Лори Макбейн
Дяволско желание (17)

Седемнадесета глава

Устроиха достойно християнско погребение на съпрузите Блекмор. Свещеникът положи огромни усилия, та надгробното му слово да удовлетвори всички. Нямаше как да нарече починалите „достопочтени“, нито можеше да възхвалява техните добродетели — щеше да прозвучи като светотатство, а и би разбунило селяните. Но трябваше ли пък пред лицето на Бога да започне да ги хули и проклина като грешници, както очакваха тукашните хора?

Накрая свещеникът дръпна една вълнуваща проповед за греховете на алчността и порока, за неминуемите пъклени мъки, отредени за онези, които не спазват божиите заповеди. Помоли се за милост към клетниците, свърнали от пътя на добродетелта, и подкани своето паство да се поучи и да избегне грехопадението.

Елизия, лорд Тревейн и Питър придружиха Луиза на погребението. Елизия не можеше да се освободи от мисълта, че това можеше да бъде и нейното опело.

Преди два дни Йън се бе върнал в Лондон. Очакваха го чак през следващата седмица. Елизия предполагаше, че той няма да се върне без пръстен за Луиза. Йън възнамеряваше да напусне службата си, щом свърши войната срещу Наполеон. В Блекмор Хол имаше достатъчно работа за него. Имението би могло да носи добри доходи, стига да се стопанисва със здрава ръка. И фермерите можеха да печелят, ако им се предоставеше земя. Калаените мини можеха да заработят отново… Да, чакаше го много работа!

Гостите на скуайъра си бяха тръгнали набързо за Лондон, без да дочакат погребението. За всички бе ясно какви са тези толкова неотложни задължения, с които се извиниха. Лейди Уудли също си беше заминала. Впрочем едно твърде важно за Елизия съобщение. Алекс си беше все още тук и по нищо не личеше, че се готви за пътуване.

Сутринта на погребението времето беше ясно, нямаше никакви облаци. Сега вече се беше свечерило, но небето си оставаше открито. Жълтата луна се беше вдигнала високо и засенчваше с яркия си светлик милиардите звезди, които блещукаха като скъпоценни камъни.

„Толкова далечни и все пак толкова близки, че те привличат и мамят…“ — помисли си Елизия замечтано.

Тя се отдръпна от прозореца и се обърна — двама прислужници внесоха малка масичка и я оставиха пред камината. Тя наблюдаваше как подреждат блестящия кристал и скъпия порцелан върху дантелената покривка. В средата поставиха тънка ваза. Острите ръбове на кристала горяха в отраженията на огъня и сякаш сипеха искри около гордата червена роза.

Сърцето й се разтуптя, когато видя, че слагат прибори за двама. Донесоха сребърна кофичка с лед и бутилка шампанско. Прислужникът започна да пали високите свещи бавно, като че ли извършваше някакъв ритуал.

Нима Алекс възнамерява да вечеря сам с нея, сред този романтичен декор? Елизия приседна на един стол, почувства, че краката й се подкосяват. Как би могла да продължи да води борба с него? Нямаше нито сила, нито сърце за това. Не бива да се самозаблуждава. Тя просто е една страхливка! Само в самотните си нощи мечтаеше да бъде господарка на неговия дом, да ражда неговите синове…

Обичаше го прекалено много. Не би могла да понесе да седи срещу него на светлината на свещите и да знае, че той мисли за друга жена. Не! Не можеше да понася повече този ад!

— Добър вечер, милейди! — Алекс влезе с онази негова крива усмивка, която караше всеки път сърцето й да се обръща. Той почисти някакво въображаемо влакънце от ръкава на черния си кадифен жакет, от ръкавите, на който се подаваха бели дантелени маншети.

„Липсва му само черна превръзка на окото, за да изглежда като същински пират!“ — помисли си неволно Елизия.

Белите му зъби блеснаха на мургавото му лице, когато съвсем спокойно и без особен интерес добави:

— Реших, че тази вечер ще предпочетете да вечеряте тук горе. Денят наистина беше много напрегнат. — Той я огледа критично. — Нужно ви е спокойствие, скъпа моя. Не изглеждате добре.

— Ами да, милорд, синините и подутините не са на мода в наши дни! — отвърна тя ядосано.

— Охо! Драго ми е да чуя, че падането не е навредило на чудесната ви находчивост и на острия ви език. Ужасно биха ми липсвали. Бях започнал вече да се страхувам, че сте ги загубили, милейди — каза той, без да сваля очи от нея.

— О, не, милорд, наистина не съм. Продължавам да пазя всичките си любими добродетели. Само че в момента не мога да ги проявя. Ще се съгласите с мене, че имам да мисля за много по-важни неща, отколкото да забавлявам Ваша Светлост с остроумия!

— Браво, браво! Бързо си възвръщате формата, скъпа! — Алекс се разсмя, като че му беше страшно забавно. Погледът му се плъзна собственически по тялото й под зелената кадифена роба с твърде дълбоко деколте.

Елизия изтълкува погледа му погрешно и веднага се наежи:

— Току-що излизам от банята. Не очаквах, че ще трябва да приемам гости, преди да съм привършила с тоалета си.

— Ако питате мене, няма защо да обличате още нещо, милейди. В края на краищата аз съм ваш съпруг и съм ви виждал и по-леко облечена — заяви той дръзко, доволен от руменината, която заля лицето й. — Ще хапнем ли! Страшно съм гладен тази вечер!

Елизия го изгледа подозрително, когато й подаде ръка, за да я отведе до стола, след като набързо отпрати прислужниците, донесли сребърните съдове с похлупаци.

— Позволете аз да ви обслужвам, милейди — предложи Алекс любезно и й поднесе чиния с желиран калкан със сметанов сос. — Мога ли да ви предложа едно парченце? — Той сложи малко риба в чинията й и сръчно прибави към нея шунка в сос мадейра, зелена салата, миди, винено желе, картофи с холандски сос и раци. В затоплените сребърни съдове имаше всевъзможни лакомства.

Елизия гледаше отрупаната си чиния с невиждащи очи. Не й се ядеше. Не можеше да преглътне нито хапка, докато той седеше толкова близо до нея. Досега винаги ги делеше дългата банкетна маса. Такова малко разстояние бе твърде опасно за душевното й равновесие.

Алекс изобщо не се притесняваше. Елизия наблюдаваше как умело отваря мидите и изсмуква меката сочна вътрешност. Той вдигна глава и я погледна учудено:

— Не си ли гладна? Антоан е надминал себе си тази вечер! — Той облиза с върха на езика си горната си устна и избърса с елегантен жест ъгълчетата на устата си със салфетката. — Сигурна ли си, че не ти се яде? Ето ти само едно парченце рак, опитай го! — Поднесе вилицата си под носа й, за да я съблазни с аромата. — Хайде, бъди добро момиче и хапни малко!

Елизия не можа да устои на прекрасното му настроение и си взе от раците. Сама не разбра как изяде всичко, което бе сложено в чинията й.

Алекс допълваше чашите със силното тъмночервено вино. Елизия почувства, че от напрежението й не остана и следа, само главата й се позамая. Тя се облегна назад в стола си. Цялата стая трепкаше в розови отблясъци, огънят пращеше в камината.

Алекс й подаде напълнена догоре чаша шампанско въпреки нейните протести. Мехурчетата погъделичкаха леко устните й, когато отпи първата глътка.

— А сега трябва да поговорим! — обяви внезапно Алекс и резкият му глас разруши уютното мълчание.

Елизия замръзна на мястото си. Напразно се опитваше да събере някак нестройните си мисли. Ако Алекс не я бе накарал да изпие толкова вино!

— Не се мъчи, скъпа! Няма смисъл!

Тя вдигна към него замъгления си поглед.

— Да, нарочно те понапих, за да се отпуснеш най-сетне — каза той откровено, без да сваля очи от пламналото й лице.

Елизия остави с трепереща ръка чашата си на масичката до кушетката.

— И защо! — попита тя вяло.

— Защото, като те стопли виното, острият бръснач на ума ти ще престане да реже наляво и надясно. Няма да можеш да избягваш въпросите ми толкова ловко, нито да се измъкваш от неудобните теми и да извърташ нещата така, че все да трябва да се оправдавам пред тебе.

Алекс се настани удобно на едно от креслата, явно се готвеше за продължителен разговор. Елизия като нищо би станала и би си тръгнала, но се съмняваше, че може да стигне сама до вратата.

— Трябва да ти се извиня — започна Алекс. — Би следвало да зная, че ти си последният човек, който ще се забърка в някакви недостойни интрижки и любовни истории. И все пак съм на мнение, че вината за това недоразумение не е само моя. Ти не направи нищичко, за да разсееш заблуждението ми. Но да оставим миналото! Искам само да ти кажа, че съжалявам, дето се усъмних в тебе. — Той млъкна за малко, после продължи с променен глас: — Ужасно съжалявам за онова, което направих с куклата ти. Дани ми разказа какво е означавала тя за тебе. Знам, че никога няма да мога да поправя стореното, но ние можем да започнем отначало, Елизия! За първи път в живота си мога да предприема нещо сериозно и разумно и искам да го направя заедно с тебе! Искам да бъдеш до мене като моя съпруга и любима!

Мъглата в опияненото съзнание на Елизия се разсейваше все по-бързо. Тя изгледа Алекс с недоумение. На лицето й бяха изписани само гняв и болка.

— Пак ли се опитваш да ме измъчваш с твоите жестоки игри? Ти не си джентълмен, Алекс! Веднъж сам ме предупреди, че не си, ала аз не приех сериозно думите ти. Ти никога не спазваш правилата на играта, нали? Все едно ти е колко ниско ще паднеш, стига да можеш да нараниш и да оскърбиш другия!…

Елизия усети, че по бузите й се търкалят горещи сълзи, направи усилие и стана.

Алекс слушаше пребледнял, със свити устни избухването й.

— И се осмеляваш, след като си ме напил, да седнеш и най-безочливо да ме залъгваш, че си верен и предан съпруг, докато любовницата ти те чака нетърпеливо в Лондон! Колко нощи от този нов живот ще споделим, преди да ме изоставиш и да избягаш при нея? „Тя няма да иде там, където е нежелана“, нали така каза? Или мислиш, че не зная какво говореше в библиотеката? Всичко чух! — Елизия пламтеше от ярост. Не можеше да забрави унижението, което изпита в онези мъчителни мигове.

— Мили боже! — Алекс гръмко се изсмя, смехът му засегна Елизия право в сърцето. — Да ме преследват точно тези думи! Но представлението беше чудесно, трябва да признаеш! Нали, скъпа?

— Какво искаш да кажеш? — Елизия го погледна ядосано.

— Не бих желал да те разочаровам, но съвсем не съм такъв безсъвестен подлец, за какъвто ме мислиш. Виж, може да ме наречеш проклет глупак, но не и подлец. Правил съм много глупости в живота си, с които не бих могъл да се гордея, ала никого не съм измамил. Та аз знаех, че се криеш горе в галерията, знаех, че ходиш там, за да си сама…

Елизия го гледаше изненадано. Знаел е за нейното убежище?

— Все пак са ми известни някои неща в моя дом, макар и не много, както се разбра. Например, че ходиш в библиотеката и седиш там с часове. Чувах дори шумоленето на страниците… — Маркизът направи гримаса. — Няма да ти се разсърдя, ако не ми повярваш. Но тогава наистина бях сигурен, че си горе. Наговорих онези глупости на Мариана само защото знаех, че ще ги чуеш. Исках да те нараня, както и ти ме бе наранила, поне така мислех тогава. Да бъде проклет този мой бяс, но вярвай ми, бях луд от ревност. Мислех, че Йън е твой любовник, че и ти си като останалите жени, че и ти не заслужаваш нито доверие, нито любов. В началото ми се бе сторила толкова различна.

— Знаел си, че съм горе в галерията и си искал да слушам как се забавляваш с лейди Уудли? — попита Елизия беззвучно. Не можеше да осъзнае какво й говори.

— Да, точно така. Това беше постъпка на зъл егоист, сляп от ревност, който размахва яростно тоягата, без да гледа къде удря.

— Значи не си възнамерявал да се срещаш в Лондон с нея? И изобщо не я обичаш? — Елизия едва промълви тези думи, страхуваше се, че това е някаква халюцинация, някаква жестока шега, която й погажда собственото й съзнание…

— Не, никога не съм я обичал! — В думите му се прокрадна горчивина, гласът му изведнъж стана дрезгав. — Как бях могъл да обичам друга жена, след като съм те държал в ръцете си и съм вкусил сладостта на устните ти?! Но смятах, че ме мразиш и че предпочиташ другиго. Как можах да тръгна да търся обяснение от Йън! Господи! Никога не съм виждал по-смаяно лице от неговото, когато го попитах има ли намерение да се ожени за тебе! Мислех, че съм те изгубил и това бе последният отчаян опит!… — В очите на Алекс лумнаха пламъци. — Питах се какво, по дяволите, си търсила с мисис Блекмор в онази пещера. Излезе, че Питър е бил твой довереник, но трябва да знаеш, че той не може да пази тайна. Просто не е в състояние да сдържа езика си, ще се пръсне, ако не разкаже на някого. — Алекс се приближи до Елизия, прострял ръце като за молитва. Заговори нежно и тихо. — Ти се изложи на опасност, защото мислеше, че се нуждая от твоята помощ, въпреки че бе чула този проклет разговор в библиотеката! Защо щеше да хукнеш да ме търсиш, ако не ме обичаше? Независимо от всичко, което се случи, ти ме обичаш! Това ми даде надежда, че не съм те загубил завинаги.

Елизия усети, че в очите й неудържимо напират сълзи, когато долови трепета в гласа му.

„Не може да е вярно!“ Тя поклати смутено глава. Напразно се опитваше да проумее думите му, реакциите й все още бяха забавени от изпитото вино. Алекс, който наблюдаваше всяко трепване на лицето й, всяко нейно движение, я разбра погрешно, простена и се отпусна в едно от тапицираните с коприна кресла, хвана тъмнокосата си глава в ръце и отчаяно се загледа в пода.

— Обичам те, Елизия! Нима това наистина няма никакво значение за теб? Държах се като глупак и страхливец. Но просто не съм на себе си, откакто те познавам. Смятах се за много хитър, че съм те прилъгал да служиш на собствените ми цели. Ти беше толкова лесна жертва! Не искам да те залъгвам, че е било любов от пръв поглед. Та аз изобщо не знаех значението на думата любов… Но те желаех така, както всеки пламенен мъж би пожелал една красива жена. Не го разбрах веднага, но когато те видях за първи път, наистина нещо в мене се промени. Чак по-късно усетих промяната. Така че междувременно използвах безогледно създалото се положение, все се оправдавах пред себе си, че това, което мога да ти предложа аз, е далеч по-добро от онова, което те очаква в Лондон… И изведнъж загубих власт над себе си! Ти бе толкова различна от другите жени, които бях срещал! Ти ме ненавиждаше, а това беше нещо ново за мен. После се улових, че постоянно мисля за теб, че копнея за теб… Опитвах се да се убедя, че това е само физическо желание, но след като те обладах, жадувах за теб повече откогато и да било. Не, не беше само тялото. Ревнувах всяка твоя мисъл, която не ми принадлежеше. Когато те видях просната там, под ония дървета в гората, имах чувството, че умирам, защото помислих, че си мъртва. В онзи миг осъзнах, че те обичам повече, отколкото съм могъл да си представя и в най-смелите си мечти.

Алекс стана, отиде до камината и се загледа в пламъците.

— Аз съм човек, изпитал всичко в този живот — отново наруши мълчанието той. — Човек, който винаги взима онова, което е пожелал. Сега искам теб. Бих могъл да ти наложа волята си, да те принудя да живееш с мен, след като си в моя дом и тук аз съм пълновластен господар. Ти носиш моето име, а може би вече и моето дете под сърцето си. Такива връзки не се разкъсват лесно. Но аз няма да те насилвам да останеш при мене, ако пожелаеш да живееш някъде другаде. Как би ми се искало да те затворя и да те държа като пленница, за да имам време да завладея сърцето ти! Аз съм самонадеян и жесток, да не говорим за това, какъв страшен ревнивец и егоист съм. Не искам да те деля с никого! Ти си единствената жена, която някога съм обичал и продължавам да обичам… И точно когато открих това, загубих всичко! Не мога да ти причиня болка, само и само за да изпълня собствените си желания…

Алекс стоеше приведен пред камината, сякаш търсеше топлината на огъня. Единствено свитите му юмруци показваха огромното му вълнение.

Елизия го гледаше унесено. Алекс има право. Той е самонадеян, но не и жесток. Просто е свикнал всички да играят по свирката му… Той е горд и властен човек… Но тя го обича… Усмивката разля сиянието си по цялото й лице, зелените й очи грейнаха — и той също я обича!

Една цепеница се срути в камината, избухнаха искри, лумнаха пламъци. Този шум сякаш изтръгна Елизия от унеса й. Оковите, които я притискаха, сега се разкъсаха и тя пристъпи смело към човека, когото обичаше.

Алекс усети как нежните й ръце го прегърнаха през кръста и как тя се притисна към широкия му гръб. Обгръщаше го здраво, сякаш се боеше, че той може да изчезне, преди да успее да му каже колко го обича. Алекс почувства как го залива жарка топлина, но тя нямаше нищо общо с огъня в камината. Елизия потърка буза в рамото му, но той не помръдна, целия изтръпнал в очакване.

— Алекс… — Гласът й звънна в ушите му. Тя се сгуши като коте в него. — Започвам да си мисля, че тук е твърде приятно, милорд — тихо заговори тя. — Честно казано, много ми се иска да поема ролята на господарката на замъка… А как ли бих могла да поддържам острия си ум и език, ако нямам до себе си един толкова хаплив, непоносим и достоен за любов мъж?

Елизия усети как раменете му се разтресоха, чу ликуващия му смях. Той я хвана за китките, освободи се от прегръдката й, за да може да се обърне с лице към нея. Ръцете му я притеглиха властно и той я притисна към гърдите си.

— О, милейди! Наистина нямате равна на себе си! — В смеха му трепкаше възхищение. — Нали си чувала за прословутия късмет на Тревейнови? Разправят, че съм сключил договор с дявола. А сега вече приказките няма да имат край! Само като видят каква зеленоока вещица съм си взел. Но внимавай! — Той вдигна шеговито пръст, да я предупреди. — Само аз ще опитомя тази вещица, за да пия от сладките й целувки. А дечицата ни сигурно ще бъдат с рога и опашки, но това няма никакво значение.

Алекс я притисна още по-силно към себе си.

— Нека да го чуя пак, мила! Кажи ми, че ме обичаш! — шепнеше той, като хапеше нежно ушенцето й. — Мисля, че никога няма да се наситя да го чувам.

— А не бихте ли предпочели да ви покажа колко ви обичам? — запита Елизия с най-невинно изражение. — Но ако предпочитате само да ви кажа, ще го направя, милорд!

Алекс се засмя, в златните очи пламтеше желание.

— Играете си с чувствата ми, милейди! Не отговарям за последиците! Не ще е лесно да утолите жаждата ми!

Устните му задушиха отговора й. Те се плъзнаха по нежното й лице и отново легнаха като печат на устата й. Елизия го прегърна и се остави трепетно на ръцете му, които притискаха жадно тялото й.

Алекс откъсна устни от устата й и я изгледа с примижали очи, потъмнели от страстно желание.

— Е, милейди? Висока ли ви се струва цената? — запита той с усмивка на Мефистофел.

— Цената никога не е твърде висока, когато получаваш нещо наистина ценно! — отвърна Елизия и в грейналите зелени очи той прочете поканата, която очакваше.