Лори Макбейн
Дяволско желание (7)

Седма глава

Елизия бе седнала до големите прозорци с безброй стъкълца в оловни рамки и гледаше надолу към сивото, настръхнало море. Вълните се блъскаха с мощен тътен в скалистия бряг и вдигаха високи фонтани от пръски. Дъждът, който беше валял цяла седмица от самото им пристигане, най-сетне бе престанал, но бе оставил след себе си мрачно, надвиснало небе.

Елизия потръпна и стана. Загърна се плътно в шала си и седна в креслото, тапицирано с коприна на сини и зелени ивици, като го придърпа още по-близо до съскащите пламъци в камината.

През тези дни лорд Тревейн рядко се мяркаше пред очите й. Само на вечеря я удостояваше с присъствието си — привилегия, от която тя с готовност би се отказала. Малкото часове с него й бяха непоносими, защото или трябваше да търпи хапливите му подигравки и безсрамни забележки, или самата тя се превръщаше в кълбо от нерви под студения му пронизващ поглед. Елизия не знаеше вече кое е по-лошо.

За беда винаги бяха сами на масата. Не се появиха нито сестри, нито други членове на фамилията, та малко да се разведри обстановката. Разбра, че лордът имал само един по-малък брат в Лондон, навярно не по-различен от самия него. Как нямаше тук едно голямо задружно семейство! Тогава би могла да си седи незабелязано сред общите разговори, да се скрие между останалите и да не бъде постоянно прицел за неговото недоволство. Пред другите той положително не би се занимавал с нея. А сега седяха с часове сам-сами на дългата маса, цялата отрупана с кристал и сребро, блеснали на светлината на канделабрите.

С какво го дразнеше толкова? Та те почти не се срещаха, за да има случай да направи нещо нередно. Маркизът обикаляше из къщата като звяр в клетката си и сърдито изръмжаваше на всеки, който допуснеше волността да го заговори. Дори Дани не бе пощадена от лошото му настроение.

Елизия въздъхна, огорчено. Погледна пак старата си вълнена рокля. Ненавиждаше я, но и другите две рокли бяха същите — отчайващо износени и старомодни! Няма защо да се чуди, че лорд Тревейн не може да я понася и извръща глава щом я види. Сякаш му призлява! И все пак неведнъж беше улавяла златните му очи тайно да я преценяват. Срещнеше ли погледа й обаче, той веднага ставаше мрачен, като че ли искаше да каже: „Само да си посмяла да ми проговориш!“.

Елизия ужасно се притесняваше при мисълта, че трябва да го моли за нови дрехи или поне за пари, с които да купи плат и сама да си ушие нещо. Щом речеше да отвори дума за това, куражът й се изпаряваше, като си представеше непредсказуемите му изблици на гняв. Дани бе достатъчно мила и тактично не обръщаше внимание на мизерния вид на господарката си. Тя разбираше, че Елизия не би приела нито съчувствие, нито подаяния. Ала от окото на Елизия не убягваха любопитните погледи. Знаеше, че в крилото на прислугата тайничко я обсъждат. Повечето слугини бяха облечени много по-добре от господарката на Уестърли — можеше ли да им се сърди, че се чудят какво да мислят за бедната като църковна мишка съпруга на лорд Тревейн?

Елизия стана и започна да се разхожда безцелно из стаята. Не можеше да забрави колко тежка беше работата й при леля Агата — от сутрин до вечер! Но никога не се беше отегчавала, тъй като бе прекалено заета. Явно, не й беше писано да бъде доволна някога. Или се претрепваше от работа до смърт, или скучаеше до смърт. Щеше ли да се научи някога да се радва на свободното си време! И все пак нещо й липсваше. Нещо съществено. Може би компания?

Елизия установи, че в Уестърли всичко върви безупречно, като някакъв сложен часовников механизъм, настроен от векове. Нали се очакваше от нея като господарка на къщата сама да подрежда цветята във вазите и да одобрява менюто, предложено от готвача — французин. А никога не бе намирала удоволствие в това, да се занимава часове наред с ръкоделия и бродерии. Всеки път, когато опиташе, мислите й литваха във всички посоки, а същото за съжаление правеха и ръцете й с бодовете.

Тук в Уестърли тя нямаше тежка физическа работа, а все още живееше като в пустиня — не беше част от нищо и не принадлежеше към нищо. Дани се бе сприятелила с нея, но тя бе заета с безбройните си задължения по поддържането на огромното домакинство, което управляваше вече двадесет години. Елизия бе направо благодарна, че може да остави всичко на Дани, въпреки че икономката я прие като новата господарка и често я търсеше за съвет и за всяко по-важно решение. Елизия разбра, защо лорд Тревейн обича тази дребна женица — тя беше истинско съкровище!

Стига толкова! Няма да се остави на тези мрачни мисли! Тя беше щастлива тук! Кой не би бил щастлив в такава прекрасна къща? Ами морето? Странно, примамващо, страховито, то всяка нощ я приспиваше с песента на прибоя. Когато лежеше будна в мрака, Елизия чуваше стъпките на съпруга си в съседната стая, изтръпнала, че той всеки миг може да влезе и да се възползва от правата си. Това беше истинската причина за безпокойството й, нейната най-голяма тревога! Да не беше този постоянен страх, сигурно би могла да се чувства наистина щастлива в Уестърли.

Елизия взе в ръка една крехка ваза, украсена с бели и розови мидички. Целият салон напомняше за морето, всичко беше в зелени и сини тонове, преливащи в позлатата на мебелите. През ясните летни дни сигурно цялата стая сияе в светлината, нахлуваща през огромните прозорци. Можеше точно да си представи как ще изглежда салона, потопен в лъчите на залязващото слънце, как ще грейнат шарките на ориенталските килими в червено, синьо и златисто. Гоблените по стените ще оживеят и ще станат още по-релефни. Но днес, в сивия сумрак на зимния ден и при нейното тягостно настроение, салонът изглеждаше студен и строг.

Всички останали стаи в Уестърли бяха подредени също толкова разкошно. Древното имение бе построено върху руините на норманска крепост, охранявала някога страната от нашественици. Дани разведе Елизия навсякъде и тя остана поразена от великолепието на имението. Не бе предполагала, че лорд Тревейн е толкова богат. Естествено, бе разбрала, че не умира от глад — личеше си и по дрехите, и по елегантната карета, и по прекрасните коне, та дори и по дворцовите ливреи на слугите. А и самият той бе толкова самоуверен, просто не може такъв човек да не е богат! Неговата елегантност — и арогантност — бяха недвусмислени атрибути на един заможен мъж.

Заведоха Елизия в Златния салон с приказното великолепие на мебелите от времето на кралица Ана, показаха й Червената приемна, блеснала като огромен рубин — убитите червени тонове се сливаха хармонично с полирания махагон. Имаше една трапезария, цялата издържана в цвят на шампанско и бледорозови тонове, с маса за сто души. Но тя бе направо скромна в сравнение с Банкетната зала, която можеше да побере най-малко петстотин гладни гости. Сега не я използваха. А дали изобщо някога е била ползвана?

Любимата стая на Елизия беше Източната гостна с огромни прозорци, стигащи до пода. В ясни дни оттук можеше да се наблюдава цялото пищно великолепие на изгрева. Млечножълтите завеси и възглавници сякаш отразяваха слънчевите лъчи, които заливаха стаята. Понякога Елизия имаше чувството, че целите стени са направени от мед и масло…

Не можеше да каже колко са всичките спални и гостни в различните крила на къщата. Всяка стая бе обзаведена с много вкус, гостите можеха да избират дали да се възхищават на кралско легло с балдахин, или на красиво изрисуван таван с гипсови орнаменти.

Дори крилото за прислугата се поддържаше грижливо — винаги отоплявано през зимата и добре проветрявано през лятото. В сравнение с мизерията на задушните дупки за прислугата в Грейстоун, тук цареше истински лукс.

Ала най-голямото откритие, което Елизия направи, докато предприемаше своите изследователски разходки от избите до таваните, от западното крило до източното крило, след като вече бе обиколила разкошните стаи и безчислените стълбища, бе в библиотеката на лорд Тревейн, датираща още от времето на кралица Елизабет. Целите стени бяха в книги. Вита стълба водеше към малко помещение с ниски удобни кресла.

От широкия прозорец, заемащ почти цяла стена, идваше обилна светлина, за да може да се чете. Откакто преди няколко дни бе открила това съкровище, Елизия прекарваше голяма част от времето си тук, радваше се на красиво подвързаните томове, измъкваше ги един по един от рафтовете. Сутрин четеше в леглото, преди да й донесат закуската. Все още се будеше рано — след всичките тези години, прекарани у леля Агата, бе забравила какво е да се излежаваш. По-късно през деня тя отиваше в библиотеката, седеше си тихичко там, щастлива, че е далеч от чужди погледи.

Луксът да чете й бе липсвал не по-малко от храната. Четенето бе единственото спокойно занимание, което й доставяше истинска наслада. Дори и да бе имала време да чете в Грейстоун, Агата положително щеше да й забрани. Леля й смяташе, че книгите са измислени от дявола, че човек само си пилее времето с тях — пълнят главата ти с разни бръмбари, само те объркват!

Сега най-после Елизия можеше да чете до насита всичко, което пожелаеше. Не бе виждала толкова богата библиотека, толкова много и различни книги, повечето от тях навярно не съвсем подходящи за млади момичета. Но Елизия бе учила наравно с брат си Йън, имаха общ учител, четяха гръцките класици, занимаваха се сериозно с история и география. Но четяха заедно и всевъзможни популярни романи. Какви щастливи дни бяха прекарали с „Робинзон Крузо“, „Пътешествията на Гъливър“ или дори с „Том Джонс“ на Филдинг!

В библиотеката на лорд Тревейн тя намери всичките си любими книги, събраните съчинения на Шекспир, произведенията на младите модерни поети Байрон, Коулридж, Кийтс и Шели, които хората едва сега започваха да четат. Бе страшно изненадана, че намира тези романтици в библиотеката на лорда. Той сам бе заявил, че е циник, но навярно правеше известни компромиси, за да поддържа богатството на библиотеката си. Изглежда обаче познаваше лично тези хора и купуваше произведенията им заради приятелството си с тях — повечето от книгите бяха с лични посвещения от авторите.

Елизия притвори очи и опря чело на студеното стъкло. Къде ли бе сега лордът? Потръпна от студ, бързо взе томчето с любовните сонети на Шекспир и седна пред камината. Вратата се отвори и на прага изникна Дани, връзката с ключове подрънкваше на кръста й при всяка стъпка.

— Ето значи къде сте били, лейди Елизия! Не сте се докоснали до закуската си, а аз все чакам най-после да сложите малко месце по тия ваши кокали!

— Не ми се ядеше тази сутрин, Дани! — Елизия затвори тънкото томче, без да е прочела нито ред.

— Е, ще трябва тогава да приготвим специален обяд! — каза Дани и изгледа загрижено бледото лице на младата си господарка.

— Видяхте ли лорд Тревейн? — попита Елизия с привидно безразличие и се наведе да поприглади полата си.

Така тя не успя да забележи облекчението в очите на Дани. Най-после икономката разбра какво я измъчва. „Слава тебе, господи! Не е болна значи!“

— Ами да! Рано тази сутрин. Сърдииит! Истинска мечка, дето напира да я пуснат от клетката! — каза Дани с укор и прекара пръст по перваза на камината, за да провери дали е избърсан прахът. — Направо се радвам, че замина.

— Къде отиде? — запита изненадано Елизия.

— Обикаля някъде из имението с този дяволски черен жребец.

— Значи отиде да язди? — В гласа на Елизия прозвуча завист. Прииска й се и тя да може да препуска в хладната утрин на някой великолепен кон като жребеца на лорд Тревейн.

— Злонраво животно, казвам ви! Да благодарим на Всевишния за безкрайната му милост, че това дяволско изчадие още не е убило лорд Алекс.

— О, Дани! — разсмя се Елизия. — Конят е великолепен! И аз бих искала да съм сега с лорда, да пояздя с него!… — Тя цялата поруменя под странния поглед на Дани.

Един прислужник отвори безшумно вратата към салона и съобщи, че куфарите на лейди Тревейн са пристигнали от Лондон. Елизия погледна Дани с недоумение.

— Аз нямам никакъв багаж, Дани. Сигурно е грешка.

— Във всеки случай трябва поне да погледнем какво има вътре! — отсече старата жена и поведе Елизия със себе си.

Три огромни пътнически сандъка и цял куп кутии и чанти бяха струпани в стаята й.

— О, Дани! Сигурно са за лорда. — Тя напразно се опитваше да скрие възбудата, която я завладя при твърде женствения вид на тези кутии за шапки и светлосиви куфари. Може би наистина бяха за нея! Но как бе възможно? Без мерки, без проби при шивачка…

Люси, камериерката, която Дани бе избрала за Елизия, тъкмо отваряше големите сандъци и пискаше от възторг при вида на ефирните купчини коприна с всички цветове на дъгата.

— Ооо! Ваша светлост! Ах!… — възклицаваше Люси с благоговение.

Тя измъкна тънка като паяжина бяла дантелена рокля, чийто шлейф я обви като облак, докато се опитваше да я извади внимателно от куфара.

— Невероятно! — промълви Елизия, останала без дъх, и докосна леко скъпоценната дантела. — Възможно ли е да е наистина за мене? — извърна тя почти умолително очи към Дани.

— Охоо! Всичко е за вас, мила моя! — заяви Дани и се втурна да отвори другия куфар, пълен с дрехи от кадифе и креп сатен. Бръкна с две ръце, като че ще лови риба, и измъкна тъмнозелено, вталено манто, поръбено с искрящо червени лисичи кожа, и подходяща шапка с широка периферия, също обточена с кожи.

— Няма да ми станат! Никой не ми е взимал мярка. — Елизия бързо събу пантофките, които Дани й бе донесла още първия ден отнякъде. Икономката наистина бе отчаяна от дървените обувки, с които Елизия се бе появила в гостната.

Елизия пъхна тесния си крак в една обувка от фина кожа в ловджийско зелено. Беше й точно по мярка! Люси започна да окачва роклите в гардероба, като преди това извади двете стари рокли с високомерно сбърчено носле.

— Всичко ще ви стане, бъдете спокойна! — заяви самоуверено Дани. — Взела съм мерки по старите ви дрехи и обувки.

— Дани! Вие ли го направихте? Вие сте поръчали всичките тези неща за мене?! — Елизия изтича и прегърна импулсивно дребната женица, без да обръща внимание, че изпомачка робата от стоманеносиньо кадифе, която Дани тъкмо бе разгърнала в ръцете си.

— Е, аз само осигурих мерките. Поръча ги вашият съпруг, лордът. Даде ми най-точни указания. Светли цветове — така ми каза. И много зелено и златно. Всичко необходимо за пълен гардероб. О, лорд Алекс знае какво иска! И винаги само най-скъпото, друго не го задоволява! — Дани се ухили гордо, като пакостлив магьосник, който сам се радва на вълшебствата си.

— Лорд Тревейн ги е поръчал в Лондон? — възкликна Елизия. Бялата прозрачна нощница сякаш опари пръстите й и тя я изпусна на земята.

„Толкова много дрехи за мене! И така бързо! Сигурно е накарал всички лондонски шивачки да шият ден и нощ, за да стегнат целия този гардероб. Колко ли струва всичко това?“ Елизия неволно огледа натрупаните из цялата стая дрехи — сутрешни тоалети, следобедни рокли, костюми за разходка… И към тях подходящи обувки и шапки, какви ли не наметки, какви ли не най-фини фусти… Ами батистените нощници и бельото?!

Дани отвори още един сандък. Нямаха сили да ахкат повече. Извади бална рокля от турскосин креп-сатен с пищен рюш, след това една морскозелена рокля, извезана със звезди от мъниста… От вътрешността на сандъка грееха още дрехи — зашеметяващ калейдоскоп от цветове и материи!

Елизия гледаше прехласнато всички тези разкошни тоалети, нахвърляни по леглото. Сега, когато имаше такъв избор, просто не можеше да реши кое първо да облече. Изведнъж погледът й се спря на някакво тъмнозелено кадифе и тя бързо го грабна.

— Е, какво ще облечете, лейди Елизия? — Дани разгърна една утринна рокля от муселин на виолетови цветенца, с дълги, тесни ръкави и весели къдрички по полата. — Гледайте колко е сладка!

— Не, ще облека това! — каза решително Елизия и вдигна зеления кадифен костюм за езда. — Ще отида да пояздя!

— Лейди Елизия! — Дани изглеждаше потресена. — Не можете да излезете с някой от конете на лорд Алекс! Това той не разрешава на никого, освен на Питър и на някой от най-добрите си приятели!… — В гласа й се долавяше искрен ужас.

— Мога да яздя точно толкова добре, колкото всеки мъж, ако не и по-добре. Все пак аз съм лейди Тревейн и имам пълно право да си избера някой кон! — отвърна твърдо Елизия. За пръв път бе благодарна, че е лейди Тревейн и може да прави онова, което й доставя удоволствие. — Какво може да възрази лорд Тревейн? В края на краищата аз негова съпруга ли съм, или не? — Тя изви високомерно глава към двете онемели жени, които я гледаха със страхопочитание и безпокойство. — Помогнете ми да се облека, Дани! — заповяда Елизия и започна да разкопчава роклята, която носеше. — Моля ви! — добави тя с умолителен поглед.

— Разбира се, лейди Елизия! Не мога нищо да ви откажа, като ме погледнете по този начин. Така и дявола можете да изкушите. И смятам, че тъкмо това се готвите да сторите! — натърти Дани пророчески и се зае да й помага да облече елегантния костюм за езда. Дрехата прилепна на тялото й като излята. Елизия изписка от радост, когато Дани извади тържествено чифт ботушки от дълбините на един сандък.

— Ох, боже! Мислите ли, че ще са ми по мярка? — Елизия се изтегна в твърде смешна поза на леглото и запъшка, докато се бореше с ботушите. Изведнъж скочи победоносно и се заразхожда из стаята. — Чудесни са!

— А ето ви и шапката! — Дани не можа да се сдържи да не се разсмее, когато постави малката шапчица с лавандулово лилаво перо на главата на Елизия и дръзко я накриви. — Готовооо! Сега вече сте издокарана. Но не ми се ще да помисля какво може да се случи… — убедена, че тя просто си търси белята.

Елизия застана пред огледалото, вперила критичен поглед във високата, стройна фигура с тъмнозелена дреха, малката шапка със закачливо перо и навървените със зелени шнурове ботушки. Напразно търсеше да открие някакъв недостатък. Сама не можа да се познае без старите си парцали. Грейнала в щастлива усмивка, тя се въртеше пред възхитените погледи на Дани и Люси, които бяха потънали сред пъстрите купове рокли, нацъфтели из цялата стая като същински пролетни цветя на поляна.

— Сега ви напускам! — обяви Елизия и се спъна в ръба на сандъка, докато се пресягаше да вземе чифт ръкавици. Звънливият й смях изпълни стаята. Дани и Люси само се спогледаха тревожно. Но никоя от тях не посмя да изрази гласно опасенията си от припрените действия на господарката.

Елизия се спусна по широкото стълбище, прелетя неудържимо през двукрилата врата на входа за ужас на Браун, който куцукаше през хола с голяма табла току-що излъскани кристални съдове. Тя му извика весело за поздрав и изчезна от погледа му с трепкащото си виолетово перо.

Вдъхна дълбоко соления бриз, донасящ мириса на морето. Запъти се към конюшните, откъдето долиташе цвилене на коне. Пред очите й се ширна гледката към брега и бушуващия прибой. Радостното предчувствие правеше стъпките й още по-леки.

Влезе в конюшнята и мълчаливо се загледа в конярите и слугите, които шетаха наоколо. Имаше толкова много боксове и всичко светеше от чистота. Все ще се намери кон и за нея. Лорд Тревейн едва ли щеше да се разсърди чак толкова! Тя се огледа за главния коняр, но видя само някакъв дребен, жилест мъж, застанал в средата на един празен бокс. Човекът даваше разпореждания на няколко момчета, които го слушаха чинно. Елизия решително вирна брадичка и тръгна към групата.

— Извинете, бих искала един кон! — каза тя надменно. Бе решила, че ще е най-добре да се държи властно, нищо че коленете й трепереха.

Дребният човек се извърна като ужилен. Елизия само отстъпи назад и взе безпомощно да отваря и затваря устата си като риба. Най-после успя да прошепне:

— Джииимс!

Посивелият мъж разтърка очи с опакото на дланите си, вперил невярващ поглед в зелената фигура.

— Мис Елизия!?

— Господи, Джимс! Ти ли си? — В очите й имаше не толкова изненада, колкото страх, че дребният човечец може да се разсее като мъгла и да изчезне.

— Мис Елизия! Какво щастие, че ви виждам отново! — промълви конярят със задавен от вълнение глас и блеснали очи. — Мислех, че вече никога няма да се срещнем!

Усмивката на Елизия бе твърде несигурна.

— Но какво правиш тук, Джимс?

— Ами аз работя тук, мис Елизия. Отговарям за конюшните. Казвам ви, че по-добри обори няма да намерите в цяла Англия! — важно заяви той.

— Щом ти ги ръководиш, не се изненадвам! — Тя се огледа с любопитство наоколо.

— Ами да. Но Негова Светлост също има набито око. Не съм срещал друг човек да отбира толкова от коне, освен може би вашия татко… — В гласа на Джимс прозвуча страхопочитание. Искаше му се да остане верен на своя пръв господар и приятел. — Ами вие как се озовахте тук? Негова Светлост току-що се оженил, здравата ни изненада! Вече мислехме, че ще си остане вечно ерген. На гости ли сте?

— Не, Джимс. Сега живея тук. Аз съм лейди Тревейн.

Джимс зяпна от изненада.

— Омъжили сте се за Негова Светлост? — Той сбърчи загорялото си от слънцето чело. Добре знаеше лошата слава на Негова Вветлост. Родителите на мис Елизия никога не биха се съгласили на такъв брак. Макар че ако питаха Джимс, лордът беше сърцат човек и винаги играеше честно.

— Да, Джимс, точно така! — отвърна Елизия, малко изненадана, че старият коняр съвсем не се обезпокои от брака й с маркиза.

— Страшно се радвам, че сте напуснали къщата на леля ви! — Джимс плю на земята и премести парчето тютюн, което дъвчеше, в другата си буза. — Моите уважения, мис Елизия, ама аз не бих се доверил на жена като нея. Как беше там? Отнасяше ли се добре с вас, или… — Лицето му придоби заплашително изражение при мисълта, че някой може да се е държал зле с неговата мис Елизия.

— О, всичко това е минало. Никога вече няма да я видя! — побърза да каже тя. Не желаеше да си спомня за живота, прекаран при леля й.

— Ей, не мога да повярвам, че сега пак ще работя за вас! Това е съдба, казвам ви! Да се съберем отново така изведнъж! — Той хвърли поглед към момичетата, които жулеха пода на бокса, и добави колебливо: — Негова Светлост не е точно като татко ви, мис Елизия. Ама дълбоко в душата си не е лош. Отнася се добре с конете, не посяга към камшика. Обичаш ли конете, значи си свестен човек! — По категоричния му тон личеше, че одобрява нейния брак. — Понякога е малко особен, но е честен мъж.

Елизия тайно бе напълно съгласна с него. Действително бе омъжена за един странен човек, но не можеше да прецени дали е съдба, или просто беда. Сега беше късно да промени нещо — постепенно започна да проумява, че наистина е лейди Тревейн, съпругата на лорд Тревейн. От този факт не можеше да избяга! Трябваше да се примири.

— Значи искате да пояздите мис Елизия? — запита Джимс, радостен, че неговата любимка е отново под крилото му. — Да, да! Виждам аз как ви блестят очите! — изсмя се той.

— Ако знаеш само колко отдавна чакам този момент, Джимс! Само да се метна на коня! — Елизия тръгна след него към боксовете.

— Значи отдавна не сте яздили? Нямаха свестни коне там, така ли?

Елизия се засмя.

— Ох, Джимс! Да търся подходящ кон бе най-малката ми грижа. Ако трябва да си кажем истината, там изобщо нямаше коне за езда. Само едни стари кранти, които теглеха допотопната карета на леля ми.

— И изобщо не сте яздили? — изхриптя ужасен Джимс. — Господ да й е на помощ на онази вещица! Тя не ви е позволявала, зная си аз.

Елизия се усмихна. Ако Джимс знаеше и половината от онова, което й бе сторила Агата!

— Добре, а маркизът каза ли кой кон да вземете? — Старият коняр се взря изпитателно в лицето й.

— Да си призная, не съм молила лорд Тревейн за разрешение!

— Не сте, значи… — Джимс помръкна и потърка брадичката си. — Ами… аз такова… не зная дали да ви пусна, мис Елизия! Щото той е много особен, като стане дума кой може да язди конете му…

— Джимс! — възкликна тя с укор. — Та ти прекрасно знаеш, че яздя по-добре от всеки мъж! Нали ти и татко сте ме учили?!

— Е, учихме ви, вярно е. Хм… лейди Елизия. — Той се гордееше с нея, добре знаеше какво умее и на какво сам я бе научил.

— О, искам да пояздя, Джимс! Не мога да чакам! А и лорд Тревейн е някъде из имението. Може да се забави чак до обяд и дори повече… Моля ти се, Джимс! Съгласна съм и на някоя стара кобила, ако няма друг кон. — В гласа й прозвуча отчаяние.

Джимс се изпъна в целия си ръст от метър и петдесет.

— Ама вие, мис… хм… лейди Елизия — поправи се той, все не можеше да свикне с новата й титла, — би трябвало да ме познавате по-добре. Никога няма да ви кача на друг кон, освен на най-добрия, който имаме в този обор.

— Зная, зная, че не би го сторил. Но ако няма друга възможност… Не искам да те вкарвам в беля, Джимс — завърши Елизия примирено.

— Е, добре. Хайде да видим сега какво ще намерим за вас — каза конярят и заоглежда лъскавите като коприна гърбове на конете. Елизия бе готова да приеме всеки от тях. Ала той продължаваше пътя си.

Съпругът й наистина разбираше тези работи, трябваше да му се признае. Конете бяха кой от кой по-хубави, наистина расови животни! „Джимс все ще ми намери нещо…“ — помисли си тя нетърпеливо, когато се отправиха към последния бокс, малко по-настрани от останалите.

— Не зная дали този ще ви хареса, ама можете да го опитате, ако желаете… — Лицето на Джимс изразяваше дълбоко съмнение.

Елизия погледна в бокса, изпълнена с любопитство. Дъхът й секна, като видя стройната бяла задница на животното.

— Ариел! — изхлипа Елизия и се втурна към коня, който трепна при звука на нейния глас. Животното я позна, изцвили тихо и тикна муцуна във врата й. — О, Ариел, Ариел, Ариел!… — мълвеше Елизия и по лицето й се стичаха сълзи. Тя погали кадифената муцуна и обви с ръце шията на жребеца, примряла от щастие.

— Както виждам, и двамата не сте се забравили — прекъсна я Джимс с подозрително треперещ глас.

Елизия пусна Ариел и се обърна към дребния човек. Сълзи на признателност блестяха в зелените й очи. Тя бурно го прегърна и целуна твърдата му като гьон буза, защото не можеше да намери думи на благодарност. Ариел я побутна по гърба и с тихо цвилене я подкани да му обърне внимание. Тя бързо се извърна и прошепна нещо в ухото му.

— Хубаво! Вие двамата сте едно цяло! Иначе той не дава на никой да го възседне. Дори и на Негова Светлост, дето толкова добре се оправя с конете. Но старият Ариел не го допуска до себе си вече две години. А маркизът не дава и дума да се издума да го продадем или да го убием. Казва, че животното е твърде красиво, за да го затрие, макар да е явно от ония коне, дето признават само един-единствен господар. А като разбра, че го познавам и че мога да се грижа за него, остави животното на мира. Сега го използваме за заплождане. Имаме вече от него няколко жребчета. Негова Светлост е много горд с тях.

— Просто… не мога да повярвам — заекна Елизия през сълзи, — че небето ми позволи да видя отново вас двамата. Мислех вече, че миналото наистина е мъртво, населено само с призраците на хората и нещата, които съм обичала… — Тя въздъхна дълбоко. — Ох, ако знаеш само, колко често съм си спомняла за теб и за Ариел, колко съм се чудила какво ли е станало с вас, дали неговият собственик го гледа добре. И изведнъж тук, пред мен, е моят Ариел! Толкова е невероятно, че не мога да дойда на себе си!

— Е, не е чак толкова невероятно. Маркизът притежава най-добрите конюшни в цяла Англия и няма нищо чудно, че поиска да има Ариел — такъв великолепен кон! Ама да си призная и аз много се тревожех, когато тръгнахме за Лондон. На самия търг направо ми призля от страх! Не исках да се разделя с Ариел, а пък там се въртяха едни такива млади фукльовци, дето окото им е все в нагайката. Знаех си, че той няма да пусне на гърба си никой от тях. А сетне се появи Негова Светлост и на часа го купи. Наблюдавал как се грижа за Ариел още преди да започне търга, харесал ме и докато се обърна, вече ме бе наел. Така че аз доведох Ариел в имението. Казах на маркиза, че не мога да му представя препоръки, защото последният ми работодател почина, а пък той ми каза, че всичко, което искал да знае за мене, вече го бил видял още като съм подготвял коня за търга.

— Значи ти си бил през цялото време тук с Ариел! Ох, така ми олекна! — Елизия отново се обърна към жребеца и го целуна по ноздрите. — Знае ли лорд Тревейн чий е бил Ариел?

— Ами да, след като Ариел не даваше никой да го яхне, лордът ме попита. Казах му само, че е бил на едно момиче, а той се засмя презрително и каза: „Не се изненадвам, че е толкова див!“. Ама все пак беше много учуден, че една жена се е справяла с такъв едър жребец. А, да! Той каза още, че трябва да е била опасна амазонка. Което си е вярно. И това беше. Нищо повече не рече.

— Амазонка, така ли каза? — попита Елизия, странно засегната. Тя бързо прогони чувството на обида. Не я засягаше мнението му за нея! — Какво ще кажеш за една разходка, Ариел? Обзалагам се, че и ти си се затъжил не по-малко от мен, и ти си бил на заточение. Може, нали, Джимс?

— Дадено, мис Елизия! Сега ще го оседлаем.

Спряха до един затворен бокс. Джимс отвори врата и й показа едно новородено конче с още влажна козина, изправено на несигурните си крачета. Ариел изпръхтя зад рамото на Елизия и кобилата, застанала нащрек до жребчето, отвърна с тихо изцвилване.

— Ще ви трябва здрава ръка за Ариел! — изсмя се Джимс. — Той е гордият татко!

— О, значи това е едно от неговите жребчета? — каза тихо Елизия. От пръв поглед се влюби в това сладко същество с крачета като клечки. Преливаща от смесени чувства, Елизия поведе Ариел към двора. Жребецът просто танцуваше до нея. Външно и двамата бяха същите, но с времето бе настъпила промяна. Те вече не бяха едно цяло с Ариел. Колко безгрижно бяха препускали по полята и горите, а сега Ариел имаше семейство, а тя, Елизия, принадлежеше на маркиза.

Джимс оседла жребеца, докато конярчетата и слугите гледаха със зяпнала уста как едрият жребец, до който никой не смееше да се доближи, сега потърква нежно муцуната си в лицето на красивата дама в зелено.

Джимс помогна на Елизия да възседне коня и я предупреди:

— Само не се увличайте, мис Елизия! Има време да наваксате всичко! Не хуквайте да се надбягвате с вятъра!

Тя кимна и потегли в умерен тръс, но не можеше да заблуди Джимс. Той знаеше, че щом излязат на поляните, няма спиране!

Елизия се насочи на изток. Препускаше в галоп по пътя, който свързваше Уестърли със селото Сейнт Флауър и с главния път. На една височинка поспря, за да погледне къщата. Имаше очертанията на главна буква „Н“ — големият хол, който тя добре познаваше, образуваше напречната чертичка. Уестърли се издигаше високо над морето, на издадена навътре скала. Знамето с герба на маркиза плющеше от вятъра — знак, че господарят си е у дома. Яркочервеното, черното и златното на герба изпъкваха ясно на фона на мрачното небе.

Елизия хвърли последен поглед към морето и полетя в галоп през мочурищата към вътрешността. Хладният вятър, който облъхваше лицето й, я опияняваше. Оранжевото злато и грейналите жълти тонове на есента се сливаха в един цвят — толкова бързо препускаше Ариел със силните си крака.

Елизия прескочи с плавно движение някаква каменна стена и препусна през хълмистата равнина. Под тежките копита на Ариел хвърчаха буци пръст. Усещаше се толкова волна, толкова сигурна върху познатия гръб на големия бял жребец! Чувстваше се почти както едно време вкъщи, когато излизаше да язди в зори, следвана по петите от брат си Йън. Той препускаше като бесен, за да я настигне, а после само клатеше усмихнат глава — единствения укор за нейното лекомислие.

Вживяла се в спомена, Елизия сякаш чуваше и сега копитата на коня му след себе си… Тя неволно се обърна да погледне зад гърба си. Един конник я преследваше. За миг помисли, че смесва спомен и действителност, но бързо разпозна големия черен жребец. След нея яздеше не брат й, а маркизът. Опиянена от възбудата, тя пришпори Ариел и той литна с развята грива. И все пак разстоянието между нея и маркиза неусетно се скъсяваше. Скоро той я настигна. Наведе се, сграбчи Ариел за юздата и продължи да препуска успоредно с нея. Постепенно конете забавиха ход и спряха един до друг.

— Проклет идиот! Къде, по дяволите… — започна лорд Тревейн, но рязко млъкна, като позна ездача. — Елизия!? — Смаяните му очи горяха върху бледото лице. — Какво правиш върху този кон, дявол да го вземе! Той е опасен. Никой не може да го язди! — Лорд Тревейн се наведе и се опита да я подхване, за да я премести пред себе си, но тя дръпна юздата и Ариел отстъпи назад, далеч от обсега на маркиза. Жребецът се вдигна на задните си крака, размахал застрашително копита.

— Грешите, милорд! Ето, аз го яздя!

— Да, виждам добре това! Просто не проумявам! Като нищо можеш да си строшиш врата! — Маркизът полагаше неимоверни усилия да се овладее. Черният му кон заудря нервно с копито, усетил гнева на своя господар.

— Тук няма никаква тайна, лорд Тревейн! Нали самият вие ме нарекохте веднъж вещица, ако не се лъжа?… Просто прилагам магиите си! — Елизия не можеше да се сдържи да не го предизвика още повече.

— Не съм и допускал, че ще забравиш онази случка, Елизия — парира той светкавично удара. И двамата много добре знаеха за какво намеква.

„Все гледа той да има последната дума!“ — помисли си гневно Елизия.

— Как ти го дадоха? Наредил съм най-строго никой да не се доближава до него! — В сърдития му той се промъкна любопитство. Още не можеше да проумее как е успяла да се справи.

— Аз поех цялата отговорност. Поисках да оседлаят коня, който си харесах — побърза да обясни тя, за да оправдае Джимс.

— Ти нямаш право да подронваш авторитета ми! Моята дума е закон! Не разбирам как е могъл Джимс да ти позволи да изведеш Ариел от конюшнята, след като знае, че е опасен и че съм забранил!… Трябва да е полудял! Хубаво ще го…

— Няма никаква опасност и Джимс добре знае това.

— Никаква опасност ли? Мили боже! Ако има някой, който познава този кон, това е именно Джимс! Трябва да призная, че имаш добра стойка. Но жребецът наистина е опасен. Джимс е глупак, щом те е оставил да тръгнеш с него! Господи! Та той е тренирал това проклето животно и…

— А аз бях негова собственичка — каза тихо Елизия и погледна маркиза, опиянена от изненадата в тези златисти очи, направо ококорени срещу нея.

— Твой ли е бил?! — гледаше я слисано.

„Гледа ме така, сякаш в момента ми изникват рога!“ — помисли си развеселено Елизия.

— Да, Ариел беше мой, но бях принудена да го продам заедно с всичко, което притежаваше моето семейство. След смъртта на родителите ми трябваше де се плащат много дългове.

Маркизът я гледаше, присвил замислено очи.

— Значи ти си била собственичката на Ариел? Сега вече зная защо е толкова див и непокорен. Прилича на господарката си, не позволява да го яхнат! — подхвърли хапливо той.

Елизия се засегна от това безсрамно сравнение, отвърна ядно:

— Да, и двамата сме твърде своенравни, особено когато се отнася до нашите предпочитания.

— Наистина, жалко за вас, лейди Тревейн! Как можа да се случи така, че точно аз да съм ваш любящ съпруг! — Той се наведе светкавично и с бързо движение я грабна от седлото. Притисна я силно към себе си, та чак я заболя.

Елизия напразно се съпротивляваше, опитваше се да го гледа право в очите, но лицето му бе наистина сърдито. Този път бе прекалила.

— Значи не искаш нито моята близост, нито целувките ми? — прошепна той и устата му се впи в устните й грубо, жестоко, та да почувства кой е господарят. Отначало я заболя, но постепенно устните му станаха по-топли, по-меко обхващаха нейните, разтвориха зъбите й, завладяха гордата й непристъпност. Тази мекота и нежност бе много по-вълнуваща от предишната брутална атака. Той я притисна до силните си гърди и продължи да я целува, докато тялото й се отпусна в ръцете му и Елизия се предаде с една лека въздишка.

— Толкова ли си сигурна, че не копнееш за целувките ми, Елизия? — прошепна той, дъх в дъх с разтрепераната й уста. Тя стискаше очи, не се осмеляваше да надзърне в неговите от страх да не види подигравка в тях. — Погледни ме, Елизия! — заповяда той и я разтърси леко.

Най-после тя отвори очи и ги впери в неговите. В погледа й святкаше само неприязън.

— Някой ден ще признаеш истинските си чувства, Елизия! Ще те принудя да го направиш! — каза грубо маркизът.

Той отиде до мястото, където Ариел си пасеше мирно, настани я обратно на седлото и се засмя злъчно, когато забеляза явното й облекчение, че най-после се е измъкнала от ръцете му. Елизия му хвърли убийствен поглед, обърна Ариел и препусна в галоп към къщата. Маркизът я последва и почти се изравни с нея.

— Ариел е бърз, Елизия, но Шейх е по-бърз! — Той се разсмя при вида на сърдито вирнатата й брадичка, ала в гласа му имаше недвусмислено предупреждение.

Въпреки това тя запази спокойствие и отвърна небрежно:

— Шейх е един красив кон и е напълно възможно да е по-бърз от Ариел. Но Ариел е страшно издръжлив. Можете ли да твърдите същото и за Шейх?

— О, Шейх много трудно се изморява. Изпотява се рядко, а и дишането му е равномерно. Виждам, че си имала добър учител по езда. Джимс сигурно е бил дълго при вас. Наистина трябва да призная, че рядко съм виждал по-добра стойка от твоята.

— Да, Джимс бе чудесен учител, също както и баща ми. Благодаря ви за комплимента, милорд! — Елизия наистина се смути от похвалата. А после несмело добави: — Но виждам, че и вие чудесно владеете Шейх.

Маркизът се засмя с цяло гърло. Изглеждаше истински развеселен.

— Това е първият комплимент, който получавам от съпругата си! Действително исторически момент! Не само установих, че жена ми язди по-добре от мене, но научих, че отровният й език може да бъде меден, стига само да пожелае!

Елизия му хвърли сърдит поглед, но той продължаваше да се смее, без изобщо да обръща внимание на киселото й изражение. Те се приближаваха към господарската къща. Прозорците с оловни рамки отразяваха бледото утринно слънце, което храбро се бореше с тежките облаци.

Елизия въздъхна, изпълнена с възхищение при вида на Уестърли, без да забележи с какво внимание я наблюдава лорд Тревейн.

— Действително ли харесваш моя дом? Много хора твърдят, че е много усамотен и тъжен, че човек не може да прекара дълго време тук, без това да му се отрази.

— Да, усамотен е. Но аз винаги съм живяла на село, дори в още по-безлюдни места. Обичам простора, а не душните, тесни градове.

— Е, градът си има своите предимства. Лондон може да предложи толкова възможности за забавление!

— Не се съмнявам, че сте се възползвал от всичките тези възможности, милорд! — прекъсна го хапливо Елизия. — Но ако трябва да избирам, веднага бих предпочела живота в провинцията пред този в Лондон. Разбира се, ако може да си позволи и едното, и другото, човек би сменял тези два свята, щом му стане скучно. Така ще се наслаждава и на най-доброто в града, и на усамотението, а това е за завиждане.

— Моята съпруга няма да завижда на никого! — каза високомерно лорд Тревейн. — Имам няколко имения, а и дворец в Лондон. Ще можем да ги обикаляме по за няколко седмици, ако пожелаем.

— Уестърли би ми липсвал — призна Елизия малко неохотно. Беше й неприятно да признае, че е харесала нещо негово. — Къщата е много интересна, особено големият хол с прекрасните произведения на изкуството.

Лорд Тревейн се усмихна.

— Да, истинска колекция от трофеи. Предците ми много са ценели такива скъпоценности, както са ги наричали те. Разбира се, към това се прибавя и твърде пикантният привкус, че всички предмети са плячка от войните през шестнадесети век. Тогава е било страшно изискано да обзаведеш хола си в испански стил, тъй като по това време Англия е воювала жестоко с Испания. Един от дедите ми е заявил направо на кралица Елизабет, че желае да се порадва на богатствата на победените. Това в хола е плячката от неговите набези. Убеден съм, че той наистина се е възхищавал от тези испански трофеи и страшно ги е ценял. Съзнавал е, че между тях има безценни произведения на изкуството. — Маркизът се увлече и започна да говори още по-цветисто, особено като видя с какво отвращение го гледаше тя, когато й разказваше за пиратските приключения. — Питам се — промени той внезапно темата, — какво ли би направил моят прадядо с една толкова темпераментна жена като тебе, мила. Макар че моите предци, както разправят, били толкова галантни, че по своето джентълменско държание в двора надминавали дори сър Уолтър Рейли.

— Явно е, че вие сте наследили твърде малко от тяхното галантно държание и твърде много от пиратския им дух — вметна саркастично Елизия.

— Знаех си аз, че цялата тази любезност е прекалено хубава, за да е истинска! — ядоса се маркизът. — Ще наредя да ти дават всяка сутрин по една лъжица мед, та да не си толкова горчива! — В гласа му трепнаха заплашителни нотки. — Не съм свикнал да се отнасят с мен с неуважение. Трябва да показваш малко повече привързаност, поне когато сме пред хора, драга моя! Опитай се да играеш ролята на любяща съпруга, аз пък ще се правя на твой предан роб!

Елизия преглътна гневния си отговор, защото вече влизаха в двора на конюшните. Лорд Тревейн скочи пъргаво от коня и й помогна, преди още да успее да му се противопостави. Ръцете му стиснаха грубо и жестоко тъничката й талия. Двамата бяха вперили очи един в друг като дуелисти. Той леко докосна лилавото перо на шапката й и след това се обърна намръщен към Джимс, който бе замръзнал от страх на вратата на конюшните.

— Ако не знаех колко пленителна може да бъде жена ми, Джимс, сега вече да си изпъден и от Уестърли, и от Корнуол, защото не изпълняваш моите заповеди! Елизия умее да върти на пръста си всеки мъж, а си давам сметка, че по отношение на теб има дългогодишен опит в това изкуство. Ще очаквам обаче отсега нататък да държиш сметка преди всичко за моите желания. Ти ще отговаряш пред мене, Джимс!

Видимо успокоен, Джимс се приближи към тях.

— Тъй вярно, Ваша Светлост! Ама си помислих, че няма да имате нищо против да поязди Ариел, нали тя го е отгледала… А и двамата имаха нужда да се поразтъпчат — той се обърна към Елизия: — Хареса ли ви разходката?

— Аз мога да ти отговоря — отвърна лорд Тревейн мрачно. — Видях я как лети из блатата с този проклет кон. Доста се поизпотих, докато ги настигна! За в бъдеще ще излизаш или с мене, или с някой прислужник, но никога сама! Как можа да я пуснеш без придружител, Джимс? — обърна се той гневно към коняря.

— Ами то няма никакъв смисъл, Ваша Светлост! Лейди Елизия ще се откъсне от всеки придружител…

— Наистина мислиш много практично, Джимс. Но лейди Елизия сега е моя съпруга и за в бъдеще или винаги ще взима със себе си някой слуга, или ще си седи вкъщи!

Джимс се позасмя и остана да ги гледа, докато вървяха към къщата. Наистина чудесна двойка! Вярно е, че семейство Димарайс надали биха одобрили маркиза за зет, но постепенно Джимс започваше да се убеждава, че Негова Светлост притежава точно онова, от което се нуждае мис Елизия — строга, добра ръка, която умее да стяга юздите. „Може да е малко гневлив и с лоша слава, ама е екстра човек!“ — помисли си Джимс. Вярно, че се изненада, като чу за женитбата на маркиза. Но след като научи, че мис Елизия му е станала жена, вече разбираше, защо негова светлост е решил да зареже ергенството. Трябва да е било любов от пръв поглед. Джимс най-добре знаеше, че мис Елизия няма пукната пара. Но пък Негова Светлост е много богат. А и слепец можеше да види, че маркизът е луд по нея… „Това е голям късмет за мис Елизия!“ — заключи Джимс и тръгна към оборите, подсвирквайки си многозначително с уста.

Елизия потръпна, когато влязоха в хола. Спомни си разказа за кървавите трофеи, за пиратските нападения… Красотата, на която толкова се бе възхищавала, сега помръкна пред очите й.

Лорд Тревейн явно имаше дарбата да чете чужди мисли.

— Било е отдавна, мила! Тук не витаят никакви призраци!

— Зная, но все пак е тягостно, че всичко това е било ограбено от някого. — Тя посочи към златните бокали, украсени със скъпоценни камъни, които бяха наредени на една мраморна маса до стената.

— Във всяка битка има победител и победен, Елизия. Ти би трябвало да го знаеш най-добре! — Маркизът нежно я хвана за лакътя и я поведе уверено нагоре по стълбата.

Чак като влязоха в салона Елизия се сети, че още не му е благодарила за новите дрехи от Лондон. Тя се обърна към него с плаха усмивка:

— От възбудата, че отново мога да яздя Ариел, съвсем забравих да ви благодаря за дрехите, които сте ми поръчали толкова спешно в Лондон. Много… Толкова е мило от ваша страна!

— Мило? О, не, драга моя! Просто не исках да ме злепоставяш с твоите дрехи, твърде мизерни дори за слугите. Излезе, че моите прислужници са облечени по-добре от тебе, а те и без това имат достатъчно поводи да клюкарстват — обясни отегчено той.

— Вие сте непоносим грубиян! — извика Елизия, пламнала от обида. — Мразя ви! Мразя ви повече от всякога! Няма да чуете да ви благодаря втори път за каквото и да било, Ваша Светлост! — процеди през зъби тя, хукна навън и блъсна вратата след себе си.

 

 

Елизия дръпна шапката от главата си, хвърли я на леглото и скри лице в кръстосаните си ръце. „Този долен човек! — тя кипеше от гняв. — В един момент се шегува с тебе, в следващия те целува, а две секунди след това те оскърбява…“ Припомни си страстните му целувки сред мочурищата. Той имаше право, тя действително копнееше за целувките му. Понякога изпитваше странното чувство, че се нуждае от него. Ала още по-често й се струваше, че би могла най-хладнокръвно и без никакво съжаление да го убие!

Елизия разтри уморено челото си и стана. Как може да жадува за целувките на един толкова жесток човек! Презираше се за тази си слабост. „Би трябвало всъщност да си облека една от старите вълнени рокли, та да видим какво ще каже Негова Светлост.“ Тя започна да оглежда накачените дрехи, но не видя нито старите си рокли, нито старите си обувки и наметката. Сигурно Дани ги е изхвърлила, когато е подреждала гардероба.

Честно казано, тя съвсем не изпитваше желание наистина да ги облече отново, въпреки че това щеше да го накара да побеснее. Тъкмо се мъчеше да свали ботушките си, когато се появи Люси с две слугини, които внесоха вана и кофи с гореща вода.

— Мисис Данфийлд помисли, че ще искате да се поосвежите след разходката, лейди Елизия — каза Люси плахо и я изгледа така, сякаш виждаше привидение.

— Благодаря! Помогни ми да събуя тези ботуши! — помоли Елизия. Люси се приближи бавно и предпазливо. — Какво става? — попита Елизия, като видя ужасените погледи на двете момичета.

— О, няма нищо, лейди Елизия! — промълви Люси и започна с треперещи пръсти да развързва връзките.

— Хайде, Люси! — настоя тя. — Изплюй камъчето! Какво се е случило?

— О, милейди! — закърши ръце Люси, цялата разтреперана. — Яздили сте онзи кон, дето и негова светлост не смее да го яхне… Бил самият дявол! — завъртя уплашено очи камериерката.

— Виж какво, Люси! Слушайте ме сега добре и трите! — обърна се строго Елизия и към другите слугини. — Няма да позволя да разпространявате разни измислици! Този кон беше мой, преди да го докарат тук. Отгледала съм го от жребче, още когато не можеше да се държи на краката си. И по-рано не позволяваше да го язди никой друг, а и сега допуска само мен! Ясно ли е? — Видя облекчението по лицата на трите момичета и продължи търпеливо: — Вие познавате Джимс и му вярвате, нали така? — Трите бонета закимаха в такт. — Е, той ме знае от пелени и може да се закълне, че не съм никаква магьосница.

Сега вече трите момичета със смях и закачки приготвиха ваната, а след това Люси помогна на Елизия при обличането.

„Колко хубаво би било да притежавам наистина свръхестествени сили, та да намеря изход от това отвратително положение! Да мога да се отърва завинаги от негова светлост!“… — мислеше си с удоволствие Елизия, докато бавно слизаше по стъпалата на мраморното стълбище. Бе облечена в бяла рокля от муселин на зелени и сини цветчета, пристегната под гърдите със зелени копринени панделки, чиито краища стигаха чак до подгъва на роклята. Същите панделки обточваха къдричките на дългите ръкави и деколтето. Косата й бе вдигната в гръцка прическа, плътните червени букли се спускаха чак до раменете й. Странно колко самоуверена я правеха новите дрехи! Сега вече нямаше защо да се срамува от външния си вид!

Зелените пантофки от шевро сякаш не стъпваха по земята. Елизия се плъзна безшумно през хола. Слугата отвори вратата към салона и тя видя, че маркизът е погълнат в разговор с някакъв набит джентълмен, настанил се удобно в едно от креслата пред камината. И двамата се надигнаха да я посрещнат. Лорд Тревейн огледа фигурата й с одобрение, докато тя се приближаваше към тях.

— Съпругата ми, лейди Тревейн! — каза маркизът с гордост в гласа. А може би така й се бе сторило… — Елизия, мога ли да ти представя нашия най-близък съсед, скуайър Блекмор?

Скуайърът взе ръката на Елизия и се поклони тромаво.

— Много ми е приятно, лейди Тревейн! Ще ми позволите ли, лорд Тревейн, да ви поздравя за избора на тази красавица?

Маркизът прие комплимента с високомерно кимване, докато Елизия се питаше какво общо има той с нейния външен вид. Тя седна кротко, като слушаше с любезна усмивка обясненията на бъбривия скуайър.

— Просто не повярвах на ушите си, като ми казаха в Лондон, че най-после сте се хванали в капана, милорд! Това ще разбие сърцето на Луиза — провикна се гостът. Той явно още не можеше да проумее станалото.

— И как научихте новината? — запита лорд Тревейн любопитно.

— Ами писаха го и във вестника, а още преди това го бях чул по магазините.

— По магазините? — повтори изненадано лорд Тревейн, но после се разсмя.

— Ами поръчали сте разкошни тоалети за жена си, искали сте всичко светкавично, както разбрах. Таквиз неща събуждат любопитството на хората! — извини се скуайърът пред Елизия, която погледна намръщено развеселения маркиз.

— И не сте чули нищо друго? Само, че съм се оженил, така ли? — продължи да настоява лорд Алекс.

За миг скуайър Блекмор се посмути и близко разположените му очички нервно потърсиха някакво опасение из стаята.

— Ами… какво да ви кажа… Нищо особено… Знаете, че за Ваша светлост все се разправят какви ли не истории… — Скуайърът се засмя неестествено шумно и продължително. Сетне хвърли към Елизия поглед, пълен с разкаяние, и се обърна към нея: — Аз все се надявах, че Негова светлост и дъщеря ми Луиза може да се съберат… Тя е луда по него. Но разбирам защо е предпочел вас… Точно така! — Той се надигна внезапно, като че изведнъж си спомни нещо. — Е, аз трябва да тръгвам! Но не исках да пропусна да ви изкажа моите благопожелания и да ви помоля да ни почетете с присъствието си утре вечер. Само преди няколко часа пристигнаха и гостите от Лондон, оставих ги да отдъхнат от дългия път. Моля ви да ни окажете тази висока чест, макар да разбирам, че бихте предпочели да си останете сами!… — каза той сладникаво. — Лейди Тревейн, за мен беше удоволствие! Лорд Тревейн, моите почитания!…

Той бързо изскочи от стаята, преди прислужникът, за когото лорд Тревейн позвъни, да успее да го изпрати.

— Явно не е било необходимо много време, за да стигне новината до Лондон — каза маркизът и запали една от своите тънки пури. — И все пак очаквах нашият скуайър да се появи по-рано. Малко съм разочарован.

— Защо сте очаквали скуайър Блекмор?

— Защото, мила моя, скуайърът от години лелее надеждата да ме ожени за дъщеря си, мисля, че я нарече Луиза… Честно казано, ако не те бях срещнал, може би щях да се заинтересувам от момичето. Тя има редица безспорни качества, доколкото си спомням. Тиха и скромна, почти не забелязваш, че е в стаята. Пълна твоя противоположност, скъпа! Разбира се, нямаше да е много приятно да се сроди човек с този скуайър. Това вече щеше да ми дойде множко!

— Колко жалко, но аз не възнамерявам да ви направя удоволствие и да стана тиха и незабележима! — каза Елизия със сладка усмивка на устните, ала очите й останаха хладни.

— Не се бой, драга моя! Ти съвсем не си ме разочаровала. Аз рядко играя комар, когато шансовете ми са малки! Винаги играя само на сигурно! При теб обаче никога не зная на какво залагам. — Той се ухили. — И все пак трябва да призная, че скуайърът храбро прикри огорчението си. Не бива да забравяме, че ти разби на пух и прах всичките му планове!

— Мисля, че вие изпитвате истинска наслада да убивате надеждата у хората.

— О, не е точно така! Но напоследък скуайърът стана твърде досаден. Все се опитваше да ми пробута щерка си просто, за да задоволи амбициите си да се сдобие със зет благородник и да притури парите и имотите ми към своите. За щастие по закон моите имоти са запазени за бъдещия ми наследник и скуайърът не би могъл да се докопа до тях!

— Не ви разбирам. Богат сте, изглеждате добре, здрав сте… А презирате всички. Откъде идва това? Може би презирате самия себе си или онова, в което сте се превърнали? — Елизия впери дръзко очи в блестящите му златни ириси.

Той я сграбчи за раменете и изсъска:

— Само не прекалявай, Елизия! Защото каквото и да правиш, ти си омъжена именно за човека, в когото съм се превърнал!

Отблъсна я от себе си и излезе с гордо вдигната глава от стаята. Тя остана сама, премаляла от притеснение.