Линда Джоунс
Големият лош вълк (21)

Двадесет и първа глава

Моли загаси всички лампи, така че спалнята й се осветяваше само от отблясъците на огъня в камината и се сви под завивките.

По време на вечерята Улф й се бе усмихвал и бе водил съвсем неангажиращ разговор, но нито веднъж не спомена кратката им среща край гората. Моли се бе опитала да не гледа право в него, докато ядеше вареното говеждо и картофите, но не бе възможно да не поглежда в неговата посока.

Той я наблюдаваше, присвил очи като тесни цепки, като че се страхуваше тя да не види истината в тях.

Под предлог, че се е изморила, Моли се оттегли веднага след вечеря, като остави Улф с неговото бренди и пурите му. Той й пожела шепнешком „лека нощ“ с апатичен глас, но Моли осъзна, че въпреки това го очаква да влезе в стаята с още някое изискване.

Липсваше й това, което бяха споделяли преди. Смехът, страстта, разговорите. Леглото й беше студено, но и вътре в себе си чувстваше студ. Имаше нужда от Улф да запълни тази празнина, да стопли тялото и душата й. Моли изобщо не се изненада, когато счупената врата се отвори рязко със силен замах.

— Събуди се, Червенокоске — настоя Улф, след като влезе в стаята.

Моли подаде глава изпод завивките. Той не носеше нищо, освен панталоните си. Пламъците на огъня осветяваха голите му гърди и арогантното му лице.

— Не спя — прошепна тя.

— Хубаво — отвърна той. — Тук съм за моята целувка за лека нощ.

Това беше на път да се превърне в техен вечерен ритуал. Небеса, как можеше да го понесе?

Преди Моли да протестира, Улф седна в края на леглото. То хлътна леко, което я принуди да се изтърколи към него. Моли се опита да седне, но Улф постави ръце от двете й страни, като я принуди нежно, но настойчиво да легне отново на възглавницата. Моли не можеше да прочете нищо по безстрастното му лице. Нито усмивка, нито гняв. Отблясъците от огъня танцуваха по това сурово лице, прилично на гранитна скала.

Но ръцете му бяха внимателни, нежни. Пръстите му проследиха бузата и шията й, слязоха надолу към гърдите й. Но не доближи лице до нея.

Той я дразнеше и Моли стоеше, замръзнала, на мястото си. Не можеше да си наложи да му нареди да се маха, да спре да я докосва, не можеше и да поиска от него да свършва по-бързо с целувката.

— Липсваше ми — прошепна той, като премести ръката си по-надолу.

През материята на нощницата, Моли чувстваше топлината на кожата му и лекото му докосване бе толкова възбуждащо, все едно той галеше голата й кожа.

— И ти на мен — призна тя.

Щеше да загуби битката с него. Улф щеше да я люби и те щяха да си възвърнат предишните отношения, когато никога нямаше да бъде сигурна в съпруга си, щяха да споделят удоволствия и забавления, и нищо повече.

Но когато Улф прокара ръка по бедрото й, Моли забрави всичко това. Забрави защо бе настоявала той да й каже, че я обича, когато той всеки ден й доказваше, че се нуждае от нея.

Това бе достатъчно, реши Моли, когато Улф накрая сведе устните си към нейните. Имаха вкус на бренди и Моли с готовност разтвори устни в отговор. Когато обви ръце около врата му и го притисна към себе си, Моли осъзна, че студът в стаята и в душата й си беше отишъл. Всеки инч от кожата й започваше да гори, поне на нея така й се струваше. Тялото й се събуди за живот, както ставаше винаги когато Улф я докосваше. Моли изстена, Улф също. Тя изви тяло към него. Улф плъзна ръка между краката й и я погали. Моли искаше да се възпротиви, когато той премести ръка нагоре към корема й. Щеше ли да разгадае тайната й, преди да бе имала възможност да му каже?

Когато Улф отдели устните си от нейните и вдигна глава, изражението на лицето му се бе смекчило. Моли би искала стаята да е по-добре осветена, искаше да види дали в очите му има любов.

Улф погали корема й и се намръщи.

— Господи, Червенокоске. Ларкин каза, че изяждаш огромно количество храна, но аз не му повярвах. Започваш да дебелееш.

Моли седна бързо в леглото, а Улф стана и се отдалечи.

— Да надебелявам ли?

Но той й обърна гръб.

— Лека нощ, Червенокоске.

Улф се отправи към вратата, без нито веднъж да се обърне да я погледне.

 

Улф се облегна на вратата и затвори очи. Беше твърде близо. Дяволски близо. След миг щеше да я люби, щеше да загуби контрол над себе си и да й каже това, което искаше тя.

Това нямаше да стане. Моли трябваше да дойде при него. Тялото му болезнено я желаеше. Той беше глупак. Посегна към бравата, пръстите му дори се сключиха около нея, докато решителността му се бореше с желанието му.

Моли щеше да дойде при него. Може би дори тази нощ. И в неговото легло тя щеше да признае, че това, което споделяха, въпреки че не бе идеално, бе достатъчно.

 

Моли реши, че би могла да бъде упорита и трудна като Улф. Бе изминала цяла вечност, преди да заспи миналата нощ, след като я бе погалил, бе я целунал и я бе оставил сама, но тя нямаше да му позволи да разбере това.

Той не трябваше да узнае, че тя се бе свила под завивките, чувствайки се празна и самотна, че два пъти бе ставала от леглото и се бе приближавала към разделящата ги врата.

Ако той не я обичаше, тя винаги щеше да се пита колко време ще измине, преди той да се отегчи от нея. И да се влюби в друга жена. В него имаше любов и ако не я дадеше на нея, със сигурност щеше да я даде на някоя друга. А тя искаше любовта му само и единствено за себе си.

За да успее, трябваше да бъде силна. В противен случай Улф щеше да я съблазни и да я люби и те да се върнат към почти идеалните си отношения и Моли никога нямаше да знае със сигурност. След изминалата нощ Моли разбираше, че ще е невъзможно да вижда Улф, час след час, ден след ден и да отрича това, което наистина съществуваше между тях.

— Добро утро. — Моли надникна внимателно в кухнята. — Мога ли да вляза?

В кухнята вече се разнасяше чудесен аромат — във фурната се печеше хляб, а на печката се вареше плодово сладко.

— Разбира се — отвърна кратко Хариет и продължи да меси.

— Днес ще посетя баба и се чудех дали е останал от онзи чудесен кейк с подправки. Тя много ще го хареса, сигурна съм.

Хариет се усмихна.

— Останал е половината кейк. Разбира се, можете да вземете колкото пожелаете, госпожо.

Моли все още не можеше да се почувства като господарка на къщата. Слугите й отговаряха с уважение, което не бе спечелила и това я караше да се чувства виновна.

Моли уви голямо парче от кейка в ленена салфетка и напълни една кана с прясна лимонада, след това внимателно ги постави в кошницата.

Баба Кинкейд вече не зависеше от внучката си. За нея се грижеше Емили, сестрата на Ларкин, и при последното си посещение при нея Моли видя, че баба й се чувстваше чудесно. За Моли това посещение беше от особена важност. Имаше нужда да поговори с друга жена. Ако не кажеше на някого за бебето, щеше да се пръсне.

За тази дълга разходка Моли си бе облякла по-стари дрехи бяла ленена блуза с широки ръкави и удобна кафява пола. Времето беше хладно, затова Моли взе червената си наметка и покри с нея раменете си.

— Къде отиваш?

Тъкмо отваряше входната врата, когато този въпрос я накара да се закове на място. Обърна се и застана лице в лице със съпруга си.

Улф сигурно отдавна се бе събудил, изглеждаше спокоен и безстрастен, както винаги.

— Отивам да посетя баба. — Моли отметна назад рамене и се изправи гордо.

Улф я караше да се чувства толкова малка, когато й се мръщеше по този начин. Очите му бавно обходиха тялото й. Моли очакваше да чуе от него думи на неодобрение, тъй като Улф никога не бе харесвал простото й облекло, а това, което носеше в момента, изобщо не бе подходящо за съпругата на Улф Тревелиън.

— Уили ли ще те откара? — попита той, като очевидно сметна за по-удачно да не прави коментар за облеклото й.

— Не. Имам нужда да повървя пеша.

Улф вдигна учудено вежди, а на лицето му се изписа покровителствено изражение, което я вбесяваше.

— Ще те откарам с каретата.

— Предпочитам да вървя пеша — настоя Моли.

— Тогава ще те следвам — отвърна бързо той. — Само за да съм сигурен, че си в безопасност.

Моли вирна брадичка.

— Забранявам ти — отвърна тихо.

Изглежда, за момент Улф като че ли бе решил да спори с нея, но после се отказа. В продължение на един дълъг момент просто я изпиваше с поглед.

— Кажи ми, Червенокоске — започна тихо той. — Как спа през изминалата нощ?

— Чудесно — отвърна бързо тя, но веднага почувства как се изчервява.

По дяволите, Улф веднага разбра, че тя лъжеше.

— Аз също — отвърна той, подсмихвайки се едва забележимо.

Дали искаше твърде много, настоявайки Улф да я обича? Наистина, между тях имаше нещо. Почти идеално.

Моли му обърна гръб, но Улф я спря, като тихо я извика.

— Червенокоске?

Моли отново се обърна с лице към него. Улф не се бе помръднал от мястото си и леката му полуусмивка се бе стопила.

— Няма значение — промълви той, като махна с ръка.

— Знаеш какво искам, Улф — прошепна Моли.

— Не се отклонявай от пътя — настоя той, докато Моли затваряше входната врата.

Улф стоя доста дълго, размишлявайки. Нищо чудно, че Ларкин и онова момче в хотела се бяха подчинили на Моли. Заповедта й бе придружена с широко отворени очи и леко потрепващи устни и никой мъж не би й устоял и не би посмял да й откаже.

Не можеше да даде на Моли това, което тя искаше. Дори да изпитваше към нея любов, не можеше да й го признае. В продължение на седем години не си бе позволил да бъде уязвим, пред никого. По дяволите, той самият ръководеше живота си. Да признае слабостта си пред някого, означаваше да се предложи като жертвено агне.

Никога не бе обичал Джийн, но когато я загуби, това промени целия му живот. Мъже, които бе смятал за приятели, му обърнаха гръб, вярвайки на слуховете. Непознати за него хора го гледаха така, като че ли беше чудовище. Собственият му баща… Улф знаеше много добре, че Пен Тревелиън се съмняваше в невинността на единствения си син. Старият човек си бе отишъл от този свят, питайки се дали Улф бе убил собствената си жена.

Улф никога не бе допускал някого в живота си от онази нощ, докато не срещна Моли. С нейната невинна усмивка и големи очи, с доверието си в него Моли почти бе премахнала влиянието на онези седем години. С любовта си тя заплашваше да унищожи самоконтрола му.

Улф тръгна безцелно из къщата. В редки случаи той позволяваше на спомените да го завладеят, спомени, когато бе истински щастлив в тази къща. Това бе преди смъртта на майка му. Време, когато къщата беше пълна с любов и смях, чести събирания и гости през лятото. Смъртта на Ванора Тревелиън почти бе съсипала живота на съпруга й, който я обичаше толкова много и със сигурност бе съсипала къщата на Тревелиън.

Оттогава къщата се бе превърнала в студен затвор, в който от време на време Улф се връщаше доброволно. Като наказание за многото му грехове. Наказание за грехове, които той никога не беше извършил. За това, че никога не бе могъл да бъде достатъчно добър. Не достатъчно, за да излекува разбитото сърце на баща си и недостатъчно добър, за да бъде съпруг на Джийн, недостатъчно добър, за да обича Моли.

Когато стигна до кабинета си, Улф се намръщи. Нещо се бе променило. Нещо не бе както трябва. В стаята имаше твърде много светлина, а в средата на бюрото му бе поставена ваза със свежи цветя. Извърна поглед към откритите прозорци и забеляза, че тежките завеси бяха отдръпнати и закрепени отстрани на прозорците с метални куки.

Картините на стената бяха разместени така, че, когато той седеше зад бюрото си, пред погледа му попадаше красив пейзаж, а не портретът на един негов предшественик със сурово изражение.

Промени, направени от Моли.

Улф бе минал през всички стаи на първия етаж и бе видял подобни промени навсякъде. Цветя, светлина.

Живот.

 

Моли продължи известно време по пътя, след това пристъпи под хладните сенки на дърветата. Скоро щеше да настъпи зима и за известно време нямаше да може да се разхожда в гората.

Когато дойдеше пролетта, тялото й щеше да бъде твърде голямо и тежко, но през лятото Моли щеше да взима бебето със себе си и отново да посещава баба си.

Беше невъзможно да върви под високите дървета, по слънчевите петна с причудливи форми, без да мисли за Улф. Някъде под тези дървета тя за пръв път го бе целунала, бе го видяла да се усмихва, бе го обикнала.

Това наистина беше достатъчно. Моли не бе очаквала Улф да отвърне на любовта й, въпреки че се надяваше на такъв подарък. Сега Моли го обичаше толкова, че не можеше да понесе да живее с него и той да не я обича. Дали се бе превърнала в онзи тип изискваща жена, какъвто Улф не желаеше да има?

Но това не беше чак толкова лошо, особено когато тя с всеки изминал ден се убеждаваше все повече, че в сърцето му има любов. Искаше я за себе си.

Моли толкова ясно си спомняше думите, които Улф бе казал на Адел, сякаш току-що ги бе чула. Той се бе оженил за нея, за да му роди наследници, да държи майките с неомъжени дъщери настрани и когато постигнеше това, щеше да се върне в Ню Йорк и всичко щеше да продължи както винаги.

По някакъв начин той я бе накарал да му прости, но Моли никога нямаше да забрави. Когато бе разбрала, че той я бе измамил, че беше я подложил на изпитание, молейки Фостър да флиртува безсрамно с нея, бе я заболяло много и Моли бе принудена да се изправи лице в лице с факта, че не можеше да живее по този начин — да чака кога Улф ще се отегчи от нея, винаги да се чуди какви съмнения таи в душата си. Ако не бе изпитвал съмнения, нямаше да я подлага на изпитание.

Прекият път през гората щеше да я отведе точно на пътеката към къщата на баба й и щеше да й спести доста време, но Моли бе потънала в размишления и преди да се усети, навлезе в една част на гората, където дърветата растяха толкова нагъсто, че слънчевите лъчи едва проникваха през клоните им, а игличките в краката й бяха влажни.

Моли спря и погледна в посоката, откъдето беше дошла. Бе настъпила едно клонче и го бе счупила, но никакъв друг знак не показваше откъде бе минала.

Не можеше да се загуби. Не сега.

Моли се опита да се върне по стъпките си, но скоро разбра, че бе невъзможно да върви в права линия, заради гъстата растителност, така че нямаше начин да разбере дали се връщаше на пътя, вървеше напред или навлизаше още по-дълбоко в гората, която се простираше на мили от Кингспорт и Ванора Пойнт.

Моли спря за момент, опитвайки се да се ориентира. Ослуша се, но навред цареше пълна тишина. Отчаяно си пожела Улф да е някъде в тази гора, но знаеше, че той не я чака. Знаейки, че няма друг избор, Моли продължи напред.

 

Улф доближи къщата на баба Кинкейд, обхванат от нерешителност. Когато излезе от Ванора Пойнт, това му се струваше добра идея, но когато пристигна, вече не мислеше така.

Моли щеше да бъде изморена и той щеше да изпълни съпружеския си дълг да я отведе вкъщи. Нямаше да бъде в състояние да избягва докосванията му, ако стоеше пред него на коня.

Разбира се, трябваше да има предвид и бабата. Тя веднъж вече го бе нападнала с бастуна си. Ако Моли плачеше, изливайки сърцето си на баба си, много вероятно бе да го посрещнат по същия начин.

Улф върза поводите на коня за една подпора, недалеч от вратата на къщата и преди още да успее да почука, вратата се отвори.

— Довел си Моли да ме посети ли? — попита бабата с усмивка, която не показваше лоши чувства от нейна страна.

Сърцето му пропусна няколко удара, когато видя изпълненото с очакване лице на старата жена.

— Тя не е тук?

Усмивката на баба Кинкейд угасна и на лицето й се изписа загрижеността, която измъчваше и Улф.

— Не — отвърна немощно баба Кинкейд. — Не съм виждала Моли от няколко дни.

След миг до възрастната жена застана друга, по-ниска, по-набита и по-млада. Улф знаеше, че тази жена бе сестрата на Ларкин, но единствената прилика между тях бе суровият израз в очите.

— Чуйте — започна Улф бавно. — Знам, че не ме харесвате, но това е сериозно. Ако Моли не иска да ме види точно сега, просто ми кажете, но, за бога, не ми казвайте, че не е тук.

Улф забеляза загрижеността в очите на старата жена.

— Не съм я виждала. Бог да ни пази, наистина ли я няма?

В този миг Улф почувства как го обзема ужас. Няма я. Също като Джийн. Но Джийн бе открита съвсем скоро.

— Моли каза, че идва тук, трябваше да е тук още преди часове. Казах й да не се отклонява от пътя.

— Моли никога не се е вслушвала в съвети — отвърна тихо баба Кинкейд. — Мислиш ли… мислиш ли, че се е загубила? — Сестрата на Ларкин сложи успокоително ръка на рамото на възрастната жена.

По дяволите, наистина се беше загубила. Улф се отдалечи от вратата и извърна поглед към пътеката, където за пръв път бе видял Моли. Изгубена Господи, не можеше да преживее този кошмар отново.

— Ще я намеря! — каза Улф, като се запъти към гората.

— Почакай! — извика баба Кинкейд и Улф се закова на място. Обърна глава и видя старата жена да пристъпва бавно към него, като очевидно с мъка правеше всяка крачка. — Не можеш да го направиш сам. Гората е твърде голяма, а времето ти е малко.

Истина беше. Нямаше време. От тези думи кръвта се смръзна в жилите му. Още в този момент във въздуха се усещаше студ, а след като слънцето залезеше, щеше да стане наистина много студено. Една жена не можеше да оцелее в гората при такъв студ.

— Трябва да отидеш в града и да потърсиш помощ.

— Какво? — Улф впи поглед в старата жена. За пръв път в живота си не знаеше какво да прави.

— Отиди в Кингспорт, провери дали Моли не е променила решението си и не е отишла при Мери и след това събери група мъже да претърсите гората.

Думите на старата жена бяха силни, но гласът й леко потреперваше. Страх. Улф го разпозна, защото страхът се бе загнездил и в неговото сърце.

— Никой в града няма да ми помогне — отвърна тихо Улф. — Просто ще си загубя времето.

Той отново обърна поглед към гората и извика името й с всичката сила, на която бяха способни дробовете му. Заслуша се тревожно в ехото на собствения си глас и с напрежение зачака някакъв отговор.

Такъв не последва. Нищо.

Сърцето му подсказваше да се втурне напред, да навлезе в гората и да не излезе оттам без жена си… искаше да я вземе в прегръдките си, искаше да й се разкрещи защо не го бе послушала, и се бе отделила от пътя, искаше да й каже, че я обича. Това бе самата истина.

Обичаше я толкова много, че чак се плашеше от този факт. Че щеше да умре, ако я загубеше.

Но една друга част от размътения му мозък му казваше, че баба Кинкейд беше права. Гората се простираше на мили разстояние и до този момент Моли можеше да е достигнала непредвидено далеч.

Не можеше да свърши това сам.

Улф разбърза коня си и скочи на седлото.

— Ако Моли се появи тук, кажи й да остане — каза той.

— Добре.

Старата жена погледна с очакване към него. Всичките й надежди за безопасността на Моли бяха в неговите ръце.

— Ако Моли се появи тук, кажи й, че аз… — Улф преглътна признанието си. Все още не можеше да си наложи да изрече думите на обич. — Няма значение. Сам ще й кажа.