Лори Макбейн
Дяволско желание (6)

Шеста глава

Сър Джейсън гонеше конете си в луд бяг по хлъзгавите мокри улици на Лондон. Дъждът бе спрял за малко и през пролуката в облаците се виждаше луната.

Помисли си какво ли прави в този момент лорд Тревейн и се ухили ехидно, като си представи възможностите. Бе в приповдигнато настроение, заради победата си над неуязвимия лорд! Искаше му се час по-скоро цял Лондон да научи тази чудесна история. Разбира се, ще си мълчи за това, как е подредил маркиза. Иначе край на собственото му обществено положение!

Джейсън не бе глупак и добре знаеше, че ако лорд Тревейн само се усъмни или намери и най-малкото доказателство за ролята му в тази история, животът му няма да струва и пукната пара. Побиваха го студени тръпки при мисълта за точната ръка на лорд Тревейн, когато държи пистолетите… О, не! В никакъв случай няма да признава! Просто си мечтаеше как ще разправя за скандала… Но още не бе приключил с маркиза.

Скоро всеки в Лондон ще научи от него или от Хари цялата история. Наистина страхотно попадение — да се случи в странноприемницата точно с тази дърта клюкарка Хари Туилингтън и то тъкмо навреме! И да искаше, не би могъл да го подреди толкова добре!

Още докато мис Димарайс вечеряше, му бе хрумнала мисълта да я използва някак, но отначало нямаше никаква идея как да стане това. Беше бедно облечена. Дали няма да приеме пари, за да му помогне да заложат капан на лорд Тревейн?… За съжаление тя не изглеждаше от този тип жени. Джейсън си помисли дори да я убие и да припише убийството на Негова Светлост, но тази работа можеше да стане опасна. Все още си блъскаше главата над това, когато Туилингтън започна да разправя някаква тъпа история за семейството на един генерал, което изпаднало в безпаричие и почнало да търси обезщетение от господина, който опозорил дъщеря им.

Изведнъж планът му се оформи. Трябваше някак да събере лорд Тревейн с добродетелната госпожичка Димарайс! Жалко само, че тя е толкова красива! Би предпочел да чифтоса лорда с някоя грозна дърта мома, та да го заварят с нея.

Подготовката не бе никак трудна. Просто извади шишенцето с опиум, което винаги носеше, в случай, че не може да заспи. И след като поръча горещ пунш за всички, задържа Тибитс, който разнасяше таблата. Върна го да донесе и на него един пунш и в това време бързо изля съдържанието на шишенцето в две от чашите. Подаде едната на Тибитс да я занесе на мис Димарайс, а останалите сам разпредели.

Всичко се бе оказало прекалено просто. Лорд Тревейн скоро пожела да се оттегли. Джейсън остана да поседи пред огъня, докато се увери, че маркизът е заспал. След това сър Джейсън влезе в тъмната стая на Елизия и се приближи до леглото. Тя дишаше дълбоко и равномерно — опиатът бе подействал. Той запали свещ и внимателно разсъблече спящото момиче. Поспря за малко, за да се наслади на голотата й. След това вдигна безжизненото тяло, бързо го отнесе надолу по коридора до стаята на Тревейн и го постави в леглото до маркиза. Разсъблече и него. Сам не можеше да повярва на успеха си дотук, но бързо прогони леката неувереност и изпадна във възторг от собствената си изобретателност и ловкост.

О, никога нямаше да забрави възбудата, която го обзе, когато влязоха с Туилингтън в онази стая и „изненадаха“ двамата плътно прегърнати! Не беше очаквал това, тъй като вечерта ги беше наблюдавал и бе видял как се отнасят един към друг. Но маркизът си беше мъж и явно се бе възползвал от случая. Да намериш в леглото си красива, гола жена! Сега госпожичката трябваше да дава на маркиза подробни обяснения и сър Джейсън съвсем не й завиждаше за това.

Как ли се бе почувствала тя? Изглеждаше наистина объркана и смутена. Бедничката мис Димарайс! Истинска ирония на съдбата. Озовала се беше във властта на човека, който явно й бе показал презрението си!

Джейсън никак не би се изненадал, ако маркизът я зареже и не се ожени за нея… Не, той има набито око за красиви жени, навярно ще я направи своя любовница.

Всъщност нямаше никакво значение дали лорд Тревейн ще се ожени за нея или не, името му щеше да бъде толкова очернено, че дори и майките, които търсеха за щерките си богат жених, биха се замислили два пъти, преди да се решат да го вземат за зет. Сър Джейсън силно се съмняваше, че при тези обстоятелства лорд Тревейн би могъл изобщо да си намери прилична и подходяща жена. Особено сега, когато искали — ако се вярваше на сплетните — да го прогонят от Алмак!

Ала най-големият триумф на сър Джейсън беше, че успя да изиграе самия Тревейн, че го беше държал в ръцете си и можеше да направи с него каквото пожелае. Като нищо можеше да забие нож в гърдите му, както си спеше. Но много по-добре беше да гледа сега как ще се мъчи да се измъкне от това безизходно положение — или да се ожени против волята си, или да живее с този позор. Репутацията на маркиза и без това не беше цвете, но все пак той не можеше да си позволи да отмине с лека ръка последствията от този скандал.

Сър Джейсън тайно се надяваше, че маркизът ще изхвърли мис Димарайс. Е, тогава вече самият той щеше да я потърси, да й предложи закрилата си и да я направи своя любовница. Беше очарователна, още виждаше пред очите си тялото й, белеещо се на светлината на свещта. Да, заслужава си да помисли как може да се уреди тази работа!… И като се сети какво ли прави в този момент Тревейн, сър Джейсън отново се ухили.

 

 

Елизия погледна в тъмнината към ръцете си. Не можеше да види златния пръстен, който лорд Тревейн бе свалил от малкия си пръст, за да го сложи на ръката й, но при всяко движение усещаше необичайната му форма — нещо тежко и странно, което я бележеше като негова собственост. Само преди час тя се беше заклела да обича този чужд мъж и да му се подчинява.

Що за човек бе този, за когото се омъжи? Мислите трескаво се блъскаха в главата й. Тя събра кураж и вдигна очи към острия му профил, озарен за миг от една светкавица. Той се беше облегнал небрежно на възглавниците, прострял дългите си крака чак до нейната седалка.

Сега тя беше негова съпруга — лейди Тревейн, а не можеше да си представи дори как да се обърне към него на име. Толкова бе мечтала да се влюби, да се задоми, да има семейство, изпълнено с обич. Глупаво и наивно!

Елизия помисли с болка за родителите си. Какво ли биха казали? Винаги се бяха обявявали срещу сватосването и женитбата по сметка. Самите те се бяха оженили по любов и бракът им бе много щастлив. Никога не биха го заменили с женитба по сметка, само за да оправят общественото си положение. А ето че сега тя бе венчана за представител на висшето общество — богат, красив, но с лоша слава, необуздан в желанията си. Мъж, към когото беше напълно равнодушна.

Защо настоя да се оженят? Заяви ясно, че никой никога не може да го принуди да направи нещо, което той самият не желае… А репутацията му и без друго беше толкова лоша, че лепването на още една постъпка, надали би влошило много нещата. Каза, че иска да има наследник, но положително много жени биха сметнали за чест да му родят деца. Елизия поне не спадаше към тази група. Ако той си въобразява, че ще му ражда деца, жестоко се лъже! Той я обича точно толкова малко, колкото и тя него.

Виждаше се, че я желае… Но той можеше още тази сутрин да получи онова, което иска — тя беше напълно в негова власт, безпомощна и беззащитна пред страшната му сила. Елизия не разбираше, защо бе хукнал да се жени за нея, съвсем не беше човек, който ще се загрижи за доброто й име… Тя потрепери при мисълта за онова, което за малко не я сполетя сутринта.

— Студено ли ти е? — обади се лорд Тревейн в тъмното. Без да изчака отговора й, той се приведе към нея и я притегли в скута си. Зави треперещото й от студ тяло с наметката си и я притисна към себе си. — Така по-добре ли е? — Топлият му дъх докосна врата й.

— Да, благодаря, но и преди ми беше съвсем удобно. — Тя направи опит да се поосвободи, но той само я стисна по-здраво.

— Стой така! — промърмори той и устните му погалиха ухото й.

— Но, моля… — Тя не продължи, защото от докосването на устните му по цялото й тяло пробягнаха тръпки.

— За какво молиш, скъпа моя… съпруго? — Маркизът се изсмя беззвучно и притисна устните си върху нейните. Целуваше я дълго и страстно, докато устните й престанаха да се съпротивляват и се подчиниха на неговата пламенност. Елизия усети как ръцете му я опипват, как намериха малките копчета на корсажа й, разкопчаха ги едно по едно и се плъзнаха под плата, галейки меката топла кожа. Устните му се спуснаха надолу по шията й, ръцете му я обгърнаха здраво, той скри лицето в гърдите й и вдъхна дълбоко аромата й. — Ухаеш като цяла градина с рози и жасмин! — прошепна пресипнало Алекс. Устните му се върнаха върху устата й. Започна да я целува лудо. Елизия почувства, че се задушава, че губи съзнание.

Най-после той се отдръпна леко и обсипа цялото й лице с безброй нежни целувки. Едната му ръка сграбчи властно гърдите й. Той затвори очи и на устните му — мъжествени и горди — се изписа победоносна усмивка.

След малко Елизия долови равномерното му дишане. Главата й почиваше на гърдите му.

„Този човек е истински демон!“ — помисли си тя, напълно объркана от чувствата, които той беше събудил у нея. Би трябвало да го презира, но се чувстваше толкова замаяна и разгорещена, че сама не можеше да се познае. Какво странно усещане! Нищо не разбираше. Та нали се отвращаваше от него!… Тя затвори очи и заспа с лице, притиснато до сърцето му.

 

 

Събуди се от рязкото спиране на каретата. Огледа се сънено. Седеше отново на предишното си място. Докосна корсажа си. Всички копчета бяха закопчани.

Сънувала ли беше? Нали помнеше неговите жадни, дори жестоки целувки? Елизия прекара език по устните си, усети ги подпухнали и наранени. Погледна лорд Тревейн въпросително — той я наблюдаваше, в златистите му очи проблясваха искрици. Не, не беше сън, можеше да го прочете в очите му. Почувства как се изчервява до корените на косите си.

— Хайде, скъпа ми съпруго! — каза лорд Тревейн, скочи от каретата и протегна ръце към нея. — Най-после сме у дома!

Дъждът продължаваше да се лее. Бързо притичаха през сводестия, разкошно украсен с резба портал. Елизия чу как вратата се затвори зад тях. Намираха се в просторен хол, таванът на помещението се губеше някъде високо горе. Цветните стъкла на прозорците отразяваха светкавиците и ги разливаха в сини, зелени и червени отблясъци. По цялото протежение на стените минаваше галерия с парапет от ковано желязо, подпряна на вити колони. Подът беше постлан с испански плочи от печена глина.

Елизия стоеше мълчаливо, докато лордът изпрати да повикат икономката. Лицето му бе полуосветено от трепкащите пламъци на факлите. По-голямата част от хола тънеше в тъмнина. Масите и раклите се очертаваха, разкривени и неясни, като някакви непознати същества от подземното царство.

В единия ъгъл на залата се отвори врата и се появи лъч светлина, който сякаш плуваше към тях. Най-после зад пламъка на свещта се появи едно набръчкано лице, усмихнато, с примижали очи:

— Лорд Алекс! — Гласът на стария слуга трепереше. — Нямахме представа, че ще благоволите да пристигнете толкова скоро!… Вашият вестител дойде преди малко… — Старецът изгледа с любопитство плътно загърнатата фигура на Елизия. Сетне бързо нареди на насъбралите се лакеи да отнесат багажа.

— Ще се настаним в господарския апартамент — поправи лорд Тревейн прислужника, който току-що се бе разпоредил да занесат чантата на Елизия в една от стаите за гости. Смайването от тези думи пролича явно върху пергаментовото лице на стареца, но той с безизразен глас промени нарежданията си и отпрати лакея.

— Няма защо да правиш такава физиономия, Браун! — засмя се маркизът. — Мога ли да ти представя моята съпруга, лейди Тревейн? — Той притегли Елизия до себе си и я прегърна през раменете.

— Вашата съпруга?! — изграчи Браун. Слисаното му лице просия от радост. Той се поклони тържествено и каза: — За мен е чест, лейди Тревейн, да ви поздравя с добре дошла в Уестърли!

— Благодаря ти, Браун! — Лорд Тревейн се усмихна сърдечно на стария човек и с това наистина изненада Елизия, която не допускаше, че той е способен да изпитва човешка топлота. — Браун е вече половин век в нашето семейство. Всъщност той непрекъснато ми натякваше да се оженя!

— Да, лорд Алекс, ама вие кога ли сте се вслушали в думите ми? — отвърна Браун с дързостта на стар, предан служител.

— Е, ето че си доведох жена! Много добре помня как ти…

Думите на маркиза бяха прекъснати от силен вик, идващ някъде отгоре. По стълбите дотича дребна жена.

— Лорд Алекс! Как може да ми пристигате посред нощ? Вечно обърквате цялата къща, още от дете сте си такъв! — Жената говореше пискливо, задъхана от радост.

— Елизия, мила, това е мисис Данфийлд, старата ми бавачка. А откакто съм вече голям за детската стая, тя е икономка на Уестърли. Дани, това е жена ми, лейди Елизия Тревейн.

Елизия се взря в дружелюбните кафяви очи на жената и се усмихна с чаровна, плаха усмивка, която молеше за приятелство в тази чужда обстановка.

— Лейди Тревейн! — Мисис Данфийлд направи дълбок реверанс и хвърли към Негова Светлост поглед, изпълнен с укор. — Успяхте значи да се ожените, без ми кажете и думичка! Какво ще си помисли господарката сега? Къщата — студена и тъмна, няма празнично посрещане, няма поздравления от прислугата!… — Очите на икономката мярнаха протритата наметка на Елизия и закърпените й ръкавици. От острия й поглед не убягна изтощението и нервността, изписани на младото лице.

— Не сме очаквали никакви шумотевици — отвърна строго лорд Тревейн. — Жена ми и аз предпочитаме всичко да си върви най-нормално.

— Ами да! — каза сърдито мисис Данфийлд и хвърли изпитателен поглед към Елизия. — Като че водите всеки ден булка вкъщи! Бях почнала вече да се съмнявам, че изобщо ще дочакам такова нещо. И къде успяхте да намерите това младо и невинно дете? — смени тя тона и се усмихна приятелски на Елизия, която й отвърна с благодарност.

„Не е някаква префърцунена градска госпожичка!“ — помисли си мисис Данфийлд с облекчение. После отново се обърна към маркиза:

— Смятах, че няма да се намери порядъчна майка, която да ви допусне близо до дъщеря си… — Явно добре знаеше с какво име се ползва господарят й.

— О, нас нищо на света не би могло да ни раздели, Дани! — започна обяснението си лорд Тревейн и замълча за малко, преди да продължи поверително: — Може да се каже, че една сутрин отворихме и двамата очи, и открихме, че се обичаме. Беше като някакво просветление, като че се събудихме от някакъв вълшебен сън… — Той се засмя хапливо, като улови смаяния поглед на Елизия. Изчака малко дали тя няма да добави нещо. — Та така, Дани! Покажи стаята на лейди Тревейн! Мисля, че е твърде уморена, за да удовлетвори любопитството ти сега! — Той се обърна и изчезна зад една от многобройните врати.

Браун, който бе следил най-внимателно всяка дума на лорд Тревейн, се затича след него, доколкото позволяваха ревматичните му крака.

Мисис Данфийлд поведе Елизия припряно нагоре по широкото мраморно стълбище, като през цялото време даваше заповеди на момичетата, събрали се в залата. Минаха по галерията към едно от крилата на огромната къща и пресякоха някакъв широк коридор. Трепкащото пламъче на свещта в ръцете на икономката осветяваше портрети на благородни дами и джентълмени, които се взираха в Елизия с надменни очи.

В края на коридора старата жена отвори украсена с изящна резба двукрила врата. Мисис Данфийлд мина пред Елизия и започна да пали навсякъде дългите восъчни свещи. Красотата на стаята грейна в меката светлина.

Елизия се озърна възхитена. Всичко в тази стая бе червено, златно и черно. Тя видя тапицирана с плътна коприна кушетка, цялата в червено и златно, черно — златни кресла със златисти кадифени възглавници, черни лакирани скринове и елегантни лавици за книги. Централно място в салона заемаше голям червено-черен копринен параван, изрисуван с китайски орнаменти. На пода бе постлан източен килим.

— Прекрасно е! — ахна очарована Елизия.

— Да, чудесна стая е! — потвърди мисис Данфийлд, явно зарадвана от одобрението й. — Това са цветовете на рода Тревейн! Черното значи разплата, червеното — кръв, а златното — чест! Първите Тревейнови са били много кръвожадни.

По гърба на Елизия пробягнаха студени тръпки. „Те и сега са такива!“ — помисли си неволно тя.

— Това тук е вашата стая, милейди! — каза икономката и посочи една позлатена врата. — Там е стаята на Негова светлост.

Двете врати бяха отделени с широка витрина, в която бяха наредени порцеланови вази и скъпи статуетки от нефрит. Мисис Данфийлд отвори вратата към стаята на Елизия и започна да пали още свещи. Елизия я последва. Погледът й бе привлечен от огромното легло с балдахин и завеси от червено кадифе. Затвори за миг очи, връхлетя я спомена за твърдото неудобно легло с излинели завивки у леля Агата. Това тук бе истинско кралско ложе!

— И така, милейди, ще желаете ли сега една гореща баня, за да се поотпуснете след дългото пътуване? — Икономката пое наметката на Елизия и я окачи в огромния гардероб с безброй вратички и чекмеджета, в който можеше да се побере всичко необходимо за една дама. — Камериерката ви ще пристигне по-късно, така ли? — осведоми се тя, малко озадачена от това, че лейди Тревейн е пътувала без прислужница и само с една малка сламена чанта.

— Аз нямам камериерка, мисис Данфийлд — отвърна сдържано Елизия, готова да посрещне ужасения поглед на икономката. Но с изненада видя как дребната жена само кимна доволно.

— Няма нищо страшно. Аз имам тук достатъчно обучени момичета, от всяко може да излезе чудесна камериерка, все ще е по-добра от някоя надута госпожица от Лондон! — каза тя презрително. — Знам ги колко струват! Не можеш да разчиташ на тях! Пристигат и напускат, без дори да предупредят. Хич не се безпокойте, ще намерим някоя! Ами дрехите ви? — В погледа й се мярна подозрение, като огледа износената рокля на Елизия и смачканата сламена чанта. — Сигурно ще дойдат след вас?

— Не, всичко, което имам на този свят, се намира тук, пред вас — отвърна Елизия и гордо вдигна брадичката си. — Аз съм сираче. Така поне за лорд Тревейн няма да кажат един ден, че се е оженил заради богатството ми. Боя се, че по-скоро към мен биха отправили такъв укор. Ще ми натякват, че съм някаква авантюристка…

— Ами, ами! Никой, който е с ума си, не би повярвал, като види каква дама сте! И колко красива! За всеки ще е ясно, защо лорд Алекс се е оженил за вас! — заяви старата жена с топла майчинска усмивка. Това смело дете, застанало пред нея така гордо, спечели сърцето й. — И хич не си измъчвайте хубавата главица с такива глупости!

— Благодаря, мисис Данфийлд! — каза скромно Елизия. Сълзите напираха в очите й. Това бяха първите искрени и дружелюбни думи, които чуваше от години насам.

— Наричайте ме Дани, както лорд Алекс… — Икономката замлъкна смутено. — Много бих се радвала, милейди.

— Благодаря ви, Дани. Това е чест за мене. Бихте ли ме наричали Елизия?

Дани цялата поруменя от радост и хукна към вратата, но там се обърна и каза, поклащайки глава:

— Не зная как прави така, че все печели! Колкото и да обичам лорд Алекс, трябва да призная, че си е взел истинска дама, много по-благородна, отколкото заслужава! — завърши многозначително тя и излезе от стаята, за да приготви всичко необходимо за Елизия.

Елизия продължаваше да се усмихва, докато разглеждаше спалнята. Толкова се бе страхувала как ще я посрещне прислугата в къщата, беше се опасявала, че няма да я приемат… А ето че бе намерила приятелка, човек, който я хареса и на когото можеше да се довери…

И тази стая бе червено-златна. Ала тук не се виждаше нищо черно. Край една от стените бе поставена позлатена тоалетна масичка, до нея — кушетка, покрита със златиста коприна. Златна бе и облегалката на кушетката, красиво оформена като раковина. Завесите на прозорците бяха яркочервени. Елегантно дамско писалище и леки златночервени бамбукови столове и масички довършваха мебелировката. Камината бе от снежнобял мрамор със златен кант.

Елизия отиде до полуотворената врата към другата спалня. Всичко бе в черно и златно. Изглеждаше толкова мъжка!… Погледът й се плъзна по дългите златисти завеси, огромното легло с балдахин и скрина от черно лакирано дърво, по прекрасния килим на черни и златни цветя. Пред камината от рядък черен мрамор със златни жилки бе поставена кушетка, тапицирана с черна кожа. През разтворените врати на шкафа Елизия видя цяла редица най-различни мъжки жакети от кадифе и коприна. Там беше и познатата й вече наметка, с която Алекс бе пътувал. Тя бързо притвори междинната врата и установи, че няма ключалка.

Две момичета донесоха в стаята красива вана и я поставиха пред камината. Започнаха чевръсто да я пълнят с гореща вода, от която се вдигаше пара. Погледнаха плахо Елизия и бързо изчезнаха навън.

Елизия се отпусна във ваната с истинска наслада. Натри се с благоуханния френски сапун, протегна стройния си крак, поразтри глезена си. После плъзна насапунисаните си ръце по раменете и гърдите си. Изведнъж долови мирис на тютюн, същия, който бе вдишвала в каретата. Ноздрите й потръпнаха. Тя бързо се извърна, но успя да види само как междинната врата се затвори безшумно. Колко време бе стоял мълчаливо да я гледа? Елизия скочи неспокойно, обви около мокрото си тяло затоплената кърпа и бързо се избърса. Облече украсената с дантели нощница, която Дани бе приготвила. Фината батиста погали кожата й. С типично женско любопитство Елизия се запита чия ли е?

Чу шум и се хвърли уплашено в леглото. Беше вратата към коридора. Влезе Дани с поднос в ръка, на който бяха поставени каничка с чай и чиния с дребни сладки. Елизия въздъхна облекчено и понечи да стане, но Дани й даде знак с ръка да си лежи.

— Имате нужда от чашка чай, мила. Така по-лесно ще заспите. Стойте си на топличко в леглото! — и тя сложи таблата на коленете й.

— Прекрасна нощница, Дани — каза Елизия и отпи от чая. Слава богу, вътре нямаше ром! — Надявам се, никой няма да се сърди, че съм я облякла…

— Очарователна сте с нея! А за сърдене, няма кой да се сърди. Тя беше на майката на лорд Алекс. Много обичаше красивите неща.

Дани започна да вади дрехите от чантата на Елизия. Намери куклата, внимателно я взе и я постави на масичката до леглото.

— Каква красива кукла! — извика тя възхитено и започна да приглажда богатата й дълга рокля.

— Татко ми я подари, когато бях малка. Пазех си я и никога не съм я пипнала с мръсни ръце. Струва ми се, още тогава разбирах, че ще я запазя завинаги… А тези бяха на майка ми — каза бързо Елизия, когато Дани извади от чантата сребърната четка и гребена и ги постави на тоалетката.

— Не са много спомените ви от нея, мила моя — установи Дани със състрадание.

— О, да! Вещите… Но аз имам моите спомени, Дани, и никой не може да ми ги отнеме, така, както ме лишиха от имотите ми: и къщата, и конюшните, и коня ми. Всъщност наложи се всичко да продадат. Бавачката ми запази един сандък с няколко семейни вещи. Сигурно още ги пази. Повечето бяха на брат ми Йън, който загина някъде в Средиземно море в битката срещу Наполеон… На другия ден след като родителите ми загинаха, получих писмо от Министерството на флотата… — Елизия извърна очи, прехапала разтрепераните си устни.

— О, клето дете! — извика Дани и я прегърна, сякаш да я защити от нещо. — Колко ли ви е било трудно! Но вече не бива да се тревожите! Сега сте у дома и Дани ще се грижи за вас. Просто си мислете само за щастливите дни, когато сте били сред семейството си. Забравете лошото! Представяйте си, че сте били някъде на гости и сте се върнали отново вкъщи.

— Ще се опитам, Дани. Зная, че трябва да го направя, но сега съм толкова уморена! — усмихна се Елизия.

— Нищо чудно. Цяла нощ сте пътували, без да поспрете! Как може така! — каза Дани сърдито. — Сега си легнете, затворете очи и заспивайте! — Тя зави Елизия като малко дете. — Кротко и послушно! Все така казвах на момчетата.

Тя духна свещите, взе подноса и й пожела лека нощ.

Елизия се обърна настрани, вперила очи в тъмнината. Не можеше да заспи. Някакъв часовник удари един път. Дали ще дойде? Сега той имаше пълно право да спи в леглото й и да върши с нея каквото пожелае… Надяваше се да не дойде, но можеше ли да му попречи, ако реши да го стори — тя беше в ръцете му — в ръцете на човека, към когото още от първия миг изпита неприязън, когото познаваше едва от един ден. Не знаеше почти нищо за него или за неговото семейство, освен малкото, което бе споменала Дани. Знаеше, че родителите му са мъртви. Дани бе споменала за „момчетата“, навярно лорд Тревейн имаше братя. Може би имаше и някоя сестра на нейната възраст, с която да се сприятели… Ами ако тази сестра се окажеше като лорда — мрачна и надменна? „Само дано не е така!…“ помисли си Елизия вече замаяна от съня и затвори очи.

 

 

Лорд Тревейн седеше замислен пред голямата камина в кабинета си и не откъсваше очи от пламъците. Той поразклати брендито в чашата си, постопли го в дланите си, замислен за момичето на горния етаж. Неговата съпруга! Той се засмя на глас — някакъв странен хрипкав звук, който прокънтя в стаята. Женитба!… Той сви презрително устни, като си спомни браковете на своите приятели. Подписваш някакъв договор и получаваш право да вземеш една жена в леглото си и да я оплодиш, и то с възторжената благословия на обществото и на църквата. А ако към всичко това можеш да поприбереш и някаква зестра, всички се втурват да поздравяват хитреца. Особено пък, ако е успял да си запази и част от любовниците… Ами булката? Да не забравяме и прекрасната булка! Тя ще върти домакинството, ще пилее пари, ще командва мъжа си и всички ще се отнасят с уважение към нея, ако си завъди любовник. Да, от една женитба могат да спечелят всички!

А ето че сега и той беше вече женен мъж. Но никой не можеше да му натяква, че се е оженил заради парите на жена си. Беше дошла при него само с роклята на гърба си, дори не беше истинска рокля, ако трябва да бъдем честни. Изведнъж Алекс си спомни какво бе казал на Бъкингам — че жена му може да дойде при него както я е майка родила. Господи! Точно така бе станало! Ако не мразеше Бъкингам толкова много, би трябвало да го похвали, че повярва на думите му и я сложи в леглото му съвсем гола. Този път Бъкингам надмина и самия себе си!

Лорд Тревейн си представи как Бъкингам я е разсъбличал като истински мародер, който ограбва трупове! Почувства, че у него се надига глух гняв. „Трябва да измисля начин да го накажа!“ — закани се ядно той.

Маркизът погледна в чашата си и там му се привидяла дълги стройни крака, единият изпънат, целият в сапунена пяна. Видя златисточервеникавата, вдигната на тила коса, разпилените, накъдрени от водните пари кичури около лицето. Бели рамене и млади, сочни гърди, порозовели от топлата баня и от отблясъка на пламъците в камината.

„Красавица!“ — примижа той, спомнил си за мекото й телце и сладките устни. Добре поне, че сър Джейсън не бе довлякъл в леглото му някоя дългоноса кощрамба, която хленчи за майка си! Би трябвало не да отмъщава на Бъкингам, а да му благодари за прелестното създание, което бе намерил.

Изведнъж го обзе глух гняв при мисълта, че Бъкингам е гледал Елизия гола, че я е докосвал, докато я е събличал. Сам не можеше да разбере откъде го връхлетя това диво желание да убие Бъкингам. Елизия му принадлежеше, никой нямаше право да я докосва!

Елизия! Да, тя бе негова и той я желаеше до болка. Почувства се привлечен от нея още щом я зърна, застанала пред камината в стаята за гости, за да се сгрее. Първата жена, която го намираше отблъскващ. Това бе толкова необичайно за лорд Тревейн! „Повечето жени биха се втурнали охотно в такава любовна авантюра! — помисли си Алекс. — Но не и чаровната мис Димарайс.“ Как презрително го бе изгледала само, как се бе боричкала по-късно в леглото му, същинска дива котка! Не би желал да я заблуждава. Не искаше да залъгва вече никоя жена, след онази ужасна сцена с Мариана. Оттогава всъщност бе започнал да ненавижда всички жени. Естествено прояви презрение и цинизъм и при срещата си с тази зеленоока вещица с коси от пламък, която го оплете в мрежите си против волята му и помете с едно гъвкаво движение на бедрата си цялата му ненавист към жените.

„За този огнен темперамент ще трябва здрава ръка. Но по-добре така, отколкото някоя невзрачна мишка. Предпочитам тази малка лисичка!“ — помисли си той и кехлибарените му очи припламнаха.

Маркизът допи брендито си и се отправи нагоре по стълбата. Вървеше бавно по безкрайния коридор, но дългите му крака го отнесоха сякаш за секунди до вратата на господарските покои. Влезе в стаята на Елизия, приближи се до леглото и застана там мълчалив, загледан в спящото момиче. Свещта в ръката му огряваше лицето й със златна светлина. Косите й бяха разпилени като жарава по възглавницата. Тъничката й ръка бе открита и златният пръстен блещукаше върху бялата кожа като белег за неговото господство над нея.

Алекс се наведе, като внимаваше да не капне горещ восък от свещта. Очите му жадно пиеха устните й, полуотворени в съня. Гъстите, тъмни ресници скриваха очите, в които би желал да потъне целият. Целуна нежно шията й и проследи леко с пръст една дълга копринена къдрица.

Елизия промълви нещо в съня си. Маркизът се взря изненадан в сълзата, която се откъсна от ъгъла на окото й и се плъзна надолу по бузата. Той лекичко я докосна с пръст и погледна прехласнат влажната следа.

Усети как треската в тялото му затихва, рязко се обърна и излезе от стаята. Не бива да се държи като самец, подушил наблизо женска! „Проклет да съм, ако позволя да се превърна в животно, заради тази червенокоса вещица! — помисли си гневно той. — Да върви по дяволите!“ После бързо се съблече и си легна. Самичък.