Лори Макбейн
Дяволско желание (4)

Четвърта глава

Още от зори вятърът налиташе с вой върху близките дървета, блъскаше обрулените листа в стените на странноприемницата и ги завихряше обратно към тъмните далечни хълмове, едва мержелеещи се в настъпващия здрач. Ситният дъждец, започнал към обяд, се бе превърнал в истинска буря. Тибитс, притежателят на странноприемницата „Уейфарърс Рест“ беше ядосан. Това лошо време хем пропъждаше гостите, хем искаше повече работа. Всяка дупчица по покрива зейва, водата тече направо в къщата. Току-виж, не дай си боже, водата да се излее право във врата на някой гост!… Странноприемницата му беше на кръстопът — тук се срещаха пътищата от север и онези, които водеха от крайбрежието към Лондон. Заведението поемаше цялото движение, в това число и пощенските дилижанси, които спираха тук за прекачване на пътниците или за смяна на конете.

— Веднага се върни, обеснико! — изрева Тибитс на дребничкото момче, което прелетя покрай него надолу, по дългия тесен коридор. Тибитс простря дългата си космата ръка и пипна хлапето за врата. — Какво правиш тука? Не казах ли аз да почистиш стаята на господина? — и той раздруса яко малкия.

— Ама аз поисках да чистя, ама господинът каза да изчезвам… Много беше сърдит. И аз веднага се ометох — каза момчето троснато и направи опит да се отскубне.

— Ако ме лъжеш, дяволе, главата ще ти откъсна! Не ми трябва тука лъжец, дето ще ме излага пред господата. Виждал съм ги като се разгневят, втори път не искам да ми дойде до главата! Да не си наоколо, когато са ядосани! Помня една дама, беше застанала точно както си ти сега, направи ме на нищо, задето не съм дал на кучето й най-хубавото месо… Все мъкнеше това псе със себе си, не се отделяше от него. Дори ме перна по ръката заради проклетото животно. Внимавай, негоднико, да не ме злепоставиш, разбра ли? — изръмжа той на разтрепераното момче.

— Не съм ви излъгал! — изврещя то, когато Тибитс го разтърси още по-силно.

— Хайде, изчезвай сега и да не съм чул нито дума, щото иначе… — Ханджията блъсна силно момчето и влезе в стаята за гости.

Той изгледа критично слугинята, която редеше масата за вечеря. Бе сервирано за повече хора, защото личната му трапезария бе заета в момента от някаква страшно важна дама. Издокараните лондонски джентълмени, които бяха наели две от най-скъпите му стаи, сигурно щяха да си правят компания за вечеря, пък и можеше да пристигнат още пътници с дилижанса. При такова време, колата като нищо щеше да закъснее цели часове. Тибитс бе поръчал да подготвят повече стаи за гостите, които щяха да пренощуват, за да сменят тук дилижанса. Беше поработил здравата. Той потри ръце и се усмихна в очакване на щедрите бакшиши.

„Какво пък толкова му има на времето?“ — помили си Тибитс, докато хвърляше още няколко цепеници в пращящия огън в камината. Лумнаха високи пламъци, прогониха сенките и заиграха по ниския таван с тежки дъбови греди. Калайдисаните кани и чаши светеха меко по полиците на стените, от дебелите свещи сълзеше лой и със съскане капваше върху студения месинг на свещниците.

Лицето на Тибитс се разля в усмивка при мисълта за жълтичките, които скоро ще зазвънтят в джобовете му. А сега нямаше да е зле да сложи нещо топло в стомаха си.

 

 

Сър Джейсън Бъкингам седеше до прозореца в стаята, точно над Тибитс, взираше се в дъждовната вечер и съвсем не му беше до смях. Беше бесен! Точно сега, под същия покрив, в една от стаите на този коридор се намираше най-злият му враг — лорд Александър Тревейн. Мразеше дори звука на това име! Просто не повярва на очите си, когато видя маркиза да влиза в двора само преди няколко минути. Огромният му черен жребец биеше нетърпеливо с копито в калта, докато Тревейн слезе от седлото и изтича към къщата. Момчетата от конюшнята се спуснаха да отведат коня.

Лорд Тревейн! Това име тътнеше в ушите му по-застрашително от гръмотевиците навън. Откакто този демон беше влязъл в живота му, щастието му го напусна… Дотогава Джейсън Бъкингам печелеше почти всеки облог, печалбите му от безкрайните игри на карти най-после му дадоха възможност да заживее по-спокойно, без вечните кредитори, които обсаждаха вратата му. Но той дълго бе тънал в дългове и не можеше да се задоволи с едно толкова несигурно и нетрайно богатство. Сър Джейсън знаеше добре колко бързо се стопяват готовите пари. А Бъкингам нямаше никакво намерение да изпадне отново в предишното унизително положение. Обедняването му беше донесло безброй огорчения, караше го да се превърне в жалък, раболепен ласкател. Той презираше не само хората, пред които беше принуден да върти опашка, но още по-лошо — презираше самия себе си. Да загубиш самоуважението си е най-страшното, което може да се случи на един джентълмен!

И какво всъщност искаше? Само онова, което му се падаше по право. Бе се родил на този свят като джентълмен и искаше да живее като такъв! Вместо това, сър Джейсън бе принуден да прибягва до непочтени средства, направо бе станал майстор на мръсните ходове. Свръхизкусно манипулираше хората, умееше ловко да лавира, за да избегне всяка неприятна ситуация. Вече знаеше, че може да се измъкне от всяко положение, по неволя бе усвоил трудното изкуство на оцеляването. Оправдаваше се пред самия себе си, че няма вина за това, просто е бил принуден да използва такива средства. В завидно единодействие родителите му бяха проиграли на хазарт цялото наследство. След смъртта им не му остана нищо, освен дългове.

Той отрано научи, че трябва да се бори отчаяно и без задръжки, ако иска да се задържи сред по-избраното лондонско общество и да запази полагаемото му се място. Всички наричаха родителите му „Кралската двойка“, или „Дама каро и Поп каро“.

Родителите не предадоха на сър Джейсън лудата си страст към хазарта, но все пак той наследи от тях умението да извлича печалба от нещастието на другите. Не смяташе, че е под достойнството му да подпомогне малко късмета си в играта. Така от картите му излезе и прякора „Жокера“.

Бъкингам беше винаги под ръка, все се случваше така, че бе тъкмо там, където се появяваше остра нужда от още един човек.

Но никой не познаваше истинското лице на Жокера. Хората виждаха само онова, което той сметнеше за нужно да им покаже — клоуна, шегаджията, остроумния дърдорко, който разсмива… А истинският сър Джейсън се стремеше единствено към богатство и власт, и то на всяка цена. Нямаше да позволи никога повече да бъде унижаван, да се остави на някаква презряла богата дукеса да го командва или да ухажва поредната пъпчива грозотия, само защото ще му донесе зестра.

Само в редки изключения неговите собствени желания и суровата необходимост не се противопоставяха. Такова щастливо изключение беше Катрин Уелингтън. Красота и богатство, съчетани в едно! Бе твърде хубаво, за да е истина.

Сър Джейсън добре помнеше правилото, че щастието е непостоянно, че невинаги всичко върви така, както ти се иска. Но в този именно случай той знаеше, че няма сила на света, която да му попречи да постигне целта си: да се ожени за Катрин и да забогатее! Нямаше вина, че шансовете му се изпариха. Дори всесилните богове на древен Египет не биха могли да помогнат — просто звездите бяха против него. Не човешка ръка беше размесила картите — сам дяволът бе изковал пъкления си план да развали работата. Дяволът, в лицето на лорд Тревейн, настойникът на Катрин.

Всичко, което един брак с Катрин можеше да му донесе, вече беше недостижимо за него. През онзи свой пръв сезон в Лондон, тя беше толкова наивна, толкова склонна да приеме за чиста монета всяко ласкателство.

Никога не бе обичал Катрин, но я намираше привлекателна, дори понякога забавна. Сигурно щяха да се разбират добре. Ако за зла участ не се бе появил онзи дявол с пронизващите жълти очи, които запрати момичето заедно с цялото му богатство в ръцете на друг мъж. Катрин, неговата златна надежда за бъдещето, беше венчана за някакъв провинциален благородник. „Сигурно някой червендалест и надут фукльо, с криви крака, шкембе и червен пиянски нос…“ — мислеше Бъкингам злобно, докато се въртеше пред огледалото, възхитен от представителната си фигура. С един Бъкингам, Катрин щеше да е къде-къде по-добре, отколкото с онзи селски дебелак!…

Но се беше намесил този Тревейн, за да разруши всичко и да го направи за смях пред цял Лондон. Напомнено му беше, че Катрин Уелингтън е под опекунството на лорд Тревейн, че той управлява имуществото й, и че тя може да се омъжи само с негово позволение. Мнозина от неговите приятели зестрогонци го бяха предупреждавали, че няма смисъл да се трошат пари за такава безнадеждна инвестиция. А можеше да стане и по-лошо, ако си навлече неприязънта на Тревейн. Те имаха право да се страхуват, защото славата на маркиза не беше само плод на слухове или преувеличения. Сър Джейсън бе виждал със собствените си очи Алекс Тревейн — недосегаем в екипажа си в черно и златно с чудесните арабски жребци… Мълвеше се, че имал в жилите си арабска кръв, затова разбирал толкова от коне. Съществувало някакво духовно родство!

Приятелите на лорда го наричаха Луцифер, а той само се смееше, без да възразява. Сър Джейсън беше чувал да разправят, че този човек не е обикновен смъртен, че го наричали „Дяволският принц“, защото дължал своето щастие в играта на тъмните сили. Малцина от познатите на лорд Джейсън се осмеляваха да играят на карти, или да се обзалагат с Алекс Тревейн, защото той никога не губеше. Твърдеше се, че негова светлост омагьосвал картите, че странният златен пръстен на кутрето му притежавал свръхестествена сила.

Джейсън беше убеден, че именно лорд Тревейн бе направил да секнат изведнъж успехите му в играта на карти. Просто усещаше, че земята под краката му се клати, каквото и да опиташе, все удряше на камък. Трябваше да настъпи някакъв обрат! Дори ходи при някаква гледачка циганка, за да разбере какво вещаят звездите. Циганите се бяха разположили извън града. Там той намери вонящата беззъба вещица. Измамницата здраво го оскуба, но представи бъдещето му в най-ярки краски, увери го, че богинята на щастието няма да му изневери. Предсказа му, че преди да победи, ще срещне някаква жена „като пламък червена“, надрънка му неясни приказки за страшен черен облак и грозяща беда. Бъкингам не повярва на тия истории за смърт и нещастие, точно сега беше му провървяло малко, а пък и още не бе срещнал „жена като пламък“. Но успехът се бавеше, редяха се несполука след несполука. Не се случи и нищо фатално, нямаше смъртен случай, въпреки че в такива моменти почти му се искаше да е умрял.

Лорд Тревейн! Винаги на върха, неизменно победител. Сър Джейсън не можеше да си спомни да е видял някога Тревейн да губи, независимо дали ставаше дума за жени или за карти. Дамите от половин Лондон бяха нещастно влюбени в него. Сър Джейсън познаваше няколко високопоставени красавици, които — стига да им се удадеше възможност — веднага биха скочили в леглото на Алекс Тревейн.

Маркизът печелеше сърцата на най-желаните хубавици на Лондон и на Континента, но щом те отстъпеха, той вече губеше интерес и скоро любовните им признания започваха да го отегчават. Остана си ерген, обръщаше гръб на всички, а това го правеше още по-желан. Джейсън просто не можеше да проумее как Тревейн не капитулира пред красотата и богатствата на тези жени. Ако бе той на мястото му, отдавна да е сложил ръка на голямо богатство, а може би и на замъка, или двореца на някоя чуждоземна принцеса.

Бога ми, този Тревейн бе наистина ненормален, да бяга от подобно щастие! Само ако имаше възможност да го премахне, разбира се, без сам да се изложи на опасност! Но и не помисляше да излезе на дуел срещу опасен стрелец като Тревейн. Дяволският принц никога нямаше да узнае, че в лицето на Джейсън Бъкингам има смъртен враг! Много по-разумно ще е да го остави да вярва, че Жокера е благоразположен към него. Отмъщението ще е по-сладко от мед, само да намери сгода да размаже всесилния лорд Тревейн!

Силно чукане по вратата откъсна лорд Джейсън от тежките му мисли.

— Влизай! — извика той и се обърна.

— Ще бъде ли сър Бъкингам така любезен да заповяда долу? Вечерята му е поднесена и го очаква — обяви Тибитс.

— Много добре. Идвам веднага. Впрочем, нахрани ли се вече лорд Тревейн? — попита той с престорено безразличие.

— Не. Току-що слезе — отвърна Тибитс и тръгна надолу по паянтовата стълба. Помисли си, че хлапето действително каза истината. Този човек има зъл поглед. Не би искал да му е враг! Студени тръпки го побиха при спомена за леденостудените очи на господина.

Тибитс хвърли бърз поглед към голямата дървена маса, наредена за гостите. След това погледна и другия джентълмен, който се грееше пред буйния огън и замислено се взираше в пламъците. Ох, и на този господин не би желал да излезе насреща! Познаваше лорд Тревейн, той често отсядаше тук на път за имотите си в Корнуол. Да, да, бе чувал какви ли не работи за негова светлост. Изпречиш ли се на пътя му, лошо ти се пише. Но какво можеш да очакваш от човек, който идва от оня негостоприемен корнуолски бряг, истинска пустош, както разправят хората!

— Тука дяволски духа! — избоботи Тибитс и се спусна да затваря по-плътно прозорците. — О, ето ви и вас, сър Бъкингам! — Тибитс бързо придърпа стол за Джейсън, който влезе в стаята, издокаран в разкошен жакет от розово кадифе, жълти панталони до коленете, жилетка на оранжеви и жълти райета и бяла колосана вратовръзка, цялата в рюшове и дантели.

Лорд Тревейн, който бе вперил очи в огъня, се извърна бавно към новодошлия.

— Добър вечер, Бъкингам! — каза той, вдигнал високо едната си вежда. — Ще имам ли удоволствието… да споделя вашата компания на тази хубава трапеза, която ни очаква? — и без да изчака отговор, седна на масата.

— Лорд Тревейн! — поклони се леко Бъкингам, опитвайки се да преодолее паниката, която го връхлетя, като видя, че ще трябва да седи лице срещу лице с маркиза. — Ще бъде удоволствие за мен да съм във вашата компания, милорд! — Толкова му се искаше да му забие кинжал в сърцето, вместо да реди любезни думи! Въпреки това изгледа любопитно лорд Тревейн и запита: — Как така ви срещам далеч от Лондон в такава отвратителна вечер? — Той бодна с вилицата си един картоф, лапна го и започна да реже сочното парче говеждо в чинията си.

— Отивам в Сейнт Флауър. Но и вие сте тръгнали на път?

„Сейнт Флауър. Свещено цвете. Не съвсем подходящо име за дома на лорд Тревейн! — помисли си сър Джейсън с насмешка. — А защо не Сейнт Демон, в чест на собственика?“. Но продължи на глас:

— Тръгнал съм заради боя с петли в Броунс Мил. Разправят, че Роусли изпратил от Йорк истински убиец! — Погледът му проследи ръката на Тревейн, който си взе дебело парче шунка от чинията, която прислужницата току-що беше оставила на масата. Дълбоко изрязаното деколте разкриваше пищните рамене и гърди на момичето. То хвърли на лорд Тревейн подканващ поглед, докато допълваше отново чашата му. — Не видях каретата ви навън? — каза сър Джейсън. — Не допускам, че при това ужасно време ще яздите по целия път до брега?

Сър Джейсън се размърда неспокойно на стола си, чудейки се какво ли е казал, за да предизвика този развеселен израз по лицето на маркиза.

— Тръгнах на кон от Лондон, а каретата и слугата ми ще ме настигнат по-късно. Би трябвало да са тук утре рано. — Лорд Тревейн посегна към канеления крем, с който завърши вечерята.

Двамата продължиха да разговарят и след като се нахраниха, Тибитс напълни две тумбести чаши от най-доброто си бренди, доставено от контрабандистите, и ги поднесе на двамата мъже, настанили се в големите кресла пред камината. После хвърли бързо една цепеница в пламъците и напусна салона.

Известно време говориха за незначителни неща, обсъждаха предимствата на боя с петли, кой в Лондон е най-добрия боксьор, ще нападне ли Наполеон свещените брегове на Англия. Докато на сър Джейсън му писна от тези баналности и изведнъж каза:

— Мислех, че ще отидете с вашата повереница Катрин Уелингтън на север… — Сър Джейсън замлъкна за момент, като че ли размишляваше. — О, не! Тя вече не се казва Уелингтън, нали? Май чух някъде, че неотдавна се е омъжила, но не запомних името на щастливия жених.

— Да, Катрин е вече омъжена и не пътувам с нея. Едва ли щастливият жених би искал да ги придружавам през медения месец.

— Нямах представа, че е била сгодена, когато беше в Лондон. Още е много млада. Бяхме се уговорили с една компания да ходим на театър и ми казаха, че нямало да дойде, защото напуснала Лондон. Без всякакво обяснение, без причина. Просто изчезна, като че е била омагьосана… — Той продължаваше настойчиво, като че някакъв демон го тласкаше да говори неща, за които можеше да съжалява.

— О, да! Тя наистина беше в опасност, но не от омагьосване, а от всичките авантюристи, които са се навъдили в обществото — заяви маркизът грубо и отпи глътка бренди. Златистите му очи се присвиха, и той погледна сър Джейсън изпитателно. — Успях да отбия една подобна атака. Всъщност беше и нужно, тъй като всеки, които би се оженил за Катрин без мое съгласие, нямаше да успее да сложи ръка на парите й. Това охлажда желанията на измамниците. В такъв случай трябваше да разговарят с мен, нейния настойник, а аз се отнасям твърде сериозно към задълженията си.

— А Катрин? Не трябваше ли все пак да й се разреши сама да избере съпруга си? Какво би станало, ако тя се влюбеше в някого и той й отвърнеше с взаимност? Все пак този някой можеше да бъде привлечен не само от парите й. Тя е красива млада жена.

— Какво ви кара да мислите, че Катрин не си е избрала сама човека, за когото се омъжи? Тя от дете е била влюбена в сегашния си съпруг, и двамата само са чакали да се оженят. Само че Катрин трябваше да опознае живота в Лондон, преди да се оттегли на село и да се превърне в „проста селянка“, както се шегува самата тя. Не може да се отрече, че е страшно привлекателна. Но смятам, че всички знаем имената на хората, които се опитваха да се облагодетелствуват от един брак с нея, знаят се и предишните им напъни да хванат някоя богата наследница. Впрочем, не разбирам, защо говорим за това. Катрин винаги е била непристъпна, а особено пък сега, когато е омъжена.

— Както желаете. Но все пак, само една идея: какво щеше да стане, ако тя не пожелаеше да вземе този мъж, ако обичаше друг? Щяхте ли все пак да я принудите?

— Ако Катрин не пожелаеше, никога не бих я насилвал. Но младият Бърдсли хареса и на двама ни. Той живее в съседното имение, така че двата имота ще могат да се слеят. А това, че двамата се обичат, е едно чудесно допълнение. В противен случай може би щях да търся друг младеж. Но защо непрекъснато говорите за брак по любов? Много малко хора от моя кръг, а смятам и от вашия, се женят по любов. Всъщност, питам ви съвсем сериозно, това имало ли е някога значение за вас? — Маркизът открито му се подиграваше.

— Да не искате да кажете, че вие никога не бихте се оженили по любов? — запита в упор сър Джейсън.

— Онова, което искам да кажа, е, че се съмнявам в самото съществуване на чувство като любовта. Ако се оженя, ще го направя, за да имам наследник, а не защото ще обичам една жена.

— В такъв случай и вие ще се ожените, за да получите нещо! — победоносно възкликна Бъкингам.

— О, положително не в този смисъл, за който намеквате. Ще се оженя за една жена само заради онова, което тя може да ми даде, и което е невъзможно да имам без нея — наследник на името и на имота ми! А всичко останало тя ще получи от мен. Тя може да дойде в дома ми буквално гола, като новородено. Но няма да седна да я залъгвам, че съм влюбен в нея. Смятам, че в това именно се състои разликата между нас двамата. Не съм много силен в лъжите.

Маркизът вдигна чашата си и пи за здравето на сър Джейсън, който седеше насреща му с пламнало лице. След това Тревейн отново се загледа в огъня.

Сър Джейсън наблюдаваше профила на събеседника си и в светлите му очи пламтеше омраза. Той нервно забарабани по масата със своите отрупани с украшения пръсти, в главата му напираха планове. Какъв би бил най-подходящият край за маркиза? Каква смърт му подхождаше най-много?

 

 

Щом отвори тежката дъбова врата на странноприемницата, Елизия усети как леденото течение я прониза до кости през излинялата вълнена наметка. Дъждът се втурна през тесния отвор заедно с нея, като че и той търсеше защита от поривите на бурята.

— Затваряй тази проклета врата! Всички ни ще издавиш! — прозвуча заплашителен глас откъм креслото с висока облегалка, сложено пред буйния огън в камината.

Елизия се опита да затвори тежката врата, но бе твърде слаба, за да се пребори с вилнеещата навън буря. Вратата се изплъзна от ръката й и се удари в стената. В стаята се изсипа нов порой леден дъжд.

— По дяволите! Толкова ли си глупава или искаш да се превърнем в ледени шушулки? Къде е съдържателят? — изрева отново застрашителният глас иззад креслото.

Една едра фигура се надигна и тръгна към Елизия, която продължаваше да се бори с вратата. Чувстваше, че силите я напускат. Беше пътувала от ранни зори с дилижанса и бе напълно изтощена.

Пътуването в тресящата се кола й се стори безкрайно. През разкаляните пътища и изливащия се небесен потоп колата се движеше едва-едва. Елизия седеше притисната между някаква дебела селянка, от която лъхаше на обор, и един развеселен пастор, явно причестил се при Бакхус. Пасторът непрекъснато се оригваше, извинявайки се с кикотене. Селянката хъркаше. Сега Елизия беше на края на силите си и стоеше безпомощно пред ядосания джентълмен.

— Мила госпожице, ще бъдете ли така добра да се отместите от тази врата, за да мога да я затворя? Или предпочитате да стоим на това дяволско течение, докато и двамата замръзнем?

Елизия усети как две силни ръце я хванаха за лактите и я отместиха встрани. Вратата се хлопна с трясък.

Без да чака нови изблици на гнева му, тя пристъпи към мястото, което сърдитият господин току-що бе напуснал. Простря ръце към пращящия огън. Качулката на наметката скриваше лицето й от погледа на крещящо облечения господин, разположил се в съседното кресло. „Лондонско конте!“ — помисли Елизия презрително. Усети, че другият господин се връща към креслото си, но без да го удостои с поглед, продължи да се грее на огъня.

Тибитс се втурна в стаята. Когато чу дилижанса, точно търсеше в избата си бутилка от най-добрия ром. Съзря фигурата пред огъня, загърната в тъмносинята наметка, от която вече се вдигаше пара и се спусна към нея.

— Добре дошли в „Уейфарърс Рест“ — просия той, когато гостенката се обърна към него. — С какво мога да ви бъда полезен, госпожице? — Той целият излъчваше сервилна готовност, макар че ако съдеше по дрехите на дамата, тук не можеше да се очаква голям бакшиш.

— Бих желала подслон за тази нощ, смятам утре рано да продължа за Лондон — отвърна Елизия и смъкна наметката от себе си.

Сър Джейсън и лорд Тревейн мълчаха, загледани в пламъците. Но дълбоките, меки тонове на един твърде женствен глас моментално ги откъснаха от мислите им. Гласът явно принадлежеше на дама, но беше странно изкусителен. И двамата вдигнаха очи, когато новодошлата свали наметката си и в полумрака просветна изящният профил с правилен тесен нос и добре оформени устни. Но очите и на двамата бяха омагьосани от блясъка на меднозлатистите й коси, които запламтяха на светлината на огъня.

Сър Джейсън бързо скочи, поклони се и каза с най-чаровен глас:

— Простете, че ви оставих да стоите права, и ми позволете да ви предложа от все сърце креслото си и да ви се представя: сър Джейсън Бъкингам, на вашите услуги!

— Благодаря ви — отвърна Елизия сдържано и седна пред огъня. — Много съм уморена, измръзнах до мозъка на костите си!… — Треперейки, тя погледна въпросително с искрящите си зелени очи сър Джейсън, който продължаваше да стои прав до нея.

— Тибитс! — изкомандва сър Джейсън. — Донесете на младата дама топло питие, а след това и нещо за ядене! И побързайте, човече! — подвикна той на съдържателя, който мълчаливо стоеше до тях, светкавично променил мнението си за късната гостенка, след като бе зърнал лицето й. Ако се съдеше по дрехите й, сигурно нямаше много пари в джоба, но се виждаше, че е от по-висока класа. Разбира се, че ще й даде по-добра стая, отколкото смяташе отначало. Особено пък, ако господинът плати за това. Де да я знаеш! Може да е някоя от онези побъркани благороднички, дето се преобличат като слугини и се веселят на воля. Нали предишната седмица с дилижанса пристигна цяла компания млади благородници, преоблечени като кочияши. Цяла нощ гуляха, а на сутринта едва не преобърнаха пощенската кола с пътниците. Не, с тази гостенка няма да рискува. Ще се отнесе с нея като с дама.

Сър Джейсън си донесе стол и точно искаше да седне, когато се сети за нещо:

— Колко глупаво от моя страна! — възкликна той. — Какво ли ще си помислите за обноските ми! Позволете ми да ви представя джентълмена. — Той посочи мъжа, който беше посрещнал така грубо Елизия и седеше мълчалив през цялото време — Лорд Тревейн, маркиз Сейнт Флауър.

— Аз съм Елизия Димарайс — подаде тя тъничката си ръка на сър Джейсън, а след това и на лорд Тревейн, който се изправи бавно.

— Мис Димарайс! — промърмори той, хвана ръката й и се наведе изискано над нея.

Елизия изтегли бързо ръката си, защото усети, че от докосването на силните му пръсти тръпки плъзват по цялото й тяло. „Тези ръце могат да бъдат жестоки!“ — мина през главата й, докато гледаше като хипнотизирана странния пръстен на малкия му пръст, отразил сякаш златото на очите му — какви особени очи под тежките клепачи! Като че ли четяха и най-скритите й мисли.

— Ето, госпожице! Приготвил съм ви чудесен грог, малко да се постоплите! — прекъсна ги Тибитс и разруши магията, сковала Елизия. Той й подаде димящата чаша и се озърна загрижено: — Нямате ли багаж, госпожице?

— Не, нямам нищо друго, освен тази чанта! — отвърна Елизия. — Пътувам само с лек багаж — добави тя с усмивка, като си помисли, че всичките й съкровища са събрани в тази чанта. Тибитс сви рамене и се запъти към вратата.

— Имате малко багаж и пътувате в такова отвратително време, госпожице Димарайс — подхвана маркизът тихо, — не е ли малко странно? Да не сте някоя от онези досадни дами, които са избягали от къщи, преследвани от цяла глутница истерични роднини? Потрепервам при мисълта, че могат да ме пипнат тук в хана като ваш съучастник или, не дай си боже, като бъдещ жених! — Маркизът я погледна насмешливо и си взе щипка енфие.

— Това, господине, си е лично моя работа и не ви засяга! — отвърна кратко Елизия. — Но за ваше успокоение ще ви кажа, че не съм избягала от къщи, за да се женя. Не бих искала да нарушавам спокойствието ви, още повече, че едва ли бих могла да си представя по-неподходящ кандидат за съпруг — добави тя сухо. Беше изумена как той почти налучка истината. По страните й избиха червени петна.

Лорд Тревейн я изгледа с присвити подигравателни очи. Елизия отвърна упорито на погледа му. Внезапно на строгото му лице се появи нещо като измъчена усмивка.

— Димарайс? Името ми звучи познато!… — сър Джейсън погледна Елизия, като че търсеше да открие в лицето й нещо, което е пропуснал да види. Внезапно погледът му просветна. — Чарлз Димарайс? Точно така! Баща ви, нали? — провикна се той. — Разбира се, ако се съди по очите, е точно така. Знаете прякора му, нали? Димарайс Котката! Защото очите му са разположени косо, също като на котка. И, бога ми, вашите са съвсем същите.

Елизия пламна от неудобство, когато двамата мъже се взряха открито в лицето й, а след това долови как маркизът огледа хубавичко и фигурата й. Тя се почувства опърпана и мръсна, в сравнение с елегантния му жакет от коприна и кадифе и безупречната му риза. В очите му можа да прочете изненадата, какво ли търси тук дъщерята на Димарайс и то в такива дрехи.

— Къде е той сега? — продължи да разпитва сър Джейсън любопитно. — Не съм го срещал в Лондон от години! Съвсем се забравихме вече…

— Баща ми почина преди две години. Майка ми също. Загинаха и двамата при нещастен случай. Каретата им се преобърна… — каза Елизия тихо. Мъката засенчи погледа й, очите й потъмняха при спомена за сполетялата я трагедия.

— О, ужасно съжалявам! — заизвинява се сър Джейсън. — Нямах представа! Моля ви да приемете най-искрените ми съболезнования за ужасната загуба…

— Понякога си мисля, че бе истинска божия милост за тях, че загинаха и двамата заедно. Съмнявам се, че единият би могъл да преживее другия, те толкова се обичаха…

— Невероятно! Такава привързаност между мъж и жена е нещо твърде рядко. Ето например лорд Тревейн не вярва в любовта, особено пък в брака. Не съм ли прав, милорд? — запита сър Джейсън отегчения маркиз.

— Точно така. Любовта съществува само в объркания ум на гладуващи поети, които мътят главите на младежите и на застаряващите дами! — отвърна лорд Тревейн с презрителна усмивка.

— С това вие само показвате своята неосведоменост, милорд! — отвърна Елизия ядосано. — Но не съм и очаквала друго от един лондонски денди!

— Така ли? Значи вие вече сте изпитали това блажено състояние, предизвикващо завистта и на смъртните, и на боговете? — подигра се той.

— Не, не съм, но…

— Следователно не можете да знаете нищо за това, а ако не се заблуждавам, страстта също ви е непозната. Говорите за неща, за които само сте слушали или сте чели. Според мене повечето жени могат да се разделят на две категории — или са романтични и сантиментални и с повод и без повод ронят сълзи, или са предприемчиви авантюристки, които отмъкват всичко, което могат да докопат. — Лорд Тревейн погледна Елизия въпросително. — С вашата външност вие положително няма да имате трудности да подлудите някой клет влюбен глупак.

— Не съм нито от едната, нито от другата категория, милорд — отвърна Елизия студено и погледна право в златните очи на маркиза. — Аз съм реалист! Наясно съм, че мъжете не са хора, а животни, които гонят само собственото си удоволствие, без дори и да помислят за чувствата на другите. Особено ако имаш нещастието да си омъжена за някое от тези големи деца. — Елизия беше изпълнена с презрение. Тя видимо се разгорещи на тази тема, защото продължи да говори, вирнала предизвикателно малката си закръглена брадичка. — Наистина съчувствам на жена ви, след като имате такова мнение за женския пол. Лондонски джентълмен! Ха! Техните повърхностни възгледи могат да се сравнят само със суетността им. Лично аз мисля, че жените биха живели по-добре и без егоистичното мъжко присъствие.

Елизия млъкна задъхана, изплашена от това избухване срещу изумения маркиз. Той изглеждаше направо объркан и тя неволно си помисли, че такова нещо сигурно му се случва за първи път. Ала не смяташе да се извинява, че се бе защитила срещу оскърбленията му.

— Победа! — възкликна сър Джейсън развеселен. Словесният двубой му бе доставил огромно удоволствие. Заръкопляска възторжено, което накара Елизия да почервенее от срам. — Браво! Добре наредихте маркиза! Обзалагам се, че никой досега не е успял да го направи. Така ли е, милорд? Ще ми простите, госпожице Димарайс, че и аз принадлежа към омразния ви пол и ще ми разрешите да продължа да се радвам на приятната ви компания, нали? — В гласа на сър Джейсън имаше молба, сините му очи й намигнаха. — Познавахте ли родителите на госпожица Димарайс, Тревейн? — Сега вече той се обърна към маркиза, за да намали напрежението.

— Имах удоволствието да срещна родителите ви един-два пъти, ако не се лъжа. Мисля, че те рядко идваха в Лондон… — Лорд Тревейн млъкна. — Но чудесно помня майка ви! Цветът на косите ви е същият.

Маркизът я изгледа така, че Елизия се почувствува виновна за това. Тя приглади нежно една от златните си къдрици. Съвсем не я интересуваше дали този противен човек я харесва или не.

С облекчение побърза да се раздели с господата, когато Тибитс донесе вечерята й и я сервира на голямата маса. Елизия седна и се нахвърли на яденето: суфле от гълъби, парче говеждо месо със зелен грах — истинско угощение след блудкавата храна у леля Агата.

Леля Агата! Какво ли прави сега? Сигурно проклина племенницата си с всяко дихание на сухата си, костелива гръд. Елизия дори се усмихна подигравателно. Но веселието й бързо се изпари. Спомни си за силата на тези дълги кокалести пръсти, когато безмилостно се бяха забили в рамото й! Представи си какво я очаква, ако Агата я намери.

Тя се взираше с невиждащи очи в топлото суфле, прехапала замислено долната си устна. Правилно ли беше постъпила? Ще може ли да си намери работа в Лондон?

— Не е ли вкусно? — запита любезен глас.

Елизия вдигна глава и видя засмяното лице на сър Джейсън. Този човек явно бе много мил, въпреки своята превзетост и крещящото си облекло… Макар че се отвращаваше от арогантния маркиз, Елизия трябваше да признае, че неговото облекло повече й харесва. Носеше бежова куртка за езда и прилепнали панталони от еленова кожа, които подчертаваха мускулестите му бедра над лъснатите до блясък черни ботуши. „Никой не би го сметнал за денди!“ — помисли си тя. И облеклото му, и лошото му държане доказваха, че не е.

— Наистина е чудесно! — каза Елизия с въздишка. — Зная, че не е прилично една дама да изяде всичко, но умирах от глад.

Сър Джейсън седеше и я гледаше, като че ей сега ще се появи някакво привидение.

— Положително не сте останали самичка на света, след като родителите ви ги няма? — запита той. — Предполагам, че имате роднини, които са ви прибрали и сега кой знае колко са разтревожени, че сте тръгнала на път в това лошо време?

— Да, имам роднини — каза Елизия спокойно и дояде суфлето, като си мислеше колко по-добре би било сър Джейсън да не е чак толкова любезен и любопитен. Колкото по-малко говореше за леля Агата, толкова по-добре! Изглежда отговорите й задоволиха сър Джейсън. Той стана, извини се и каза тайнствено:

— Мила госпожице Димарайс! Тази вечер се сбъдна предсказанието на една ясновидка. Изключително съм ви благодарен за това!

Елизия се усмихна на тази загадъчна забележка. Нищо не разбра, но бе твърде уморена, за да го разпитва. Стана тихо и излезе от стаята, без да безпокои двамата господа, увлечени в игра на карти на една малка масичка. Докато се качваше по дървената стълба, Елизия чу, че входната врата на странноприемницата се отвори. Погледна през рамо и видя някакъв дебеличък господин, който хвърли мократа си дреха на една от пейките, подвикна на стопанина и се упъти към двамата джентълмени.

Елизия прекоси тъмния коридор до стаята, където Тибитс бе обяснил, че ще остави чантата й. Влезе и бързо затвори вратата зад себе си. Чувстваше се изчерпана, напълно безчувствена. Свали роклята си, облече нощницата и приседна с благодарност на леглото.

Не бе възнамерявала да нощува в странноприемница, мислеше, че дилижансът отива направо в Лондон. Тя събра сили и извади парите си. Толкова бързо се бяха стопили! Даде по пет пенса на миля, освен това и бакшиш за кочияша и за пазача на капрата, който пазеше дилижанса от разбойници. Утре трябваше да плати яденето, стаята и останалата част от пътуването. Беше се надявала, че парите ще стигнат и за Лондон. Но сега се съмняваше, че ще остане нещо, за да наеме стая, докато си намери работа. Е, добре! Ще се безпокои за това, когато стигне в Лондон.

Точно се готвеше да се пъхне под завивките, когато някой почука на вратата. Тя отвори и видя Тибитс, застанал с димяща чаша в ръка.

— Праща ви я сър Джейсън, госпожице! — каза той вежливо и й подаде чашата. — Да се посгреете и да спите добре, така поръча да ви кажа.

— Много благодаря! — промълви Елизия и пое топлото питие.

Тя затвори вратата, стиснала чашата, за да постопли ръцете си. Може би поприбърза с мнението си. Навярно не всички лондонски господа са нехранимайковци, от които трябва да се пази. Елизия изпи вкусната топла напитка, подправена с ром. Усети как топлината се разлива по цялото й премръзнало тяло. Докато си лягаше, почувства главата си замаяна. „От рома навярно“ — помисли тя объркана. Не бе свикнала на алкохол, но сега й стана топло и уютно. Пъхна се под завивката и заспа непробудно.