сигурно бе наказанието й заради това, че не се бе подчинила и строгата заръка на майка си.

Наистина бе наказание, и то ужасно. Защо бе питала дали обича този мъж, когото едва познаваше? Това нямаше никакво значение. Тя можеше да го обича така, както никоя жена не бе обичала мъж, но това нямаше да промени нищо. Той бе Улф Тревелиън. Богат. С власт и добро образование. Дори и да не бе известен с ужасното си минало, той пак щеше да е недостъпен за нея.

Най-много, на което можеше да се надява, бе някой рибар, като съпруга на Стела, или може би търговец. Мъже като Улф Тревелиън просто не се женеха за жени като Моли Кинкейд.

Тежкото одеяло не я стопли, въпреки че нощта бе мека. Тази нощ, без съмнение, отново щеше да сънува Улф. Сънищата й щяха да бъдат още по-хубави, след целувката и силните му прегръдки. Моли не бе сигурна дали се радва на настъпващата нощ, или се страхува от нея.

Стисна силно очи. Някак си трябваше да заспи. Не можеше да стои будна цяла нощ и да си мечтае за неща, които не можеше да има.

Въпреки измъчващите я чувства Моли постепенно се унесе в сън. Последната й разумна мисъл бе, че в никакъв случай не трябваше да се отделя от главния път.