Лори Макбейн
Дяволско желание (13)

Тринадесета глава

Елизия плъзна пръсти по фината кожена подвързия на книгата, оставена на скута й. Алекс отново излезе на езда с лейди Уудли. Това не бе никаква тайна. Той винаги й казваше къде и с кого излиза да язди. Като че ли изпитваше наслада да й го съобщава. По всичко личеше, че студеното мълчание и равнодушието, с което тя посрещаше неговите думи, изобщо не му правеха впечатление.

Тя се опитваше да отгатне колко ли често се вижда той с вдовицата. Дали се срещаха на някакво тайно място, известно само на тях двамата? Явно бе, че той се е върнал при лейди Уудли, точно както бе предсказала тя. Добре, нека да си го вземе! Елизия презираше и мразеше Алекс за всичко, което бе направил… О, не! Не е вярно! Не можеше да се самозаблуждава. Той все още я държеше в плен. Въпреки волята си тя продължаваше да бъде влюбена в Алекс. Беше ужасно, че е наказана с пренебрежението и неуважението на човека, когото обича.

Ала можеше ли да вини само Алекс за това? Та нали доказателствата срещу самата нея бяха направо смазващи! Нямаше как да се защити. Беше дала честна дума да мълчи и не можеше да я наруши. Ако пренебрегнеше обещанието си, можеше да се стигне до трагични последици за всички, и най-вече за Йън.

Възможно е някой ден Алекс да разбере истината. Дотогава обаче ръцете й бяха вързани. И все пак мъката и постоянното очакване през тези безкрайни дни, бяха непоносими. Нямаха случай да изяснят недоразумението. Елизия чакаше безпомощно и само наблюдаваше с ужас как бездната между Алекс и нея става все по-дълбока.

Дано събитията да се развият по-бързо! Но въпреки цялата си бдителност, досега бе събрала съвсем малко информация, която Джимс предаде веднага на Йън. Скуайърът не бе разговарял насаме с графа, поне докато Елизия беше с тях. В компания двамата се държаха учтиво, но съвсем безразлично един към друг.

Елизия все още не можеше да повярва, че скуайърът е контрабандист и предател, особено като гледаше как забавлява гостите си с разни весели историйки, как се смее добродушно! Ами графът? Колко лесно се бе хванала в мрежата на неговите ласкателства и сълзливите му истории! Той продължаваше да й показва обожанието си и я отрупваше с внимание. Междувременно пък Алекс даваше храна на клюките със своя флирт с лейди Уудли, без никак да се интересува от французина.

„Всички живеем сякаш на ръба на някаква пропаст? Като последните дни на Помпей!“ — помисли си Елизия.

Какво ще излезе от всичко това? Само разруха. Скуайърът и графът обвинени в предателство, доброто име на Луиза и на мисис Блекмор опетнено завинаги… Какво ще стане с тях? Къде могат да идат, така че никой да не ги познава?

Мисис Блекмор. Как би понесла тази женица такъв тежък удар. За всекиго бе ясно, че тя разчита за всичко на скуайъра, зависи от всяка негова дума, от всеки негов жест. Седеше в ъгъла на своя разкошен салон като уплашено мишле, в стая пълна с котараци. Колкото и да се бе опитвала, Елизия нито веднъж не успя да я въвлече в разговор. И никой друг не успяваше да я заговори.

„Наближава буря! Като някакво знамение!“ — помисли си Елизия, загледана в черните облаци, които се трупаха на изток. През последните няколко дни небето бе толкова ясно, морето — като огледало.

— Надига се буря! — обади се Питър зад гърба й.

Елизия му се усмихна топло. Беше й станал страшно симпатичен.

Разнесе се тътен на далечни гръмотевици. Черните облаци се кълбяха все по-ниско.

— Ето затова предпочитам през зимата да съм си в Лондон — каза Питър и трепна, когато светкавица проряза небето. — Но няма да стане скоро. И все пак — той погледна изненадан упоритото изражение, което се появи на лицето на Елизия — тази буря е като нежен зефир в сравнение с бурята, която се мъти тук. Въздухът може с нож да се реже, толкова голямо е напрежението. Какво си се провинила, та Алекс се държи по този начин? Толкова груб и отблъскващ не съм го виждал никога досега!

— Едно недоразумение — каза Елизия спокойно.

— Недоразумение? Не бих искал да съм наблизо, когато речете да се скарате истински! — възкликна Питър. — Щом ти влезеш в стаята, той започва да се държи като бик, на който развяват червен плащ пред очите. Броди из къщи с лице като буреносен облак. Не смея да гъкна пред него от страх, че ще ми откъсне главата. А пък ти… Държиш се, като че ли си над тези неща. Като някаква калугерка в манастир. Вярно че не е моя работа — продължи той, без да обръща внимание на ядосания поглед, който му хвърли Елизия — и не ми се ще да бъркам в гнездото на осите и да разпитвам Алекс. Но ти поне би могла да ми кажеш какво се е случило, та се мразите чак толкова.

— Просто недоразумение — повтори Елизия. — Не мога нищо да обясня. Няма никаква надежда за сдобряване.

Питър сложи ръка на раменете й и се усмихна съчувствено. За него това бе съвършено нова роля — той да бъде опитният и мъдър съветник. Изведнъж се почувства много по-възрастен от Елизия, въпреки че бе само две години по-голям от нея.

— Алекс е дяволски горд и е свикнал всичко да върви по неговата воля. Винаги той трябва да има последната дума. Не може да допусне една жена да му противоречи. — Питър се засмя. — Ама и ти май с нищо не се примиряваш! Той е толкова дебелоглав, че просто не може да приеме твоята независимост. Не повярвах на очите си, като видях какви работи си позволяваш.

— Аз също съм свикнала нещата да стават така, както аз желая. И му се сърдя, че иска постоянно да ми се налага.

— Е, ти си постигнала неща, които аз никога не съм посмял да си позволя. А съм имал предостатъчно разправии с негова милост, големия брат. Може би точно там е главният проблем. Той толкова се е вживял в ролята на големия брат, в задължението си да бъде за мен и майка, и баща, че съвсем естествено веднага поема командването. Този човек е роден за диктатор! И затова направо се смаях, като видях колко неща ти позволява! Ако аз бях на твое място, щяха да играят плесниците!

— Мисля, че него вече не го е грижа какво правя, ако изобщо го е интересувало някога. Навярно с моята упоритост съм засегнала болезнено егоизма му. Не че е толкова загрижен за моята безопасност или за моето благополучие — опита се да обясни тя. Говореше спокойно, но една предателска сълза потече по бузата й.

— Това е абсурдно! — възрази Питър. — Та той е луд по тебе! Той е гореща натура, а ти успя да го възпламениш! Трябва да ми вярваш! Пожарът е налице, Елизия, уверявам те! Под студената му външност всичко искри и пламти. Цялата му слава на… — Питър млъкна смутен, поруменя, но събра кураж и продължи: — … на демоничен любовник не се е появила току-така, той съвсем не е някаква студенокръвна риба.

— Ако наистина пламти, то е заради лейди Уудли, а не заради мене.

— По дяволите! — изруга грубо Питър.

— Какво каза? — премигна изненадано Елизия.

— Казах „По дяволите!“. Това са глупости и ти се правиш на обидена! Познавам те достатъчно добре!

— А защо не вярваш, че Алекс е влюбен във вдовицата? Напоследък не се отделя от нея.

— Това е само номер, за да те накара да ревнуваш. Просто иска да си отмъсти. Алекс изобщо не понася скуайър Блекмор, а още по-малко натруфения му дворец, така наречения Блекмор Хол. Отива там, само за да избегне необходимостта да остане насаме с тебе. Кипи отвътре и се страхува да не избухне. Той просто използва Мариана. Ако я искаше, можеше да се ожени за нея още в Лондон, тя му даде какви ли не възможности да й направи предложение. Та Алекс бе направо щастлив, когато скъса с нея! Той не може да понася жени, които се отнасят собственически с него, това е!

— Може да е променил мнението си и да е разбрал, че е направил грешка, като се е оженил за мен — опита се да разсъждава Елизия.

— Разбира се, че не! Глупости! Такива грешки Алекс не прави. Той знае какво иска! — заяви Питър твърдо. — Всички сполучливи бракове в нашето семейство са били бурни, това идва от арабската кръв, която тече в жилите ни, така разправят.

— Арабска кръв? Не си прави шеги! Англичанин с арабска кръв във вените си! — усмихна се Елизия. — А отгоре на това и англичанин, който си го признава?! Мисля, че ако имаше такова нещо, то би се пазило като семейна тайна, за която се говори само шепнешком. Във всяко семейство има по някоя такава тайна. Чудесно е наистина да можеш да проследиш рода си векове назад, но не е много приятно, да се натъкнеш изведнъж на някой арабин сред прадедите си. Колкото и цивилизована да е тази древна раса, в Лондон ги считат за езичници. Висшето общество в наши дни смята всеки чужденец за опасен.

— Да, но забравяш колко много си пада това твое висше общество по всякакви тайни и любовни романи. Ние сме или поне Алекс е известен и за нас се говори. Представяш ли си какъв шум ще се вдигне, ако изведнъж изкараме на бял свят някаква прабаба — арабска принцеса?

— При това ще бъде чиста измислица!

— Не, истина е! Това, мила ми снахо, би взривило цялото висше общество! Ще се ококорят, като научат нашата доста романтична история. И без друго за семейство Тревейн се носят легенди…

— Сега вече разпали любопитството ми и няма да е честно, ако не ми разкажеш всичко. Можеш да ми се довериш. В края на краищата и аз съм от семейство Тревейн, не е ли така?

— Така е наистина, но трябва да ми дадеш дума, че нима да кажеш никому за това петно в нашето родословие. — Питър я погледна съзаклятнически.

— Обещавам!

Миглите на Елизия затрепкаха от любопитство и нетърпение. От сълзите в зелените очи не остана и следа. Питър се засмя одобрително, заведе я до един стол, седна на килима пред камината и протегна дългите си крака към огъня.

— Трябва да ти кажа, че миналото ни съвсем не е изискано!

— Зная. Чух вече за пирата.

— О, да! Бил е страхотен тип! — каза Питър гордо. — Не бих имал нищо против да се върна в онези славни времена. Приключения, кръстосване на шпаги, спасяване на красиви девици… — размечта се той. — Този наш прадядо си е бил обикновен разбойник. Обиколил е света с кораба си неведнъж и дваж, проправял е пътя за идните поколения.

— Включително и за пирата, дето е накачил плячката си в големия хол — присмя се Елизия.

— И все пак е един пример за подражание, не мислиш ли?

— Пример за кого? Трябва да уточниш.

— Е, добре. Може да се каже, че той е разкрил нови хоризонти, подтикнал ни е да разширяваме познанията си за земята и хората, да бродим из чужди страни — дълбокомислено изреждаше Питър, вживял се в ролята си на древен разказвач. — И така, нека се върнем към първия Александър, от когото брат ми е наследил името си — ухили се той.

— Така и предполагах. Не съм очаквала друго — вметна Елизия заядливо.

— По време на своите пътешествия той попаднал в ръкопашен бой при абордажа на арабски кораб за превозване на роби, натоварен тежко с богатствата, спечелени от продажбата на клетите хора. Но на кораба се намирал и един особено ценен товар — щерката на някакъв шейх от пустинята. Чувал съм, че те живеели като истински крале в шатрите си. Та онези търговци на роби били отвлекли дъщерята на един такъв пустинен крал, за да търсят откуп или да я продадат на търг. Съдбата й била решена. Но ето че се явил моят прадядо и я пожелал за себе си. Тъмните й коси и жълтите като пустинята очи го омагьосали и я довел като невеста в къщата си. Така са дошли в семейството жълтите очи, които се появяват през поколение.

— Наистина чудесна история, Питър! Но се питам дали е била толкова романтична, колкото разправяш. Твоят прадядо е бил пират, който си е присвоявал всичко, което му хареса, и изобщо не е държал сметка за чувствата на бедното момиче. Представям си как е умирала от страх! Първо я отвличат търговците на роби, след това я пленява пират от задморска страна… Била е осъдена да не види никога повече семейството си.

— Е, и така може да се каже. Сигурно е бил разбойник. Обаче въпросната дама му родила осем сина и три дъщери, живяла тук, в Уестърли, до дълбока старост, заобиколена от цял рояк внуци. Съпругът й бил неин предан слуга, годините на пиратството били напълно забравени.

— Както изглежда, в семейството е имало доста опасни типове — отбеляза Елизия хапливо.

— Виждаш значи, какво лошо момче може да бъде брат ми.

— Знаех го от самото начало — заяви Елизия раздразнено.

— О, така ли? А защо тогава не побягна от него като от чума? — В очите на Питър се мярна сянка на съмнение: дали Жокера не бе казал истината?

Той не знаеше каква игра играе брат му. Но ако не внимава, Алекс ще загуби Елизия, а би било наистина жалко. Дявол да го вземе! Защо се преструва, че е влюбен в Мариана? Когато беше в Лондон, толкова се радваше, че се е отървал от нея. Алекс се опитваше да накара Елизия да ревнува, а това означаваше, че наистина я обича. Иначе не би си давал този труд, не беше в неговия стил… И все пак нещо не беше наред. Ако Алекс не внимава, нещата могат да се обърнат срещу него. Питър нямаше доверие на тази лицемерна котка Мариана.

„Дяволите да го вземат!“ — повтори той на ум, като видя ядовито сбърченото чело на Елизия, вперила очи в огъня. Дали не си мислеше какво правят в момента Алекс и Мариана?

Внезапно Елизия рязко стана и остави книгата, която се бе опитвала да чете.

— Ще отида да пояздя. Не издържам повече! — И тя бързо излезе, прошумолявайки край него с розовите си фусти.

Питър понечи да я спре, но само сви рамене, защото вратата се хлопна, преди той да успее да каже и дума. Стана бавно и отиде до прозореца, проклинайки негласно брат си. Загледа се навън — мъглата се носеше на валма, завихряше се около скалите и се стелеше над морето. Мъгла! Господи, какъв тягостен ден! Надяваше се, че Елизия не ще се реши да излезе. Но тя беше в едно такова непредсказуемо настроение, че всичко можеше да се очаква. Твърдоглаво момиче. Излиза всеки ден със своя страховит Ариел, все едно какво е времето. Нищо чудно, че между нея и Алекс непрекъснато хвърчат искри. Питър поклати глава и си наля глътка бренди, преди да се изложи на студа и на гнева на Елизия.

 

 

Елизия пъхна дебелия том обратно между книгите на лавицата и си отбеляза мястото. Ще трябва да започне да го чете отначало. Главата й бе толкова заета с мисли, че не можеше да си спомни и половината от онова, което бе прочела сутринта.

— Любима моя, най-после сме сами! Трябва ли винаги да сме следени от нежелани погледи и любопитни уши?

В плътния глас на мъжа имаше по-скоро досада, отколкото оплакване. Елизия се вцепени, когато вратата на библиотеката се затвори и се чу шумолене на коприна.

— О, Алекс? Защо тук? Знаеш, че мразя книгите. А тук има цели купища.

— Нали искаше да бъдем сами, Мариана — отвърна Алекс с плътния си, дълбок глас.

— Разбира се, че исках. И това бе причината…

В стаята бе съвсем тихо. Елизия не смееше да диша. От мястото си на горния етаж би могла да вижда цялата библиотека. Ала тя стоеше притихнала в ъгъла, прилепила гръб до студеното стъкло на прозореца. Дочу продължителна въздишка, а след това тих, изкусителен смях. Елизия притисна пръсти към устата си, за да задуши риданието, което се надигна в гърлото й.

— Толкова ми липсваше, скъпи мой! — проплака Мариана. — Трябва скъпо да платиш за това, че ме заряза в Лондон и се ожени за тази особа.

— Готов съм да заплатя всяка цена, която поискаш — отвърна Алекс вяло. Гласът му предизвика вълна от болка и копнеж, която заля Елизия.

— Ммм! Трябва да измисля нещо ужасно, което да удовлетвори наранените ми чувства. Ти беше ужасно груб с мене. Всъщност би трябвало изобщо да не ти проговоря повече, Алекс!

— Щом така искаш… Решението зависи от теб?!

— Знаеш, че не мога да живея без тебе! Целуни ме! — заповяда лейди Уудли с прегракнал глас.

Мълчанието, което последва, убеди Елизия, че съпругът й е изпълнил желанието на дамата.

— И какво ще правим с нея? — попита след малко Мариана с нескрита омраза в гласа.

— Нищо.

— Как нищо? Но в такъв случай какво ще стане с нас двамата? — Пискливият глас на Мариана проряза тишината на библиотеката като с нож.

— Ще продължаваме както досега. Не е необходимо да се променя нищо. Ние ще сме в Лондон, а тя… — Той направи кратка пауза, като че ли самата мисъл за Елизия му бе противна. — А тя ще си седи тук, мила моя!

— Искаш да кажеш, че следващата седмица тя няма да дойде с тебе в Лондон?

Гласът на Мариана изразяваше надежда. Доброто й настроение се бе върнало отново.

— Точно така.

— Е, добре, но ако тя си науми да те последва? Може да ни създаде неприятности.

— Тя няма да дойде! Ще се разпоредя да остане тук, в Сейнт Флауър. Като разбере, че е нежелана, съмнявам се, че ще поиска да дойде с нас. Освен това мисля, че тук ще се забавлява превъзходно! — додаде Алекс с леден тон, който подейства на Елизия като плесница.

— Още навремето ти казвах, че не бива да правиш нищо на инат! Само заради това, че не сме били на еднакво мнение за някаква си дреболия! Ако беше направил каквото ти казвах, сега да сме женени. Аз щях да нося достойно смарагдите, а не тази жена. При това аз познавам златари, които ще ги направят като нови — и обков, и всичко! — Мариана въздъхна. — Как не можеш да се отървеш от тази особа!

— За убийство не съм готов, скъпа моя! — Гласът на Алекс се заби като нож в скованото от тъпа болка слепоочие на Елизия. — Но какво стана с плановете ти да се омъжиш за херцога? Отказа ли се от това начинание? — Алекс я погледна и продължи с насмешка: — Или не задържа въдичката достатъчно дълго и благородната особа ти се изплъзна?

— Ужасен си! — възкликна Мариана. — Очаквам обявлението за годежа ни да излезе във вестника до две седмици. Лин страшно бърза. Още отсега ме нарича своята херцогиня.

— Колко мило от негова страна! Това се казва истински мъж! Бях започнал да се съмнявам, че в жилите му тече топла червена кръв — заяви сухо Алекс. Явно бе, че опитите на Мариана да предизвика ревността му не му направиха никакво впечатление. — Да тръгваме ли? Май че скоро ще завали, а пада и мъгла.

— Това е най-неприветливото място на света! Защо точно ти трябваше да си от Корнуол? Колко добре щеше да е, ако имаше един нормален замък в Съмърсет или в Съсекс! Така просто не мога… — Оплакванията на Мариана заглъхнаха към вратата на библиотеката.

— Като Линвил, искаш да кажеш. Разбира се, ти не бива… — Вратата се хлопна и Елизия не можа да чуе по-нататък думите му. Тя стоеше като замаяна. В главата й нямаше нито една ясна мисъл. Алекс заминава за Лондон. Сам. Тя трябва да остане в Корнуол. А той се връща към предишния си живот и към жената, която бе обичал и която все още обича…

Сега Елизия разбра — нямаше вече и капчица съмнение, че го е загубила. Не можеше повече да си затваря очите. Питър се бе заблудил. Това не е игра на ревност, която Алекс се опитва да играе заради нараненото си тщеславие. Той просто я напуска! Навремето, когато мислеше, че го мрази, Елизия би се зарадвала. Но сега чувстваше само безкрайна тъга, като че ли нещо в нея беше умряло. Като че ли една розова пъпка, разтворила жадно личице към топлите слънчеви лъчи и дъждовните капки, бе осъдена да изсъхне.

Заслепена от сълзи, тя излезе тичешком от къщата. Бе облякла костюма си за езда и тръгна право към конюшните. Никой не се опита да я спре, когато нареди да оседлаят Ариел. Джимс не се виждаше наоколо. И въпреки загрижените погледи, които конярят многозначително хвърляше към небето, Елизия излезе от двора.

Препускаше по шосето. Колко й се искаше това надвиснало мрачно небе да се разцепи най-сетне! Остави далеч зад себе си тръгналия да я съпровожда слуга — той се виждаше като точица на хоризонта. Елизия увеличаваше разстоянието помежду им все повече и повече. Изведнъж съзря пред себе си конник, който се приближаваше през мочурището откъм Блекмор Хол. Когато ездачът дойде по-близо, Елизия позна ливреята. Беше един от конярите на скуайъра. Той спря коня си пред нея.

— Вие ли сте лейди Тревейн? — попита плахо той и измъкна от джоба си запечатано писмо.

— Да. Какво има?

— Това е за вас.

Той й връчи писмото, обърна коня си и без да изчака отговор, препусна обратно. Елизия разчупи печата. „Сигурно е от Луиза!“ — помисли си тя и плъзна поглед по грижливо изписаните редове. Ръцете й се разтрепериха, думите започнаха да подскачат пред ужасените й очи.

Лицето й стана мъртвобледо. Елизия погледна назад към своя придружител, но момчето още не се виждаше. Не можеше да го чака! Алекс беше претърпял злополука. Ранен е. Молеха я да иде незабавно.

Докато пришпорваше безмилостно Ариел и летеше през блатата по-бързо откогато и да било досега, Елизия забрави всичко — и разговора между Мариана и Алекс, и обидата от думите им. Всичко, което имаше някакво значение за нея сега, беше да отиде при Алекс. Горчивината и гневът изчезнаха, като си го представяше ранен и измъчен. И през ум не й мина, че той би могъл да отблъсне нейните грижи. Тя все още бе негова съпруга, макар и само по име. Ще заеме своето място до него въпреки всичко!

Стигна до оградената с дървета алея към Блекмор Хол и отби по пътя към лятната къща — малък китайски павилион сред китка борове, недалеч от голямата господарска къща. Там винаги организираха пикниците и увеселенията на открито. Сега пагодата стоеше изоставена и самотна под бързо притъмняващото небе.

„Какво е правил той тук?“ Не искаше да мисли, че Алекс и Мариана може би са спрели на това място, за да се насладят на усамотението, преди да се присъединят към останалите. Явно любовта им бе толкова голяма, че гледаха да използват всеки откраднат миг…

Елизия отхвърли тези нежелани мисли, скочи от коня и се втурна през червената врата, изобразените на нея драконови глави я изгледаха зловещо. Тя видя канапетата, тапицирани с червено кадифе, и сатенените възглавници с пискюли. Алекс не беше тук.

„Отнесли са го!“ — тревожно си помисли тя и се обърна да си върви, когато чу стъпки и някой влезе през отворената врата след нея.

— Мисис Блекмор! — извика Елизия с облекчение и се втурна към по-възрастната дама, която затворя вратата зад себе си. — Слава богу! Толкова се радвам, че сте тук! Къде е той? Писаха ми, че е при вас? Тежко ли е ранен? Как се чувства?

— Толкова добре, колкото може да се очаква — отвърна мисис Блекмор спокойно. — Пренесохме го.

— Да, виждам, но къде? В къщата ли е? — Елизия се опита да мине край мисис Блекмор, но тя протегна ръка и я хвана за китката. Хватката й бе необикновено силна за една толкова дребна женица. Елизия нетърпеливо дръпна ръката си. — Моля ви, мисис Блекмор, оставете ме да мина!

— Не! Не сме го пренесли в къщата.

Тя пусна ръката на Елизия и отиде до едно пано, вградено в стената. Завъртя една малка розичка в дърворезбата, паното се отмести и разкри тежка желязна врата. Елизия наблюдаваше смаяна как мисис Блекмор извади от чантичката си огромен ключ, пъхна го в ръждясалата ключалка и леко го превъртя. Вратата разкри тясна стълба, която се губеше надолу в мрака.

— Там ли е той? — ахна Елизия, вторачена в зейналата дупка. — Защо са го мъкнали надолу по тези стъпала? — Тя погледна мисис Блекмор объркано. — Нищо не разбирам! След като е ранен, как така…

— Мила моя! Наистина ли искате да слезете долу? — прекъсна я мисис Блекмор и погледна бегло към стълбата. Дребното й телце трепереше и тя поклати съчувствено глава. — Не е много приятна гледка… — предупреди тя Елизия и погали успокоително ръката й.

— Трябва да ида при него, не разбирате ли? — извика Елизия със задавен от сълзи глас. Избута настрани дребната жена, която изглеждаше страшно изнервена и нерешителна.

Елизия застана на прага и впери очи в мастилено черния кладенец.

— Няма ли някаква светлина, мисис Блекмор? Тук…

Но не можа да довърши. Усети силен удар по тила, изохка и се строполи надолу по каменните стъпала.