Линда Хауърд
Сенки от мрака (18)

Седемнадесета глава

Уеб скочи от леглото с ужасната мисъл, че бе чул вика на Роана, но звукът не бе дошъл откъм нейната стая. Грабна панталоните си и ги намъкна, закопчавайки ги, докато тичаше навън. Писъкът сякаш бе дошъл откъм стълбите. Боже, дали не бе паднала…

Цялото семейство също се бе събудило. Чуваше бъбренето на гласове, видя лампите да светват, вратите да се отварят. Глория подаде глава навън точно когато притича покрай нейната стая.

— Какво става? — раздразнено попита тя.

Не си направи труда да й отговори, съсредоточил се върху задачата да се добере до стълбите. Тогава я видя — дребна фигурка, сгърчена като счупена кукла в предния коридор, по който се стигаше до стълбите. Включи лампата, светлината от полилея почти го заслепи, а сърцето му направо замря. Кръв, лепкава и тъмна кръв се стичаше по разрошената й коса, напоявайки килима под главата й. Изведнъж чу тропот долу, сякаш някой се бе спънал в нещо. Уеб вдигна поглед и забеляза Брок да стои, разтърквайки очите си, сякаш все още не можеше да проумее какво става.

— Брок — отсече той, — долу има някой.

Братовчед му премига отново, а после очите му просветнаха разбиращо. Без да продума, той хукна надолу по стълбите. Грег не се поколеба, а последва сина си веднага.

Уеб коленичи до Роана и внимателно притисна пръсти към шията й, сдържайки дъха си. Паниката го заливаше като река и постепенно го удавяше във вълните си. После изведнъж почувства пулса й под пръстите си, успокоително силен, и едва не се отпусна на пода от облекчение. Престана да обръща внимание на все по-настойчивите гласове наоколо и внимателно я обърна по гръб. Харлан не млъкваше, Глория и Ланет се бяха вкопчили една в друга и хлипаха. Корлис стоеше вцепенена пред вратата на стаята си, а, очите й бяха разтворени ужасено, докато гледаше втренчено сгърчената фигура на Роана.

Лусинда успя да си пробие път и се отпусна тежко на колене до Уеб. Цветът на лицето й бе сив, а треперещата й ръка се вкопчи в неговата.

— Роана — прошепна с пресекващ глас. — Уеб, тя…

— Не, жива е. — Искаше му се да й каже, че просто са я съборили, но нараняването й можеше да се окаже по-сериозно. Все още не бе дошла в съзнание и страхът започваше да го обхваща отново. Погледна нетърпеливо към Глория и Ланет, които взаимно допринасяха за обхваналата ги истерия, и ги отписа като безполезни. Прехвърли погледа си към Корлис.

— Корлис! Обади се на 911. Извикай „Бърза помощ“ и шерифа. — Тя просто стоеше неподвижно и го гледаше втренчено, така че той заповяда: Веднага! — Този път преглътна конвулсивно и хукна към апартамента си. Уеб чу гласа й, писклив и треперещ, докато говореше с оператора на 911.

— Какво стана? — изстена Лусинда, галейки лицето на Роана с разтреперана ръка. — Паднала ли е?

— Мисля, че е изненадала крадец — отвърна Уеб с глас, дрезгав от безсилен гняв, и тревога, както и от панически страх, който се опитваше да овладее. Искаше му се да вдигне Роана на ръце, да я притисне към гърдите си, но здравият му разум диктуваше да я остави да лежи неподвижно.

Тя продължаваше да кърви, а кръвта й попиваше в килима. Тъмното червено петно около главата й се разширяваше все повече.

— Корлис! — извика Уеб. — Донеси одеяло и чиста хавлии!

Тя се върна след миг, спъвайки се в одеялото, което влачеше след себе си, тъй като едновременно с това се опитваше да наметне халат над твърде оскъдната си копринена камизолка. Уеб взе одеялото и нежно зави Роана, после сгъна хавлията и внимателно я пъхна под главата й, слагайки я така, че да притиска кървящата рана.

— Т-тя дали ще се оправи? — попита Корлис, а зъбите й тракаха от шока.

— Надявам се — отвърна мрачно Уеб. Жестока болка стягаше гърдите му. Ами ако не се оправеше? Какво щеше да прави той?

Лусинда се отпусна назад, сякаш краката й отказваха да я държат. Захлупи лице в шепите си и избухна в плач.

Глория спря да хлипа, сякаш изведнъж някой преряза звука. Отпусна се на колене до сестра си и я прегърна.

— Тя ще се оправи, ще се възстанови — започна да мърмори успокоително, галейки бялата коса на Лусинда.

Роана помръдна и изстена, опитвайки се да вдигне ръка към главата си. Нямаше нито силата, нито координацията на движенията, за да го направи и ръката й се отпусна безсилно на килима. Сърцето на Уеб се разтуптя лудешки. Той взе ръката й в своята:

— Роана?

Като чу гласа му, Лусинда се отдръпна от Глория и трескаво допълзя по-близо. Изражението й бе едновременно ужасено и изпълнено с надежда.

Роана пое дълбоко въздух, а клепачите й трепнаха и очите й се отвориха. Погледът й бе невиждащ, объркан, но все пак идваше в съзнание, а това бе най-важното.

Уеб трябваше да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.

— Роана — промълви отново той, като се наведе над нея. С явно усилие тя го погледна и премига, сякаш се опитваше да проясни зрението си.

— Малко си размазан — промърмори тя.

Уеб едва си поемаше дъх, толкова силно биеше сърцето му. Потри с пръсти брадясалото си лице.

— Да, ще трябва да се избръсна.

— Не, не това — отвърна неясно Роана. Пое си отново дълбоко дъх, сякаш бе изтощена: — Имаш четири очи.

Лусинда преглътна сълзите си усмихнато и се протегна към другата ръка на Роана. Роана смръщи вежди.

— Главата ме боли — объркано заяви тя и отново затвори очи. Речта й започна да става по-ясна. Опита се отново да докосне главата си, но Уеб и Лусинда я държаха за ръцете, а никой от тях не изглеждаше склонен да я пусне.

— Предполагам, че е така — отвърна Уеб, като се опитваше да говори спокойно. — Имаш доста голяма цицина отзад.

— Паднах ли? — промърмори Роана.

— Изглежда, да — отговори й Уеб, като не желаеше да я притеснява, докато не научи нещо със сигурност.

Брок и Грег се изкачиха задъхани по стълбите. Брок бе само с дънки, а голите му окосмени гърди блестяха от пот. Бе взел отнякъде ръжен, а Грег бе грабнал пушката за катерици от мястото й над камината в кабинета. Уеб ги погледна въпросително, но и двамата поклатиха глави.

— Измъкна се — обясни тихо Грег.

В далечината прозвучаха сирени. Грег промърмори: — По-добре да оставя това, преди шерифът да се е появил. Ще отворя на полицията. Слезе надолу, за да върне пушката на мястото й с намерението да не изнервя допълнително и без това напрегнатите служители на закона.

Роана се опита да седне. Уеб сложи длани на раменете й и я накара отново да легне, притеснен от малкото сила, която трябваше да употреби, за да го направи.

— Не, не се опитвай. Ще стоиш точно така, докато докторът не каже, че може да се движиш.

— Главата ме боли — отново промълви Роана, този път малко агресивно.

Толкова отдавна не бе чувал тази интонация в гласа й, че не можа да се въздържи да не се усмихне, въпреки ужаса, който бе стегнал сърцето му и който едва сега бе започнал да намалява.

— Знам, мила. Ако седнеш сега, това само ще влоши нещата. Просто лежи неподвижно.

— Искам да стана.

— След минутка. Нека първо да те погледнат лекарите.

Роана въздъхна нетърпеливо.

— Добре. — Но преди сирените да спрат пред къщата, тя се опита отново да стане и тогава той разбра, че сигурно е объркана. И преди бе виждал ранени хора да се държат така. Инстинктът бе съвсем първичен — да станеш, да продължиш да се движиш, да се отдалечиш от мястото, където си бил наранен.

Чуваше как Грег разказва случилото се на разнородната група хора, която водеше по стълбите. Имаше шест души от „Бърза помощ“ и поне още толкова полицаи, а и по виенето на сирените отвън можеше да се заключи, че пристигаха и още.

Уеб и Лусинда бяха изтикани настрана от медицинския персонал, четирима мъже и две жени, събрани около Роана. Уеб се облегна на стената. Разтреперана, Лусинда потърси неговата опора и той я прегърна през рамо. Тя се отпусна тежко на ръката му, използвайки силата му, за да се задържи на крака, и той удивено почувства колко крехко е станало някога изпълненото й с енергия тяло.

Пристигнаха още полицаи, а с тях — и шерифът. Були Уотс вече се бе пенсионирал, но новият шериф, Карл Бешърс, бе работил като заместник на Були девет години, преди да бъде избран, а и бе запознат със случая с Джеси. Беше стегнат, мускулест мъж със стоманеносива коса и студени, подозрителни очи. Були бе действал доста добродушно, докато Бешърс бе по-груб и безцеремонен, въпреки че се бе научил да укротява упоритата, праволинейна тактика, усвоена при морските пехотинци. Веднага събра членовете на семейството, изтиквайки ги настрана.

— Хора, хайде, да оставим докторите да си вършат работата и да се погрижат за госпожица Роана. — Студеният му поглед се спря на Уеб. — А сега, какво стана тук?

Дотогава Уеб не бе разбрал колко подобни са двата случая — станалото с Роана тази нощ и смъртта на Джеси преди десет години. Целият бе погълнат от Роана, изпаднал в ужас да не й се случи нещо, опитващ се да й помогне. Старият студен гняв отново започна да се надига в него, когато разбра, че Бешърс подозира него в нападението над Роана и вероятно предполага, че Уеб се е опитал да я убие.

Но потисна гнева си, тъй като сега не бе време за това.

— Чух Роана да пищи — каза той с възможно най-овладян глас. Звукът дойде от предната част на къщата и аз така се уплаших, че е станала, без да включи осветлението, и е паднала по стълбите. Но когато стигнах дотук, я видях да лежи на същото място, където е сега.

— Откъде разбрахте, че точно Роана пищи?

— Просто разбрах — отвърна безизразно Уеб.

— Не помислихте ли, че може да е някой друг от къщата?

Лусинда събра силите си, наежена от явното подозрение в гласа на Бешърс.

— Едва ли — твърдо изрече тя. — Роана страда от безсъние! Ако някой скита из къщата през нощта, то най-вероятно е да е тя.

— Но вие сте били буден — обърна се Бешърс към Уеб.

— Не. Събудих се, когато чух писъка й.

— Всички се събудихме — обади се Глория. — Преди Роана често имаше кошмари и точно затова реших, че случаят отново е същият, Уеб притича покрай, вратата ми точно когато я отварях.

— Сигурна сте, че е бил Уеб?

— Той беше — добави Брок, като гледаше шерифа право в очите. Вървях точно зад него.

Бешърс изглеждаше раздразнен, но после сви рамене, очевидно реши, че в края на краищата между двете събития няма пряка връзка.

— Е, паднала ли е или се е случило нещо друго? Диспечерът каза, че обаждането било за „Бърза помощ“ и за полиция.

— Точно когато стигнах до нея — каза Уеб, — чух шум на долния етаж.

— Като от какво например? — Очите на Бешърс отново, светнаха.

— Не знам. Сякаш нещо се счупи. — Уеб погледна към Брок и Грег.

— Брок и аз слязохме долу да огледаме — обади се Грег. — В кабинета намерихме бутната лампа. Излязох навън, а Брок провери останалата част от къщата. — Поколеба се малко. — Мисля, че видях някой да бяга, но не мога да се закълна. Очите ми още не бяха привикнали към тъмнината.

— В каква посока? — кратко попита Бешърс, като вече махаше на един от подчинените си.

— Надясно, към магистралата.

Полицаят приближи и Бешърс се обърна към него:

— Вземете прожектори и проверете двора от другата страна на алеята. Тази вечер имаше доста роса, така че ако някой е минал оттам, ще има следи по тревата. В къщата може би е имало крадец.

Полицаят кимна и се оттегли, като взе няколко от хората със себе си.

Един от лекарите се приближи. Очевидно повикването го бе извадило от леглото, върху разрошената му коса бе нахлупена кръгла шапка, а очите му бяха подпухнали от съня. Но беше напрегнат, а погледът му — съсредоточен.

— Вярвам, че тя ще се оправи, но трябва да я закарам до болницата, за да й направят някои изследвания и да зашием тази рана на главата: Освен това, изглежда, има съвсем леко сътресение на мозъка. Сигурно ще я задържат за двайсет и четири часа, само за да са спокойни, че всичко е наред.

— Ще отида с нея — изправи се Лусинда, но изведнъж залитна.

Уеб я подхвана под мишницата.

— Сложете я на пода — обади се лекарят, който също се протегна към нея.

Но Лусинда отблъсна ръцете им и се изправи още веднъж. Лицето й бе посивяло, но тя ги погледна ядосано.

— Млади момко, няма да легна на пода. Просто съм възрастна и разстроена жена, това е. Вие се погрижете за Роана и не ми обръщайте внимание.

Не можеше да й помогне без нейното разрешение и тя го знаеше. Уеб погледна към нея, като помисли дали да не я вземе на ръце и да я отведе сам в болницата, като я принуди да позволи на доктора да я прегледа. Сигурно бе отгатнала какво мисли, тъй като вдигна очи и успя да му се усмихне.

— Няма от какво да се боиш — промърмори тя. — Роана е тази, която се нуждае от помощ.

— Аз ще отида с нея в болницата, лельо Лусинда — обади се Ланет, за изненада на всички. — Ти трябва да си почиваш. Двете с мама останете тук. Ще отида да се облека, а вие съберете някои неща, от които Роана ще се нуждае там.

— Аз ще шофирам — каза Уеб. Лусинда отново запротестира, но Уеб я прегърна: — Ланет е права, трябва да си почиваш. Чу какво каза докторът, Роана ще се оправи. Щеше да е друго, ако положението й бе влошено, но за щастие не е. Ланет и аз ще бъдем до нея.

Лусинда се вкопчи в ръката му:

— Ще ми се обадиш ли от болницата, ще ми позволиш ли да поговоря с нея?

— Веднага щом я настаним — обеща той. — Предполагам, че първо ще трябва да й направят рентгенови снимки, така че може да позакъснеем малко. А и на нея може да не й се говори — предупреди я. — Ще има дяволско главоболие.

— Просто ми се обади, че е добре.

След това Лусинда и Глория тръгнаха по дългия коридор към задните спални, за да съберат личните вещи, от които Роана щеше да се нуждае дори за кратък престой в болницата. Уеб и Ланет отидоха да се облекат: На него му стигнаха две минути, така че застана до Роана точно когато я местеха на носилка, за да я свалят по стълбите.

Сега вече бе в пълно съзнание, а очите й бяха широко отворени и тревожни, когато вдигна поглед към него. Той хвана ръката й отново, притискайки студените й тънки пръсти се грубата си топла длан.

— Това не ми харесва — промълви уплашено Роана. — Ако ще трябва да ме шият, защо просто да не карам до спешното отделение? Не искам да ме носят.

— Имаш леко сътресение на мозъка — отвърна. Уеб. — Не е безопасно да караш сама. — Тя въздъхна и се предаде. А той стисна ръката й.

— Ланет и аз ще дойдем с теб. Ще карам зад линейката.

Този път не протестира, а на него почти му се прииска да го бе направила. Всеки път, когато я погледнеше, го обхващаше все по-голяма паника. Беше бяла като платно, по не тази част от лицето й, която не бе покрита е кръв. Тъмното ръждиво петно бе изцапало лицето и шията й от страната, където бе раната.

Ланет дойде забързано, носейки малко куфарче, точно когато плъзгаха носилката в линейката.

— Готова съм — промълви на Уеб и мина покрай него на път за гаража.

Шериф Бешърс тръгна редом с Уеб.

— Моите хора са намерили следи в росата — каза той. — Изглежда, някой е минал на бегом през двора. Освен това е насилвал ключалката на кухненската врата и по метала са останали драскотини. Госпожица Роана е голяма късметлийка, ако се е сблъскала с крадец и е получила само една цицина на главата.

При спомена за Роана, сгърчена на пода в коридора, и за кръвта наоколо Уеб реши, че определението на Бешърс за късметлийка е доста различно от неговото.

— Ще дойда по-късно в болницата, за да й задам някои въпроси — продължи шерифът. — Ще поогледаме още малко тук.

Линейката потегляше. Уеб се извърна и изтича до гаража, където го чакаше Ланет.

 

Минаха няколко часа в болницата „Хелън Келър“, преди да направят снимки на Роана, да зашият раната й и да я настанят в отделна стая. Уеб нетърпеливо чакаше в коридора, докато Ланет й помогне да се поизмие и преоблече в чиста нощница.

Когато най-после му бе позволено отново да влезе в стаята, яркото утринно слънце блестеше през прозорците. Роана лежеше в леглото и изглеждаше почти нормално, след като повечето кръв бе измита. По косата й все още имаше засъхнали петна, но за това щяха да се погрижат по-късно. Бяла марля, прикрепена от еластичен бинт, увит около главата й, покриваше шевовете отзад. Роана беше много, бледа, но изглеждаше доста по-добре.

Уеб се отпусна внимателно на крайчеца на леглото, като се опитваше да не я разтърси.

— Докторът каза да те будим на всеки час. Лошо нещо за човек, който страда от безсъние, а? — закачи я той.

Но не получи усмивката й в отговор на закачката си.

— Мисля, че ще ви спестя неприятностите, като просто стоя будна.

— Можеш, ли да говориш по телефона? Лусинда умира от притеснение.

Тя се повдигна внимателно в леглото.

— Добре съм, просто имам главоболие. Ще избереш ли номера вместо мен?

Само главоболие от натъртена глава, мрачно си помисли той и вдигна слушалката, получи външна линия, а после набра номера на Дейвънпорт. Роана все още смяташе, че е паднала, а и никой не я бе разубедил. Шериф Бешърс нямаше да получи много информация от нея.

Роана поговори малко с Лусинда, само колкото да я увери, че се чувства добре, което си бе жива лъжа, а после върна слушалката на Уеб. Самият той щеше да доуспокои Лусинда, но за негова изненада от другата страна чу гласа на Глория.

— Лусинда получи още един пристъп, след като тръгнахте — каза тя. — Голям инат е и не иска да иде в болницата, но повиках доктор и той ще дойде сутринта.

Погледна към Роана. Последното, което трябваше да чуе сега, бе, че Лусинда не е добре.

— Грижи се за нея — каза кратко и снижи глас, като се извърна, така че Роана да не може да го чуе: — Сега няма да кажа нищо на другите, така че не бързай да ги информираш. Ще ти се обадя след няколко часа и ще проверя как е.

Остави телефона точно когато шериф Бешърс влезе и се отпусна уморено на един от столовете. Ланет седеше на другия, но Уеб не смяташе да се отдалечава. Искаше да бъде по-близо до Роана.

— Е, изглеждате по-добре, отколкото последния път, когато ви видях — каза Бешърс на Роана. — Как се чувствате?

— Не вярвам да отида на танци тази вечер — рече сериозно тя, а той се разсмя.

— Не вярвам да го направите. Искам да ви задам няколко въпроса, ако се чувствате достатъчно добре да ми отговаряте.

Тя го погледна объркано:

— Да, разбира се.

— Какво си спомняте за миналата нощ?

— Когато паднах? Нищо. Не знам как се случи.

Бешърс погледна изненадано Уеб, който поклати леко глава. Шерифът прочисти гърлото си.

— Всъщност вие не сте паднали. Изглежда, някой е влязъл в Дейвънпорт миналата нощ и както предполагаме, вие сте налетели право на него.

Ако Роана бе изглеждала бледа преди, то сега бе абсолютно побеляла. Лицето й изглеждаше уплашено.

— Някой ме е ударил — промърмори тя. Не каза нищо друго, не помръдна. Наблюдавайки я отблизо, Уеб остана с впечатлението, че тя се отдръпва в себе си, сдържа всичко вътре, а това не му харесваше. Нарочно взе ръката й в своята, като я стисна леко, за да й покаже, че не е сама. Изобщо не го интересуваше какви заключения ще си извади Бешърс от действието му.

— Нищо ли не си спомняте? — настоя шерифът, въпреки че погледът му се плъзна бързо върху сключените им ръце. — Знам, че всичко е объркано в главата ви сега, но може би сте го зърнали, въпреки че все още не го осъзнавате. Хайде да минем стъпка по стъпка през действията ви. Спомняте ли си как напуснахте стаята си?

— Не — безжизнено отвърна тя. Ръката й бе отпусната в тази на Уеб. Някога щеше да се вкопчи в него, но не и сега. Не само че не се нуждаеше от него, но дори и не искаше да бъде до него. За кратко, докато бе все още объркана, всички защитни бариери бяха вдигнати и тя изглеждаше успокоена от присъствието му, нуждаеше се от него. Но сега отново се отдръпваше, като поставяше емоционална дистанция помежду им, въпреки физическия допир. Дали заради случилото се помежду им вчера, или поради някаква друга причина, нещо, свързано с нараняването й? Дали изобщо си спомняше нещо? Защо не искаше да каже на шерифа?

— Кое е последното, което си спомняте? — попита Бешърс.

— Спомням си как си легнах.

— Роднините ви твърдят, че страдате от безсъние. Може би сте били будна, чули сте нещо и сте отишли да видите какво е.

— Не си спомням — повтори тя. В погледа й се мерна още по-голямо притеснение.

Той въздъхна и стана.

— Е, не се плашете. Отначало много хора не си спомнят какво точно се е случило с тях, но след време спомените се възстановяват. Ще се видим пак, госпожице Роана. Уеб, ела навън с мен, за да ти кажа какво свършихме дотук.

Уеб излезе, а Бешърс тръгна по коридора към асансьорите.

— Проследихме дирите през тревата чак до онзи път към пасищата, който излиза на магистралата, точно до отбивката към Дейвънпорт — каза той. — Предполагам, че е паркирал колата си там, но от няколко седмици не е валяло и земята бе прекалено, твърда, за да можем да снемем отпечатъци от гумите. Само за сигурност взехме няколко кучета, които проследиха дирите до същото място, но не и по-нататък. Мястото е много подходящо да се скрие кола, храсталаците са толкова гъсти, че ако отбиеш само на няколко метра от пътя, ще бъде дяволски трудно някой да те забележи дори на дневна светлина, а камо ли през нощта.

— През кухненската врата ли е влязъл?

— Така изглежда. Не можахме да открием другаде следи от взлом. — Бешърс изсумтя. — В началото смятах, че е голям глупак да не използва някои от онези модерни стъклени врати, които опасват цялата къща, но може би е по-умен, отколкото предполагах. Като се замислиш, кухнята е най-подходящото място. По това време на нощта всички би трябвало да са в леглата си, така че не рискува да събуди някого, като влезе през горните врати към верандата. Вратите на вътрешния двор се виждат откъм конюшните. Но кухненската врата е отзад и не можеш да я видиш от алеята, от конюшните, с една дума отникъде.

Бяха стигнали до асансьорите, но Бешърс не спря, за да натисне бутона за повикване. Двамата с Уеб продължиха към края на коридора, далеч от всеки, който би могъл да слезе от асансьора на този етаж.

— Има ли нещо откраднато? — попита Уеб.

— Никой не би могъл да каже. Като изключим лампата, която е била счупена в кабинета, и насилената ключалка на кухненската врата, нищо друго не личи да е било пипано. Нямам представа какво е правил в кабинета, освен ако не се е уплашил, когато госпожица Роана е изпищяла. Предполагам, че е хукнал надолу, търсейки безопасен и бърз начин да избяга навън, но входната врата има двойна ключалка, а в тъмнината не е могъл да я види. Изтичал е в кабинета, видял е, че няма врата за навън и случайно се е блъснал в лампата. Изглежда, накрая е излязъл през кухненската врата, през която е и влязъл.

Уеб прокара пръсти през косата си.

— Няма да се повтори — отсече той. — Тази седмица ще инсталирам охранителна система.

— Трябваше вече да сте го направили. — Бешърс го погледна неодобрително. — Були непрекъснато повтаряше колко лесно било да се влезе в тази къща, но така и не успя да убеди госпожа Лусинда да направи нещо по въпроса. Знаеш какви са възрастните хора. Тъй като имението е доста далеч от града, явно е смятала, че е в пълна безопасност.

— Не иска да се чувства като в затвор — каза Уеб, като си спомни коментара на Лусинда отпреди години.

— Случилото се може би ще промени решението й. Не слагайте някоя от системите, които автоматично звънят за помощ в полицията, тъй като сте далеч от града и това ще бъде чиста загуба на пари. Ако искате, сложете звучна аларма, която ще събуди всички, но не забравяйте, че жиците могат да бъдат прерязани. Според мен най-добре е да сложите хубави ключалки на вратите и прозорците и да си вземете куче. Всички трябва да имат куче.

— Лусинда е алергична към кучета — отбеляза Уеб сухо. Нямаше сега да вземе някое и да вгорчи последните няколко месеца от живота й.

Бешърс въздъхна.

— Предполагам, затова никога досега не сте имали кучета. Е, забрави за тази идея! — Обърнаха се и тръгнаха обратно към асансьорите. — След като тръгнахте, госпожа Лусинда получи още един пристъп.

— Знам, Глория ми каза.

— Упорита жена — рече Бешърс. Стигнаха до асансьорите и този път той натисна бутона. — Обади ми се, ако Роана си спомни нещо, тъй като иначе нямаме за какво да се хванем.

 

Роана си почива мълчаливо през останалата част от деня, въпреки че я мъчеше непрекъснато гадене. Докторът й изписа слабо лекарство, което да успокои бунтуващия й се стомах, и тя успя да изяде по-голямата част от лекия си обед, състоящ се от супа и плодове. Ланет се оказа изненадващо полезна в болничната стая, осигурявайки достатъчно ледена вода на нощното шкафче, където Роана можеше да я достигне, и помагайки й да стигне до банята, когато й се налагаше. Иначе седеше, търпеливо, четеше списанието, което бе купила в магазинчето до входа, или гледаше телевизия с намален звук.

Уеб бе неуморен. Влизаше и излизаше от стаята, като наблюдаваше намръщено лицето на Роана. Нещо в начина й на поведение го безпокоеше все повече и повече. Държеше се прекалено тихо. Имаше всички основания да бъде разстроена и притеснена, но вместо това показваше много малко загриженост за каквото и да било. Избягваше да среща погледа му и се позоваваше на главоболие, когато той се опиташе да поговори с нея. Сестрите я преглеждаха редовно и твърдяха, че се възстановява. Зениците й реагираха нормално, но въпреки това той се притеснявате.

Обади се два пъти, за да провери как е Лусинда, но и двата пъти Лусинда сама вдигна телефона и не му позволи да говори с Глория.

— Добре съм — измърмори сърдито. Да не мислиш, че лекарят нямаше да ме изпрати в болница, ако имах някакви сериозни проблеми? Вече съм стара, имам рак и сърцето ми не е същото като на младини. Какво друго смяташ, че може да не е в ред? Честно казано, не мога да си обясня защо все още се страхувам да вземам аспирин за настинка.

И двата пъти Лусинда помоли да се чуе с Роана, като и двата пъти Роана настоя, че се чувства достатъчно добре, за да говори. Уеб чуваше думите й и проумя колко бдително звучаха отговорите й, сякаш се опитваше да скрие нещо.

Дали в края на краищата не бе видяла своя нападател?

Ако бе така, защо не бе казала на Бешърс? Не можеше да открие основателна причина Роана да пази нещо подобно в тайна или да закриля някого. Но тя определено криеше нещо и той бе твърдо решен да разбере какво, не веднага, не и докато е все още нестабилна, но щом се върнеше вкъщи, щеше да седне насаме с нея и да си поговори сериозно.

Ланет каза, че ще остане през нощта и Уеб най-накрая си тръгна към девет. На следващата сутрин се върна в шест и трийсет, готов да прибере Роана у дома веднага щом я пуснат. Тя вече бе готова, облечена във всекидневните си дрехи и изглеждаше доста по-различно от предния ден. Двайсет и четири часовата принудителна почивка й се бе отразила доста добре дори при тези обстоятелства.

— Успя ли да поспиш? — попита той.

Тя сви рамене:

— Предполагам, че да, колкото всеки, който е в болница.

Зад гърба й Ланет срещна погледа му и поклати отрицателно глава.

Минаваше осем, когато докторът влезе и провери зениците й, после се усмихна и й каза, че може да си отиде вкъщи.

— Пази се и не се напрягай тази седмица — рече той. — А после посети семейния си лекар за контролен преглед.

Уеб ги откара у дома, като заобикаляше внимателно всяка дупка и издатина по пътя, опитвайки се да не тръска главата й допълнително. Всички, които обикновено по това време бяха вкъщи, излязоха да я посрещнат, така че планът му да проведат личен разговор се провали. Не успя да намери възможност да остане насаме с нея през целия ден. Бързо я сложиха в леглото, въпреки че тя се оплака малко раздразнено, че по-скоро би се разположила в креслото си, но нищо, освен почивка в леглото нямаше да задоволи Лусинда. Двете с Глория се суетяха около нея, Беси влезе и излезе поне десет пъти, като все питаше дали й е удобно, а Танси напусна царството си в кухнята, за да отнесе лично подносите с любимите лакомства на Роана. Дори Корлис си направи труда да я посети и да попита неловко дали е добре.

Уеб продължаваше да наблюдава безмълвно, изчаквайки да му се удаде подходяща възможност.

Това стана едва в късните нощни часове, когато всички останали си легнаха. Той изчака в тъмнината, надзъртайки през верандата, и както бе очаквал, не мина много време и в съседната стая лампата светна.

Знаеше, че вратата към верандата е заключена, тъй като самият той се бе погрижил за това, преди да напусне стаята й. Излезе в коридора, където осветлението оставаше включено от онази нощ, в която Роана бе наранена, и тихо влезе в стаята й.

Тя бе станала от леглото и отново се бе свила в това огромно, уютно кресло, въпреки че този път не четеше. Предполагаше, че главата все още я боли прекалено много, за да може да чете. Вместо това бе включила телевизора с толкова намален звук, че едва се чуваше.

Когато вратата се отвори, тя се огледа с виновно изражение.

— Хванах те — тихо прошепна той и затвори вратата зад себе си.

В същия миг, преди тя да успее да изглади изражението си до обичайната безизразност, зърна сянка от притеснение на лицето й.

— Изморих се да лежа в леглото — обясни Роана. — Толкова много почивах, че изобщо не ми се спи.

— Разбирам — отвърна той. Бе лежала в леглото цели два дни, така че нищо чудно, че й бе омръзнало. — Не за това исках да говорим.

— Знам. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Онзи ден постъпих като абсолютна глупачка. Няма да се повтори.

Толкова много неща се бяха случили, че за миг той я погледна неразбиращо, а после проумя, че говори за случилото се по време на ездата. Той бе постъпил като пълен идиот и типично за нея, Роана бе поела цялата вина върху себе си.

— Не си постъпила като глупачка — дрезгаво продума той, като отиде до вратата към верандата, за да я провери отново и да се увери, че е заключена. — Не исках да се възползвам от теб, а не съумях да ти го обясня. — Стоеше там и наблюдаваше отражението й в стъклото. — Но за това ще поговорим по-късно. Сега искам да знам какво криеш от шерифа.

Роана не вдигаше поглед от ръцете си, но той забеляза как изведнъж тя замръзна.

— Нищо не крия.

Дори стъклото отразяваше вината и неудобството й.

— Роана. — Уеб се обърна и се приближи към нея, коленичи пред стола и взе ръцете й в своите. Очевидно тя седеше в любимата си поза, подвила крака под себе си, увита в нощницата си. Уеб впери очи в превръзката на главата й, за да не гледа към тъмните кръгове на зърната й, повдигнали бялата материя, тъй като не искаше нищо да отвлича вниманието му, докато, не открие това, което искаше да разбере, а и без това самата й близост бе достатъчна, за да го разсее. — Можеш да заблудиш другите, но те не те познават като мен. Мога да разбера кога криеш нещо. Видя ли кой те удари? Спомняш ли си повече, отколкото каза?

— Не — нещастно отговори Роана.

— Тогава какво криеш?

— Нищо…

— Ро! — прекъсна я Уеб предупредително. — Не ме лъжи. Познавам те прекалено добре. Какво криеш?

Тя прехапа устни, а златистокафявите й очи се вдигнаха към неговите, изпълнени с такова отчаяние, че той почти посегна да я успокои.

— Ходя насън — промълви тя.

Той я зяпна поразен. Всичко друго бе очаквал, но не и това.

— Какво?

— Сомнамбул съм. Предполагам, че това е една от причините за безсънието ми — обясни тихо Роана, свела поглед отново. — Ненавиждам всеки път да се събуждам на различни места, да не знам как съм стигнала дотам, какво съм правила и дали някой ме е видял. Случва се само когато заспя дълбоко, така че…

— Така че не си позволяваш да спиш — довърши той. Потрепери вътрешно, като си представи огромния товар, който Роана носеше непрекъснато, напрежението, с което живееше всекидневно. Боже, как издържаше? Как успяваше да оживее? За пръв път почувства гладката стомана, от която бе закалена. Вече не бе малката, нуждаеща се от помощта му, несигурна Роана. Тя бе жена, член на рода Дейвънпорт, внучка на Лусинда и носеше част от силата на Дейвънпортови. — Значи си ходила насън онази вечер?

Тя въздъхна дълбоко.

— Сигурно. Бях толкова уморена, че заспах веднага щом легнах. Не си спомням нищо до момента, в който се събудих в коридора с ужасно главоболие, а вие с Лусинда се бяхте надвесили над мен. Помислих, че наистина съм паднала, въпреки че никога досега не съм претърпявала злополуки насън.

— Исусе Христе! — Уеб я погледна, разтърсен от мисълта, която току-що му бе хрумнала, Роана бе налетяла на крадеца като жертвено агне, без да го вижда, въпреки че очите й са били отворени. Сомнамбулите изглеждаха будни, но всъщност не бяха. Вероятно крадецът дори смяташе, че тя може да го разпознае. Кражбата и физическото насилие не бяха престъпления, които даваха основание за убийство, с цел да се избегне арест, но все пак би могла да бъде в опасност. Не само че щеше да сложи нови ключалки навсякъде, както и алармена инсталация, която щеше да събуди и мъртвите, ако някой се вмъкнеше непоканен, но щеше да направи така, че всички в областта да разберат, че тя има мозъчно сътресение И не си спомня нищо за случилото се. Във вестника имаше статия за опита за кражба и като продължение щеше да поднесе и тази информация.

— Защо не каза на шерифа, че ходиш насън?

— Ланет бе там — отвърна Роана, сякаш това бе достатъчно основателна причина:

Така бе, но му трябваха няколко секунди, за да го проумее.

— Никой не знае, нали?

Тя поклати леко глава, после замижа.

— Понякога е много объркващо да знаеш, че скиташ наоколо по нощница, но не е само това. Ако някой знаеше…

Отново не бе нужно да е гений, за да отгатне мисълта й.

— Корлис — намръщено промълви той. — Страхуваш се, че малката кучка ще ти играе гадни номерца. — Потри с палци дланите й, чувствайки нежните тънки кости под самата повърхност на кожата.

Роана не реагира по никакъв начин на действията му, а просто отвърна:

— По-добре никой да не знае.

— Корлис няма да е тук за дълго. — Радваше се, че може да й даде поне това обещание.

Роана го погледна стреснато:

— Няма да е тук за дълго? Защо?

— Защото й казах, че ще трябва да се изнесе. Може да остане, докато Лусинда не… Може да остане за още няколко месеца, ако се държи прилично. В противен случай ще трябва да се махне веднага. Ланет и Грег също ще трябва да си намерят друго място. Грег изкарва добри пари, така че нямат извинение да живеят за сметка на Лусинда.

— Мисля, че решението да живеят тук бе на Ланет и на Глория.

— Вероятно е така, но Грег е могъл да каже „не“. Не знам за Брок. Винаги съм го харесвал, но не очаквах от него да бъде авантаджия.

— Брок има план — обяснят Роана и съвсем неочаквано на устните й се появи лека усмивка. — Живее тук, за да може да спести колкото може повече пари, преди да се ожени. Ще построи своя собствена къща. Двамата с годеницата му вече, са наели архитект, който да им изготви проект.

Уеб се загледа в устните, й, омагьосан от леката, спонтанна усмивка. Не се бе наложило да увещава Роана, за да я види.

— Е, това поне е план — измърмори той, за да прикрие реакцията си. — Глория и Харлан са над седемдесетте, няма да ги карам да се местят. Могат да доживеят живота си тук, ако желаят.

— Знам, че не искаш къщата да е препълнена с роднини — каза тя. — Аз също ще се изнеса…

— Няма да ходиш никъде! — прекъсна я рязко, като скочи на крака.

Тя го погледна смаяно.

— Та това е твоят дом, по дяволите! Да не би да смяташ, че се опитвах да ти кажа да се махаш? — Гневът му бе искрен, предизвикан не само от представата за напускането й, но и от мисълта й, че той би могъл да го пожелае.

— И аз съм само една далечна братовчедка — напомни му тя. — Как ще изглежда в очите на хората да живеем заедно тук, дори с присъствието на Глория и Харлан? Сега е различно, тъй като къщата е пълна, но когато другите се изнесат, хората ще започнат да клюкарстват, ако и аз не се махна. Някой ден ще поискаш отново да се ожениш и…

— Това е твоят дом — повтори Уеб, стиснал зъби, за да говори тихо. — Ако някой от нас трябва да се изнесе, то това ще бъда аз.

— Не можеш да го направиш! — шокирано възкликна Роана. — Дейвънпорт ще бъде твой. Няма да е справедливо да се махнеш само за да имам къде да остана.

— Някога не си ли помисляла, че той трябва да бъде твой? — отряза Уеб, възбуден до крайност. — Ти си Дейвънпорт. Не се ли чувстваш обидена от това, че съм тук?

— Не. Да. — Тя го погледна за миг с помръкнали и неразгадаеми очи, след като думите й увиснаха помежду им. — Не негодувам срещу теб, но ти завиждам, защото Дейвънпорт ще бъде твой. Ти бе отгледан с това обещание. Ти построи живота си около грижите си за това семейство, за тази къща. Затова го заслужаваш и той трябва да бъде твой. Знаех, че когато те намеря в Аризона, Лусинда ще промени завещанието си, оставяйки отново всичко на теб, бяхме го обсъдили преди това. Но въпреки че ти завиждам, никога не съм мислила за Дейвънпорт като за мой. Имението бе дом за мен от седемгодишна, но не бе мое. Беше на Лусинда, а скоро ще бъде твое. — Въздъхна и отпусна глава на креслото. — Имам диплома по бизнес администрация, но я получих само защото Лусинда се нуждаеше от помощ. Никога не съм се интересувала от бизнес и финанси, докато те са твоята сила. Единствената работа, с която някога съм искала да се занимавам, е обучаването на коне. Не искам да прекарам остатъка от живота си в бизнес срещи, ти ще се захванеш с това и дори ще го приветстваш. Няма да остана бедна, както знаеш. Имам свое собствено наследство.

Уеб отвори уста, но Роана вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Не съм свършила. Когато вече няма да има нужда от мен тук… — Замлъкна и той разбра, че също като него тя мисли за смъртта на Лусинда. Мисълта бе винаги там, запечатана в бъдещето им, независимо дали можеха да се заставят да говорят открито за това. — Когато всичко свърши, ще създам свои собствени конюшни и ще построя своя собствена къща. За пръв път нещо ще принадлежи лично на мен и никой никога няма да може да ми го вземе.

Уеб сви юмруци. Погледът му бе ясен, но някак отдалечен, сякаш обърнат назад към всички неща и хора, които й бяха отнети, когато бе съвсем малка и безпомощна да установи контрол върху живота си: родителите й, дома й, самия център на съществуването й. Самоуважението й бе системно разрушавано от Джеси, с несъзнателната помощ на Лусинда. Но бе имала него като защитно рамо, на което да се опре, докато накрая и той се бе отвърнал от нея, така че оттогава Роана не си бе позволявала някой да я доближи, нито да покаже загриженост за нещо. Беше потънала в зимен сън. Докато задържаше живота си, беше се отдала в служба на Лусинда, но вече идваше краят.

Когато Лусинда умреше, Роана възнамеряваше да си отиде.

Уеб сведе поглед към нея. Всички останали искаха Дейвънпорт, а нямаха правото да го притежават. Роана имаше законното право, но не го желаеше. Тя искаше да си отиде.

Толкова му омръзна от всичко това, че реши да се прибере в стаята си, преди наистина да изпусне нервите си — нещо, което нито Роана бе в състояние да понесе, нито той искаше да й причини. Тръгна към вратата, но спря, за да каже последната си дума:

— Ще решим всичко това по-късно. Но ти няма да се изнесеш от тази къща.