Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гарик (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devil’s Prize, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 61гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
Lindsey(18.07.2010)

Издание:

Кат Мартин. Откупът

ИК „Бард“

История

  1. —Добавяне

Глава шеста

— Ама, че свежо парче, а?

Пияният търговец хвърли поглед към приятеля си от другата страна на грубата дървена маса в кръчмата.

— Коя по-точно? Оная русичката с големите цици или червенокосата?

— Малката руса въртиопашка, бе. Прилича ми на една проститутка от Лондон. Леле… Стяга ми се само като си помисля как ще я гушна. Ръцете ми изгарят от желание да пипнат тая госпожичка.

— Ами, айде де! — подкани го Дарби Остуд. — И двамцата ги видяхме, нали? Взеха стаите на кръчмаря. Тая русата е слугинчето. Обзалагам се на два пенса, че ще се радва да се търкулне с теб в леглото.

Фъргюс О’Кланахан се изкиска.

— Ама той, господарят, няма да ни се зарадва много, ако се набутаме там горе.

— Стига, бе! Той отде ще разбере? Русичката, да не би да спи с него и с госпожата, я! Тя ще нанка в отделна стая. Тръгвай, Фъргюс! Кой предложи, той заложи. Хайде, че гащите ми ще се пръснат.

Фъргюс се олюля и почеса брадата си.

— Уф, не знам, Дарби. Като се сетя колко пъти съм го отнасял заради теб, щото твоите планове са все идеални.

— Стига си дрънкал. Къде отиде приключенският ти дух, а? Я си спомни кога за последен път си се изпотил с някоя!

Фъргюс усети прилив на топлина в слабините си. По дяволите, така си беше! Топките страшно го боляха, откак срещна онова момиче. Трябваше да направи нещо, инак щяха да се пръснат. Той се оригна силно и се обърна към приятеля си:

— Добре де, проклетнико. Я да видим к’во още ще ни кажеш. Гледай обаче да си струва усилията.

— Кога съм те прекарвал, друже мой?

Фъргюс изломоти някаква псувня. Не искаше да си спомня колко пъти тоя празноглавец го бе забърквал в разни каши.

Алекса спеше дълбоко, дори твърде дълбоко. Тя изобщо не чу приглушения звук от влаченето на ботуши по килима, нито строполясването на таблата с пая, нито смотолевените ругатни на мъжете, които се дотътриха в стаята. Тя не се събуди и от дрезгавия шепот на мъжа, който отпусна туловището си върху нея. Не усети и дъхът му по бузата си, докато я отвиваше.

— Майната му! — изтърси той. — Това е червенокосата.

— Исусе! Ами къде ще да е проклетият граф? Така й се блещеше насреща, та помислих, че цяла нощ ще я яха — рече той и изпсува просташки. — Където и да е, едно е сигурно — не е тука.

— Русичката трябва да спи другаде. Рипай, Дарби. Да разкараме задниците си от тука.

Но вече бе късно. Алекса отвори очи и се втренчи в мъжа, който бе седнал отгоре й върху завивките. Това не бе лордът, когото все пак очакваше, а пияният амбулантен търговец, когото бе видяла долу в кръчмата.

Силен писък се изтръгна от гърлото й, преди той да й запуши устата.

— Майната му! — изрева той.

— Тръгвай бе, Дарби!

Пияният не знаеше какво да прави. Алекса използва момента и го ухапа по ръката. Той изквича от болка и я пусна. Тя отново изкрещя точно когато графът връхлетя в стаята.

— Алекса, какво, за Бога…?

Той видя изплашения й поглед в мига, в който зърна и двамата мъже. Очите му блеснаха като на звяр. „Когато сатаната е разярен, сигурно изглежда така“ — помисли си Алекса и потрепери. Тя не откъсваше поглед от суровото му лице. Деймиън изруга бясно, сграбчи първия за ризата и го вдигна във въздуха. После така го цапардоса, че онзи полетя назад, сгромоляса се сред разни маси и лампи, преобърна един отрупан с дрехи стол и се строполи в безсъзнание на килима.

Другият изпълзя неуверено от леглото и се стрелна към вратата.

— Никъде няма да ходиш! — Фелън го хвана за палтото и го изтегли навътре. — Поне засега.

Той завъртя шишкото и така го удари по зъбите, че го запрати в ъгъла. Отстъпвайки, търговецът се препъна в тялото на поваления си другар и се изтърси до него. Графът го вдигна и го удари пак, като му размаза носа, от който захвърчаха пръски кръв.

— Ама… ние с Фъргюс… нямаше да й направим нищо — изрева той с гъгнещ глас. — Ние дойдохме за оная, русичката. — Деймиън отново го прасна и той се свлече със стон. — А и на нея нямаше да й направим нищо, щото искахме само малко гушкане, т’ва е. Даже щяхме да й платим добре — като се изправи на колене, той вдигна ръце. — Моля те, господарю!

Алекса бързо се измъкна от леглото и прекоси студената стая. Нощницата й се вееше назад. Тя хвана ръката на мъжа си точно когато той замахваше и попречи на удара му. Той се обърна към нея със заслепени от ярост очи, погледна юмрука си и рече:

— Алекса, за Бога. Какво мислиш, че правиш?

— Опитвам се да ти попреча да убиеш този човек.

Ръката му остана свита в юмрук. Той продължаваше да я държи високо и тя потрепваше от усилията, които полагаше, за да я спре.

— Хванах го в леглото ти — каза той и думите му прозвучаха като странно откритие.

— Те са пияни, Деймиън. Не са знаели какво вършат. — Тя все още стискаше ръката му и усещаше изопнатите му до краен предел мускули. Такава жестокост никога не бе виждала.

Лорд Фелън преглътна, като продължаваше да се съпротивлява. След като въздъхна, той отстъпи назад и прокара пръсти през къдравата си черна коса.

— Взимай приятелчето си и да ви няма! — каза той строго на търговеца.

— Да, да, господарю. Както кажете!

Дебелият едва се закрепи на краката си, но после вдигна приятеля си и двамата закуцукаха към вратата. Щом си тръгнаха, графът се приближи до Алекса.

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Как влязоха?

Тя навлажни устните си. Той бе само по халат от тъмночервена коприна, който нежно я докосваше при всяко негово движение. На светлината, която се процеждаше през прозореца, тя видя широките му тъмни гърди, покрити с къдрави черни косми. Изпъкнали мускули набраздяваха стегнатия му стомах. Гърлото й пресъхна.

— Те… те трябва да са се прехвърлили през прозореца.

Цялата се тресеше, но сама не знаеше дали заради случилото се, или заради полуголия мъж пред нея.

Той явно забеляза това, защото протегна ръце и при все че тя отстъпи, я притегли в обятията си.

— Всичко свърши — рече Деймиън, докато я притискаше към себе си. — Никой няма да те нарани. Не и докато съм тук.

Алекса се опита да се усмихне, но сърцето й все още биеше лудо.

— Добре съм… наистина.

Той отметна няколко кичура от лицето й.

— Дявол да го вземе, изглежда, отново няма да можеш да се наспиш.

— До утре ще се оправя — каза Алекса.

В същия миг той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Остави я внимателно и дръпна завивките.

— Деймиън?

Той се спря. Очите й излъчваха мекота, каквато не бе виждал дотогава.

— Забелязала ли си колко рядко си ме наричала така?

Този път тя леко се усмихна.

— Имаш много хубаво име.

Беше си го повтаряла хиляди пъти наум.

— Майка ми не го харесваше и затова ме наричаше Лий.

— Вие двамата май не сте се погаждали много, а?

— Не.

— Някой ден може би ще ми разкажеш за това.

Чертите му се смекчиха. Устните му бяха толкова сочни и така близо до нейните, че сърцето й направо полудя. Боже, колко е красив!

— Може би — отвърна той и я зави. — Сега си почини. Утре ще тръгнем доста рано.

Графът понечи да си тръгне.

— Деймиън?

— Да?

— Благодаря ти.

В следващия миг Алекса съжали, че го каза, защото той се сети за нахалниците, които бе хванал в стаята й, и се намръщи.

— Най-добре следващият мъж в леглото ти да съм аз — отсече той мрачно. След това хвана бравата, отвори рязко вратата и я затвори плътно зад себе си.

Тя долови затихващите му стъпки по коридора и надолу по стълбите. Уверена бе, че онези двамата нямаше да се върнат, както и че Деймиън би направил всичко, за да я защити. Това бе странна утеха, но тя продължи да си го мисли и скоро сънят я завладя.

Преди да заспи, й се мяркаха странни образи: как Деймиън Фелън хладнокръвно убива двамата пияници, как стои пред нея разгърден и й заявява, че тя му принадлежи.

И все пак над всичко в съня й господстваше споменът за сините му очи.

 

 

Деймиън крачеше напред-назад из кръчмата. Снопове слънчева светлина проникваха през отворения прозорец. Той остави Алекса да спи до късно и поръча да й занесат лека закуска. След всичките закъснения щяха да се забавят с един цял ден.

Това не бе от голямо значение, но все пак искаше да си е вкъщи. Замъкът бе единственото място на света, където се чувстваше у дома. Не бе желан гост в имението „Уейтли“, близо до Хампстед Хийт, където живееше майка му, след като се омъжи за лорд Таунсенд. Той винаги бе нащрек и постоянно търсеше повод да се скара с Деймиън, или да спечели вялите чувства на майка му.

Замъкът на баба му в покрайнините на Париж му бе също толкова чужд. Вдовица от дълги години, Симона дьо Латур бе една заядлива старица, която мразеше дъщеря си, омъжила се за англичанин, и търсеше някакво възмездие за дългите години самота.

Едва когато се бе върнал в замъка „Фелън“, Деймиън бе намерил някакво спокойствие. Това бе единственото място, където можеше да се отпусне и да бъде такъв, какъвто беше, или поне донякъде.

Той бе влюбен в дома си, както бе и баща му навремето. Сега обаче го измъчваше мисълта за реакцията на съпругата му, когато го види. Все по-болезнено предчувстваше, че тя щеше да го сравни със „Стоунлей“ или с „Марден“, или с някое друго семейно имение и нямаше да го хареса.

Това, както и всичко останало, което й се бе случило от мига, в който я видя, бе изцяло по негова вина. Изобщо не трябваше да се жени за нея. Тя бе по-богата от него. Освен това откри, че отмъщението не оправдава очакванията му. По време на връзката й с Питър тя е била само едно наивно девойче, отпиващо първите глътки на женствеността. Деймиън напълно разбираше защо брат му се бе влюбил в нея. Малцина в Лондон бяха останали безразлични към прелестта й.

Той трябваше да я остави да си намери съпруг измежду тях, да я повери на тия наконтени благородници, които въздишаха по нея и след първите няколко седмици щяха да я отегчат напълно. Той нямаше време за семеен живот, нито за постоянни връзки. Бракът означаваше деца, отговорности, задължения, а с неговия ритъм на живот той може би щеше да ги напуска в най-трудните моменти. А може би въобще нямаше да доживее това време.

Връщане назад нямаше. За добро или за лошо той бе надянал брачния хомот и след като сега обстоятелствата се бяха променили, той възнамеряваше да се възползва от това.

Деймиън вдигна глава точно когато Алекса и прислужницата й влязоха. Денят бе топъл и слънчев и само лекият ветрец раздвижваше изпълнения с пролетни ухания въздух. Младата му съпруга бе избрала подходяща рокля в нежен зелен цвят, изпъстрена с жълти цветчета. Страните й не бяха вече така бледи, а очите й си бяха възвърнали ясния зелен цвят.

— Добро утро — поздрави той.

— Извинявай, че те накарах да чакаш.

— Исках да те оставя да се наспиш.

— Наистина се чувствам по-добре. Благодаря ти, съпруже.

— Деймиън — поправи я той и взе ръката й.

Тя се почувства неловко. След всичко, което се случи, той не я обвиняваше.

— Деймиън — повтори тя и лека руменина я обля, но изражението й остана напрегнато.

Графът се обърна към девойчето:

— Сара, файтонът е отпред. Господарката ти и аз ще дойдем след малко.

— Добре, господине — рече тя и се отправи към вратата.

Алекса вдигна питащите си очи към него.

— Казах ти, че днес ще си поговорим… ако, разбира се, имаш сили.

— Да, добре съм. А какво стана с онези?

— Двамата доста бързо си тръгнаха. Май наистина не бяха толкова опасни. Радвам се, че ме спря снощи.

Лека усмивка се появи на устните й.

Излязоха навън. Зад къщата, покрай обраслата със свежа трева пътека, ромолеше поточе и той я поведе натам. Отляво се простираше тучна ливада, а покрай ручея цъфтяха невени и иглики.

— Тези дни бяха твърде болезнени за теб. Съжалявам, че и аз имам дял в това.

Тя го погледна недоумяващо.

— Съжаляваш ли? След всичките усилия, които положи, за да постигнеш целта си, не ми се вярва, че сега съжаляваш.

Той потисна чувството на вина, което го обземаше.

— Дълго мислех за това… за Питър. Преди да те срещна, смятах, че всичко ми е ясно. Намирах те отговорна за смъртта му. Бях убеден, че си жестока и безсърдечна егоистка, и исках да ти отмъстя. През последните дни… аз разбрах, че…

Тя спря и се обърна.

— Че какво?

— Виж, знам, че този брак е една глупост от самото начало. Не отричам, че исках да те уязвя. Истината е, че исках да те съсипя. Планирах го седмици наред, следвах те навсякъде, съблазнявах те, а накрая… се опитах да оправя всичко. Още тогава съвестта ми се бореше.

Алекса остана безмълвна дълго време. Когато проговори, гласът й издаваше безпокойство.

— Наистина си го измислил добре.

— Да, така е, за Бога. Винаги ме е бивало да измислям планове.

— Колкото и странно да звучи, не мисля, че си виновен. Питър умря заради мен. Аз самата щях да изгубя Рейни. Мразех жената, която го бе пленила. Ако бе умрял, щях да я накарам да си плати, щях дори да стигна до крайност. Напълно разбирам чувствата ти към мен.

Деймиън задържа неуверения й поглед. Тъмни сенки се мярнаха дълбоко в очите й.

— Така е. В началото се чувствах точно така… преди да те срещна. Ти обаче се оказа съвсем различна от представата, която имах за теб. През онова лято, преди две години, си била млада и наивна, просто си опитвала силата на женския си чар. Брат ми е бил също толкова неопитен и комбинацията се е оказала взривоопасна, смъртоносна, но сега знам, че не си искала да го нараниш.

В очите й блесна копнеж. Тя усети как пулсът й се ускори.

— Не… никога не съм искала това.

— Съжалявам, че те въвлякох в този брак, Алекса. Бих ти предложил да го разтрогнем, но това би те опозорило пред обществото. Истината е, че сме женени и не можем нищо да променим.

Алекса се обърна и неволно тялото й се стегна. Деймиън бе казал нещо неправилно, но не бе сигурен какво. Тя тръгна обратно към странноприемницата, но той я хвана за ръката.

— Не ме бива в тия работи. С други жени това изобщо не ме интересуваше, но с теб… Всъщност аз никога не съм бил женен и не знам как да се държа.

— Просто кажи каквото мислиш.

Той прекара пръсти през косата си.

— Мисля, че поводът за нашия брак вече е без значение. Важното е, че ти си моя жена. Смятах, надявах се, че с времето нещата между нас ще потръгнат… ако ти го поискаш.

Алекса вдигна глава. Уплашените й очи обходиха всяко кътче от лицето му.

— След всичко, което се случи, трудно ми е да повярвам, че желаеш искрено нашия брак.

— Сигурен съм, че го искам. Ето защо ти предлагам да не прибързваме, да се опознаем. Утре ще сме в замъка. Веднъж пристигнем ли там, всичко ще се уреди. Ще те разведа из новия ти дом и ще си поговорим. Може би ще постигнем разбирателство.

Деймиън посегна и хвана китката й. Тя усети топлата му длан. Ръцете му бяха силни, но нежни.

— Когато му дойде времето, — каза той — ще се проявя като истински съпруг.

Алекса почувства, че гърлото й се стяга. Надежда и страх се бореха в нея. Тя току-що бе приела да живее с мъжа, който я презираше. Сега той сам й предлагаше да забравят миналото и да постигнат заедно щастието, за което винаги бе мечтала. Дали бе откровен с нея? Беше ли готова отново да му се довери?

— Ще ми се да ти вярвам, но…

Той стисна ръката й и лицето му стана сериозно.

— Разбирам.

Тя се опита да прочете мислите му, да разгадае намеренията му, които личаха по силните му скули. Той предлагаше много повече от нейните очаквания и при все че рискът за нея бе голям, трябваше да го поеме.

— Готова съм да опитам, ако и ти си съгласен.

Деймиън се усмихна. Сякаш слънчев лъч проби мрачното небе.

— Благодаря ти.

Той вдигна ръката й и докосна с устни дланта й. Топла вълна я обля.

Безмълвно двамата се отправиха към файтона. Сега тя усещаше някакво ново непознато напрежение между тях. Ако той бе искрен, то миналото най-сетне щеше да бъде забравено. Деймиън Фелън щеше да стане неин истински съпруг. Щеше да я прегръща, както тогава в градината, и да я целува, както в странноприемницата. При тази мисъл краката й се подкосиха, стомахът й се сви и устата й пресъхна. Погледът й се спря върху широките му мускулести гърди и зърната й набъбнаха под роклята.

Тя го желаеше още от първата им среща. Премрежените му невероятно сини очи й подсказваха, че и той копнееше за същото. И все пак… Не можеше да престане да се пита дали този загрижен мъж бе истинският Деймиън Фелън? Или бе просто поредната маска, за да постигне желания резултат? Каква бе неговата цел — отмъщение или нежна любяща жена в леглото му? Времето щеше да покаже.

Алекса се чудеше дали той все още не играеше някаква игра.

 

 

Останалата част от пътуването мина без никакви премеждия. От Тънбридж Уелс тръгнаха на изток към село Райе, след това на север по крайбрежието. Деймиън бе любезен, но сдържан, грижеше се за нея, беше учтив, но доста мълчалив. През по-голямата част от времето той се вози отпред с кочияша и я остави вътре със Сара. Алекса му беше благодарна, защото се нуждаеше от време, за да подреди мислите и чувствата си и да се подготви да приеме съпруга си и живота, който й предстоеше.

Обземаха я все по-силни предчувствия. Може би нещата щяха да потръгнат. Рано или късно щеше да й се наложи да се омъжи. Брат й със сигурност не би се спрял на лорд Фелън. Ами тя? Не можеше да отрече, че графът й харесваше. Бракът с него може би щеше да осъществи съкровената й мечта.

А може би я очакваше тежък живот, който щеше да бъде отмъщение за смъртта на Питър.