Лори Макбейн
Дяволско желание (12)

Дванадесета глава

— Лейди Тревейн! Моля, събудете се! Лейди Тревейн!

Елизия промълви нещо неразбрано, сгуши се под завивката и я издърпа над главата си. Но гласът продължаваше да пъди сладката омая на съня.

— О, моля ви, милейди! Трябва да дойдете! Милейди!

Най-сетне Елизия се разсъни. Обърна се по гръб и впери очи в тъмнината.

— Какво става? — попита уплашено тя.

— Аз съм, милейди… — Някой дръпна завесите на леглото и Елизия видя в светлината на огъня неясен силует.

— Кой е?

— Аз съм, камериерката Ани… Аз… понякога помагам на Люси.

— Ани? — Елизия се прозя и въздъхна. — Да, добре. Какво се е случило, та ме будиш по това време? Сигурно едва минава полунощ?

— Минава два часа, милейди — отвърна бързо Ани.

— Два часът? — Елизия седна в леглото и разтърси глава. — Какво има, Ани?

— Трябва да ви съобщя нещо… — Момичето заговори шепнешком. — Много е важно! — Ани й подаде някакво шумолящо листче.

Елизия внимателно го пое и изгледа подозрително момичето.

— От кого е това нещо?

— Не бива да казвам, щото е тайна. Дала съм честна дума…

Елизия отметна тежките завивки и с неохота се раздели с топлото си легло. Краката й докоснаха ледения под и тя бързо нахлузи пантофите. Приближи се до огъня да прочете бележката. Очите й бързо пробягаха по редовете.

— Ани! Веднага извади наметката ми от шкафа, онази тъмната, с кожената качулка. Побързай! Нямаме време!

Елизия се зави в дебелата наметка и дръпна качулката на главата си.

— Има ли задна стълба, която да води към конюшните?

— О, да. Стълбата за прислугата…

— Води ме тогава, само че тихо! Не бива никой да разбере, че излизаме!

Тя просто изхвръкна от стаята. Краят на наметката докосна покривката на масата. Тънкото листче хартия отлетя и падна в средата на пода.

Елизия следваше тичешком слугинята през безкрайните коридори. Най-сетне Ани спря пред малка врата. Единствената светлина, която имаха, бе трепкащата свещ в разтрепераната ръка на Ани.

— Тука е, милейди. Но много внимавайте, щото е страшно стръмна. Оборите са надясно.

— Благодаря ти, Ани. Ще почукам два пъти, за да ми отвориш. Не зная колко ще се забавя.

— О, милейди! — извика Ани уплашено. — Не искам да седя сама в тъмното!

— Вътре вкъщи не може да ти се случи нищо, Ани!

— Ама знае ли човек кой може да броди из къщата през нощта? Ако някой от ония французи вземе, че нахълта и ми пререже гърлото? — Тя изхълца от страх. — А преди това ще ми направи още по-страшни работи… Разбирате, какво искам да кажа… — Ани сгуши рамене и ги обгърна с тъничките си ръце, сякаш да се пази от нещо.

— Докато си седиш тихо като мишле и не вдигаш шум, никой нищо няма да ти направи. Седни и ме чакай! — нареди Елизия.

Не можеше да губи повече време. Тя решително натисна изплашеното момиче да седне на един стол до вратата.

Стигна до конюшните без произшествия. Влезе през страничната врата. Острата миризма на коне и сено я удари в носа, докато вървеше предпазливо по пътеката между боксовете. Само тук-там някой кон изцвилваше, доловил шумоленето на наметката й. Тя вървеше като омагьосана към слабата светлинка в един от ъглите.

— Йън?

— Шшт! — предупреди я Джимс и сложи пръст на устните си. — Ще разбудим целия обор!

— Йън? О, Йън, какво е станало? — Тя коленичи до него в сламата и докосна обезобразеното му лице.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че се блъснах в едно дърво? — пошегува се той с отпаднал глас.

— Разбира се, че няма да ти повярвам! И по вида, а и по миризмата ти това ми прилича повече на пиянско сбиване! — Елизия се извърна, намокри една памучна кърпа и я притисна внимателно към подутото му око. Йън потръпна от докосването, но тя не отслаби натиска.

— Не разбирам, защо е трябвало Джимс да те вика тук. Ти не бива още да ставаш. С тебе после ще се разправяме, Джимс! — заплаши Йън през стиснати зъби.

— По-спокойно, мастър Йън! — отвърна Джимс. Явно не бе много стреснат от заканата, че после ще си оправят сметките. — Отде можех да знам дали не сте тежко ранен? Бяхте целият в кръв, мислех, че умирате. Мис Елизия нямаше да ми прости, ако не я бях повикал… — Джимс поклати загрижено глава и сви устни: — Тия краища не са много безопасни за един Димарайс.

— Добре направи, че ме извика, Джимс! Но сега искам да зная какво се е случило, Йън! Не мога да повярвам, че едно дърво ще ти нанесе такъв точен удар право в окото — каза Елизия гневно, докато почистваше лицето му от кръвта и калта.

— Ще станете син като теменужка, мастър Йън! — обади се Джимс.

— Усещам вече как посинявам — промърмори младият човек.

— Така. Сега поне заприлича отново на човек! — Елизия подаде на Джимс изцапаните кърпи. — Боли ли те нещо другаде?

— Само наранената ми гордост, тя получи смъртоносен удар. Е, да, имаше и няколко удара в корема…

— Бас държа, че и вие добре сте ги наредили, преди да ви свалят! — подсмихна се Джимс. В представите му се мярнаха счупени носове и избити зъби.

— О, не чак толкова много, колкото ми се искаше. Гарантирам ти обаче, че няма скоро да забравят юмруците ми.

— Знам, че като се наложи, умеете да си служите с тях — гордо каза Джимс и отиде да пере мръсните кърпи в една кофа с вода.

— Да, ама онези снощи си свършиха добре работата — оплака се Йън. — Здравата ме напердашиха.

— Много ли бяха? — запита сърдито Елизия.

— Цяла банда главорези, каквито аз например никога не бих поканил на следобедния чай, сестричке!

— Ох, Йън! Не можеш ли поне веднъж да бъдеш сериозен? Едва не са ти пукнали главата, лицето ти е на каша, а ти си правиш шеги! — скара му се Елизия, но сълзите й бяха готови да рукнат.

— Съжалявам, мила! Само се опитах да поразведря атмосферата. Понякога една шегичка страшно помага.

— Не, аз съжалявам, че ти се скарах! — В гласа на Елизия прозвуча разкаяние. — Но ако знаеш само колко се разтревожих! Шляеш се нощем наоколо с някакви съмнителни типове, които могат да те убият, маскираш се като един Бог знае какъв… Не мога дори да те представя на мъжа си и на приятелите си! Зная, че си се забъркал в нещо. Мога ли да ти помогна?

— Заложено е на карта нещо твърде важно и нямам право да рискувам — отвърна Йън и погледна безкрайно сериозно Елизия и Джимс. — На везните е поставено бъдещето на Англия!

— О! — възкликна Елизия ужасена.

— В момента това е много по-важно от живота на всеки от нас. Аз съм тук под чуждо име. Знаят ме като Дейвид Фрайди…

— Дейвид Фрайди! — извика тя. — Невъзможно! Ти си… Ти си този, за когото ми разказа Луиза?

— Луиза Блекмор? Тя ли ти говори за мене? — попита Йън колебливо.

— Да, разказа ми всичко! — Елизия погледна с разбиране поруменялото му лице. — Ако искаш да знаеш, тя е влюбена в тебе!

— Луиза? Значи… Искаш да кажеш… Харесва ме?

— Не само те харесва. Направо си е изгубила ума по тебе… — Елизия прекъсна мисълта си и запита разтревожено: — И защо трябва да носиш чуждо име?

— Когато не познаваш врага и не знаеш с каква информация разполага, трябва да вземеш всички мерки, за да се предпазиш. Нищо чудно името ми да е било споменавано в министерството, а нали знаеш, че и стените имат уши. Може и да прекаляваме, но предпазливостта не е излишна, ако от това зависи успеха ни.

— Разбирам. Работата сигурно е много опасна — промълви тя замислено и отново погледна подпухналото лице на брат си.

— Да, тези хора не пипат с кадифени ръкавици. Не ми е приятно да зная, че си близо до тях, Елизия. Затова и се старая да не те забърквам по никакъв начин в моите работи.

— Как разкриха кой си?

— Те все още не знаят кой съм, иначе отдавна да са нахранили рибите с мен.

Елизия усети студени тръпки по гърба си, само при мисълта какво е могло да се случи. Тя държеше здраво големите му ръце, като че не искаше да го пусне. Йън се засмя. Разбираше, че се бои за него. Стисна успокоително ръката й.

— Те смятат, че съм някакъв нехранимайко, матрос, изхвърлен от Кралската флота, който си пъха носа, където не му е работа. — Йън се намръщи, защото и той долови миризмата на евтиното уиски, с което бе напоил дрехите си. — Преди да се приближа до тях, порядъчно се напарфюмирах с тази гадост за всеки случай, ако ме пипнат. А то така и стана — добави той, изпълнен с презрение към самия себе си.

— Да се приближиш до кого? — попита боязливо Елизия.

— Да се приближа до една група контрабандисти.

— Тук? Аз все си мислех, че хората преувеличават. Но какво значение имат за тебе, един офицер от флотата, няколко бурета бренди и няколко топа кадифе?

— Тези хора пренасят нелегално не само стоки, те докарват и френски шпиони, които събират сведения и застрашават сигурността на страната ни.

— Предателство! — прошепна смаяно Елизия. — Няма англичанин, който да измени на собствената си страна! Сигурен ли си?

— Да — погледна я мрачно брат й. — Има хора, които няма да се опрат пред нищо, за да спечелят пари за няколко жълтици и са готови и душите си да продадат.

„Как е възможно да затънеш толкова, че да извършиш предателство към отечеството си?! Кой можеше да бъде…“

— Скуайър Блекмор! — каза Йън, сякаш прочел мислите й.

— Скуайърът?! О, не! Това е невъзможно! — извика Елизия невярваща. — Нали той… Той е… Ами че той е просто един надут пуяк!

— Безспорно. Но под тази лъскава перушина се крие алчен, властолюбив човек. Той само чака да те клъвне като змия, ако се изпречиш на пътя му. Преструва се на щедър и гостоприемен, а оставя арендаторите си да мрат от глад. Докарва се на гостите си, прави се на добродушен и любезен, а тормози цялата околност със заплахи и ултиматуми.

Елизия го гледаше изумена скуайър Блекмор? Контрабандист! Изменник! Този човек през цялото време се правеше на клоун. Влечуго, припълзяло до богатите си приятели. Никога не би и помислила, че може да е опасен. Разбира се, направи й впечатление как се бе отнесъл с Луиза. Приличаше й на заек, който с потръпващ нос души и наблюдава всичко наоколо, сякаш отвсякъде дебне опасност. Бе успял да я заблуди, да я заслепи с крещящите си дрехи.

— Трябва да обезвредим тази престъпна шайка, преди да успее да осъществи плановете си! — продължи Йън вече по-словоохотливо. Елизия го гледаше втренчено. Толкова се бе променил! Беше станал решителен мъж, който може да бъде опасен враг. — Не искам да те въвличам във всичко това, Елизия, но ти би могла да събереш някои сведения. Можеш да ходиш в Блекмор Хол, а за мене това е невъзможно. Опитай се да научиш какви нови хора пристигат, хора, които не познаваш. А ми се ще да наблюдаваш и скуайъра, и хората, с които разговаря. Макар да се съмнявам, че той ще стори това открито. Но не бива нищичко да пропуснем! Очевидното понякога е най-добрата форма за прикриване. Особено ме интересува един определен човек: граф д’Обержер.

— Той пък какво общо има с това? — запита изненадано Елизия.

— Той е шпионин!

— О, не!

— Познаваш ли го? — оживи се Йън. Междувременно лявото му око се беше затворило напълно.

— Да, запознах се с него — каза Елизия тъжно. — Не мога да повярвам, че е забъркан в това. Той е французин, но ненавижда Наполеон. Имотите му са конфискувани, Наполеон го е докарал до просешка тояга. Как може да е агент?!

— Казвам ти, че е! — отвърна рязко Йън. — В момента той държи в ръцете си секретни документи, откраднати от министерството. Ще се опита да ги пренесе тайно във Франция. Имаме доказателства, че е свързан с Наполеон. Лъже, че всичките му имоти са конфискувани, ако изобщо е притежавал някакви имоти. Сигурно не е и граф. А ако наистина е онова, за което се представя, значи просто е един от многото, които се опитват да си върнат богатствата, като се съюзяват с Наполеон.

Елизия изохка. Никой ли не бе такъв, какъвто изглежда? Всички ли играят театър? Един безкраен маскарад! Дори не издават истинските си чувства пред останалите…

— Графът е скрил добре документите. Ако нещо ти направи впечатление, трябва веднага да кажеш на Джимс, той ще ми го съобщи. Нашите кораби наблюдават пътищата към Франция, но не можем да рискуваме да ни забележат, защото ще избягат. Имаме основание да смятаме, че този път ще чакат френски военен кораб, за да отнесе документите. Ще стане тия дни. В събота е първата безлунна нощ, досега нощите бяха все светли.

Йън стана и помогна на сестра си да се изправи. Прегърна я с обич.

— Ще ограничиш действията си само до слушане и наблюдаване! Няма да правиш опити да ровиш сама наоколо. Не искам да се излагаш на опасност. Джимс ще ми съобщава как върви оздравяването ти…

— Но аз съм вече съвсем добре, Йън! — прекъсна го Елизия.

— Още си слаба. Не желая да рискуваш. Познавам твоя темперамент, Елизия, затова те предупреждавам. Тези хора са опасни и няма да се поколебаят нито за миг да те премахнат, ако застанеш на пътя им. Затова само ще предаваш на Джимс това, което научиш. Разбра ли ме?

— Да, Йън — обеща Елизия неохотно. — Ще бъда предпазлива.

Отговорът й успокои Йън.

— Сега вече разбираш, защо трябва да крия кой съм. Никой не бива да узнае за мен или за мисията ми, защото не сме сигурни кои са наши приятели. Прибирай се сега, преди да си се простудила! Ужасявам се от това, че вече си посветена в тази история. Бог ми е свидетел, че бих се чувствал много по-добре, ако ти си беше на сигурно място горе, на север, и не те бях забърквал в тази каша.

— Не се безпокои за мене, Йън! Нищо няма да ми се случи. Достатъчно проблеми си имаш, за да се измъчваш сега и за моята безопасност! Освен това те няма да посмеят да сторят нещо на една маркиза. Но какво ще стане с Луиза? Обикнах я и съм сигурна, че тя няма нищо общо с цялата тази низост.

— Разбира се, че няма! Тя е невинна като новородено. И аз се тревожа за нея, но какво мога да сторя? — Йън поклати безпомощно глава. — Тя при всички случаи ще пострада. В тази история има само едно разрешение, а то ще окаля името й. — Йън погледна сестра си, застанала неподвижно до него. — Грижи се за нея, моля те! Тя ще има нужда от някой, на когото да се довери, който да я прибере и… — Той млъкна, отвратен от ролята, която трябва да играе. — Мен тя няма да може да ме понася.

— Ще се грижа за нея, Йън. Ала мисля, че си несправедлив към Луиза. Ако научи цялата истина, няма да те мрази.

— Върви сега, скъпа! — прошепна Йън.

Беше се примирил с пътя, който трябваше да извърви.

Тя го целуна бързо, вдигна качулката си и излезе крадешком от конюшните. Джимс настоя да я съпроводи до вкъщи.

— Джимс — помоли Елизия, когато стигнаха до страничната вратичка, — пази го, моля ти се! Той ще има нужда от твоята помощ повече, отколкото аз.

— Ще се помъча, мис Елизия! Само че вие казвате да се грижа за мастър Йън, той пък вика да се грижа за вас… А и двамата много добре знаете, че никога не правите онова, което ви казвам. Вършите, каквото сте си наумили. И двамата сте твърдоглави. И да ви съветвам, и да не съветвам — нищо не може да ви спре — оплака се Джимс.

— Горкият Джимс, все те ядосваме, нали? — погледна го разкаяно Елизия.

— Това не мога да го отрека! — засмя се Джимс. — Ама нали знаете, че не понасям кротките, обичам бесните, дето дяволът им е в кръвта!

— Макар и да е трудно, Джимс, все пак грижи се за Йън! — прошепна Елизия и изчезна през тясната врата.

Цялата трепереше от студ. Свали наметката, хвърли я на леглото и отиде до камината да се посгрее. В светлината на огъня, стройното й тяло се очерта под прозрачната нощница, докато разтриваше измръзналите си рамене. Ани бе отговорила веднага на почукването. Момичето не успя да скрие облекчението си, като видя Елизия.

Не можеше да спре да трепери. „Навярно е по-скоро от нерви, отколкото от студ“ — помисли си тя, загледана в пламъците. Нямаше представа как може да помогне на Йън. Откъде да започне, къде да наблюдава, какво да слуша? Сега, когато знаеше истината, всяко действие — дори и най-невинното — ще й се струва подозрително. Ами Луиза? Какво ще стане с нея, ако Йън изкара всичко на бял свят? Не можеше да повярва, че Луиза би го презряла…

Някакво изскърцване я сепна. Елизия се обърна. Алекс седеше неподвижно в едно от креслата в тъмния край на стаята. Не бе го забелязала при влизането. Откога ли седеше там?

— Къде беше? — запита най-сетне той с леден тон.

Тя мълчеше. Гласът й бе пресекнал. Не можеше да откъсне очи от златния поглед, проникващ сякаш до мозъка й, за да чете свободно мислите й.

— Не си ли си приготвила някакво оправдание? Смятам, че имам право да зная. В края на краищата, аз съм твой съпруг. Или отново забрави това? Може би мислиш, че не е редно да зная къде броди жена ми посред нощ? Срещата трябва да е била твърде важна, за да се измъкнеш в този студ…

Той стана и тръгна към нея с походката на пантера, която дебне жертвата си. Елизия усети, че е бесен от гняв. Застана пред нея и й прегради пътя за отстъпление. Гледаше я с безкрайно презрение.

— Струваше ли си поне? — Той презрително сви устни, погледът му се плъзна по тялото й с обидна насмешка. — Нали си била в прегръдките му, не те ли стопли горещината на тялото му, та мръзнеш?

Алекс се извърна гневно, като че ли не можеше повече да я гледа. Започна да се разхожда напред-назад пред камината, която с пламъците си сякаш още повече подклаждаше яростта му. Той рязко спря пред Елизия.

— Е? Нямаш ли оправдание? Няма ли сладки лъжи, колкото да ме заблудиш? Или ще застанеш пред мен и нагло ще си признаеш, че си била при мъж?

— Нямам подготвени нито лъжи, нито оправдания. Нямам какво да казвам. Можеш да мислиш, каквото желаеш! Само че искам да те предупредя, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. А истината много често е съвсем различна от онова, което виждаме — отвърна Елизия спокойно. Не беше възможно да му каже истината, без да наруши обещанието, дадено на Йън. Или Алекс трябваше да й повярва, или тя трябваше да издаде брат си.

— Ти искаш да ме предупредиш! — повтори той, изумен от нейната безочливост. — Наистина имате право, милейди! Вие действително не сте онова, за което ви смятат хората. Вие не сте невинна млада девойка, сладка и нежна, вода ненапита! — Той се засмя грозно. — Измамата и интригите страшно ви подхождат. Вие сте като всички останали жени. Тичате след авантюрата на откраднатите целувки, чудите се как да мамите съпруга си. Подигравате се с всички истински чувства. Вашата измамна невинност ме направи сляп! — Алекс й обърна гръб. Цялото му лице изразяваше самопрезрение. „Как можа да се излъже така в нея!…“ Той хвърли в лицето й едно тънко листче хартия. — Не познавам този Йън. Навярно е някой от вашите бивши любовници от север. Дали не бяхте тръгнали да се срещнете в Лондон именно с него? Покъртителната история за лелята и търсенето на работа в Лондон беше измислица, така ли? Може би сте измислили целия този театър заедно със сър Джейсън? Как можах да падна в клопката като някакъв хапльо! Милейди, моите поздравления! Правите се на невинно момиче, като че сте родена за тази роля!

— Вие би трябвало да знаете това по-добре от всеки друг, защото вие сте първия и единствен мъж, който ме е имал — успя да каже най-сетне Елизия в своя защита.

Алекс стисна юмруци. На бузата му един мускул трепкаше неудържимо. Вече не бе в състояние да възпира насъбралия се гняв. Той се извърна настрани да не гледа тези зелени очи, които го обвиняваха в престъпление. Жилите на врата му пулсираха. Огледа се из стаята и погледът му падна на малката порцеланова кукла. Вечната изписана усмивчица сякаш му се подиграваше и напомняше за всички женски коварства и измами. Ръката му посегна и въпреки отчаяния вик зад гърба му, той сграбчи малката женска фигурка, която въплъщаваше всичко, към което изпитваше отвращение. Захвърли я с все сила на земята и тя се пръсна на хиляди парченца.

Елизия се втурна покрай него и падна на колене, без да мисли, че може да се пореже от парчетата. Наведе се над куклата и вдигна част от главата, на която още се крепеше руса къдрица. По разбития череп висяха парченца от лицето. Елизия се наведе още по-ниско, за да запази строшената кукла, да не допусне още да я наранят… Тялото й се разтресе от неудържим плач.

Алекс остана неподвижен. Най-после до него достигнаха риданията на Елизия и го изтръгнаха от вцепенението му. Той видя крехката й фигура, разтърсвана от сърцераздирателно хлипане. Приведе се да обхване раменете й, да я вдигне, ала тя се дръпна от ръцете му, като че щяха да я опарят, и пропълзя далеч от него като бито куче.

Той тихо изруга, догони я и я вдигна на ръце въпреки опитите й да избяга.

— Стой мирно, Елизия! Господи, не искам да те ударя! Нямаш основание да бягаш така от мене!

Елизия престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му, които я държаха здраво притисната към гърдите му. Маркизът внимателно я остави на леглото и започна да приглажда със странно сковани пръсти косата й.

— Елизия! Погледни ме? — заповяда той, но очите й останаха втренчени в нищото. Лицето й бе мъртвешки бледо, клепачите й — зачервени от плач. Стискаше конвулсивно събраните парчета и той едва ги откопчи от пръстите й.

— Мразя те! — прошепна тя с разтреперан глас.

Той започна да бърше порязаните й ръце, като намокри носната си кърпа с вода от гарафата до леглото. След като свърши, Алекс стана и каза студено:

— Чувствата ви са споделени, милейди!

С тези думи той излезе от стаята. Елизия чу как затвори вратата между спалните им. Тя седеше, вперила поглед в пода. Там лежаха, разбити от една властна ръка, всичките й надежди и мечти, всичките й илюзии. Доверието й бе убито в момент на безсмислен гняв.

Но защо трябваше да се тревожи? Честно казано, отдавна виждаше как всичките й идеали постепенно се рушат. Само че не искаше да си го признае, може би защото това бе единственото нещо, за което все още можеше да се хване. Дори заблудите умират трудно. Всичко, което искаше, бе да бъде обичана, потребна и закриляна, да живее, отдадена на своето семейство. След като това се оказа невъзможно, не й оставаше нищо. Предпочиташе да умре, отколкото да живее без мечтите си.

Какво бе направила, та й бе отредена такава съдба? Елизия се усмихна горчиво. Беше се влюбила в самия сатана. Заслужаваше си всеки удар, който съдбата стоварваше върху нея!