Линда Хауърд
Сенки от мрака (1)

Пролог

Тя долавяше собствените си тихи стонове, но удоволствието, заливащо тялото й на талази, правеше всичко останало нереално и някак отдалечено от страстната магия на това, което той вършеше с нея. Слънчевите лъчи се процеждаха през шумолящите над тях листа, блестяха право в очите й и я заслепяваха, докато се извиваше под тежестта му.

Той изобщо не беше нежен. Не се отнасяше с нея като с цвете в саксия, както обикновено правеха останалите момчета. Докато не го бе срещнала, не бе имала представа колко скучно е винаги да се държат с теб като с принцеса. За останалите мъже фамилията Дейвънпорт я бе превърнала в награда, към която да се стремят, без никога да я петнят, а за него тя бе просто жена.

С него наистина бе жена. Въпреки че бе на деветнайсет, семейството й се отнасяше с нея така, сякаш е още дете. Покровителственото отношение никога досега не я бе дразнило, не и докато не го срещна за първи път преди две седмици.

Може да бе наивна и доверчива, но не и глупава. Още когато мъжът й се представи, осъзна, че е най-обикновен бял боклук, а семейството й ще бъде ужасено дори при мисълта, че изобщо е говорила с него. Но при гледката на мускулестото му тяло, изпъващо прекалено тясната тениска, устата й бе пресъхнала, а от наперената му мъжка походка нещо дълбоко вътре в нея жадно се бе разтуптяло. Гласът му беше дрезгав и съблазнителен, а сините му очи искряха обещаващо. Още тогава знаеше, че той няма да се ограничи само с държане за ръка или с гушкане. Знаеше, че я желае. Но страстният отклик на собственото й тяло бе нещо напълно непознато, нещо, което не можеше да овладее, и когато той я покани на среща, тя се съгласи.

Не можеше да се измъкне през нощта, не и без всички да разберат къде отива, но много по-лесно щеше да излезе на езда сама през деня и да уговори място за среща. Той я бе прелъстил още първия път, разсъбличайки я под същия този дъб. Но не, не би могла да нарече случилото се прелъстяване. Дошла бе, съзнавайки прекрасно какво ще се случи — и самата тя го желаеше. Въпреки болката от първия път, той й бе доставил дивно удоволствие, каквото изобщо не беше предполагала, че съществува. И всеки ден се връщаше за още от същото.

Понякога мъжът се държеше грубо, но дори това я възбуждаше. Беше горд, че точно той е „откъснал черешката й“ Понякога промърморваше подигравателно нещо от рода на това, че един Нийли чука една Дейвънпорт. Ако узнаеше, семейството й щеше да се ужаси. Но въпреки това тя мечтаеше. Мечтаеше как ще застанат един до друг — как ли щеше да изглежда подстриган и в хубав костюм — и ще уведомят семейството за предстоящата сватба. Представяше си го как подхваща част от семейния бизнес и доказва на всички, че е умен и може да стигне далеч. Пред хората щеше да е джентълмен, но когато останеха сами, щеше да я поваля в леглото и да прави с нея тези мръсни и възбуждащи неща. Не желаеше тази част да се променя.

Когато стигна до върха, той изстена, а после почти веднага се търколи до нея. Искаше й се да я бе поддържал малко в обятията си, преди да се отдръпне, но той не си падаше по прегръдките, когато времето бе толкова горещо. Изтегна голото си тяло, по което пробягваха слънчеви петна, и почти веднага задряма. Това не я притесняваше. От двуседмичния си опит знаеше, че когато се събуди, отново ще бъде готов да прави любов. Междувременно бе доволна просто да го наблюдава.

Толкова бе възбуждащ, че чак дъхът й секваше. Повдигна се на една страна, протегна пръсти и проследи с леки докосвания очертанията на брадичката му. Ъглите на устните му потрепнаха, но той не се събуди.

Ако разбереше за него, семейството й щеше да изпадне в пристъп на необуздан колективен гняв. Семейството! Въздъхна тежко. Да се държи като Дейвънпорт се бе превърнало във втора природа за нея още от мига на раждането й. Но не всичко бе обременяващо. Тя обичаше скъпите дрехи и бижута, лукса в Дейвънпорт, престижните училища и целия този снобизъм. Но задължителните правила на поведение бяха започнали да я дразнят и понякога й се искаше да направи нещо наистина необуздано, просто напук. Искаше й се да кара колата с висока скорост, да прескача огради, които са прекалено високи, искаше… това. Опасното, бруталното, забраненото. Харесваше й настървението, с което той разкъсва скъпото й фино копринено бельо, докато нетърпеливо се опитва да се добере до нея. Точно това символизираше идеално всичко, към което тя се стремеше в живота си — разкоша и опасността.

Но не това планираше семейството за нея. Приемаше се за дадено, че ще се омъжи за Наследника, както го наричаше тя, и ще заеме мястото си в елитното общество на областта Колбърт с обеди в яхтклуба, безкрайни бизнес и политически събирания и задължителното възпроизводство на двама малки наследника.

Не искаше да се омъжва за Наследника. Предпочиташе страстната и безразсъдна възбуда, тръпката от флирта със забраненото.

Спусна ръка по тялото му и зарови пръсти в гъсто окосмените му слабини. Както очакваше, той трепна, събуди се, а с него — и мъжествеността му. Като се засмя ниско, дрезгаво, той се изправи, събори я върху одеялото и я притисна под себе си.

— Ти си най-ненаситната малка кучка, която някога съм чукал — каза и проникна грубо в нея.

Тя трепна — по-скоро от преднамерената грубост на думите му, отколкото от насилствената му атака. Все още беше възбудена, така че тялото й го прие с готовност. Но, изглежда, доставяше му удоволствие да й говори неща, които знаеше, че ще я жегнат, и наблюдаваше с присвити очи реакцията й. Струваше й се, че разбира защо го прави и му прощаваше. Той сякаш не се чувстваше съвсем на място като неин любовник, тъй като прекрасно съзнаваше разликата в общественото им положение и по този начин се опитваше да я приближи към собственото си ниво. Но нямаше нужда да я дърпа надолу, мислеше си, по-скоро тя щеше да го издигне нагоре.

Като обви бедра около него, тя забави ритъма, така че да може да му каже това, което бе намислила, преди нарастващата топлина в слабините й да я накара да го забрави.

— Хайде да се оженим следващата седмица! Не ми трябва голяма венчавка, можем да избягаме, ако…

Изведнъж той спря, а сините му очи я приковаха.

— Да се оженим? — попита и се разсмя. — Откъде ти хрумна тази глупава идея. Та аз съм вече женен.

После поднови тласъците. Тя лежеше под него, онемяла от шок. Лек ветрец раздвижи листата над тях и слънчевите лъчи проникнаха между тях, заслепявайки я. Женен? Разбира се, не знаеше почти нищо за него или за семейството му, освен това, че не са кой знае колко почтени, но съпруга?

Заляха я гняв и болка и тя замахна, зашлевявайки го през лицето. Той я удари, после хвана китките й и ги прикова към земята.

— По дяволите, какво ти става? — избухна грубо, а очите му блестяха гневно.

Тя се изви под него, опитвайки се да го отхвърли от себе си, но той бе прекалено тежък. Очите й се замъглиха от сълзи, които потекоха по слепоочията, а после попиха в косата й. Внезапно й се стори непоносимо да го чувства в тялото си, а всеки следващ тласък сякаш я раздираше. Мислеше, че ще умре, ако той продължи.

— Мръсен лъжец! — изпищя тя, опитвайки се да освободи ръцете си. — Измамник! Махни се от мен! Иди… иди да чукаш жена си.

— Няма да ми позволи — отвърна задъхано той, продължавайки тласък след тласък с жестока наслада от напразната й борба. — Току-що роди.

Тя изкрещя гневно, успя да измъкне едната си ръка и преди да я е хванал отново, го одра по лицето. Проклинайки, той я зашлеви, после се отдръпна и я обърна по корем. Отпусна се върху нея, преди да е успяла да пролази напред, и тя отново извика, почувствала дълбокото му проникване. Безпомощна, смазана от тежестта му, не можеше нито да го удари, нито да го ритне. Той я използваше, като я нараняваше безмилостно. Само допреди пет минути грубостта му й бе доставяла удоволствие, но сега й се искаше да повърне, така че трябваше да стиска зъби, за да се бори с пристъпа на гадене.

Притисна лице към одеялото в напразно желание да се задуши, а не просто да трябва да понася всичко това. Но много по-силно от болката от предателството, от осъзнаването, че не е била нищо повече от едно удобство за него, бе горчивото признание, че всичко случило се бе по нейна вина. Сама си бе виновна, беше си го търсила и не само му бе позволила да се държи с нея като с боклук, но и се беше наслаждавала на играта! Каква глупачка е била да си съчинява вълшебни приказки за любов и женитба, за да оправдае просто една разходка по ръба на забраненото.

Той свърши, изстенвайки от удоволствие, и се отдръпна, за да се отпусне тежко до нея. Тя лежеше, без да помръдне, опитвайки се отчаяно да се овладее, за да събере останките от достойнството си. Обхвана я безумна мисъл за отмъщение. С разкъсаните си дрехи и насинено лице можеше да се прибере у дома с истински истеричен припадък и да го обвини в изнасилване. Щеше да се справи, в края на краищата тя бе Дейвънпорт.

Но щеше да е лъжа. Грешката, слабостта бяха нейни. Беше го допуснала до себе си. Последните няколко минути след отрезвяването бяха твърде леко наказание за изумителната й глупост. Никога нямаше да забрави този урок — унижението и чувството, че е нищожество, щяха да бъдат трънливото ложе, на което щеше да лежи и да се измъчва до края на живота си.

Тежестта на вината я притисна. Бе тръгнала с искрено желание по този път, но вече бе получила достатъчно. Щеше да се омъжи за Наследника — така както всички очакваха — и щеше да прекара остатъка от живота си като истинска Дейвънпорт.

Изправи се и тихо започна да се облича. Мъжът я наблюдаваше сънливо и злобно със сините си очи.

— Какво става? — изръмжа той. — Да не си помисли, че си нещо по-специално? Искам да ти кажа нещо, скъпа моя: чукането си е чукане, а аристократичната ти фамилия не те прави по-специална. Това, което получих от теб, мога да получа и от всяка друга кучка.

Тя сложи обувките си и се изправи. Болката от думите му я задави, но не си позволи да реагира. Вместо това просто му отвърна:

— Няма да ме видиш вече.

— Как ли не! — мързеливо промърмори той, почесвайки се по гърдите. — Ще се върнеш пак, защото това, което получаваш от мен, не можеш да намериш никъде другаде.

Не се обърна да го погледне, докато вървеше към мястото, където бе вързан конят й. Качи се на седлото, изкривила лице от болка, а движенията й бяха лишени от обичайната за нея грация. Мисълта, че би могла да се върне и да бъде използвана като проститутка, й докара нов пристъп на гадене. Дощя й се да го срита заради злобната му прекалена самоувереност. Щеше да забрави страстното, саморазрушително удоволствие, което й бе доставял, и щеше да се задоволи с предначертания си живот. Не можеше да си представи нищо по-унизително от това да се върне пълзешком при него и да види триумфа в очите му, когато я притисне.

„Не — помисли си, докато яздеше, — няма да се върна. По-скоро ще умра, отколкото отново да бъда евтиното завоевание на Харпър Нийли.“