Линда Джоунс
Големият лош вълк (1)

Първа глава

— И не се отклонявай от пътя.

Моли пое кошницата от майка си и кимна покорно.

— Само един господ знае какво има в онези гори. Можеш много лесно да се загубиш.

Моли се усмихна. Майка й работеше упорито, но се притесняваше твърде много. Краткият път, който Моли използваше до къщата на баба си, спестяваше време, а и нямаше причина да тревожи майка си, като й открие тайната си.

Мери Кинкейд се усмихна, вярвайки, че Моли е покорна дъщеря и пристегна качулката на червената й кадифена пелерина.

— Съжалявам, че трябва да ходиш всеки ден, но баба ти е страшно упорита. Само ако бе пожелала да остане при нас, докато се оправи…

— Но аз нямам нищо против — прекъсна я Моли, като целуна майка си по бузата. — Обичам да се разхождам, а и напоследък времето е много приятно.

Не можеше да каже на майка си, че обича самотните разходки през гората, когато имаше възможност да наблюдава смяната на сезоните, особено когато пролетта преминаваше в тихото знойно лято. Тогава не се налагаше да тича от къща на къща и да разнася хляба, който майка й бе изпекла, нито пък да бърза, за да свърши по-скоро с някоя работа в къщи или пък да изпере нечии чужди дрехи. Въпреки всичко се справяха добре след смъртта на баща й. Жените от семейство Кинкейд работеха много.

Краткият път през гората беше за Моли като истински скъп подарък, начало на поредния изнурителен ден, но Моли с нетърпение очакваше тези минути, когато необезпокоявана можеше да се любува на тихото спокойствие и красотата на гората.

Момичето пое по пътя и продължи по него, докато премина първия завой, откъдето вече не можеше да бъде забелязана от къщата, а на известно разстояние по-надолу минаваше тесният и рядко използван път, който водеше на юг към Ванора Пойнт. Само след миг Моли сви от главния път и навлезе в сенките на огромните дървета, като продължаваше да навлиза все по-навътре в гората. Тук се виеше едва забележима тясна пътечка, която отвеждаше Моли до къщата на баба й. През широко разперените клони на белите борове струеше светлина, а слънчевите лъчи образуваха причудливи сенки по пътечката. След като навлезе дълбоко в гората, Моли забави крачка. Не й харесваше, че се налагаше да моли майка си, но пък това бе съвсем невинна лъжа. Времето, което й оставаше, Моли прекарваше с баба си, упорита, твърдоглава и любяща старица; тези качества бе наследил и единственият й син, бащата на Моли.

Червената кадифена пелерина, която носеше Моли, беше подарък от баба Кинкейд. Тя беше единствената разкошна дреха в гардероба й. Дрехите й бяха най-обикновени, но удобни, цветовете бяха съвсем семпли — сиво и кафяво, с изключение на бялата блузка. Майка й винаги казваше, че с огненочервената си коса, наследствена черта на всички жени от семейство Кинкейд, която се спускаше на разкошни къдрици по гърба й, Моли не се нуждаеше от ярки дрехи. Баба й обаче не беше съгласна, затова похарчи известна част от спестяванията си за червеното кадифе. Моли толкова обичаше червената си пелерина, че я носеше постоянно.

Бабата и майката на Моли често спореха за много неща. Моли подозираше, че това е причината по-възрастната мисис Кинкейд да откаже да се премести в града. Не защото толкова обичаше къщата, в която бе живяла с покойния си съпруг, дядото на Моли, който бе починал преди повече от десет години, не и защото искаше да покаже своята независимост. Възрастната мисис Кинкейд просто не искаше да живее със снаха си. Вероятно с това целеше да нарани Мери Кинкейд и да направи живота й по-труден, отколкото беше.

Моли не откъсваше очи от пътеката пред себе си, докато навлизаше в по-мрачната и гъста част на гората. Това беше като че ли друг свят, толкова далече от монотонното й ежедневие в Кингспорт. Моли бе убедена, че гората крие някаква магия. Понякога чувстваше, че тази магия е добра, но в други случаи я побиваха студени тръпки. Моли обаче не се страхуваше от непознатата магия или че ще се загуби — не и докато не се отклонеше от тясната пътечка.

— Какво носиш в кошницата?

Думите прозвучаха ясно и отчетливо отнякъде съвсем наблизо. Моли се обърна рязко, но не видя никого.

— Кой е там?

Не виждаше нищо друго, освен високите, дебели дървета, които я заобикаляха. Сърцето й ускори ритъма си, докато погледът й трескаво търсеше собственика на гласа.

— Кой е там? — извика отново.

Моли долови стъпките на непознатия миг преди да го види. Той се приближи и застана между два високи бели бора. Бе облечен в прости ловджийски дрехи — карирана риза и дебели панталони, вълнена жилетка и големи, стабилни ботуши — освен това имаше тежка карабина, която обаче непознатият държеше с лекота. Бе висок и тъмнокос, но това, което порази Моли най-много, бе зловещата усмивка, която заигра на устните му.

— Какво има в кошницата?

Непознатият повтори въпроса си и се облегна нехайно на едно дърво. Моли сведе поглед към кошницата, която стискаше в ръцете си. През ума й за миг премина мисълта за бягство, но в следния миг я отхвърли. Мъжът пред нея очевидно бе много силен, с дълги здрави крака, имаше широки рамене и бе с цяла глава по-висок от нея. Моли нямаше никакъв шанс да избяга от него с тежката си пола и широка пелерина.

— Хляб и вино, малко сирене и риба. Това е всичко.

Моли вдигна смело поглед към непознатия; тя познаваше всички в Кингспорт, беше сигурна, че никога не е виждала този мъж.

— Наистина ли? — Изглежда, той проявяваше съвсем обикновен интерес, в гласа му не се долавяше заплаха. — Аз пък имам само малко твърд хляб и парче свинско.

Моли пристъпи крачка напред, за да разгледа по-добре лицето на непознатия, който странно я заинтригува. Любопитството й придаде смелост.

— С удоволствие бих поделила храната с вас, но тя е за баба ми, която в последно време не се чувства добре.

Лицето му имаше грубо изсечени черти и високи скули. В израза на лицето му имаше някаква острота и твърдост, която не се смекчаваше от безрадостната му усмивка, а само още повече се подчертаваше от проницателните зелени очи. Тъмнозелени очи, които изглежда, принадлежаха тук, на тази гора.

— Много неприятно — изръмжа той.

— Казвам се Моли Кинкейд — започна тя, като се надяваше той също да се представи.

Непознатият изглеждаше като скитник, като човек, който не се задържа на едно място. Това впечатление се усили, когато Моли спря поглед на раницата на гърба му и карабината. Тя чувстваше, че в този мъж има нещо диво и животинско, въпреки хубавите дрехи и добре поддържаното оръжие.

— Какво правиш в тази гора, Червенокоске? Загубила ли си се? Ще бъда повече от щастлив да ти помогна да намериш пътя си, за определена цена.

Моли не попита каква цена би поискал непознатият, вместо това пристъпи още една крачка напред. Само една крачка.

— Не съм се загубила. От главния път до къщата на баба води тясна пътечка. Пътят има формата на буквата L, а пътечката върви направо, така пристигам при баба по-рано. Докато стоя на пътечката, няма да се загубя.

— Разбирам — отвърна той с нисък, плътен глас.

Той не беше никакъв скитник, помисли си Моли. Преди всичко, черната му коса съвсем наскоро е била подстригвана. Тя не бе по-дълга от яката на ризата му, но бе подрязана прецизно и равно. Любопитството на Моли надделя над добрите й намерения.

— Не мисля, че сме се срещали преди, а аз познавам всички в Кингспорт.

Той отново се усмихна, като разкри два реда красиви, здрави бели зъби, което накара Моли незнайно защо да потрепери.

— Имам къща южно от селото.

— На юг от селото няма нищо друго, освен Ванора Пойнт и къщата на семейство Тревелиън — предизвика го Моли.

Усмивката не слезе от лицето му.

— Точно така.

Внезапно Моли разбра кой беше непознатият. Господи, колко истории беше чувала, истории, които се шепнеха от ухо на ухо…

— Вие сте Улф Тревелиън — прошепна тя.

— Точно така.

Усмивката му бавно се стопи, а зелените му очи помръкнаха. Моли разбираше, че трябва да бяга, поне да се опита да използва тази възможност, въпреки че Улф Тревелиън без съмнение бе по-бърз от нея и ако решеше да я преследва, със сигурност щеше да я хване. Той обаче не изглеждаше като човек, който би я преследвал в гората, въпреки историите, които бе чувала за него, въпреки факта, че когато зелените му очи се спираха върху нея, кръвта се смразяваше в жилите й. Господи, ако майка й узнаеше… но майка й никога нямаше да узнае.

— Приятно ми е, мистър Тревелиън. Как сте? — Моли се поклони учтиво.

Отговорът й очевидно го изненада. На лицето му за миг се появи удивление, но бързо изчезна.

— Добре, благодаря, Червенокоске — отвърна сухо той. — А ти?

— Аз също.

Усмивката отново се върна на лицето му, по-малко мрачна от преди малко и по-малко заплашителна.

— Напуснах Ню Йорк сити, за да избягам от условностите на обществото, а ето че тук, всред гората, водим съвсем светски разговор. Изненадваш ме, Червенушке. Не си ли чувала за мен? Майка ти не те ли е предупреждавала колко съм опасен?

Моли се смути. Опита се да се преструва, че няма представа за репутацията му, но същевременно разбираше, че не може да лъже.

— Е, да, чувала съм някои доста шокиращи истории и майка ми наистина ме предупреждаваше за теб.

— Тогава защо си още тук?

Добър въпрос. Тя самата би трябвало да си го зададе.

— Не знам. Може би не вярвам на всичко, което чувам, мистър Тревелиън.

— Наричай ме Улф^[1].

Моли се усмихна. По някакъв странен начин името му отиваше.

Той приличаше на разбойник и тя не се съмняваше, че Улф можеше да бъде много опасен. Но не и спрямо нея. Моли чувстваше инстинктивно тази увереност, нещо, което не можеше да си обясни.

— Трябва да тръгвам, Улф. — Моли отстъпи две крачки назад. — Баба ме чака.

— За да й занесеш хляба, виното и рибата — добави той спокойно.

— И сиренето.

Той я гледаше толкова странно, в зелените му очи проблесна нещо и в миг угасна.

— Не се отклонявай от пътеката — предупреди я той.

— Няма.

Той й обърна гръб, а Моли продължи по пътечката. Случайната среща с Улф Тревелиън странно я вълнуваше.

— Червенокоске?

Моли се обърна с лице към него. Той вече изчезваше в сенките на високите дървета, които, като огромни чудовища, бяха готови да го погълнат всеки момент.

— Всеки ден ли минаваш по този път?

— Да — отвърна тя, като повиши глас, така че той да може да я чуе. — Ще те видя ли отново?

Измина известно време, преди той да отговори, а отговорът му долетя до нея като въздишка.

— Вероятно не.

Улф изчезна между дърветата. Думите му прозвучаха глухо и слабо, като едва доловимо ехо и усмивката на Моли се стопи.

Къщата на баба Кинкейд бе обърната с лице към пътя, водещ към Кингспорт. Зад нея се простираше неизбродна гъста гора. Тясната пътека, по която вървеше Моли, бе същата, която баба й сама бе проправила години по-рано, тъй като, също като Моли, бе нетърпелива и не обичаше да губи напразно времето си.

Днес Моли буквално тичаше колкото й държат краката към къщата на баба си. Не трябваше да губи времето си и да разговаря с непознати в гората, без значение колко вълнуващо и интересно бе преживяването. Тя нямаше време да завързва нови запознанства, тъй като денят й бе изпълнен със задълженията към майка й и възрастната мисис Кинкейд. Те се нуждаеха от нея и на Моли не й оставаше време да бъде ухажвана. Ето защо, почти на двадесет и четири годишна възраст, Моли все още не се беше омъжила.

Никога не бе ухажвана дълго и упорито като истинските красавици в града. Няколко ергени от Кингспорт бяха проявили интерес към нея, но това обикновено бяха по-възрастни мъже, които си търсеха съпруга, за да се грижи за дома им и дори за децата им. Вдовецът Пайл в продължение на няколко месеца бе доста настоятелен, мистър Додсън също бе проявил по едно време интерес към нея, въпреки че бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

Моли не проявяваше дори и най-слаб интерес към тях. През последните три години бе използвала като извинение факта, че майка й се нуждае от нея, за да им откаже. Преди това извинението беше болестта на баща й.

Моли искаше един ден да се омъжи, но не, за когото и да е. Със сигурност не за човек, който си търсеше само икономка или готвачка.

— Съжалявам, че закъснях — извика тя, като отвори рязко задната врата.

Бабата на Моли седеше в любимия си стол с книга в скута и с топъл шал около крехките си рамене.

— Не си закъсняла, Моли. — Възрастната жена затвори книгата и вдигна към внучката си въпросително поглед. — Господи, страните ти са червени като пелерината. Добре ли си? Случило ли се е нещо?

Би било толкова лесно да увери старата жена, че денят не е по-различен от всеки друг, че нищо необикновено не се е случило, но баба Кинкейд виждаше всичко, а Моли не й даваше сърце да я излъже.

— Срещнах един човек в гората. Един мъж. Мисля, че беше тръгнал на лов.

— Мислиш?

— Той носеше карабина, а на гърба си имаше раница, където сигурно си държи мунициите, освен това в нея имаше хляб и малко свинско месо.

— Откъде знаеш, че е носил хляб и свинско месо?

— Той ми каза.

Баба Кинкейд не беше прекалено страхлива като майката на Моли, но въпреки това изглеждаше много разтревожена.

— Трябва да се върнеш вкъщи по главния път, Моли. От години използвам тази пътечка и никога не съм срещала жива душа, да не говорим за непознати.

Моли постави кошницата на масата и започна да вади храната, която бе донесла.

— Е, той не беше съвсем непознат.

Настъпи миг на напрегната тишина. Моли се чувстваше много неловко, по гърба й започнаха да лазят тръпки.

— Моли? — Баба й бавно се изправи на крака с помощта на полирания бастун и се наведе леко напред. — Кой беше този човек?

Моли се обърна с лице към баба си и й се усмихна невинно.

— Улф Тревелиън — отвърна тихо.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна баба Кинкейд, като вдигна очи към небето и сложи ръка на сърцето си. — Той нарани ли те? Докосна ли те?

— Не — отвърна възмутено Моли. — Беше много учтив. Държеше се като истински джентълмен.

— Не си ли чувала какво се говори за него? Знам, че майка ти се стреми да ти спести неприятните истории, но…

— Чувала съм — отвърна Моли, а възрастната жена постави треперещата си ръка върху ръката на Моли. — Но това са просто приказки, бабо. Клюки, скандални истории.

— Но са верни. — Баба Кинкейд седна на стола до масата, като продължи да държи здраво ръката на Моли. — Познавах Джийн, майка й и баба й. Изминаха седем години от онази ужасна нощ. Когато това се случи, ти беше малка, а баща ти не искаше да научаваш за тези неща. Семейството на Джийн напусна Кингспорт скоро след като тя умря, затова много лесно бе да се забрави какво се случи. Бедната Джийн. Не можем да позволим истината да умре с нея.

— Никой не знае каква е истината — отвърна Моли.

— Защо една жена ще се самоубива в първата си брачна нощ? — прошепна баба Кинкейд. — Когато Джийн се хвърли от онази скала, все още бе с нощницата си, като че ли бе избягала право от спалнята. Някои казват, че Улф Тревелиън не е докарал жена си до самоубийство, а сам я е хвърлил от скалата. Никога няма да узнаем как точно е умряла Джийн, но със сигурност знаем, че Улф Тревелиън е отговорен за смъртта й.

Моли разбираше, че е по-добре да замълчи, отколкото да спори с баба си.

— Тогава сигурно е бил много млад. Винаги съм си мислила, че е по-възрастен, но след като го видях, разбрах, че не би могъл да е на повече от тридесет.

— Когато се случи трагедията, Улф беше на двадесет и четири години, пет години по-голям от Джийн. Да, наистина беше много млад тогава, но това не го прави по-малко виновен.

Моли искаше да увери баба си, че Улф Тревелиън не е толкова лош. Ако беше така, трябваше да разбере, би го почувствала, но от човека, който я бе срещнал в гората, не се излъчваше никаква опасност.

— Ела да се нахраниш — каза Моли. — Не трябва да водим такъв разговор, щом това те разстройва.

— Не съм разстроена.

Моли знаеше, че баба й не казва истината. Гласът на възрастната жена я издаваше, тъй като потреперваше леко.

— Моли, скъпа — тънките старчески пръсти се сключиха около китката на Моли. — Не трябва повече да използваш пътечката през гората. Майка ти беше права, а аз сгреших, като те окуражавах. Господи, ако нещо ти се случи, никога няма да си го простя. — Баба Кинкейд отново обърна поглед към небето. — Трябва да ми обещаеш.

Моли се поколеба. Бе прекарала само няколко минути в компанията на Улф Тревелиън, но без съмнение това бяха най-вълнуващите минути в живота й. Затова не можеше да даде на баба си обещание, което почти веднага след това щеше да наруши.

— Обещавам ти — започна тя внимателно, — че няма да се излагам на опасност. Господи — добави Моли бързо. — А ти какво ще правиш без мен? Ще бъдеш принудена да се преместиш в града и да живееш с майка ми, така и двете ще сте нещастни от това съжителство, а и съседите ще започнат да се оплакват — от виковете и от шума от тенджерите и тиганите, които ще започнат да хвърчат из къщи.

— Обещаваш ли ми? — баба Кинкейд я погледна подозрително.

— Обещавам — заяви тържествено Моли. Нямаше да се изложи на опасност, като преминава през гората. Улф й бе казал, че вероятно няма да се видят отново, а дори и ако дойдеше… ако дойдеше, нямаше да й стори нищо лошо. Моли беше сигурна в това, както бе сигурна, че собствената й баба не би й сторила зло.

— А сега започвай да се храниш — подкани отново тя възрастната жена, която в последно време бе отслабнала много. — Аз сама изпекох този хляб вчера вечерта. Разбира се, той не е толкова хубав като този на майка, но мисля, че ще останеш доволна.

Баба й си отчупи парченце хляб и Моли знаеше, че независимо какъв бе вкусът му, винаги щеше да получи похвала за уменията си.

 

През останалата част от деня Улф броди из гората, която разделяше фамилния му дом от Кингспорт. Не успя да улови никакъв дивеч, но това нямаше значение, защото единственото, което искаше, бе да бъде сам, да остане известно време потопен в тихото спокойствие на гората.

Ню Йорк сити му бе омръзнал до смърт, с течение на времето му бе станало все по-трудно да се връща често в къщата си в Мейн. Работата му изискваше все повече време, а и светските ангажименти като че ли никога нямаха край. В Ню Йорк скандалът, свързан с брака му и ужасните събития от сватбената нощ преди седем години, беше отшумял. Обаче не бе забравен напълно. Понякога историите, които се разказваха за него, придаваха на Улф някакво мистериозно очарование. Лошата му репутация привличаше някои жени, обикновено глупави, хленчещи дами, които Улф презираше. Напоследък все повече отчаяни матрони направо се опитваха да напъхат дъщерите си в ръцете му.

Понякога му доставяше удоволствие да види как при появата му хората започваха да си шушукат, започваха да го обсъждат в частни домове, в бални зали, опушени библиотеки или в игрални домове. Тогава той нарочно преследваше нечия дъщеря, племенница или сестра само за да се наслади на шокираните изражения на останалите. Но удоволствието от тази игра не траеше дълго.

Нямаше нужда да подхранва слуховете в Кингспорт. През тези седем години не му се бе случвало да премине по улицата, без да се натъкне на хорското презрение. Жените се скупчваха и преминаваха на отсрещната страна на улицата, като не криеха страха си. Мъжете го проследяваха с очи, а в погледите им се четеше нескрита заплаха. Когато пребиваваше във фамилната къща, която поддържаше, въпреки че бе последният от семейство Тревелиън, той оставаше там или бродеше в гората около къщата. Нямаше причина да ходи в градчето и да става свидетел отново на същата реакция на хората.

Улф бе свикнал с тяхното презрение, дори го очакваше. Големият, лош Улф Тревелиън, който или беше убил жена си, като я бе хвърлил от скалата, защото не е могла да оправдае очакванията му в сватбената нощ, или я бе довел до самоубийство, като я бе изхвърлил от спалнята им, а тя бе предпочела смъртта пред живота като негова жена.

Беше ли се опитал да се защити преди много време? Изглежда беше, но без никакъв успех. Много скоро бе разбрал, че не може да се бори срещу общественото мнение. Пред себе си имаше две възможности — цял живот да се извинява и оправдава за онази нощ или да приеме репутацията си и дори да я използва в своя полза. А Улф не бе човек, който се извиняваше лесно.

Изненада се, когато срещна момичето с червената пелерина на тясната пътечка в гората. Във всеки случай бе невъзможно да отминеш и да не забележиш Моли Кинкейд, но червената пелерина го бе заинтригувала, един необичаен цвят сред гората и колкото повече приближаваше до нея, гледката толкова повече го омайваше.

Помисли си, че всичко започна като игра. Имаше намерение да я изплаши малко, да види колко време ще й отнеме да осъзнае кой е той, колко време щеше да говори с него, преди да избяга ужасена по пътеката. Голямата къща и морето зад нея започваха да го отегчават, но все още не се чувстваше готов да се върне в Ню Йорк.

Но Моли изобщо не се бе изплашила. Нито когато го забеляза, нито по-късно, когато той й каза името си. Тя изглеждаше толкова невинна с тези големи сиви очи и непокорни червени къдрици, които бяха излезли от червената качулка на пелерината, но Улф знаеше добре, че една истински невинна девойка би избягала от него като от самия дявол.

Моли Кинкейд бе повече любопитна, отколкото изплашена, именно любопитството надделя над невинността й. Какви ли пороци притежаваше? Улф знаеше, че всеки има по някой порок. Склонност към пиене или комар. Може би суета или стремеж към пари или това, което може да се купи с тях. Може би стремеж към други, забранени удоволствия.

Улф добре познаваше всеки един от тези проблеми. Може би би било интересно да открие какъв общ порок имаха двамата с Моли Кинкейд. Може би ще бъде истински забавно да открие какъв недостатък притежаваше това момиче. Да поразузнае тук-там и да види какво ще излезе. С течение на годините Улф се бе убедил, че никой не можеше да бъде толкова откровен и безхитростен, както изглеждаше Моли.

Улф излезе от гората и пое по пътя, който водеше към къщата на семейство Тревелиън. Вече виждаше част от третия етаж и каменния ъгъл на двукрилия покрив и прозорците с цветно стъкло. Дядото на Улф, този Тревелиън, който бе построил тази къща, очевидно бе мечтал да живее в замък, защото на пръв поглед къщата изглеждаше точно така.

За да се превърне къщата на Тревелиън в истински замък, липсваха само крепостен ров, подвижен мост и руса девица, затворена на третия етаж.

Улф все още не можеше да види скалата, но тя бе там, зад къщата. Улф я чувстваше като част от дома си. А далеч под къщата морето с рев се разбиваше в тази скала, като постоянно му напомняше за онази нощ, която завинаги промени живота му.

 

Докато Моли вървеше по пътечката и после по главния път към Кингспорт, в мислите й постоянно бе Улф Тревелиън.

Майка й винаги се опитваше да я защити, повече отколкото бе нужно. Моли понякога си мислеше, че това отношение на майка й целеше да предотврати злословия и клюки, неподходящи за ушите на младо момиче.

Моли не бе толкова предпазена от тези неща, колкото си мислеше майка й. Въпреки че бе невинна, тя съвсем не бе наивна или неосведомена. Ограничените й познания се свеждаха до онова, което научаваше в няколкото следобеда, прекарани в компанията на други момичета на нейната възраст, по-точно Стела Уоруик и Хана Мередит. Стела бе омъжена от две години и имаше дете, момченце. Хана бе красавица, но и ужасна клюкарка, която не можеше да пази тайна дори и животът й да зависеше от това.

И двете бяха споменавали Улф Тревелиън, въпреки че нито една от тях не го бе срещала. Лошата му слава продължаваше да го преследва, като дори бе затъмнила скандала от смъртта на жена му.

Моли не обръщаше много внимание на слуховете, но сега се опита да си спомни какво бяха казали момичетата тогава. Предполагаше се, че той е ужасен развратник, човек, който с лекота съблазняваше млади девойки и след това ги изоставяше, без да му мигне окото и никога не се сещаше отново за тях. Разбира се, нито една от двете не познаваше жена, която е била използвана по този начин от скандалния Улф Тревелиън. И двете бяха казали, че той е ужасно грозен, но Моли знаеше, че това не бе истина. Въпреки че у него имаше някаква твърдост и грубост, той съвсем не бе грозен. Тревелиън имаше красиви очи, а грубо изсечените черти на лицето му го правеха да изглежда силен и мъжествен. Съвсем определено Улф Тревелиън бе един много красив мъж.

Хана и Стела бяха обрисували непознатия Улф Тревелиън като жестоко чудовище. А също и баба Кинкейд. Те всички говореха за човек, който едва ли нямаше рога на главата си, човек без душа. Моли изобщо не вярваше на тези приказки.

Не вярваше на тези ужасни неща, въпреки че той й се бе усмихнал заплашително и беше предложил да й помогне — за определена цена. Със своя нисък плътен глас я бе нарекъл интимно червенокоска и само споменът за това я караше да потреперва от непозната възбуда.

— Върнах се — извика Моли и отвори вратата на къщата, в която живееха с майка й.

Къщата беше удобна и се състоеше от три стаи. Голяма всекидневна, една спалня и кухня. Мебелите бяха съвсем обикновени, но винаги чисти, а килимите на пода бяха износени, но през зимата държаха топло. Моли обичаше да стъпва с боси крака върху тях.

Моли откри майка си в кухнята. Тя печеше хляб. Мисис Кинкейд бе заобиколена от хлябове — част от хляба бе опечен, друга част се печеше във фурната, а на масата втасваше тесто. Из кухнята се разнасяше апетитна миризма.

— Сигурно си тичала до вкъщи, толкова си поруменяла — отбеляза майка й с уморен глас.

— Така е — призна Моли. — Имам дрехи, които трябва да изпера и искам да започна колкото може по-скоро.

Моли въздъхна с облекчение, когато майка й не забеляза радостната нотка в гласа й. Никога не се вълнуваше, когато трябваше да се заеме с прането.

Моли окачи червената пелерина на куката недалеч от входната врата и се зае да помага на майка си в кухнята. Преди да се осъзнае, бе започнала да си тананика весело и майка й за пръв път я погледна подозрително.