Лори Макбейн
Дяволско желание (10)

Десета глава

Каретата, в която седяха Елизия, лорд Тревейн и Чарлз Лактън, навлезе в очертаната с огромни дървета и посипана с чакъл алея към резиденцията на скуайър Блекмор. В дъното се виждаше Блекмор Хол — величествен и разкошен. Къщата бе някаква причудлива смесица от всички възможни архитектурни стилове. Готически кули стърчаха над арки, напомнящи китайски нагоди. Индийски фасади и гръцки колони си оспорваха първенството. Цялата тази безвкусица бе осветена от стотици факли, входът сякаш бе огрян от ярко слънце.

Елизия изпусна сподавено възклицание.

— Главозамайващо, нали — каза сухо Алекс. — Ужас! През деня изглежда още по-зле. Първоначалната сграда бе някакъв малък замък, който скуайърът купи преди години и започна да го достроява. Както виждаш, парите не са жалени. Нито пък вкусът. Но чакай, това не е всичко. Скоро ще бъдеш сразена окончателно.

Чарлз Лактън едва не си изкълчи врата да се кокори през прозорчето. Обърна се към спътниците си със зяпнала уста:

— Невероятно! Фантастично! Виждал съм резиденцията на Уелския принц в Брайтън, но това тук! Като че съм в Китай!

Алекс погледна жена си с отчаяние.

— Бог да ни пази от безразсъдството на младите, а и не само от него!… — Алекс замълча, явно не можеше да намери подходящи думи. — Бог да пази и свещената английска земя от тези скверни петна…

Елизия се усмихна с разбиране.

— Наистина би трябвало да забранят със закон такива труфила, милорд, и да глобяват сурово нарушителите! Може би трябва да повдигнете този въпрос в Камарата на лордовете, като отидете следващия път?

— Разчитайте на мен, милейди!

Чарлз изгледа двамата с недоумение. Не разбра нищичко от разговора им.

Каретата спря. Лакеите на скуайъра се спуснаха към тях като рояк пчели и ги придружиха чак до голямата зала, откъдето долиташе глъчка. В средата бълбукаше богато украсен водоскок, отрупан с фигури на делфини и нимфи, излегнали се грациозно по ръба на шадравана, около който имаше пейки и ниши с форма на раковини и морски звезди. Целият водоскок бе позлатен и Елизия видя ухилената физиономия на Алекс, който наблюдаваше нейната реакция.

— Искате ли да построя и за вас един такъв? — запита маркизът с най-невинно изражение.

— Как отгатнахте желанието ми, милорд! Ще изглежда страхотно в библиотеката например! — отвърна Елизия най-сериозно.

— Обиждате ме, милейди! — заяви той, докато домакинът си проправяше път към тях.

Скуайър Блекмор ги поздрави, грейнал в усмивка, и им благодари с разточителни слова, че са го почели с присъствието си. Човекът явно бе гостоприемен, а и беше решил да изпълни всяко желание на гостите си.

Смяташе се лично задължен да забавлява всеки един от тях. Жълтият му панталон, червеният копринен жакет и яркозелената жилетка просветваха ту тук, ту там сред множеството. Дори и скъпите костюми на най-видните лондонски контета бледнееха пред това фрапантно великолепие.

Никой не знаеше какво си мисли мисис Блекмор, невзрачната жена на скуайъра. Тя говореше твърде малко и оставаше незабелязана. Беше дребна и не особено хубава. Носеше бледоморава рокля, украсена само с малка перлена брошка. Мисис Блекмор бе пълна противоположност на съпруга си, който се въртеше наоколо като паун и вместо опашка, размахваше из въздуха отрупаните си с диаманти и рубини дебели пръсти.

В едно от огромните огледала, стигащи от пода до тавана, Елизия видя отраженията им с лорда. Наистина бяха чудесна двойка, трябваше да го признае! Тя гордо плъзна поглед по тъмночервения жакет на Алекс, по белия копринен панталон и сребристата му брокатена жилетка. Голям кървавочервен рубин проблясваше в гънките на снежнобялата му вратовръзка.

Тя се взря и в себе си. От огледалото я гледаха зелените й очи, които сякаш бяха частица от морскозеления ефир на роклята й. При всяка стъпка около тялото й се стелеше зелената мъгла на полупрозрачната материя. Втъканите в плата златни нишки просветваха, като че някаква небрежна фея бе разсипала звезден прах по този зелен облак. Златни панделки стягаха дрехата под гърдите й и се губеха в тънкия като паяжина шлейф, който падаше назад от раменете й. Тя неволно докосна с ръка искрящите зелени камъни около врата си.

Смарагдите на Тревейн. Като обръчи от зелени огньове, те обвиваха шията и ръцете й, святкаха като котешки очи на ушите и в косите й. Алекс бе донесъл скъпоценностите в една златна кутия за бижута, докато тя се обличаше за вечерята. Бе наблюдавал с радост как Елизия, онемяла се взираше в прекрасните, безценни смарагди, които искряха с тъмен блясък върху ложето си от бяло кадифе. Много му допадна това, че когато предложи да дадат накитите, да ги преработят според сегашната мода, тя твърдо отказа. Бе възхитена от старинния златен обков, който чудесно прилягаше на великолепните камъни.

Маркизът се бе усмихнал някак особено, когато тя заяви това. Елизия не можеше да знае легендата, която се предаваше от поколение на поколение в рода Тревейн — ако останат непроменени, такива, каквито са изписани на портрета на първата лейди Тревейн, накитите ще донесат благословен и плодовит брак…

Все в отражението на огледалата зърна яркосиния жакет на Чарлз Лактън. Тя напразно се оглеждаше за Луиза Блекмор. Нямаше и следа от нея сред пъстрата навалица от хора, които се тълпяха да поздравят маркиза, вперили всъщност любопитни погледи в младата му съпруга.

Елизия се правеше, че не забелязва това. Жените я измерваха с престорена любезност, в която прозираше немалко завист или неприязън, докато мъжете едва скриваха възхищението си. Флиртуваха дръзко с нея, щом Алекс се отдалечеше дори на една крачка. Погледите им поглъщаха изящните рамене и нежната закръгленост на гърдите й, разкрити щедро от деколтето на роклята. Елизия се чувстваше полугола в тази ефирна рокля, но видя тоалетите на останалите дами и се поуспокои. Материите на роклите бяха толкова прозрачни, че разкриваха всяка заобленост на напарфюмираните им тела.

Елизия потърси с поглед Алекс. Най-после го откри да разговаря с неколцина господа и една красива жена в златиста рокля. На шията й светеха диаманти, диаманти имаше и по ръцете й и на разкошната диадема в тъмните й коси. Бе необикновена. Елизия се запита коя ли може да е, докато наблюдаваше как маркизът се усмихна на някаква нейна забележка и се наклони към събеседницата си, за да й прошепне нещо в ухото. Пръстите й нежно погалиха ръката му.

Елизия рязко извърна глава и пое чашата шампанско, която й поднесе един от прислужниците. Обхвана я необяснимо безпокойство при вида на Алекс и на тази жена. Тя вдигна към устните си искрящото питие. Любезно кимаше и се усмихваше на младите галантни кавалери, които се опитваха да я въвлекат в разговор. Но погледът й постоянно се връщаше към маркиза и непознатата дама.

Салонът тънеше в позлата. Изобщо цялата къща изглеждаше като позлатена. Блекмор Хол не можеше да се сравни с улегналия старинен вид на Уестърли, с неговите поизбелели стени, старата дървена ламперия, спомените от поколения, дали своя отпечатък върху къщата. В Уестърли миналото бе пълноценна част от настоящето. Елизия погледна ярките тапети. Всяко свободно кътче бе заето от маси, вази, статуи и скъпи предмети, безброй витрини и кресла в най-невероятни форми. Блекмор приличаше на натруфена метреса, накичила по себе си всичките си бижута, за да прикрие своята неувереност…

Усети лека ръка на рамото си — обърна се и видя до себе си Луиза Блекмор. Носеше рокля от бял муселин и наниз перли на вратлето си. Изглеждаше невероятно крехка — като врабче, изгубено сред цялата тази менажерия от пъстри, екзотични птици.

— Толкова се радвам, че дойде! — каза Луиза, все още задъхана, хвана маркизата за ръка и я поведе далеч от тълпата.

— И аз се радвам да те видя. Единствено твоето лице ми е познато тук! — отвърна Елизия. — Страхувам се да не направя някой гаф. Толкова много хора ми представиха! Главата ми се замая от имена и лица.

— О, и аз в повечето случаи не зная с кого точно говоря. Ала и те много често не знаят коя съм — каза Луиза, без да изглежда особено притеснена от този факт.

— Ах, лейди Тревейн! — прекъсна ги скуайър Блекмор. — Изглеждате наистина фантастично, ако ми бъде разрешено да отбележа! Луиза — обърна се той със строг поглед към дъщеря си, — не бива да обсебваш нашата почетна гостенка! Няколко пъти те предупредих! Тя не се интересува от тебе. Върви да си гледаш задълженията!

— Да, татко — промълви обидено Луиза и изчезна, преди Елизия да успее да я задържи.

— Вашата дъщеря ме забавляваше чудесно, скуайър Блекмор! — защити Елизия приятелката си. Господарският тон на скуайъра й бе страшно неприятен.

— Да, да, но понякога това дете може да ти скъса нервите — отвърна той, втренчил поглед в накитите на Елизия. — Това са значи смарагдите на Тревейн, така ли?

— Миличък, няма ли да ме представиш на новата лейди Тревейн? — проточи едни отегчен женски глас зад тях.

Елизия се обърна и се намери лице в лице с тъмнокосата жена със златистата рокля.

— Разбира се! Не предполагах, че дамите още не са представени една на друга. Лейди Тревейн, мога ли да ви представя лейди Мариана Уудли, любимката на цял Лондон? — каза скуайърът с мазен глас.

— Само на Лондон ли? — подразни го лейди Мариана. Впила поглед в Елизия, тя се помъчи да докара любезна усмивка на устните си, но без особен успех.

„Доста красива! И носи смарагдите, които трябваше да бъдат мои.“

Елизия отправи блестяща усмивка към лейди Уудли, но изведнъж застина, като съзря нескритата омраза и злост в кафявите очи, които недвусмислено изявяваха смъртна вражда. Елизия се огледа безпомощно за Алекс. По гърба й пробягаха студени тръпки, но това надали бе от ветрилото на лейди Уудли, с което тя трескаво си вееше.

— Всички ние бяхме толкова изненадани, когато чухме, че Алекс си е взел жена — каза лейди Мариана и в нейната уста това прозвуча така, като че маркизът е сключил брак с туземка. — Алекс винаги се хвърля, без много да му мисли. Или поне беше такъв преди. Питам се дали сега се е променил. Може би сте го приковали здраво в леглото си? — дръзко попита тя.

Елизия бавно изпъна рамене. Започваше да кипва от безочието на тази жена.

— Алекс е забележителен мъж. Предполагам, че доста легла в Лондон ще изстинат сега, когато вече не ги наобикаля — добави лейди Уудли, като хвърли зъл поглед наоколо.

— И вашето ли е едно от тях, лейди Уудли? — звънна меденото гласче на Елизия. Чувстваше, че едва успява да се сдържа.

Лейди Уудли си глътна езика, не бе очаквала такава острота. Тя нервно вдигна ветрилото си, като че искаше да нанесе удар. В този миг се появи Алекс и застана между двете жени.

— Както виждам, вече сте се запознали — каза той спокойно. Не му убягна нито поруменялото лице на Елизия и святкането на очите й, нито гузното изражение на Мариана. — Бих искал да те представя на няколко хора, мила — каза той и умело изведе Елизия от опасните води. — Ще ви помоля да ни извините, лейди Уудли.

— Една от любовниците ви, нали, милорд? — попита Елизия с любопитство, като се помъчи гласът й да прозвучи колкото е възможно по-равнодушно.

— Може би. Предполагам, че не ревнувате, милейди?

— Ни най-малко, милорд. Макар че току-що ми бе заявено, че доста жени ще бъдат изправени пред този проблем.

Лорд Тревейн се изсмя с пълно гърло и наистина изненада мнозина от присъстващите, които не можеха да повярват, че именно надменният маркиз се смее толкова сърдечно.

— Сещам се за думите на един неизвестен поет, който съвсем точно описва чувствата ми в момента. Как беше казано? — Той се замисли. — Ах, да! Започва така: „Ти трябва да поседнеш, да вкусиш от плътта ми, каза Любовта…“. Съгласна ли сте с мене? — Погледът му бе предизвикателен. — Е, аз рядко отхвърлям покана за ядене, особено ако е добре приготвено…

— Сигурен ли сте, че не сте си съчинили сам това стихче някоя вечер във вашия клуб, когато скуката и виното са били позамъглили съзнанието ви?

— О, вие наистина сте гениална, когато става въпрос за очерняне на най-блестящите ми способности — захили се маркизът.

— Не знаех, че притежавате такива, милорд.

— Явно няма защо да се опасявам, че може някога да ме похвалите, милейди. Ще запомня, че не трябва да ви възлагам надгробното слово, когато умра, иначе отивам направо в пъкъла!

С тази хаплива забележка той я остави на скуайъра, който я поведе към трапезарията. Елизия седна отдясно на домакина, който оглавяваше масата. Алекс бе настанен отляво на скуайъра, срещу нея. Единствените двама души, с които Елизия охотно би вечеряла, седяха някъде в дъното на безкрайно дългата маса. Чарлз и Луиза бяха настанени сред по-обикновените гости.

Елизия избягваше да поглежда през масата. Алекс седеше до лейди Уудли, на чието лице се четеше отвратително самодоволство. „Като котка, която е излапала канарчето! Дано се задави дано!“ — помисли си Елизия, докато наблюдаваше как лейди Уудли закачливо флиртува с Алекс. „Така значи, вдовица…“ Скуайърът бе непресъхващ извор на информация, особено по адрес на красивата вдовица. Той направо я боготворял, а цял Лондон я наричал Несравнимата… Дори и непосветеният наблюдател би забелязал веднага, че вдовицата проявява жив интерес към Алекс и че двамата се познават твърде отблизо.

— Моля, ще ми позволите ли да ви заговоря, мадам? — обади се французинът до Елизия. Говореше с едва доловим акцент. — Този ростбиф е великолепен, нали? — той бързо й подаде солта с изискан жест. — Заповядайте, лейди Тревейн!

— Благодаря, мосю, но аз не зная името ви! — отвърна тя на отличен френски.

Мургавото лице на младия французин светна от радост.

— Очарован съм, мадам! — ахна той. — Аз съм Жан Клод д’Обержер, граф дьо Кантер. Толкова се радвам, че мога да ви говоря на родния си език — продължи той по-свободно. — Сега вече не се чувствам чужд… в тази студена страна. Това ме сгрява, като че съм отново в моята слънчева Франция. Оставам ваш предан слуга, мадам! Бях ви представен, но сигурно не сте запомнили един толкова незначителен французин… — каза младият мъж престорено тъжно.

— Как да не ви помня, графе! Нали вие ме измъкнахте от досадния монолог на жената на свещеника, която ми говореше, за някакви бродерии и бодове.

— За мене беше истинско удоволствие да ви спася от онази благородна дама — засмя се обезоръжаващо той. — Наистина е много любезно от ваша страна, лейди Тревейн, че оказвате благоволение на един французин, затъжил се за мелодията на своя език. Очарователният ви глас ми напомня за нашите дами, които така сладко и весело разговарят и се смеят. За беда всичко това е вече минало. Една страшна трагедия и аз се превърнах в просяк.

— Значи сте емигрант, графе? Трябва да е много тежко за вас тук, в Англия? Но не бива да се чувствате като просяк! Конфискувани ли са имотите ви?

— Точно така. За съжаление това е тъжната истина. А сега Малкият капрал разби всичките ми надежди, че бих могъл да се върна в моята Франция.

— Наполеон? — изграка един остър глас. — Мислите ли, графе, че той може да нападне Англия?

Безобидните разговори наоколо секнаха. Всички искаха да чуят какво ще отговори графът на нервния джентълмен.

— Не, не вярвам! Мисля, че това са само приказки, той не е достатъчно силен, за да воюва с храбрите англичани. Не е ли така?

Общото одобрение намери израз в силни викове: „Браво!“, и безброй тостове за благоденствието на Англия и за кралицата.

Лорд Тревейн си взе парче фазан от подноса, който един прислужник му поднесе, и каза с раздразнение:

— Съмнявам се, че Наполеон мисли сериозно такова нещо. Ние имаме най-силната флота в света, така че ще трябва да воюва на няколко фронта. За нас само Ламаншът може да бъде сериозна заплаха. Наполеон няма да посмее да нападне откъм Северно море, ако изобщо има ум в главата си. Зимата е на прага. Честно казано, понякога започвам да се съмнявам, че този човек е с всичкия си!

— Ала тук, на брега ние сме твърде беззащитни! Французите могат да минат Ламанша и да ни избият, докато спим! — В гласа на съпругата на свещеника звучеше истерия. Разнесоха се и други тревожни възгласи.

— Глупости! — заяви гневно скуайър Блекмор. — Флотата никога няма да ги допусне! Моряците ни са чудесни мъже, смели и силни! — Той се изчерви и се озърна виновно. — Простете, скъпи дами, ама кръвта ми кипва, като чуя такива страхливи приказки…

— Флотата е толкова заета да преследва контрабандистите, че изобщо няма да забележи кога по Темза ще заплуват лодките на тия жабари — обади се някой от долния край на масата. — Може дори да ги помислят за артисти от „Ковънт Гардън“, които играят в някаква пиеса…

Избухнаха смехове. Елизия хвърли поглед към графа, лицето му се бе сгърчило от обида при пренебрежителното изказване за сънародниците му.

— Не обръщайте внимание на предизвикателствата, графе! — каза тя със съчувствие и сложи ръка на рамото му. — Убедена съм, че ще съумеете да приемете с достойнство тези подигравки!

Французинът се взря в големите й зелени очи, които го гледаха приятелски, и поднесе ръката й към устните си с нескрито обожание.

— Благодаря ви! Вие сте истински ангел! — въздъхна той страстно и притисна ръката й към бузата си.

Елизия изтегли предпазливо ръката си, отвърна очи от пламналия му поглед и се натъкна на гневното лице на Алекс, който я гледаше заплашително.

— Ако не бяха контрабандистите, нямаше да пиете отличното бренди, което държите в избите си! — подхвърли язвително маркизът, без да се обръща конкретно към някого. — Нито прекрасния чай, който нашите дами така елегантно сервират в гостните си.

— Обзалагам се, че и вие сте поприбрали някоя и друга бутилка! — обади се един от мъжете, чийто вид ясно говореше, че солидно си е пийнал от плодовете на контрабандата.

— Не бих казал. Та вие ме обиждате! Един лорд Тревейн пие само онова, което е сложено в избата от баща му и от дядо му. Не допускате, че ще пия някакво неотлежало питие, нали? Вие дълбоко ме оскърбявате! — заяви театрално Алекс.

— Тревейн сигурно би имал безочието да покани Наполеон да опита от най-добрия коняк на Луи Шестнадесети. Нали вашето семейство беше получило цяла каса от Версай?

— Само не казвайте на Уелския принц. Иначе Негово кралско височество сам ще му види сметката! — засмя се лорд Тревейн и бързо добави: — А в деня, в който Наполеон седне да вечеря в Карлтън Хаус, аз лично ще подаря на всеки от тук присъстващите по една бутилка от този отличен коняк!

Всички посрещнаха изявлението му с шумни одобрения и шеги.

— По мое мнение, всичките тези приказки за нахлуване и за контрабандисти са просто буря в чаша вода — обади се скуайърът сред всеобщото мълчание, след като смеховете бяха стихнали. — Невъзможно е да има толкова много контрабандисти, колкото се говори. Всичко това са врели-некипели. Човек ще помисли, че всеки срещнат е контрабандист. Току-виж и аз съм излязъл един от тях!… — Той се изкиска на това абсурдно твърдение.

— При вашата дарба за ориентация, вие сигурно ще пристигнете в Марсилия, вместо в Дувър — подхвърли някой и цялата маса отново избухна в смях.

След това темите на разговора започнаха да се сменят толкова често, колкото и блюдата, които непрекъснато се поднасяха. Елизия надали би опитала изобщо нещо от тях, ако графът и домакинът не я обслужваха, най-усърдно — толкова бързо прелитаха огромните плата с говеждо печено, телешко и риба, с различни сосове и желета. Допълнително поднесоха дивеч и птици с различни зеленчуци и салати. Вечерята завърши със сиропирани генуезки сладкиши с пълнеж от ядки и шоколадово суфле. Към всяко блюдо се сервираше подходящо вино. Кристалните чаши бяха винаги пълни догоре, въпреки ревностните старания на гостите непрекъснато да ги изпразват.

Най-сетне дамите се оттеглиха. Господата останаха на чаша портвайн със своите пури.

Елизия прие да й поднесат чашка мадейра, заслушана в приятното бъбрене на дамите, които си разказваха разни пикантни историйки. Шепнешком може би говореха и за самата нея — темата на деня. Тя се чувстваше изолирана от останалите. Те не бяха от средите, в които се движеха нейните родители. Бяха твърде обикновени хора. „Нямат нищо общо с лондонския елит“ — констатира за себе си тя. Но знаеше, че Алекс прие да дойдат на приема, защото държеше да я представи на тези лондончани. Искаше да е сигурен, че всички подробности за нея ще стигнат по най-прекия път до Лондон, сега вече достоверни, така че всички измислици да пресекнат още в зародиш. Иначе маркизът почти не общуваше със скуайъра и неговата компания.

Елизия се огледа за Луиза и я видя в плен на някаква мастита дама в другия край на салона. Луиза улови погледа й и се усмихна. След това направи физиономия и се обърна отново към събеседницата си, която размахваше лорнета си като меч. Елизия пристъпи към една от витрините с порцелан и заразглежда предметите. Нарочно се преструваше, че е изцяло погълната от тях, за да може да чуе какво си говорят две крещящо облечени млади жени.

— Представи си! Червенокоса! Това изобщо не е модерно — каза младата жена с руси къдрици и кукленско лице, докато се оглеждаше самодоволно в огледалото.

— Така е. А и тази внезапна женитба! — отвърна пълничката й събеседница с поверителен тон. — Нали разправяха, че се очаква годежът на маркиза с лейди Уудли да бъде обявен всеки момент! Джон твърдеше, че няма мъж, който да й устои! Дори и лорд Тревейн.

— Представям си как е побесняла! — Блондинката се изкиска злорадо. — Постоянно говореше за тези смарагди, все повтаряше, колко щели да й приличат… — Жената хвърли поглед към Елизия, която явно бе погълната от порцелановите фигурки, и прошепна неохотно: — Трябва да призная, че й стоят страшно добре. С тази нейна коса и изобщо… Лейди Уудли сигурно е позеленяла от завист колкото смарагдите — дръзко каза събеседницата й.

Двете избухнаха в смях, хвърляйки злобнички погледи иззад ветрилата си.

Елизия се отдалечи, като едва прикриваше усмивката си. Значи Лондон бе очаквал сватба между Алекс и лейди Уудли? Сега й стана ясно, защо вдовицата й мяташе такива отровни погледи — очаквала е тя да бъде следващата маркиза. Какво ли се бе случило, за да я изостави Алекс? Сигурно никога нямаше да узнае… Но все пак имаше лошо предчувствие. Лейди Уудли положително не бе свикнала да губи, а и не би се признала лесно за победена. Тъмнокосата вдовица бе опасен враг.

— Толкова съжалявам, че не можах и думичка да разменя с теб, Елизия! — каза зад гърба й Луиза, която безшумно се бе приближила.

— Но това е напълно нормално! Трябва да забавляваш гостите! Аз пък разглеждах този порцелан. Забележителна колекция!

— Да, мама е страстна колекционерка. Всъщност аз изобщо не държа да разговарям с гостите. Но още не умея да се оттеглям вежливо, когато ми доскучае… Моля те! — Тя хвана Елизия за ръка и я повлече след себе си. — Искам да ти покажа още някои от витрините на мама. В библиотеката можем да си поговорим, без да ни смущават.

Измъкнаха се незабелязано от салона. Луиза заведе Елизия в библиотеката, в която се намираше голям остъклен шкаф с умело подредени ориенталски вази и чинии. Помещението не бе толкова голямо, колкото библиотеката в Уестърли, а и изборът на книги бе далеч по-скромен. Голяма част от библиотеката служеше за излагането на различни сбирки. Имаше дори витрина с богато инкрустирани ножове и мечове. Елизия потръпна при вида на святкащите им остриета.

— Ох, толкова се радвам, че дойде тази вечер! Изпаднах в ужас, като научих, че Питър Тревейн е преживял злополука. Надявам се скоро да се оправи!

— Да, сигурно бързо ще се възстанови. Дани, нашата икономка, е по-добра от всякакъв лекар. Иначе Алекс не би го оставил сам тази вечер.

— Да, сигурно… — Луиза млъкна плахо. Тя се поколеба, не смееше да изрече онова, което й бе на езика. Малкото й личице изглеждаше уплашено и разтревожено.

— Хайде, кажи какво има? — окуражително попита Елизия.

— По какво познава човек, че е влюбен? — изстреля момичето на един дъх.

Елизия се обърка. Не бе очаквала такъв въпрос?

— Ами… и аз не зная съвсем точно — предаде се тя накрая.

— Но ти би трябвало да знаеш! Имам предвид, омъжила си се за лорд Тревейн. Кога забеляза, че си влюбена в него? — Очите на Луиза придобиха замечтан израз. — Сигурно е прекрасно да знаеш, че и ти си обичана… Наблюдавах как те гледа маркизът. Беше просто болен от ревност по време на вечерята, когато френският граф ти държеше ръката и флиртуваше с тебе. Лорд Тревейн непрекъснато те следеше, щом ти не го гледаше.

— Така ли? — попита изненадана Елизия. А тя си мислеше, че той изцяло е погълнат от лейди Уудли. Тази жена сигурно и залък не хапна, без да поиска съвета му… Отрупаната й с пръстени ръка все беше на рамото му.

— Е, казвай! — настоя Луиза.

— Какво да казвам? — сепна се Елизия, защото мислите й бяха някъде далече.

— Кога установи, че обичаш маркиза? И откъде разбра, че това е истинска любов?

Елизия се взря внимателно в изпълненото с очакване лице на момичето. Как можеше да й признае, че изобщо не е обичала Алекс и че не знае нищо за любовта? Защо да разрушава романтичните представи на Луиза? Имаше ли право да я обременява със собствената си горчилка? Явно, че Луиза е влюбена в някого и то за първи път. И самата Елизия бе имала подобни мечти, ала сега знаеше, че това са били фантазии на наивна и глупава ученичка.

— За мене… любов е, когато вече не можеш да мислиш за нищо друго, освен за човека, в когото си влюбена. Чувстваш се самотна, щом той не е при тебе, а ставаш нервна и раздразнителна в негово присъствие… Иска ти се да му се харесаш, да го направиш щастлив. Изпитваш ревност към хората, с които общува. И най-главното: за теб неговото здраве, щастието и самочувствието му са по-важни от твоето собствено състояние!… Никаква жертва не ти се струва голяма, когато е направена за него. Грижиш се за него, изпитваш страх заради него… — Докато изреждаше, Елизия с изненада осъзна, че изпитва точно такива чувства към Алекс, но досега не си бе давала сметка за това. — Не бива да му се случи нищо, което би го откъснало от тебе, иначе няма да можеш да живееш.

Млъкна, ужасена от истината, която обърканото й и измъчено съзнание разкри неволно и за нея самата.

Обичам Алекс!, повтаряше си мислено тя. Как се бе случило това? Нали уж го презираше и мразеше? Искаше да избяга от него при първа възможност… А сега с радост сама би заключила вратите на своя затвор и би хвърлила някъде ключа. Държа се като безумна, когато помисли, че е ранен… Или по-точно държа се като влюбена. Още тогава пред очите й се разкри истината, но тя бе сляпа да я осъзнае. Беше убедена, че е само желание, но не и любов.

При мисълта за Алекс тя изтръпна. Какво ли значение имаха нейните чувства? Те само щяха още повече да я измъчват, защото не бяха споделени. Той я желаеше наистина, но тя не означаваше нищо за него. През нощта, която прекараха заедно, той не спомена думата „любов“. Бе шепнал нежни думи, които я възбуждаха, но не заговори за любов. Тя бе само една от многото жени в живота му — жената, която го привличаше в момента. Скоро щеше да й се насити, както бе станало с лейди Уудли и десетки други красиви жени. Би ли могла да понесе да го види увлечен по друга? Ами ако замине за Лондон и да я изостави сама в Уестърли? Не само това не! А ако той разбере, че го обича, ще стане още по-лошо. Колко ли ще се забавлява — още едно разбито сърце!

Елизия се запита дали именно нейното презрение и откритата й омраза не го привличат. Той беше свикнал да му се възхищават. Ако продължава да му се съпротивлява, поне няма да му даде възможност да се отегчи от нея толкова скоро… А може и да успее да спечели любовта му. Но как ще се преструва, след като напълно е капитулирала пред него, след като вече е наясно, че го обича безумно? Може ли нещо да убегне от тия негови златисти очи? Вярно, че враждебността помежду им донякъде бе изчезнала, но почвата под краката й все още бе твърде несигурна. Въоръжен неутралитет — това би било най-точното определение за отношенията им. Продължаваха да се дразнят взаимно, да си нанасят удари с язвителните си забележки, но все пак се долавяше дружелюбност. Ала тази дружелюбност лесно можеше да изчезне.

Не, Алекс не бива да узнае, че тя го обича! Елизия си даде клетва: никога, освен ако и той не отвърне на нейната любов. Не бива да му разкрива никакви слаби места, където би могъл да я уязви. Ще играе играта по свои собствени правила, независимо от това, какъв ще бъде изходът.

— Елизия! Елизия! — В гласа на Луиза прозвуча тревога. — Какво ти е? Така пребледня! Да не си болна?

— Не, добре съм — отвърна глухо тя. — „Толкова добре, колкото може да бъде човек с разбито сърце“.

— Знаеш ли, и аз си представях любовта по този начин. Ох, точно така се чувствам! — Луиза хвърли поглед през рамо, за да се увери, че са сами, и продължи с поверителен тон: — Запознах се с най-чудесния от всички мъже, Елизия. Висок, хубав… С най-красивите сини очи и с червеникави коси… — Очите на Луиза грейнаха при мисълта за нейния възлюбен, страните й поруменяха. — Името му е Дейвид Фрайди. Казвам ти, той е най-сладкия, най-милия човек на света! Запознахме се преди две седмици. Бях излязла на езда, а Дав започна нещо да куца. Слугата тръгна да ми доведе друг кон. И изведнъж пред мене застана този мъж! Извади камъчето от копитото на Дав, заприказвахме се и той се държеше към мене като… Убедена съм, че е джентълмен, макар да бе облечем като моряк. С него изобщо не бях плаха, не се запъвах, както с онези господа от Лондон…

— Моряк ли? — прекъсна я с безпокойство Елизия, убедена, че от тази работа ще остане едно наранено сърце. — Родителите ти положително никога няма да…

— Точно така! — прекъсна я Луиза. — Те изобщо няма да го приемат. Ако татко научи, че някакъв моряк се е осмелил да ме заговори… Не ми се мисли какво може да стори в гнева си. Те си правят големи планове за мене, надяват се, че ще се омъжа за добра партия, макар маркизът вече да не е свободен… — Луиза се закиска, но след това очите й плувнаха в сълзи и тя прехапа долната си устна. — О, Елизия, сигурна съм, че като го видиш, и ти ще се убедиш, че е джентълмен, достоен за любовта ми! Дори се питам дали аз съм достойна за него.

— Какво става тук? — На вратата бе застанала лейди Уудли. — Момински тайни? По-добре да се върнете в салона, Луиза, защото майка ви се тревожи. Хайде, бързо при мама, преди да ви е изпратила в детската стая, защото не сте била послушна и сте отвлекли една от гостенките! За щастие аз ви видях как се измъкнахте… — Тя се изсмя злорадо, когато Луиза прелетя край нея и й хвърли яростен поглед. Лейди Уудли пристъпи към Елизия, вперила очи като хипнотизирана в смарагдите на рода Тревейн. — О, моля ви, не си тръгвайте още, лейди Тревейн! Радвам се, че имам възможност да поговоря с вас.

— Наистина ли? — вдигна вежди Елизия. Нямаше никакво доверие на младата вдовица. — Не мисля, че имаме кой знае какво да си кажем.

— Напротив! Има някои подробности, които непременно трябва да знаете! Няма да крия от вас истината, скъпа лейди Тревейн… — С огромно усилие тя най-после откъсна погледа си от зелените камъни. — Аз бих сменила този обков с нещо малко по-модерно — каза лейди Уудли по-скоро на себе си. Очите й се присвиха и устните й се изкривиха в престорена усмивка. — Навярно знаете, че притежавате само една куха титла. И то не благодарение на вашите ловки машинации да пипнете Алекс! Вие станахте маркиза, само защото аз отхвърлих предложението на Алекс за женитба. Ожени се за вас от безсилен гняв, просто за да успокои наранената си гордост. Алекс знае, че скоро ще се омъжа за един херцог, а след всички тези клюки за нас двамата… Можете да си представите какво говорят хората… Алекс никога не би позволил да стане за присмех на цял Лондон, трябваше да направи нещо необикновено, за да покаже, че сърцето му не е разбито. А има ли по-добър начин от това, да си вземеш жена и да играеш ролята на любящ съпруг? Така никой не може и да помисли, че е бил наранен от моя отказ. Това е! Ала той все още ме обича, а и аз него. Имайте предвид: Алекс и аз ще продължим да живеем както досега, разбира се, след като му поразмине малко обидата. Но той винаги ще се подчинява на моите желания! — Лейди Уудли изгледа Елизия с отровен поглед. — Не сте повярвали, предполагам, че е влюбен във вас? Повече от година съм била негова любовница. Познавам го. А вие? С него сте едва от две седмици, нали? Е, как ще се мерите с мене?

— Но дали не сте били вече прекалено дълго с него? Възможно е… той да се е преситил от прелестите ви? — Елизия отвърна на удара спокойно, въпреки отчаянието, което я задушаваше. Никога няма да покаже на тази персона колко жестоко е наранена!

— Преситен? От мене? — Мариана се задави от гняв. Много добре знаеше, че има нещо вярно в това. Но не можеше да понесе да го чуе от тази красива, по-млада жена. — Как си позволявате? Да не би да си въобразявате, че можете да задържите мъж като Алекс? — Лейди Уудли нагло изгледа Елизия от глава до пети и се изсмя презрително. — Той ще се върне при мен! Винаги се е връщал. Луд е по мене! Вие притежавате името му, но не и любовта му.

С триумфална усмивка лейди Уудли се обърна да си върви, доволна, че е всяла смут в душата на съперницата.

— Да, аз притежавам титлата. Аз нося името му и ще бъда майка на неговите деца. Но както виждате, аз нося не само титлата, но и бижутата на семейството, за които отдавна ламтите. Аз имам и Уестърли, и именията, и стабилно място в обществото. Разбирате, нали? Или трябва да обяснявам?…

Лейди Мариана я погледна изумено.

— Така че се лъжете, ако мислите — продължи Елизия с убийствено снизходителен тон, — че не мога да задържа Алекс. Ще го направя, и то не само за пред хората. Вие сте тази, която не притежава нищо: нито Алекс, нито титлата. Приятна вечер, лейди Уудли!

Елизия вирна гордо брадичка, заобиколи слисаната си противница и се отправи към салона, откъдето долитаха смехове.

 

 

На връщане от Блекмор Хол каретата хлътна в някаква дупка и Елизия политна към маркиза. Тя се дръпна като опарена и се сви още по-далеч в своя ъгъл. Отвърна лице, за да не вижда любопитния му поглед, и се взря в тъмнината навън. От главата й не излизаха ехидните думи на лейди Уудли и ужасния й смях. Щеше ли Алекс да се върне отново при вдовицата? Дали наистина я е молил да му стане жена и тя го е отхвърлила? Говореше се, че всъщност, той не е искал. Но ако е вярно онова, което тя каза, беше напълно възможно да е побързал да се ожени именно, за да спаси наранената си гордост. О, боже! В никакъв случай не бива да показва на Алекс, че го обича, особено след като той продължава да е влюбен в лейди Уудли.

Какви лъжи само наговори на вдовицата! Като че ли клюките изобщо имаха някакво значение! Елизия би понесла с радост и най-тежката мизерия, стига да можеше да спечели частица от неговата любов! Какво й бе хубавото на тази разкошна къща, когато бродеше сама из безкрайните зали и гостни? За какво са всичките тези коприни и кадифета, когато нямаше кой да я забележи? Бе притежателка не само на празна титла, но и на празно сърце.

В наивността си бе смятала, че ще успее да накара Алекс да се влюби в нея. Може би щеше да стане, ако той не се бе оженил за нея от отчаяние. Повярва му, когато й заяви, че просто е решил да се ожени, че това хем отговаряло на плановете му, хем щяло да спаси името й…

„Лъжи, лъжи, само лъжи!“ — плачеше сърцето й. Всичко рухна. Сега вече знаеше, че в живота му има друга жена. Как би могъл да се влюби в нея, когато го разяждаше мъка по лейди Уудли?

Елизия слушаше с половин ухо разговора между Алекс и Чарлз, гласовете им се сливаха в някакъв монотонен шум, докато тя продължаваше да се взира в черната нощ. За миг стисна очи, защото я заслепи някаква светкавица в морето. Но тя веднага изчезна, може би беше само отражение от фенерите на каретата. Видя бледото си лице, отразено в стъклото, тъмните тревожни очи, като разпалени въглени. Придърпа подплатената наметка върху голите си рамене и усети топлата милувка на пухкавите кожи по шията и по страните си. Въздъхна и затвори очи — да помечтае за онова, което би могло да бъде…

 

 

Някакво тъмно очертание, сякаш къс от самата скала, се отдели от стаените сенки и се изправи на пътя. Фигурата остана неподвижна, вперила очи след черната карета, която бавно се стопи в мрака.

Мъжът се обърна към морето, огледа бавно със зорки очи хоризонта и най-сетне видя онова, което търсеше: някаква светлинка проблесна три пъти и изчезна. После погледна към скалите, макар да знаеше, че не ще може да види ответния сигнал на добре засенчения фенер. Корабът сигурно щеше да навлезе в някой от многобройните заливи. Човек трябваше да познава отлично брега, за да открие мястото, където корабът щеше да разтовари тайно своя скъп товар. Цялото корнуолско крайбрежие бе прорязано от дълбоки каньони и безброй закътани заливчета — сигурно убежище за контрабандистите.

Дейвид Фрайди прекоси пътя, отвърза коня си, който бе оставил зад скалата, метна се на гърба му и препусна покрай брега, докато стигна мястото, където той се вдаваше остро напред и образуваше естествено дълбоко пристанище, същински фиорд, в който се вливаше реката, идваща откъм мочурищата. Тук Дейвид слезе от коня и го скри в малката борова горичка. Пропълзя предпазливо към ръба на каньона и надникна надолу.

Изведнъж ронливата скала поддаде и той полетя напред. Удари се жестоко в една издатина и отчаяно се скопчи в някакъв остър ръб — този крехък скален гребен го спаси от неминуема смърт.

Дейвид остана да лежи зашеметен, не можеше да сдържи стоновете си, не можеше да си поеме въздух… Ужасен от шума, който вдигна, той млъкна и се заслуша. Слава богу, нямаше признаци да са чули нещо, долавяше само плискането на морето. Сигурно хората бяха още в клисурата и товареха колите. Тътенът на прибоя бе заглушил шума от падането и стенанията му, а човекът, оставен на пост горе на пътя да следи за митничарите, бе твърде далеч, за да чуе нещо и да вдигне тревога.

Дейвид се огледа. Оттук виждаше ясно малката бригантина, пуснала котва отвъд линията на прибоя. Една лодка се плъзгаше към сушата, където я очакваха неколцина мъже.

Дейвид можеше да наблюдава пътеката под самата скала. Настани се по-удобно. Сигурно щеше да мине доста време, докато разтоварят всичко и тръгнат да се изкачват нагоре през теснината, но той беше търпелив. На всяка цена трябваше да унищожи това гнездо на контрабандисти! Впрочем самите контрабандисти не го интересуваха чак толкова. Мъжете, които рискуваха главите си, като пресичаха с корабите си Ламанша, охраняван от флотата на Нейно Величество и от бреговата охрана, бяха обикновени изпълнители. А той искаше да пипне едрата риба — човекът, които положително се намираше на английска земя и дърпаше конците на цялата организация, без да мърси собствените си ръце.

Всяко голямо пристанище, всяко рибарско село, всяко имение въртеше контрабанда. От блатистите земи на Ромни до Йоркшир на север, нелегалната търговия процъфтяваше. Това вече се приемаше като нещо нормално. Във всяка кръчма след ядене можеха да ти предложат прочут френски коняк, най-изисканите благородни дами поднасяха в своите гостни ароматен чай от далечни земи.

Данъците бяха високи, а войната беше лишила хората от всички чужди стоки, с които бяха свикнали и от които съвсем не им се искаше да се отказват. О, тези хора с техните дребни нелегални запаси от коняк, коприна, чай и шоколад бяха съвсем безобидни! Мъжете от селото, които веднъж в месеца се вдигаха да прекосят с гребане Ламанша, за да докарат контрабандни стоки, изобщо не го интересуваха. Дейвид преследваше нещо друго: контрабандиста, който прекарваше „жив товар“ и огромни количества стока — не само някакъв топ коприна и няколко бъчви бренди, а хиляди бурета коняк, стотици килограми китайски чай, цели складове коприни, кадифета и дантели. Продажбата им в магазините за модни дрехи по „Бонд Стрийт“ и в мъжките клубове на „Сейнт Джеймс Стрийт“ носеше огромни печалби. И все пак най-много се печелеше от прекарването през Ламанша на пътници от Франция за Англия. Онзи, който държеше да пристигне в Англия под прикритието на нощта и на мъглата, трябвате да заплати с куп злато мълчанието на екипажа и готовността на хората да забравят изобщо лицето му. Той слизаше тайно на брега и след някой и друг ден се появяваше в гъмжилото на лондонските улици, в самото сърце на града.

Дейвид Фрайди искаше да спипа на всяка цена един от онези, които предаваха собствената си страна, като пропускаха френски шпиони. Наполеон имаше очи и уши в Лондон благодарение на алчността на тези коварни мъже. Те отваряха пред врага вратите на Англия, позволяваха му да плете своите козни и интриги, снабдяваха го със секретни документи и сведения. Предателите бяха много по-опасни от шпионите дори! Защото шпионите работеха за собствената си страна и бяха лоялни поне към нея. Но английското куче, което върти опашка пред врага и го пуска да влезе в къщата, предава родината си и единствения му подтик е алчността.

Чу се вик на кукумявка, веднага отвърнаха други четири „кукумявки“ от гърба на скалата. Съобщаваха, че пътят е чист. Натоварените кончета и тежките коли скоро щяха да повлекат стоката към сигурните скривалища — из пещери и плевни, обори и гробници.

Дейвид, които лежеше по корем върху скалата, сега се прилепи още по-плътно, сякаш искаше да се слее с нея. Керванът запълзя нагоре по пътеката. Чуваха се приглушените ругатни при всяко спъване и подхлъзване по камънака.

Дейвид оглеждаше хората, а и животните, които се точеха край него. Очите му зорко диреха някаква самотна фигура с шапка и наметало. Останалите мъже бяха облечени почти еднакво — с груби, домашнотъкани палта. Повечето от тях той вече познаваше дори по лице от досегашните си наблюдения — бяха все отрудени хора от селото. Но понякога идваха и пришълци — зли и опасни, със заредени пистолети в широките пояси. Сега не видя нови лица. И тази нощ мисията му остана безрезултатна. Това беше просто поредната пратка. Не се появи човек, който да изчезне нанякъде сам в нощта, нито пък някой се върна с лодката към разтоварения кораб.

Дейвид изчака керванът да отмине и чак тогава се изкатери по скалистия бряг. Качи се на коня си и го пришпори към мочурищата, далеч от колите на контрабандистите. Нямаше защо да ги преследва, знаеше къде крият стоката. Седем пъти вече бе присъствал на разтоварването на кораби. Голяма част от докарания товар се отделяше за Лондон — прибираха го в една съвсем безобидна наглед вила. Дейвид неведнъж бе наблюдавал как контрабандната стока се внася в малката къща, приличаща на китайски павилион. По-късно той подробно огледа всичко вътре, но от стоката нямаше и помен. Явно, че някъде имаше замаскирана врата към подземен коридор или пещера, но той не успя да я открие. Възможно бе подземието да е свързано чрез проход, с центъра на цялата мрежа. Павилионът обаче се намираше зад скалите, наблизо нямаше естествен залив, в който би могъл да хвърли котва кораб. Дейвид упорито бе изследвал цялата местност, но не откри никаква пещера. Оставаше една-единствена възможност — Блекмор Хол.

Човекът, когото трябваше да разобличи, бе скуайър Блекмор. Този човек принуждаваше селяните да работят за него, изнудваше ги с непрекъснатото преграждане на земите и горите си, и то все така, че да не остане много място нито за обработваема земя, нито за пасища. Блекмор затвори калаените мини, остави стотици хора без работа. Държеше в ръцете си цялото село. И тъй като риболовът не вървеше и малцина успяваха да напълнят мрежите си, хората приемаха да участват в контрабандата, за да не умрат от глад.

Да, Дейвид Фрайди искаше да пипне скуайър Блекмор. Но в мисълта му изникваше спомена за онези доверчиви сиви очи… Нима ще разруши света на Луиза Блекмор? Тя бе невинна, дори не подозираше за тъмните сделки на баща си. Дейвид не бе срещал досега толкова мило и скромно създание. И беше само на шестнадесет-седемнадесет години, същинско дете.

Не бива да позволява тя да пострада! Трябва някак си да я пощади. Но как? Бе му поставена задача да разобличи предателя и да го арестува. Дългът му повеляваше да го стори. Но ако се случеше това, тя щеше да се чувства опозорена и унизена. Какво щеше да изпитва към човека, съсипал собствения й баща? Омраза? Отвращение?

„Каква ужасна бъркотия!“ — помисли си Дейвид отчаяно. Пред него се очерта силуетът на малка колиба сред блатата. Въпреки че нарочно бе направил голямо отклонение, той хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой не го е проследил. Не можеше да рискува да бъде открит. Слезе от коня, почука силно два пъти и влезе в колибата.

Единственото помещение бе осветено от мъждив фенер. До грубо скованата маса в средата на стаята седеше едър мъж.

— Добър вечер, сър! — поздрави Дейвид и отдаде чест.

— Е, вечерта едва ли е чак толкова добра, лейтенант! — отвърна намръщено мъжът и се сгуши зиморничаво в куртката си. Над високата яка останаха да се виждат само сивите рунтави вежди и дълбоките очи. — Седнете! Отдъхнете си! Изглеждате унил. Да не би да сте имали някакви трудности?

— Не, сър! Просто се подхлъзнах на една скала — отвърна Дейвид и вдигна извинително рамене.

По-възрастният го изгледа недоверчиво, но веднага се засмя:

— Не бих искал да ви изгубя, млади човече! Все още ви е трудно на сушата. И аз самият място не мога да си намеря.

— Мисля, че никога няма да свикна да ходя по сушата, сър. Още усещам палубата под краката си.

Офицерът се засмя — сърдечен гърлен смях, при който около очите му изведнъж се очерта цяла мрежа от бръчици. Лицето му бе опалено от слънцето и вятъра. Той проницателно изгледа младия мъж насреща си.

— След като се връщате толкова рано, мога да заключа, че нашият приятел не се е появил, нали?

— Точно така, сър. Само пратка коняк и разни стоки. Няма и помен от чужденци! — отвърна Дейвид съкрушен.

— Все някой ще се появи! Или пък нашият човек ще реши сам да прекоси Ламанша. Трябва да сме готови и за единия, и за другия вариант. Сега е особено важно да ги пипнем. Получих съобщение от Лондон, че са били предадени дълбоко секретни сведения, изчезнали са дори поверителни документи. Непременно трябва да ги прихванем и да прекъснем веригата на шпионажа.

— Но как са се добрали до такава информация?

— Имахме щастието да хванем предателя, някакъв дребен служител, който обаче е имал достъп до извънредно важни сведения. Предаден е на съда. Източникът е пресъхнал. Но ние запазихме всичко в тайна, за да не предизвикаме паника. Не бихме искали да побегнат и да отнесат документите, за които Наполеон би дал и душата си, разбира се, ако вече не я е предал на дявола.

— Знае ли се у кого са документите? — запита Дейвид. Едно мускулче трепкаше нервно на бузата му. — Блекмор ли е?

— Не! Досега нашият любезен скуайър само е осигурявал прехвърлянето на френски шпиони в Англия, заедно с останалата контрабанда. Не си е омърсил ръцете да шпионира лично. Въпреки, че това едва ли би утежнило положението му. — В гласа на офицера се прокрадва отвращение. — Да хвърлиш доброто английско злато за такива стоки е все едно да пълниш насила джоба на Наполеон!

— Кой е шпионинът?

— За щастие, човекът от министерството е направил пълни признания. Странно наистина, колко малко кураж проявяват тези хора, когато бъдат разобличени! Винаги предпочитат да работят в сянка, като страхливи кучета. Съобщиха ни, че всичко е предадено на един французин, който се представя за емигрант в нашата страна. Всъщност той бил един от най-дръзките агенти на Наполеон. Казва се д’Обержер, твърди, че е граф, за да има достъп до висшето общество. В момента гостува на нашия скуайър. Сещате се, предполагам, какво означава това? — Офицерът погледна многозначително Дейвид.

— Да, той несъмнено изчаква някого от континента, за да предаде информацията и да получи нови инструкции. Или ще занесе сведенията лично на Наполеон, за да получи признание за доблестта си… — Дейвид удари гневно с юмрук по масата. — А ние чакаме! Защо не идем направо да го арестуваме?

— За съжаление точно това не можем да сторим. Повярвайте ми, аз най-много бих се радвал, ако можех да приключа с тази история. Съмнявам се обаче, че той държи у себе си материалите. Положително ги е скрил на сигурно място. А и нямаме никакви други доказателства, освен признанията на онзи наплашен предател от министерството. Дори да арестуваме д’Обержер, документите ще останат в Блекмор Хол. Допускате ли, че скуайърът няма да се възползва от случая? Просто ще поръча да му изпратят друг шпионин и ще му ги продаде на някаква баснословна цена. Лично аз съм убеден, че знае добре цената на онова, което държи в ръцете си.

По-възрастният мъж замълча, вперил поглед в мигащото пламъче на фенера. Дейвид унило наведе глава.

— Не, наистина трябва да бъдем крайно предпазливи! Те още не знаят, че кучетата са надушили лисицата — промълви офицерът със святкащи очи. — Чувстват се в безопасност, зад цялата тази измамна фасада. Няма да поемат риска да направят нещо необмислено. Ще залагат само на сигурно. Графът или ще чака човек за връзка, или сам ще замине за Франция. Предполагам, че ще се реши на второто. Мнозина са заплатили с живота си своите амбиции за власт. И този французин не прави изключение. Но се боя, че сега ще изпратят военен кораб да го прибере. Ще трябва да изчакаме, точно както прави и д’Обержер. Важното е в никакъв случай да не му позволим да предаде документите. Ще му оставим достатъчно свобода на действие, за да се покаже от дупката, а по-нататък той сам ще си осигури бесилката, като го пипнем на местопрестъплението заедно с Блекмор и неговите контрабандисти — в гласа на офицера прозвуча заплаха.

— Да, сър — прекъсна го Дейвид, — но скуайърът сигурно ще се кълне във всичко свято, че не е имал и понятие за нелегалната дейност на д’Обержер! Ще се оправдава, че е бил най-безсрамно подведен. Ала все пак ще го пипнем!

— Трудно ще му е да обясни, защо са прибрали част от товара именно в неговия летен павилион. Благодарение на вас, лейтенант, знаем за цялата тази контрабандна мрежа. Имахме късмет, че сте подразбрали за това още докато сте били във Франция. А сега вече знаем и за Блекмор. Смятам, че скоро ще пресечем веригата.

— Хората от селото са въвлечени против волята си. Моля ви да имате това предвид — поясни Дейвид. — Дори не получават прилично заплащане. Блекмор ги принуждава да му работят, иначе ще умрат от глад. Истински позор е, че този мошеник е успял да си присвои такава власт! А само на няколко мили оттук живее един страшно богат маркиз, който не си мръдва пръста да помогне на селото, въпреки че отговаря за него. Няма да се изненадам, ако и той самият е забъркан в тази работа.

— Непременно ще се застъпя за хората от селото! — обеща по-възрастният офицер. — Аз познавам маркиз Сейнт Флауър. Малко е сприхав, но зная, че е почтен човек. Положително няма и най-малката представа за онова, което се върши тук.

— И още нещо, сър! Искам да ви предупредя! За Блекмор работят някои твърде съмнителни личности, срещу които не бих желал да се изправя невъоръжен! Предполагам, че са от Лондон, не са тукашни. Не съм виждал по-долнопробна сбирщина — каза Дейвид. — Може да стане лошо, ако се стигне до бой!

— Разчитам на хората си. Няма да се церемоним много-много с тази сган. Но сега трябва да вървя. Лодката сигурно ме чака — каза офицерът и отново огледа неприветливата колиба. — Съжалявам, че трябва да живеете тук. Не успяхте ли да намерите нещо прилично в селото?

— Не съм и търсил, сър. Нали знаете колко са подозрителни хората към чужденците. Израсъл съм в едно село на север. И макар че бях роден там, през цялото време гледаха на мене като на външен, защото родителите ми бяха пришълци. Тук щях да привличам вниманието като бяла врана. Живял съм и в по-лоши условия. Готов съм да понеса всякакви неудобства, стига да мога да се добера до дупката на тези плъхове.

— Вие сте чудесен момък! Изцяло разчитам на вас! Ако се случи нещо непредвидено, веднага сигнализирайте! И бъдете предпазлив! Не е необходимо да ви повтарям колко опасен е случаят.

Възрастният офицер закопча яката си и кимна на Дейвид, който трябваше да остане сред тези стени.