Кат Мартин
Откупът (7)

Глава седма

Алекса забеляза замъка, който се издигаше над голия бряг и кулите му, зловещо извисени към мрачното сиво небе. В първия миг й се стори ужасно злокобен, като средновековна крепост или затвор.

С приближаването им обаче тя все по-ясно чуваше тътена на прибоя и крясъците на сивите чайки, които се рееха над океана. Пенливи вълни се разбиваха в брега и през прозореца на файтона нахлуваше остър вятър. Гледката бе направо готическа. Всичко бе някак примитивно, грубо и необуздано, но все пак странно защо я привличаше. Тя усети, че тръпне от нетърпение.

Голият замък й напомни за неговия собственик. И двамата я омагьосваха с мрачната си красота.

Тя се наведе напред, за да огледа по-добре своя нов дом. Тъмнозелен бръшлян обгръщаше кулите и стените на замъка, като придаваше мекота на грубия камък. Някогашният ров, околовръст, бе запълнен с пръст и там цъфтяха пъстри цветя.

След минути файтонът зави по една дълга алея, покрита с чакъл, и няколко лаещи хрътки се втурнаха да ги посрещнат. Каретата спря, Деймиън скочи от капрата и отвори вратата. Изненадана от сериозното му изражение, Алекса остана безмълвна.

— Не е „Стоунлей“, нито „Марден“, — рече той строго — но предполагам, че с времето ще свикнеш.

Той я отведе до масивната входна врата. Движенията му бяха резки, а в поведението му се усещаше студенина.

Алекса влезе и мълчалива мина покрай иконома, който ги очакваше в преддверието. Тя пристъпи в някогашната тържествена зала, цялата покрита с греди, опушени от огньовете и застина пред величието й.

— Невероятно е — промълви тя, очарована от тежките железни свещници и масивното каменно огнище. Близо до вратата, като часови, стояха рицарски доспехи, а от гредите на тавана висяха сребърни знамена със семейния герб на Фелън — рееща се птица.

— Това е най-старата част на замъка — оправда се Деймиън. — Има и нови крила, но това винаги е служело като вход и не ми се ще да го променям.

— Не те упреквам.

— Някои от кулите наистина се нуждаят от ремонт, но останалата част от къщата е добре. Както вече ти казах, не е нито „Стоунлей“, нито „Мардей“, но лека-полека ще го приемеш за свой дом, надявам се.

Неувереност ли прозвуча в гласа му? Той постоянно търсеше погледа й, след като слязоха от файтона. Нима и той се тревожеше, че новият й дом няма да й хареса?

Тя му се усмихна нежно.

— Замъкът „Фелън“ е прекрасен, Деймиън. Никога не съм била на подобно място. Наоколо е толкова диво и пусто, но и красиво по свой особен начин.

Тя се впусна да разглежда вътрешността.

В една камина, висока колкото човешки бой, гореше приятен огън, а мебелите блестяха от чистота. Слугите, които ги очакваха, изглеждаха трудолюбиви и дружелюбни. Всъщност те бяха истински щастливи, че господарят им се бе завърнал.

— Тук е много по-уютно, отколкото очаквах — добави тя и погали с ръка полираната дъбова маса, която изглеждаше поне на неколкостотин години. — Прав си, че не прилича нито на „Стоунлей“, нито на „Марден“. И двете имения са доста хубави и просторни, но там никога не съм усещала този домашен уют. За мен те бяха просто къщи. Никога не съм била привързана към тях, докато тук мисля, че ще бъда.

На лицето му грейна ослепителна усмивка. Най-сетне се отърси от напрежението и очите му блеснаха от удоволствие. Това го направи по-красив и очарователен.

— Страхувах се, че ще ти се стори мрачно и потискащо. Поне за майка ми бе така. Тя намрази това място от мига, в който го видя. За разлика от нея баща ми го обичаше до края на живота си, както и аз.

Алекса направо примря от щастие, че го бе зарадвала.

— Сигурна съм, че и аз ще го обикна.

Усмивката му стана още по-широка, а очите му пламенно засияха. Желанието, което потискаше напоследък, накара кръвта й да забушува и руменина обля бузите й. Тя понечи да каже нещо, но в този миг икономът се приближи. Набръчканото му остро лице бе напрегнато.

— Извинете, господарю.

— Аз ти се извинявам, Монтагю. Пропуснах да ви представя. Както вече ви известих, най-сетне се ожених — заяви гордо той, топлият му поглед се плъзна по лицето й и за миг се спря върху извивката на гърдите й.

— Бих искал да се запознаеш с новата си господарка. Лейди Фелън, това е Леели Монтагю, нашият иконом.

Слабичкият мъж се поклони учтиво.

— За мен е удоволствие, госпожо, да ви посрещна с добре дошли в замъка „Фелън“ от мое име и от името на останалите.

— Благодаря ти.

— Повечето слуги работят тук от години — намеси се графът. — Като се настаним, ще се срещнеш и с останалите.

Той погледна към иконома, който нервно пристъпваше от крак на крак.

— Страхувам се, че има още нещо, господарю.

Деймиън го изгледа внимателно.

— Какво е то?

Той се извисяваше с цяла глава над него, но Монтагю изобщо не се притесняваше от това. Двамата изглеждаха по-скоро като приятели.

— Преди малко споменахте за майка ви, господине. Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но тя пристигна вчера.

— Майка ми?

— Опасявам се, че да, заедно със сестра ви.

Деймиън рязко прокара пръсти през черната си като абанос коса.

— Мили Боже, та те не са идвали от години!

— Така е, сър.

— Казаха ли ти защо са тук?

Икономът хвърли поглед към Алекса и леко се изчерви.

— Изглежда, са разбрали за женитбата ви още преди да е станала. Разправят, че цял Лондон само за това говорел.

— Не се и съмнявам — въздъхна Деймиън. — Предполагам, че са дошли да се насладят на изящното ми отмъщение.

— Напротив — отсече Монтагю и още повече се изчерви. — Мисля, че трябва да поговорим насаме.

— Говори човече. Дамата е моя съпруга. Рано или късно ще трябва да се сблъска с моето „мило семейство“.

Икономът се изкашля.

— Изглежда, че са възмутени от избора ви, господарю. Смятат, че сте предали паметта на брат си.

Деймиън придоби строго изражение, а Алекса усети, че краката й се подкосиха. Знаеше, че всичко бе станало твърде бързо. Щастието нямаше да е толкова лесно.

— Къде са те?

— Пият чай в салона за гости. Сервирах им там с надеждата, че няма да узнаят за пристигането ви, докато не успея да говоря с вас.

— Благодаря ти, Монти. — После графът се обърна към Алекса: — Съжалявам за това. Никога не ми е минавало през ума, че могат да дойдат.

— Не се притеснявай. Рано или късно ще трябва да се срещна с тях.

Усмивката му изразяваше съжаление, но онзи блясък на копнеж бе все още там.

— Според моите планове това трябваше да стане доста по-късно.

Той хвана здраво ръката й.

— Монти ще ти покаже горните стаи, докато аз се справя с вълчиците в леговището им.

— По-добре да дойда с теб.

— Пътуването бе твърде дълго. Сега си почини, а после ще вечеряме заедно. Щом Ракел е с нас, няма да скучаем.

Ракел Мелфорд, лейди Таунсенд — майката на Деймиън и Мелиса, както и на покойния млад лорд Питър.

Алекса потрепери. Тези жени не криеха омразата си към нея. След смъртта на Питър месеци наред в писмата си тя ги бе молила за прошка, но господин Тайлър, възпитателят на Питър, й ги бе върнал всичките. Дамите бяха отказали дори да ги прочетат. Според думите му той страшно съжалявал, но не можел нищо да направи.

Ето че сега бяха тук и тя трябва да се срещне с тях. О, Боже! Какво щеше да им каже? Какво щяха те да й кажат?

— Е, и това ако не е свенливата невеста!

Алекса подскочи от уплаха при вида на свекърва си и за момент й се стори, че тя бе прочела мислите й.

— Лейди Таунсенд… — едва промълви тя, а Деймиън се закова на място. Той бързо се окопити и се насили да се усмихне.

— О, майко. Тъкмо щях да дойда при вас. Надявам се, че чаят ви е харесал.

Тя бе елегантна жена със стегната фигура. Русата й някога коса сега бе като посипана със сняг. Все още бе доста хубава, с фина кожа и нежни черти. С Деймиън нямаха нищо общо, освен ярките сини очи.

— Никога нищо не ми е харесвало в тоя проклет замък, можеш да си сигурен в това. Тук всичко тъне в прах и мухъл, както преди 30 години, когато дойдох тук с баща ти.

— Като го мразиш толкова много, защо си дошла?

— Дойдох, за да се уверя с очите си дали е вярно онова, което се говори — изсъска тя през свитите си от злоба устни и обърна смразяващия си поглед към Алекса. — Ако тя не е поредната ти уличница, значи всичко е истина.

Алекса изтръпна, като чу тези жестоки думи. Лицето на Деймиън трепна от ярост, но той запази самообладание.

— Изненадан съм, че не намираш това за успешен удар. Една богата наследница взема твоя блуден син. Мислех, че от тази справедливост няма по-голяма за теб.

— Тя разсипа брат ти. Никакви пари не могат да изкупят вината ти, че си я взел за жена — отсече майка му и се усмихна ехидно. — Все пак успокояващо е, че не си се променил.

— Нито пък ти, мила майко.

Алекса наблюдаваше словесната престрелка между майката и сина и недоумяваше как е възможно една майка да е толкова студена към собственото си дете.

Деймиън я погледна и със смекчен тон каза:

— Защо не се качиш горе? Почини си, както ти предложих преди малко.

Алекса кимна и тръгна към стълбите, но шумоленето от приближаваща се рокля я накара да спре. Тя се извърна и видя Мелиса Мелфорд, която решително нахлу в стаята.

— Ако и тя ще бъде на вечеря, можеш да си сигурен, че аз няма да дойда.

Облечена в бледосиня копринена рокля, сестра му бе по-ниско и по-закръглено подобие на майка си, а очите й бяха по-светли.

— Ах! Милата ми сестричка — рече Деймиън с подигравка и се поклони със замах. — Любезна, както винаги. Толкова се радвам да те видя.

— Как можа, Лий? Дори и ти не си толкова жесток.

Алекса се отпусна на неговата ръка и при все че лицето му остана безизразно, усети потрепването на мускулите му.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Всъщност не й се сърдя.

— Не е там работата — сряза я той и втренчи сините си очи в Мелиса. — Знам, че ти е трудно да го приемеш, Мели.

— Не ме наричай така.

За момент й се стори, че Деймиън щеше да се усмихне.

— Извинявай! Права си. Това е грозно име и вече не ти отива. Виждам, че доста си пораснала.

Мелиса се изчерви, вероятно от удоволствие. Може би неодобрението, което демонстрираше, бе само една преструвка.

— Отначало, — продължи той — преди да разбера истината, и аз се чувствах като вас. Знам, че обичахте Питър не по-малко от мен. Но той бе млад и наивен, както и Алекса по онова време. Сега Питър го няма, а тя е моя съпруга. Ще трябва да приемете този факт. Докато сте в моя дом, моля ви да се отнасяте към нея с уважение!

— Ще се отнасям към нея с омразата, която си е заслужила — троснато рече Мелиса. — Брат ни умря заради нея. За Бога, Лий, как можа да се ожениш за нея?

Очите й се наляха със сълзи. Тя потисна риданието си, обърна се и избяга по коридора.

— Мелиса, чакай! — извика след нея Алекса.

— Остави я — прошепна Деймиън. — Най-добре се качи горе. През това време ще поговоря с нея, ще се опитам да й обясня. Дано ме разбере.

Алекса кимна. Огромна буца бе заседнала на гърлото й, а ръцете й трепереха. По време на драматичния разговор лейди Таунсенд бе запазила злобното си изражение. След като Мелиса се разплака, в очите на майка й блесна тайно задоволство.

— Сестра ти никога няма да разбере предателството ти, — рече тя студено — но аз мисля, че започвам да разбирам — крайчецът на устата й се изви в ехидна усмивка, както понякога правеше и Деймиън. — Явно си хлътнал по малката уличница, също като Питър. Виждам мерака ти всеки път, когато я погледнеш.

Алекса сви ръка в юмрук и заби нокти в дланта си.

— Поводът за брака ми изобщо не те засяга — отвърна Деймиън и я погледна строго.

— Нима? Как според теб би се почувствал брат ти, ако знаеше, че се гърчиш между краката на тази, заради която той умря. Сигурно ти е минавало през ум, а? Знам, че си закоравял и безчувствен, но знам също, че обичаше Питър. Ти го предаде и аз никога няма да ти простя това.

Лейди Таунсенд се обърна и гордо напусна стаята, като ги остави да се взират един в друг. Алекса леко го докосна.

— Съжалявам, Деймиън, ужасно съжалявам. Само ако можех да поправя случилото се!

Нито майка му, нито сестра му щяха някога да й простят. Сега нямаше да простят и на него. Но какво бе очаквала тя? Може би, че миналото щеше да бъде забравено ей така? Или че щяха да я приемат с отворени обятия?

Ами Деймиън? След всичките обещания, че ще се постарае бракът им да потръгне, сега лицето му бе навъсено. В думите на лейди Таунсенд имаше една истина, която не можеха да пренебрегнат. Той наистина я желаеше и никога не го бе отричал. Сега красивото му лице бе помрачено от сянката на вина и болка.

— Върви — подкани я тихо той, като продължаваше да се взира натам, където бе изчезнала майка му.

Алекса кимна и с усилие преглътна. След разговора тази сутрин тя бе обнадеждена за бъдещето си. Сега, след жестоките думи на майка му, всички нейни мечти изглеждаха далечни и илюзорни. Вечерта напредваше и поглъщаше всичко като зейнала пропаст. Тя си помисли, че този образ може би предвещаваше бъдещето й.

 

 

Деймиън седна на единия край на масата в трапезарията, Алекса — от дясната му страна, сестра му — отляво, а майка му — на отсрещния край. Огромен висящ свещник от ковано желязо осветяваше стаята. Поставката на всяка свещ бе с формата на птица. Дългата дъбова маса беше масивна и богато украсена с гравюри.

Чиниите от бял порцелан с позлатени ръбове бяха най-малко на сто години.

Графът се взираше в чашата си с вино и изучаваше гъстата червена течност. Вдигна я и отпи една успокоителна глътка — прекрасно червено вино. То му бе подарък от един негов клиент за добре свършена работа. Той се запита как ли би реагирала жена му, ако научеше.

Деймиън обърна поглед към нея. Въпреки че беше бледа, Алекса изглеждаше чудесно в роклята си от червеникавокафява коприна, която беше в тон с косата й. Той копнееше да прокара пръсти през нея, да я види разпусната и блестяща, както в онази нощ в „Раковината“.

Той с мъка потисна спомена за голото й тяло, за нежната й плът и устните й с дъх на вино. При тази мисъл сърцето го заболя, гърдите му се свиха и нещо заседна на гърлото му — бе тръгнал да отмъщава за смъртта на брат си, а вместо това го бе предал. За Бога, какво трябваше да направи?

— Мълчанието става досадно, Лий — наруши тишината майка му. — Нямаш ли какво да кажеш? Днес следобед имаше голямо желание да говориш.

Той вдигна вежди и с мъка сдържа гласа си.

— Надявах се, че ще вечеряме в нормална атмосфера. Мълчанието ми се стори най-подходящо за случая.

— Така ли? Аз пък помислих, че съвестта ти внезапно се е събудила.

Той се усмихна кисело.

— Откога имам такава мила майко?

— Тя е права — намеси се Мелиса, която държеше сребърната вилица като оръжие. — Обичта ти към Питър трябваше да е достатъчно силна, за да мразиш Алекса Гарик. Вместо това ти се жениш за нея и я правиш графиня.

Деймиън погледна пребледнялата като платно своя съпруга. Преди се бе молил и се бе надявал да види този отчаян поглед. Сега обаче той прониза сърцето му и събуди в него желание да удари всеки, който се осмелеше да я обиди.

— Ако искаш вярвай, но Алекса не е виновна за нищо, освен може би, че е била наивна девойка. Ти, сестричке, можеш да допуснеш същите грешки. Моля се, ако го сториш, да не бъдеш съдена така жестоко, както сега се отнасяш към нея.

— Как смееш да я защитаваш! — възкликна ядосано майка му и с рязко движение избута стола си и стана. — Тогава ти бе на едно от твоите пътешествия, Бог знае къде. Ти не си видял как тя флиртуваше с Питър, как безобразно го примамваше и се опитваше да го съблазни. Тя се държеше като най-долна уличница, докато брат ти не се влюби в нея. Когато той й направи предложение, тя го отблъсна, сякаш бе някаква измет.

— Не е вярно! — извика Алекса и стана на крака. — Мелиса знае… Питър бе един от най-добрите ми приятели. Аз… аз просто не бях влюбена в него.

— Но сега си влюбена в брат му.

— Не! Искам да кажа… Деймиън и аз едва се познаваме. Той… ние… — тя вдигна глава — бяхме принудени от обстоятелствата. Той обича брат си и никога не би го предал. Ожени се за мен заради парите ми и защото нямаше друг избор.

Това не беше вярно. Той я бе пожелал и все още я искаше, също както и брат му.

— Оставете я на мира — рече той. — И двете. Ако сте приключили с яденето, предлагам да сложим край на тази така наречена вечеря и да се оттеглим. Денят бе дълъг за всички ни.

Като не чу други възражения, той отмести стола на сестра си и тя се присъедини към другите две дами, които вече се бяха изправили. Те тръгнаха подир него и когато излязоха, Деймиън хвана Алекса за ръката и я дръпна настрани.

— Съжалявам за сцената. Надявам се, че с времето ще го проумеят. Искам да ти благодаря, че ме защити. Отдавна никой не го бе правил.

Очите й се спряха върху неговите.

— Може би ти просто не позволяваш на никого да те защитава.

Настъпи безкрайна тишина.

— Може би — отрони той и безмълвен я поведе нагоре по стълбите.

Единствената мисъл в главата му бе, че тя щеше да спи в съседната стая — покоите на графиня Фелън, неговата съпруга. Алекса му принадлежеше и въпреки че всеки път, когато я погледнеше, тялото му се стягаше, все още не можеше да я има. Той бе обещал да й даде време.

Сега пред тях се яви ново препятствие. Образът на брат му бушуваше като огън между тях и го обвиняваше както някога. За пръв път от години майка му имаше право. Как можеше да легне с Алекса, след като Питър я бе обичал? Как можеше да вземе онова, за което брат му бе умрял?

Мисълта го измъчваше, но когато стигнаха до стаята й, той се наведе, обгърна с ръце кръста й и я придърпа към тялото си. После я целуна, като плъзна езика си по устните й, докато те леко потрепваха. Тя се отпусна и отвори уста, пареща страст изпълни слабините му. Деймиън искаше да зарови глава в косата й, да я обладае, да потъне в нея, но вместо това се отдръпна назад.

— Трябва да си лягаш — рече той грубо, докато мускулите му продължаваха да се стягат.

Алекса се изчерви.

— Лека нощ — едва доловимо прошепна тя.

Влезе в стаята си и затвори вратата след себе си. Той чу стъпките й, долови гласа й, когато заговори на прислужницата си Сара, и разбра, че се съблича. Невероятно усилие му бе необходимо да потисна поредната вълна от желание. Изруга се наум и влезе в съседната стая.

Деймиън цяла нощ се мята в леглото. Присънваше му се младото лице на Питър и бледите му очи, в които се четеше упрек. „Тя е моя“ — сякаш искаше да му каже той.

Трябваше да бъде. Тогава щеше да бъде много по-добре за всички.

Имаше и още нещо. Години наред той делеше легло със смъртта, а не с красива жена, която на всичко отгоре бе вече негова съпруга. Работата бе смисълът на живота му. Тя му вдъхваше сили и упование както нищо друго. Сега беше женен, но опасността оставаше. Можеше да се появи всеки момент и със сигурност той щеше да получи нови задачи.

За сетен път си помисли, че не трябваше да се жени. Отговорът му обаче винаги бе един и същ: желаеше я повече от всякоя друга жена. Копнееше за нея и бе сигурен, че рано или късно, независимо от угризенията и вътрешната му борба, щеше да я има. Само не знаеше как щеше да живее след това.