Лори Макбейн
Дяволско желание (2)

Втора глава

— Какво замлъкна? Няма ли да благодариш на леля си за това, че ти осигурява бъдещето?

Агата видя как страните на Елизия пребледняха и цялото й лице изведнъж посърна. Очите й хлътнаха — истински кладенци на безнадеждността, устните й затрепериха.

Момичето стоеше като зашеметено. Лицето на леля й се изкриви и в стаята прокънтя лаещия й смях, цялата се разтресе от злорадство, мършавите й гърди дишаха учестено.

— Уредено е! Ние го решихме, скуайърът и аз… Днес следобед, докато вървяхме към селото — обяви Агата задъхано. — Той много бърза да се споразумеем. В негово лице ти ще имаш внимателен съпруг, мила моя. А и каквото здраво момиче си, ще можеш да дариш на скуайъра синовете, за които мечтае.

Агата погледна Елизия, приглади със заучен жест косата си с ръка и прибави като на себе си:

— Приличаш на майка си. Още си спомням деня, в който я видях за първи път. Беше дете, но много красиво, още тогава.

Елизия гледаше леля си ужасена. Най-после успя да се овладее, но гласът й бе измъчен, думите едва излизаха от малката й уста.

— По никакъв начин не мога да се омъжа за скуайъра! — Говореше бавно и отчетливо, въпреки че сърцето й биеше до пръсване.

„Не може да е истина! — мислеше трескаво тя. — Скуайър Мастърс. Никога! По-добре да умра!…“

— Нямаш избор, мила ми Елизия. Всичко е уредено вече!

— Няма да се омъжа за него! Не можеш да ме принудиш! Не разбра ли, че не мога да го понасям? Отвратителен ми е. Ще е цяло мъчение да съм омъжена за него!

Елизия скочи от стола. С несвързани думи се спусна да разубеждава леля си. Ала Агата не се предаде.

— Чувствата ти нямат нищо общо с тази работа. Би трябвало да си благодарна, че имаш такъв шанс. Не можеш да мечтаеш за нищо по-добро, а скуайър Мастърс ще те вземе и без зестра… — Агата започна да губи търпение, цялото й благоразположение изчезна като дим.

— Страхувам се, че ще се наложи да предадеш на скуайъра моя отказ. И дума не може да става да се омъжа за него! Ти никога не си ме питала за желанията ми. Та скуайърът е толкова стар, че може да ми бъде баща. — Елизия впи пронизващ поглед в леля си. — Ти… от самото начало, все търсиш да ме унизиш. Но този път няма да успееш! Както не успя и днес, като ме изпрати нарочно на северните ниви.

Агата стана и се изправи срещу Елизия. Заби костеливите си пръсти в рамото й и я погледна злобно.

— Ти да не си мислиш, че ще оставя такава като тебе да съсипе всичките ми планове? — Гласът й скърцаше от омраза. — Най-после ще мога да осъществя най-голямото си желание и не си ти тази, дето ще ме спре! — Тя разтърси силно Елизия, докато червените коси на момичето се разпиляха по раменете му.

— Няма да се омъжа за него! Не желая! Аз предпочитам да умра!

Агата отпусна смъртната си хватка, вдигна ръка и я зашлеви по бузата. Елизия отстъпи назад, закри лице с разтрепераните си ръце, сетне погледна леля си с болка и изненада.

— Не, не сега! Още е рано да умираш. Виж, след като се омъжиш за този дебел идиот, може и да поискаш да си мъртва. Но още идната седмица ще станеш негова жена. И без това той е пощурял да те има в леглото си, мила моя! — добави Агата подигравателно.

Тя отново се изсмя — пак този безумен лаещ смях, но сега в него звучеше триумф.

— Ох, сладко, сладко мое отмъщение! Знаех си, че ако чакам достатъчно търпеливо, ще стигна някой ден до тази радост. Красивата ми Елизия! Също като майка си, също като баба си… Не съм ли ти разказвала, че майка ти беше красива? Толкова красива бе и баба ти, моята мащеха. Татко се бе прехласнал по нея, доведе я тук като своя съпруга. Тук я доведе! В моята къща! Пристигна в Грейстоун, като новата господарка. Луд ли беше той да мисли, че някой ще може да заеме моето място? Винаги сме били толкова щастливи двамата, татко и аз, след като мама почина. И тогава се появи тя. Без никакво право. И доведе онази глезла. Още са пред очите ми, тук, в хола.

Агата погледна към хола. Очите й станаха стъклени, обърнати назад, към спомена.

— Целите потънали в кадифе и изящни дантели, на главите с малки шапчици с пера… Слънцето грееше в червените им коси, на мене ми се струваше, че пламтят. А смехът им бе фалшив като сърцата им… Пристигнаха, взеха ми къщата, а баща ми очакваше да сме приятелки. Последвах примера им, преструвах се, и не пропусках случай да покажа на майка ти, скъпата малка Елизабет, къде й е мястото. И когато най-сетне баба ти умря, пак аз поех къщата, както си му беше редът. Като умря тя, татко вече за нищо не ставаше. Тя го съсипа…

Агата млъкна, потънала в спомените си. На челото й се появи дълбока бръчка. Бе стиснала здраво ръце, дишаше на пресекулки, клепачите й трепереха. Над горната й устна избиха капчици пот, тя нервно притискаше слепоочията си, като че болката там беше непоносима.

— Аз бях на деветнадесет или двадесет, а майка ти само на дванадесет години. Но бях достатъчно зряла, за да поема отговорността за управлението на къщата, а и го умеех по-добре от госпожа баба ти. Обясних на майка ти, на скъпата Елизабет, какво трябва да върши. Точно както разясних и на теб задълженията ти. Татко все го нямаше, а и дори да беше у дома, напиваше се толкова много, че не забелязваше нищо и никого. И Елизабет скоро си намери мястото. Това малко нищожество, дето се опитваше да се намести в Грейстоун със своята фалшива сладка усмивчица! Получи си заслуженото!

Гримаса на удовлетворение пробягна по лицето на Агата, очите й светнаха злокобно.

— Татко умря скоро след това. Всъщност, беше истинско чудо, че издържа толкова дълго. Не почувствах липсата му. Само ми се пречкаше и прахосваше пари за уиски… А знаеш ли как умря? Страшно интересно беше… — Агата погледна Елизия, като че я виждаше за първи път. — Решил, че вижда баба ти долу на стълбището. Подхлъзна се, заплете се в колана на халата си. Сгромоляса се в самите ми крака и си счупи врата. Не вярвам да ме е сбъркал с нея. Само бях облякла нейния пеньоар да бърша прах, да не си цапам моите дрехи. Ама татко си беше един разпасан пиян глупак! Беше си загубил ума не само по нея, но и по уискито. След смъртта му къщата стана само моя. Най-сетне бях законната господарка на Грейстоун. Съдът ме определи за настойница на майка ти, страшно й беше неприятно, сигурна съм. Никога не се показа благодарна, че й осигурих покрив над главата, макар че можех да я изхвърля. Проклет да е денят, в който приех в дома си тая долна лицемерна уличница!…

— Лъжеш! Тя не е била… — пресече я Елизия.

Гневът развърза езика й, който се бе сковал от яростния изблик на Агата.

— Млъкни малко и чуй истината за чудната си майчица! Тя те е залъгвала с лъжи! — изкрещя Агата. — Майка ти живя под моя покрив, използва моето милосърдие, а не изпълняваше и половината от задълженията си, за да си изкарва хляба поне. Една мързелива никаквица! Точно такава, каквато си и ти! И как ми се отплати? Открадна зад гърба ми онова, което ми принадлежеше…

Агата пое дълбоко дъх и заговори бързо-бързо, цялата обсебена от миналото. Думите й се застъпваха и се сливаха в един боботещ водопад от омраза.

— Щеше да има бал в съседното имение, получих покана. Беше събитието на годината. А за майка ти бях принудена да откажа, беше още малка, пък и нямаше какво да облече. Още не беше представена в обществото. Не можехме да си го позволим, едно отиване в Лондон щеше да струва много скъпо! А и един лондонски сезон в семейството стига, не е ли така? Съвсем ясно помня онази вечер. Балът бе по-разкошен и от някои столични балове. Повече от хиляда свещи осветяваха залата, дамите бяха целите в скъпоценности и пера, пера… Имаше танци, смехове… Музика. И капитан Димарайс! Невероятно елегантен, истински принц! Беше кавалерийски офицер, отличен ездач, от него бликаше смелост и енергия… Беше по-малкия син на лорд, нямаше имоти, нито пък изгледи да наследи някога нещо, но беше изключителен! Висок, с гъста черна коса и едни такива особени, леко дръпнати зелени очи…

Погледът на Агата се плъзна по лицето на Елизия. Лелята видимо пребледня.

— Да, ти имаш неговите очи. По дяволите! Всеки път, като те погледна, сякаш виждам него! Как презрително ме гледаше тогава! Усмивката му, която толкова харесвах, се беше стопила на лицето му. Обсипа ме с гневни думи, никога няма да ги забравя. Гласът му ме преследва и в сънищата нощем. Не мога да избягам от него, непрекъснато е пред очите ми.

Тънките пръсти на Агата започнаха трескаво да дърпат стегнатата й във висока прическа коса. Няколко кичура се измъкнаха и паднаха върху лицето й.

— Върнах се в къщи след бала… Чувствах се както никога дотогава. Възторжена и весела, бях нов човек. Знаех, че капитан Димарайс непременно ще дойде да ме посети. Просто знаех. Очаквах го. А докато аз чаках, Елизабет срещнала капитана в горичката при потока. Твърдяха после, че било случайно, но аз познавах долния й нрав! Тя все искаше да има онова, което е мое, дори когато още бяхме съвсем малки. Той щеше да поиска ръката ми, ако тя не се беше завъртяла край него, също както направи майка й с баща ми… Правеше се на невинна, но се е срещала с него зад гърба ми при всеки удобен случай. Най-после той прие поканата ми да дойде на кафе, но вече си е имал съвсем друго на ум. Откъде можех да зная, че познава Елизабет? Аз все я пращах да излиза, да съм сигурна, че няма да е вкъщи, ако дойде капитан Димарайс. Ала той никога не дойде, до онзи именно ден. Седяхме двамата в салона и точно започнахме да се сближаваме, когато той изведнъж попита за Елизабет. Казах му, че е моя доведена сестра. Едно мързеливо, малко същество… Така му казах. Той вдигна учудено вежди, с поглед ме подканваше да продължа. А аз си мислех, че трябва да я наредя хубаво пред него, преди той да я е видял и да се е зашеметил от хубостта й. Тя щеше да го омотае, защото беше научила от майка си всякакви трикове. Затова му разказах за коварствата и измамите на тази малка никаквица. А като свърших, той каза, че вече имал удоволствието да срещне мис Елизабет, че видял в нейно лице една прелестна, мила и почтена млада дама. Не можех да повярвам на ушите си! Той познаваше Елизабет! Къде я бе срещнал? Кога? Как беше станало? Тя нямаше достъп в домовете, в които го канеха… Той изобщо не ме слушаше. Елизабет го беше заслепила с коварния си чар. Беше застанал пред мене, висок и наперен, и ми заяви с леден тон, който ме прободе като нож, че говоря за жената, за която възнамерявал да се ожени! Направил бил необходимите проучвания, разкрил как съм се отнасяла с Елизабет…

„Лъжи! Долни лъжи! — изкрещях аз. — Какво ви е надрънкала тази дяволска жена? Нито думичка не е вярна. Всичко е преиначила в своя полза, излъгала ви е!“ Обясних му, че аз мога да бъда по-добра съпруга от Елизабет. Още помня изражението на лицето му, беше в истински шок, когато му признах любовта си. Стана ясно, че моите чувства му идвали като гръм от ясно небе, че не можел да ми отговори с взаимност… Обясних му, че съм в състояние да му предложа всичко: пари, Грейстоун, имението… Елизабет не можеше да му даде нищо — нищичко!

„За ваше сведение — каза той — Елизабет никога не е казала и дума против вас. Тя няма вина за злото в този дом. Тя ще ми дари любов и това е всичко, което желая. Нито пари ми трябват, нито имоти. Но се съмнявам, че вие изобщо можете да разберете това. Вие сте жалък човек, защото във всичко виждате само лошото. Вие сте една алчна жена, озлоблението и омразата ви ще ви унищожат… Злото в този дом е у самата вас!“

Такива работи ми наговори. Помня всяка негова дума, като че беше вчера. С какво отвращение и презрение ме гледаше, не можех да го понеса. И точно тогава влезе Елизабет, спря се уплашено на прага, уж не знаела, че сме вътре. Въртеше очи ту към единия, ту към другия, преструваше се на разтревожена и само като видях ангелското й личице, дето прикрива толкова коварство и лицемерие, побеснях и се нахвърлих върху нея, исках да смъкна тази маска, та и той да види истината… Но бърз като котка, Чарлз се изправи пред нея и я защити. Тогава вече ми причерня! Казах им и на двамата, че не искам да ги видя повече докато съм жива. Наговорих им какво ли не. Казах му да си взима малката никаквица и да изчезва заедно с нея!

Така те се махнаха. Никога не видях Чарлз повече. Още същия ден я взе и отидоха да живеят при приятели, докато се уреди сватбата. Чух, че след това отишли на север, той наследил там някакъв малък имот. През всичките тези години съм мечтала да им отмъстя, да им докажа, че все пак съм била по-добра от нея. Имах Грейстоун. А Елизабет винаги ми е завиждала за всичко, което съм притежавала — за моя баща, за моята къща, за моя Чарлз. О, не! Грейстоун тя никога няма да получи! Грейстоун е мой, само мой!…

Елизия гледаше Агата ужасено и бавно отстъпваше назад към вратата, поразена от безумния поглед в очите й.

— Не си тръгвай още, Елизия! — каза внезапно Агата. — Имам още много да ти разказвам. Не ти ли се иска да узнаеш каква радост бе за мен да ми паднеш в ръцете? На адвоката казах, че дъщеричката на милата ми доведена сестра ще е винаги добре дошла в моя дом. Той се почувства страшно облекчен, защото никой от високоблагородните ти роднини не беше пожелал да има нещо общо с тебе. Какво удоволствие беше за мене да дойдеш тука, да те поотуча от арогантността на Димарайс, да те натикам тебе, изисканата лейди, като ратайкиня в обора!… Де да можеха да ме зърнат Чарлз и Елизабет! — Агата наистина не бе на себе си, беше изпаднала в някакъв екстаз. — Скъпоценната им дъщеричка Елизия, в моята къща, в къщата, която те омърсиха! Ох, скъпичката Елизия, която очаква с нетърпение предстоящата си сватба с… Да се осмеля ли да изрека с кого?

Елизия се мъчеше да си поеме въздух. Усещаше, че й призлява. Агата не сваляше поглед от нея.

— Ама ти нещо съвсем пребледня, драга моя! Върви в стаята си да си починеш. Мисля, че тия новини ти дойдоха множко, също както и голямата чест. Толкова рядко в живота се случва човек да получи онова, което наистина заслужава, но ти, Елизия, ти поне ще си получила твоето!

Елизия се спусна навън, хълцайки. Сълзите обливаха страните й. С невиждащи очи тя изтича нагоре по тясната стълба към тавана, в ушите й продължаваше да кънти смехът на Агата.

Елизия крачеше неспирно напред-назад из тясното помещение. Главата й опираше до гредите на тавана, докато кръстосваше клетката си, като че не можеше да си намери място. „Сигурно е луда! — мислеше тя за леля си. — Никой не може да живее дълго с такава страшна омраза и да не обезумее!… Мили боже! Какво да сторя? Къде да избягам?…“ По-добре беше да стане работничка в Лондон, отколкото да приеме онова, което Агата замисляше — да се ожени за Мастърс!

Не можеше да остане повече в потискащата атмосфера на този дом! Агата я унищожаваше ден след ден, търсеше да сломи волята й, ограбваше не само достойнството й, но и свободата й…

Елизия отиде до прозореца, откъдето се виждаха чак далечните хълмове на юг. Внезапен порив на вятъра завъртя жълт лист във въздуха и той изчезна в здрача, сякаш я зовеше да тръгне към свободата.

В този момент Елизия реши: ще напусне Грейстоун, ще иде в Лондон, ще си намери някаква работа. Нямаше друг изход! За женитба със скуайър Мастърс не можеше и да мисли, нито можеше да остане повече под покрива на тази жена, която я мразеше до смърт. Не! Друга възможност нямаше! Трябваше да бяга!

Чувстваше се изнурена. Едва се довлече до леглото си, хвърли се в него и заби лице във възглавницата. „Докато е тъмно, не може нищо да се предприеме.“ Очите й бавно се затвориха и сънят надви тревогата й.

 

 

Елизия се събуди. Стаята бе тъмна. Само един лунен лъч, проникващ през прозореца, като че погали лицето и с нежни пръсти.

Тя скочи от леглото с разтуптяно сърце. Кое време беше? Погледна сребърната луна, която бавно плуваше сред препускащите облаци. Беше все още високо в небето. Елизия с облекчение видя, че силният вятър е намалял. Щеше да й е по-лесно да върви през полето и гората, без да трябва да влачи прогизналата от дъжд наметка и да се бори с вятъра.

Планът за бягство беше готов, мисълта за него прогони и последните остатъци от съня. Бързо събра малкото си вещи — роклята, нощницата, топлия шал, сребърния гребен и сребърната четка на майка й, които бе успяла да укрие от Агата. Разстла един стар тънък шал и извади най-ценната си вещ — една крехка порцеланова кукла. Малкото нежно личице с изписани сини очи и мъничка розова уста я гледаше учудено. Ръцете на Елизия пригладиха с обич гънките на дантелената рокля, украсена с панделки от синьо кадифе. Погали русите къдрици, мислейки за деня, когато баща й се бе върнал след едномесечно отсъствие и донесе цял куп подаръци от Лондон… Как весело разказваше за своите преживелици там! Беше сложил малката кукла в пухкавите й ръчички и преливащ от радост, я гледаше как майчински гушка куклата с блеснали като звезди очи.

Елизия се усмихна, пови малката кукла и я постави най-отгоре върху дрехите в сламената чанта. Това съкровище от предишния й живот тя беше крила грижливо от Агата — добре знаеше, че леля й начаса би го изхвърлила, както направи с всички други нещица, които не бе успяла да скрие навреме.

Елизия хвърли бърз поглед около себе си, докато мяташе на раменете си тежката наметка. Колко грозна, беше тази слугинска стая! Слава богу, че можеше да я напусне. Взе чантата си и се опита да отвори вратата. Дръпна резето. Не може. Завъртя дръжката на другата страна. Не помръдваше. Вратата беше заключена! Агата подозираше нещо и я беше затворила. Беше пленница.

Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш цялата къща кънти от ударите му.

„Не трябва да изпадам в паника! — помисли си тя. — Трябва… да запазя спокойствие… Точно сега!“ Ала главата й бучеше, струваше й се, че сърцето й я залива, залива с вълните на собствената й кръв.

Елизия бързо изтича до прозореца и погледна надолу. Стори й се, че има цял километър до земята. Внимателно отвори прозореца, като се молеше да не изскърца. Щеше да излезе през таванското прозорче на керемидите и да пропълзи до ръба на покрива. Там имаше дебел бръшлян, бяха го оставили да си расте на воля по цялата стена на къщата. Стеблата му бяха здрави и дебели… Ако само внимава, може да се спусне долу здрава и читава.

Тя взе сламената чанта, измъкна връзката на наметката, върза чантата за дръжките и бавно я спусна по стената надолу, докъдето можа. След това пусна краищата и чантата тупна на мократа земя. Сега вече Елизия изпълзя през прозорчето, седна на рамката и погледна надолу. Смрази се от ужас. Ами ако се подхлъзне и се търколи в пропастта? Нямаше как, трябваше да рискува… „А и всъщност няма защо да се страхувам — помисли си тя храбро, като продължаваше да се взира надолу. — Толкова дървета и стени съм изкатерила още от малка…“ Умееше да пази равновесие, от какво се боеше?

Излезе на покрива и пропълзя колкото се може по-тихичко до ръба. Хвана се за един дебел клон, затърси пипнешком опора за другия си крак, наведе се и с рязко движение се отблъсна от покрива. Въздъхна с облекчение, когато започна предпазливо да се спуска по бръшляна надолу.

Когато усети твърдата затревена почва под краката си, обзе я ликуваща радост. Бързо развърза връзката от чантата и се затича зад къщата. Завъртя леко дръжката на кухненската врата с тайната надежда, че готвачката и сега не е заключила. Не дишаше от вълнение. Усети как вратата се отвори със скърцане. Задържа я така, вмъкна се през процепа и влезе в кухнята. Намери един хляб, сирене, няколко резена студено говеждо и шунка, взе и два прясно опечени малки сладкиша с плодове. Рядко й даваха нещо сладко. Сладкишите бяха за утринния чай на Агата. Елизия се усмихна в тъмното, представи си лицето на леля си, когато откриеше кражбата. Но усмивката й изчезна, побиха я ледени тръпки при мисълта, че това щеше да бъде и разкритие на бягството й…

Зави откраднатата храна в една кърпа и я сложи в чантата. Отиде до етажерката, където държаха парите за доставчиците. „Не са много! — помисли Елизия разочаровано. — Но все ще стигнат до Лондон…“

Луната се беше издигнала и обливаше със сребро полето и горите. Елизия тихичко затвори вратата на кухнята. Премина като сянка през широката открита поляна между къщата и гората. Не се обърна да погледне за последен път Грейстоун. Продължи да крачи, докато навлезе дълбоко сред дърветата. Най-сетне с шумна въздишка свали от себе си веригите на своето пленничество. Трябваше да бърза, да избяга колкото е възможно по-далеч от тази ужасна жена. Не би искала да изпита яростта на Агата, когато открие, че жертвата й е успяла да се изплъзне.

Никога вече нямаше да има сили да се върне отново тук. Сега, когато беше бездомна, вече нямаше избор, освен да отиде в Лондон. Агата ще предположи, че се е върнала при стария си дом, при милите познати места. Не бива да позволи да я намерят! Ще си потърси място в Лондон като гувернантка или като компаньонка. Имаше все пак прилично образование, възпитавана е като дама… Няма да допусне сега да я разколебаят съмнения и нерешителност!

Елизия вървеше толкова бързо, колкото позволяваше бледата светлина на луната. Понякога се спъваше, закачваше се в тръни, с изподраскани, кървящи ръце трескаво се опитваше да откачи дрехите си. Бързаше, искаше да се отдалечи колкото е възможно повече от Грейстоун. Надяваше се да стигне края на гората преди зазоряване, да прекоси пътя и откритото поле, и да се скрие в следващата гора, преди още селяните да са тръгнали със стоката си към пазара. Не биваше да я видят! От уста на уста новината от пазара щеше да стигне само за няколко часа от селяните до слугите, а оттам — и до господарите.

Елизия си проправяше път през гъсталака в края на гората и вече стъпи на открития отъпкан път, когато на изток проблеснаха първите зари на деня. Пресметна, че Грейстоун е останал сигурно на часове път. Затича се да прекоси шосето, краката й едва докосваха земята. Огледа се и се шмугна в трънаците от другата страна на пътя. Трябваше да бърза, ако искаше да стигне до гората, преди да се е вдигнало слънцето с неговата издайническа светлина!

Продължи да тича, като се бореше с дебелите клони. Тъкмо се канеше да се изправи и да притича през полето, когато чу в далечината ритмичното потракване на колела и тропот на конски копита. Сърцето й болезнено затуптя, вцепени се на мястото си. Само след минута щеше да стане светло, а трябваше да мине през откритото пространство до гората… Но не можеше да рискува да я види някой от тукашните селяни — ще я познае, ще събуди любопитството му, както е хукнала като луда през нивите.

Елизия се понадигна и надникна през листата на храстите. Само на няколко метра от нея се приближаваше каруца, натоварена с грухтящи свини. Някакво момче се опитваше да накара с пръчката си старата кобила да върви по-бързо, но без всякакъв успех. Конят продължаваше да се влачи, без да обръща никакво внимание на нетърпеливия каруцар. Елизия го позна — беше Том, синът на един от арендаторите на скуайъра. Точно той не биваше да я види. Каруцата едва се влачеше. Времето напредна. Розови зари засияха в небето. Претоварената каруца мина край скривалището на Елизия в храстите. Тя изчака Том да отмине още малко надолу по пътя, изпълзя светкавично от гъсталака и се втурна към гората, като се молеше едва ли не на глас, Том да не се обърне назад.

Дробовете й пареха, чувстваше остри пробождания в гърдите. Най-после се добра до първите дървета — закрилници. Тя се облегна премаляла на ствола на един голям дъб. Сега вече можеше да се наслади на разкошния светлик на изгрева. Цялото поле бе заляно от светлина, която изведнъж превърна сивото в зелено. Небето беше като вълшебна призма, с преливащи се розови и оранжеви тонове, които преминаваха в сияйно синьо. Най-сетне се почувства в безопасност!

Елизия се усмихна мрачно, при спомена за лудия си бяг през полето. Като малка много обичаше да припка по поляните — можеше ли да си представи тогава, че ще дойде ден да тича вече не на шега, а за да спасява свободата си.

След няколко часа краката започнаха да я болят, виеше й се свят от изтощение и глад. Дочу наблизо бълбукането на поток и тръгна по пътечката към него. Отпусна се на колене и жадно пи от бистрата, пенлива вода, която заливаше ръцете й и мокреше ръкавите на роклята й.

Тя се изкачи по обраслия с мъх бряг и извади кърпата на червени карета, в която бе вързала оскъдните си припаси. Разстла я на скута си, извади комат хляб, сложи на него парче сирене и лакомо ги захапа. След това взе парче розова шунка. Накрая си отчупи и от чудесния плодов сладкиш — всяка хапка беше истинска наслада! Неусетно изяде целия сладкиш и се почувства съвсем сита. Никога досега не бе яла толкова сладко! Започна тихичко да си тананика, припомни си дори думичките на отдавна забравена песен. Стиховете на тази циганска балада сами зазвъняха в ушите й, а очите й не можеха да се откъснат от кристалнобистрите води.

„Пътуващ странник съм, свободен от вериги,

над мен е сребърна луна, легло ми е земята…

Пътуващ странник съм, долините и хълмовете

мой дом са, и толкова момичета съм имал…“

Елизия запя тихичко, редейки думите с наслада. Да, беше свободна! Свободна да избира пътя, по който да поеме. Може би това не беше точно онзи път, който би избрала при други обстоятелства, но все пак трябваше да бъде възможно най-добрия, след като беше разрушила всички мостове зад себе си.

Почина още няколко минути, изправи се с усилие и тръгна по течението на потока — търсеше къде да го премине, преди да е навлязла много навътре в гората. От време на време слънцето потъваше зад облаците, които се бяха натрупали постепенно. От север повя студен вятър и започна да си играе с наметката й, докато Елизия си пробиваше път под свода от клони. Чак късно следобед вече бе сигурна, че се е отдалечила достатъчно, за да може да си позволи да мисли за нощуване.

И малкото топлинка изчезна с помръкването на слънчевите лъчи. Въздухът веднага захладня, сенките се издължиха. Елизия съгледа едно голямо дърво в сумрака и забърза нататък. Усети под краката си дебел слой папрат. Седна, извади храната си, но хапна съвсем малко. Не знаеше за колко още ще трябва да й стигне. Не можеше да е много далече, на другата сутрин вече трябваше да стигне до главния път.

Тя измъкна топлия шал, уви се с него и след това отново сложи наметката. Сега бе защитена срещу нощния студ. Дано само бурята, която цял ден прогърмяваше в далечините, не се разрази през нощта!

Сви се на кълбо, притиснала колене към гърдите си, мушнала ръце под страните си. Заспа веднага, въпреки студа, въпреки странните шумове на горските обитатели, дирещи храна по дърветата.

Събуди я слаб дъждец, който се сипеше от оловното небе. Разтреперана от студ и влага, тя бавно се изправи. Тялото й бе сковано и я болеше — и от лудото препускане през деня, и от твърдата земя, на която бе лежала часове наред. Изяде последната си храна, докато бледата зора просия по надвисналото облачно небе — от черно то стана сиво. В далечината се разнесе тътен. Елизия грабна чантата си и тръгна между дърветата. Скоро стигна до своята цел — главния път, който пресичаше гората и водеше право към Лондон. Видя в далечината кръстопът и бързо тръгна нататък, въпреки дъжда, който се усилваше все повече и повече, и запращаше ледени струи в лицето й.