Кат Мартин
Откупът (19)

Глава деветнадесета

„Само ако можеше да надникнеш в сърцето ми.“ Думите продължаваха да кънтят в ушите й, а изтерзаното му лице постоянно се мяркаше пред очите й. Алекса бе благодарна, че тази вечер Деймиън не дойде при нея. Толкова много неща се бяха случили. Струваше й се, че бе потънала сред шеметен водовъртеж от чувства, страхове и съмнения.

Деймиън явно бе разбрал състоянието й, защото я остави да спи до късно на следващия ден. Когато най-сетне се облече и слезе долу, тя не го намери.

— Той е под навеса за каретите — осведоми я Клод-Луи — и помага на сина ми да нахрани папагала си.

Елегантният светлокос слуга на Деймиън стоеше до един прозорец, с поглед към градината. Деймиън й бе казал, че преди революцията семейство Арно били аристократи. Вродената изтънченост и интелигентност у Клод-Луи говореха, че във вените му течеше благородническа кръв.

— Съпругът ми е много близък със сина ви, нали?

— Това изненадва ли ви?

— Донякъде.

— Вашият съпруг е корав човек, но само външно. Изглежда, самият той не го разбира.

— Много бързо е пораснал. Мисля, че това е причината. Хората винаги очакват нещо повече от това, което е.

— Или той наистина е нещо повече, отколкото се мисли.

Тя се замисли над думите му и се отправи към задната част на къщата. Съпругът й имаше толкова много и различни лица, които едновременно я привличаха и плашеха.

Алекса излезе през френските прозорци, водещи към градината, и тръгна по пътеката към навеса. Вътре беше студено и се носеше миризма на старо дърво, боя и грес. Високо над главата й два гълъба се ухажваха, пърхаха с криле и гукаха.

Тя тръгна към една малка стая, от която долитаха гласове. В същия миг малкият Жан-Пол се втурна към нея.

— Добър ден, мадам Фелън — поздрави момчето, грейнало от щастие. — Надявахме се, че ще дойдете.

— Нима? — Алекса премести погледа си от дребното тъмнокосо дете към стройния си, красив съпруг.

— Да, — потвърди Деймиън — надявахме се, че ще дойдеш при нас.

Дълбоките му непроницаеми сини очи сякаш проникваха в мислите й.

— Преди се чудех дали харесваш децата — каза тя нежно. — Очевидно е така.

— Не харесвам децата, или поне не всички. Жан-Пол е… нещо друго.

Алекса се усмихна. Тя също не харесваше децата като цяло, но Жан-Пол й допадаше. Освен това искаше да има свое собствено дете. Детето на Деймиън.

— Да, той наистина е по-различен — каза тя и се наведе към хлапето. — Деймиън е голям късметлия, че има приятел като теб.

— А, не, мадам. Аз съм късметлията. Ако не беше мосю Деймиън, изобщо нямаше да ме има.

Тя погледна въпросително мъжа си, но той само сви рамене.

— Срещнахме се в деня на злополуката. Ако бях по-бърз, Жан-Пол нямаше да пострада така.

Алекса отново погледна момчето и се почувства неловко. Често се чудеше какво бе сполетяло детето, но никога не й бе минавало през ум, че Деймиън имаше нещо общо с това.

— Вярно ли е, Жан-Пол? Деймиън е бил там, когато си пострадал, така ли?

Той кимна утвърдително.

— В тоя ден войниците маршируваха по улиците. Бяха безброй. Изглеждаха величествени в пъстрите си униформи, с всичките си блестящи медали. Върволицата от коне и каруци бе толкова дълга, че не й се виждаше краят. Ние с мама гледахме отстрани, когато покрай нас мина едно оръдие. Единият от конете се уплаши. Спомням си, че мама изпищя, а после мосю Деймиън се затича към мен… друго не помня… само, че кракът ме болеше и плачех.

— Жан-Пол е бил ударен от каруца, така ли? — попита тя Деймиън и дъхът й спря при мисълта за случилото се.

Съпругът й поклати отрицателно глава.

— Това бе артилерийски впряг. Някой гръмна с пистолет и животните подскочиха. Когато завиха зад улицата, каруцата се преобърна и едното оръдие се плъзна от леглото си заедно с няколко гюлета. Успях да спася Жан-Пол от връхлитащото оръдие, но едно от гюлетата смаза крачето му.

— О, Жан-Пол, сигурно е било ужасно!

Той сви рамене по начин, който й напомни за Деймиън.

— Известно време ме боля, но сега почти съм го забравил.

— Така срещнах Клод-Луи — подхвърли Деймиън. — Той ми благодари, задето спасих сина му, и постепенно се сприятелихме. В крайна сметка двамата с Мари-Клер дойдоха да работят в дома ми.

— Мосю Деймиън ми спаси живота — заключи сериозно момчето.

— Значи имаме нещо общо, — каза Алекса и се усмихна — защото веднъж спаси и моя живот.

Деймиън се втренчи в нея с преливащи от благодарност очи.

— Да, но аз бях този, който го постави в опасност. Хайде, дай на Шарлеман още една шепа зрънца и да отидем да ядем сладолед в парка. Обзалагам се, че мадам Фелън го иска също толкова много, колкото и ти.

Погледът му излъчваше топлина и тя усети как в нея нещо се разгоря.

— Да, мосю, — отвърна тя — много бих искала.

Имаше само един нерешен въпрос. Жул Сен Оуен.

Каквото и да се случеше между нея и Деймиън, Алекса бе готова да рискува. Но тя се чувстваше задължена на Жул и нямаше да направи нищо, с което да го постави в опасност.

Затова, когато Жан-Пол влетя в стаята й, стиснал в юмручето си една малка бележка, смачкана и влажна от изпотената му длан, тя бързо я прочете.

— Откъде взе това? — попита тя.

— Даде ми го един рус мъж отвън, пред къщата. Той каза, че трябва да го дам само на вас.

Тя се усмихна, но сърцето й биеше все по-силно.

— Правилно си постъпил, Жан-Пол. Благодаря ти. — Алекса приглади една немирна къдрица на челото му. — Бягай да играеш и кажи на майка ти, че й благодаря за чая, който ми изпрати.

Обзе я безпокойство. Толкова много неща й се струпаха на главата, толкова много въпроси оставаха без отговор.

— Кажи й, че точно това исках.

Жан-Пол кимна и затътри изкривеното си краче надолу по коридора. Тя го проследи и сърцето й се сви от жалост. Въпреки всичко той беше силно дете, умно и схватливо. Тя знаеше, че Жан-Пол щеше да се справи с живота.

Алекса седна и прочете отново писмото.

Съпругът ви има среща с генерал Моро утре, за да обсъдят новата му задача.

Значи Сен Оуен също имаше свои информатори в правителството. Мили Боже, в какъв свят живееха!

Ще ви чакам утре в 2,30 в „Кафе дьо Валоа“ на „Пале Роял“.

Както обикновено Деймиън изобщо не спомена за предстоящата си среща. Очакваше от нея да му вярва, но кога щеше да се научи той самият да й вярва?

Следобед на другия ден той се приготви да излезе, точно както й бе писал Жул. Застанала в големия салон, тя го видя как се насочи към вратата, облечен в униформата си с медни копчета.

— Излизаш ли? — попита вяло Алекса, но неговото недоверие я измъчваше.

— Имам среща с генерал Моро.

— Защо не ми каза?

— Защото не е важно — изражението му леко се изкриви и той я погледна предупредително. — А дори и да беше, това не те засяга.

Изведнъж Алекса се досети, че някой можеше да ги наблюдава. Тя необмислено го бе принудила да се държи така резервирано.

— Изпрати ме до каретата, — подкани я той — имам да ти кажа нещо важно.

Той взе острата си шапка с пера, пъхна я под мишница и отвори масивната врата.

— Както желаеш — съгласи се тя.

Отвън пред къщата Деймиън спря и се обърна.

— Съжалявам, че трябваше да го направя. Отсега нататък ще ни наблюдават по-зорко от всякога.

— Разбирам. Не трябваше да настоявам.

— Не съм сигурен какво точно иска генералът. Ще ти кажа, като се върна.

— Пази се.

Той я целуна бързо, без страст.

— Няма да се бавя.

Алекса се надяваше, че ще успее да стигна навреме до „Кафе дьо Валоа“. Жул действаше безпогрешно. Застанала пред входа, тя проследи с поглед мъжа си. Той изглеждаше чудесно в гренадирската си униформа.

После тя се прибра, за да си вземе чантичката и чадъра за слънце.

Като внимаваше никой да не я види, че излиза, тя спря един кабриолет на ъгъла и се отправи към малкото кафене в една от сводестите галерии на „Пале Роял“.

Жул вече бе там.

— Радвам се да ви видя.

Облечен в тъмнокафяв фрак, той я отведе към един от павилионите в градината и поръча кафе и за двамата. Скоро го поднесоха с каничка мляко.

— Тревожех се за вас — започна той.

— Наистина? — тя се приведе напред. — Да не се е случило нещо?

Той поклати глава и вдигна нежната си ръка към синината на бузата й.

— Плъзнаха най-различни слухове за причините, поради които сте си тръгнали от замъка толкова бързо. Говореше се, че ви е ударил.

Алекса въздъхна.

— Това е дълга история, Жул, но не такава, каквато си мислят хората.

— Значи сте добре?

Доколко можеше да бъде откровена с него?

— Да, добре съм. Дойдох да ви кажа, че в крайна сметка няма да напусна Париж с вас.

— Боже мой, защо не?

— Съпругът ми се закле да ме върне у дома.

— Алекса…

— Така е. Бих ви обяснила, ако вярвах, че ще ме разберете. Страхувам се обаче, че бих го поставила в опасност.

Жул сложи ръката си на масата върху нейната.

— Чуйте ме добре. Ние сме приятели. Никога не бих направил нещо, с което да нараня вас или вашия съпруг.

Тя впери очи в красивото му лице. Златисторуси кичури докосваха откритото му гладко чело, а в очите му се четеше загриженост.

— Де да беше толкова просто. Но вие сте французин, а аз — англичанка. Не мога да съм сигурна, че целите ни съвпадат изцяло.

— Моята цел е да спра войната и да донеса мир на страната ми. Моята цел е да спра това клане и да спася живота на хиляди добри хора.

Алекса прехапа устни. Дали да не рискува? Тя му се бе доверила веднъж и той не я подведе. Той работеше с генерал Уилкокс, а Деймиън сигурно щеше да се нуждае от помощта му.

— Съпругът ми е патриот. Англичанин.

Жул се облегна на стола си.

— Значи отново ви е убедил.

— Той ми обясни всичко. Отговори на въпросите ми. Всичко се връзва.

— Съпругът ви е опитен в тези неща.

— Аз му вярвам.

— Защо?

— Защото няма причина да ме лъже и защото ме обича. Каза ми го в нощта, когато напуснахме замъка. Това е последното нещо, за което би излъгал.

— Сигурно — каза неочаквано Жул.

— Така ли мислите?

Той поклати глава.

— Видях го в библиотеката, нали си спомняте? Той бе заслепен от ревност. Очевидно изпитва дълбоки чувства към вас. Точно затова би ви излъгал.

Не се бе сетила за това. Това бе лудост. Жул със сигурност бъркаше.

— Има един генерал на име Фийлдхърст, който може да потвърди думите му. Чела съм за него по вестниците. Хората ви могат да се свържат с него и веднъж завинаги да се убедят, че Деймиън казва истината.

— След време, може би.

— Жул, попаднах на нещо много важно. Съпругът ми ще се погрижи да изпрати тази информация в Англия.

Той се наведе напред и лицето му внезапно доби напрегнато изражение.

— Ще помогне ли да се спре войната?

— Не мога да ви кажа със сигурност, но мога да ви уверя, че ако не предадем тази информация на англичаните, Наполеон ще нахлуе на острова. Знаете ли колко хиляди човешки живота ще струва това? Това ще бъде безмилостно клане и за двете страни. И за какво? За да стане това ефрейторче император на света?

— Грешите, Алекса. Последната му възможност за нападение пропадна при Трафалгар.

Великата морска битка, завършила с победа за англичаните и пълен разгром за френския флот.

— За съжаление не греша.

— Ами, ако грешите по отношение на него?

— Не греша. Фийлдхърст ще ви каже. Задействайте източниците си, за да научите истината.

— С колко време разполагаме, преди тази информация да стане ненужна?

Алекса преглътна с мъка. Всеки ден бе от съдбоносно значение. Освен това винаги съществуваше опасност да ги разкрият и да ги спрат.

— Не съм… сигурна.

— Лодката ще тръгне от Хавър след малко повече от седмица. За да я хванем, трябва да напуснем Париж не по-късно от 23-ти. Ако съпругът ви казва истината и вие двамата успеете дотогава да се измъкнете, това няма значение. Но ако нещо се провали и се нуждаете от помощта ми… или ако се сдобиете с информацията и искате да сте сигурна, че ще стигне до Англия, аз съм насреща. Само трябва да се свържете с моя приятел в хотел „Марбьоф“. Казва се Бернар и можете да разчитате на него. Той знае как да ме намери и ще ви скрие на сигурно място, докато дойда да ви взема. — Жул стисна леко ръката й. — Разбрахте ли, Алекса?

— Да — едва промълви тя, защото старите й съмнения отново я нападнаха. Въпреки усилията да не мисли за това, краката й се подкосиха. — Благодаря ви, Жул. Каквото и да се случи, винаги ще съм ви задължена.

Той поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Фелън никога няма да разбере какъв щастливец е!

 

 

— Не мога да повярвам!

Рейни Гарик, виконтът на Стоунлей, крачеше нервно напред-назад пред дивана в дневната на просторната си къща в Ямайка.

— Знаех си, че ще се случи нещо такова. Трябваше да застрелям този мерзавец!

— Успокой се, Рейни. Може да не е чак толкова страшно.

Джоселин измъкна писмото от стиснатите му пръсти и мълчаливо го прочете. То бе получено в Кингстън с последния кораб от Англия, а после пристигна в Махагоновата долина със седмичните доставки от града. Беше подписано от полковник Дъглас Беуик и бе пуснато на трети юли, два дни след отвличането на Алекса.

— Тук пише, че сестра ти е във Франция и че съпругът й също е там.

— Съпругът й? Да не говориш за онзи кучи син, за онзи френски предател, който се ожени за нея?

Рейни сключи ядосано вежди и лицето му се изкриви от напрежение.

— Сигурно има някаква грешка. Нали каза, че познаваш този Беуик? Мисля, че го нарече „подсмърчащ пъзльо“, а? Може би той греши нещо за графа. За да се омъжи за него…

— Именно Алекса го е предала. Това е единственото умно нещо, което е направила, откакто го срещна.

— Не мисля, че трябва да го обвиняваме отсега. Онази сутрин, пред странноприемницата, той й каза, че я обича. Дори и да е френски шпионин, щом я обича, ще се погрижи тя да е в безопасност.

— Ами ако не дава и пет пари за нея? Ако най-жестоко я е прелъстил и се е оженил заради парите й? Какво ще стане с нея?

— Не бива да разсъждаваме така. Нека не правим прибързани изводи, преди да сме се върнали у дома. А дотогава има още няколко седмици.

— Ако този мръсник й е направил нещо, ако само един косъм е паднал от главата й, светът ще му се види тесен. Няма да го оставя жив.

Джоселин отпусна ръка върху силното рамо на мъжа си. Всеки един мускул трепереше от напрежение.

— Всичко ще се оправи, Рейни. Алекса ще е на сигурно място във Франция, докато се върнем. Веднага щом пристигнем, ще поговориш с твоя приятел генерал Стрикланд и ще уредите някаква размяна. Ще намериш начин да я върнеш у дома. Сигурна съм.

Рейни прокара пръсти през дългата черна коса на жена си. На слънчевата светлина, която влизаше през прозореца на спалнята им, тя блестеше като абанос и бе мека като коприна.

— Вечната оптимистка! Какво щях да правя без теб, скъпа моя.

— Всичко ще бъде наред с Алекса.

Той се усмихна, но не бе по-уверен отпреди. Алекса винаги действаше безразсъдно. След смъртта на младия лорд Питър тя се бе укротила за известно време, но това не бе истинската й същност. Те мразеше французите заради смъртта на брат им Крис, заради мъченията, които Рейни бе преживял в един френски затвор.

Сега тя бе принудена да живее сред тях. Дали успяваше да се владее и да разсъждава трезво? Дали щеше да преживее възможните страдания?

Рейни се прокле, задето им бе позволил да се оженят, и отново се закани наум да прати онзи подлец Фелън в пъкъла.

 

 

Той постоянно отклоняваше предложенията й.

— Какво чакаме? — продължаваше да пита Алекса. — Защо просто не влезем в кабинета и не вземем чертежите?

— Защото е твърде опасно. Трябва да изберем подходящо време.

Деймиън крачеше напред-назад по терасата и стъпките от ботушите му отекваха в градината. След онази нощ край Сена лицето му бе все така мрачно и неразгадаемо.

— Няма смисъл да чакаме повече. Нямаме никаква представа колко от тези кораби вече са построени. Те може вече да са пуснати във вода.

— Казах ти, че трябва да изчакаме. Всичко трябва да бъде внимателно обмислено и пътят ни за бягство да е осигурен. Не можем да си позволим никакви грешки.

— Но…

— Стига, Алекса. И, по дяволите, не повдигай повече тази тема. Не знаем кой може да ни чуе.

Тя знаеше, че е прав. Знаеше също, че и тя имаше право. Според нея Деймиън не бе напреднал кой знае колко в уреждането на тяхното заминаване. Дори и да беше, тя нямаше как да знае, защото съпругът й не говореше за това.

Заради това Алекса не му каза за Сен Оуен. Жул бе нейният скрит коз в тази смъртоносна игра. Щом съмненията започнеха да я обземат, тя си спомняше за него и това й вдъхваше надежда. Ако всичко пропаднеше, тя винаги можеше да се обърне към Жул.

Алекса прехапа устни. Какво би направил Жул, ако знаеше за плановете? Дали би й помогнал да ги вземе? Той мразеше кръвопролитията точно колкото и тя. Той работеше с Уилкокс и Беуик и се опитваше да я върне у дома. Освен това Жул разполагаше с лодка, която щеше да отплава за Англия в края на следващата седмица.

Застанала пред прозореца в спалнята си, тя се колебаеше дали да каже на Деймиън за предложението на Сен Оуен. Когато узнаеше за него, те просто можеха да откраднат плановете и да отплават с лодката.

Имаше ли шанс да греши, а Жул, Беуик и Уилкокс да казват истината?

Деймиън никога нямаше да допусне скиците да напуснат Франция. Тази мисъл не й даваше покой и я държеше будна до късно през нощта.

Той се държеше странно. След бягството им от замъка я бе изоставил напълно и умишлено странеше от нея. Алекса не знаеше какво си мисли той и дали не съжалява за изпуснатите думи. Не знаеше дали бе искрен, когато й ги каза.

За човек като Деймиън явно не бе толкова трудно да каже „обичам те“. Все пак той бе актьор, хамелеон, човек с хиляди лица.

Имаше две възможности. Или да рискува всичко и да повери на съпруга си съдбата на родината си и собствения си живот, или да открие чертежите и да ги вземе. После щеше да ги предаде на Жул, който щеше да ги даде на генерал Уилкокс. Така със сигурност щяха да стигнат до Англия.

Жул можеше да й помогне, ако… продължаваше да му се доверява.

Мили Боже, в крайна сметка всичко се свеждаше до доверието. Тя обичаше Деймиън, но горчивата истина бе, че още не му вярваше. Жул бе французин, но работеше за англичаните и от самото начало бе прям и откровен с нея.

Каквото и решение да вземеше, най-напред трябваше да се добере до чертежите. Алекса се закле да го стори.

— Здравей, Жан-Пол — поздрави Деймиън и влезе в антрето. — Виждал ли си мадам Фелън?

— Да, мосю. Мадам излезе на разходка. Каза, че скоро ще се върне.

Скулите му потрепнаха. Не одобряваше самотните й разходки. Дявол да го вземе, колко пъти трябваше да я предупреди. Трябваше да бъдат изключително внимателни. И най-малката грешка можеше да се окаже фатална.

Погледът му се премести от Жан-Пол към прозореца, с изглед към улицата. Навън група момчета ритаха малка кожена топка по паважа. Нямаше и помен от Алекса, но когато отново се обърна към момчето, я видя да идва право към тях.

— Добро утро — провикна се тя. Лека усмивка играеше по устните й.

— Чудех се къде си. Не биваше да излизаш сама. — След нощта край Сена той постоянно я отбягваше, но сега дъхът му секна при вида й.

— Знам, но днес е толкова хубав ден.

Бузите й се бяха зачервили от свежия въздух, а вятърът бе разрошил косата й.

— Какво правихте вие двамата, докато ме нямаше?

Жан-Пол хвърли поглед към децата, които играеха навън.

— Гледах приятелите си. Мечтаех и аз да мога да играя с топката като тях.

— Ами защо не? — попита Алекса. — Майка ти не би имала нищо против.

Момчето само поклати глава.

— Те не ме искат. Казват, че не мога да играя с този изкривен крак.

Деймиън въздъхна.

— Децата могат да бъдат жестоки, Жан-Пол. Те не разбират, че с думите си могат да наранят някого.

— Не ме е грижа какво казват. Само искам да се науча да ритам топката като тях.

Алекса коленичи край него.

— Сигурно ще можеш. — Тя се наведе и огледа извитото му краче. — Какво мислиш, Деймиън? Жан-Пол е здрав и пъргав. Според мен има начин да се научи да рита.

Тя бе облечена в зелена муселинена рокля, която подчертаваше цвета на очите й. Лицето й излъчваше едновременно нежност и предпазливост. Нещо в душата му трепна и го обзеха угризения.

Защо й бе казал, че я обича? Това бе глупаво, като се има предвид бъдещето, което ги очакваше. Макар и искрени, думите му я бяха направили по-бдителна. Деймиън стоеше надалеч от леглото й и тя сякаш му бе благодарна. Искаше да разгадае мислите й.

Той се вгледа в странно изкривеното краче на момчето. Тя бе права. Ако детето се научеше да го извърта, щеше да може да рита с външната страна на ходилото. Така той може би щеше да владее топката по-добре, отколкото с върха на обувката си.

— Да, сигурен съм, че ще можеш, Жан-Пол, ако има някой, който да ти показва.

— Ти можеш да ме научиш! — викна въодушевено момчето. — Знам, че можеш. А и аз съм схватлив ученик.

Алекса се разсмя и Деймиън усети тъпа болка в гърдите. Откога не я бе чувал да се смее? Твърде отдавна. Прекалено отдавна, по дяволите. Тя бе млада и невинна и заслужаваше да се смее по-често. Тя не носеше белезите на войната.

Той се усмихна с усилие.

— Какво ще кажеш, Жан-Пол? Най-напред ще трябва да се преоблечеш, иначе майка ти ще се ядоса.

— Да, мосю. Както кажете. Веднага се връщам. Чакайте ме тук.

Детето се втурна по стълбите и те останаха сами. Алекса вдигна очи към него и той съзря в тях същата неувереност, която бе виждал и преди. В зелените дълбини бушуваха тревога и уплаха, но имаше и нежност, и още нещо, което не можеше да назове.

— Ти го направи невероятно щастлив — рече тихо тя.

„Ами ти, Алекса? Ще мога ли да те направя някога щастлива?“ Тези мисли останаха неизречени. Деймиън се боеше да чуе истината.

— Жан-Пол е добро момче — каза той с малко груб глас. Погледна я и кръвта му закипя от копнеж. Всеки миг, щом я зърнеше, му се приискваше да разкъса дрехите й и да потъне в дълбините й.

Той с мъка откъсна поглед от изящната извивка на гърдите й и отново погледна през прозореца.

— Май и аз ще трябва да се преоблека. Струва ми се, че задачата ми изобщо не е лека, особено за човек, който не е ритал топка от години.

Тя само се усмихна и той излезе от стаята.

Алекса го проследи с поглед и сърцето й се сви от мъка. Тя бе озадачена от хилядите объркани чувства, които преминаваха като сенки през лицето й, и от нежността, с която я гледаше.

Болката се засили и сякаш запълзя нагоре по ледената стена, която ги разделяше. В замъка „Фелън“ тя бе успяла да разруши част от преградата и дори бе проникнала през желязната ризница, която го обгръщаше. После дойдоха французите и тя отиде при Беуик. От този момент Алекса го бе изгубила, но не можеше да го вини за това.

Все пак Деймиън бе дошъл да я измъкне от „Льо Монд“ и тя осъзна, че чувствата й не се бяха променили.

И двамата изгаряха един за друг, но между тях зееше непреодолима пропаст — съмнението. В онази нощ край Сена той й каза, че я обича, и я увери в искреността си. След това обаче отново се затвори в себе си и мислите му си оставаха тайна за нея. Може би трябваше отново да опита да разбие стената, да поеме риска и да му се довери безрезервно. Веднъж вече бе постъпила така и огорчението бе непоносимо. Не бе сигурна дали щеше да преживее още едно подобно изпитание.

Мисълта й се насочи към Жан-Пол и към миловидното изражение, което грейваше на лицето на Деймиън всеки път, когато видеше детето. Тя не можеше да разбере защо това тъмнокосо момче бе единственият човек, пред когото той се отпускаше.

Може би защото то не очакваше нищо от него. Може би защото приемаше Деймиън такъв, какъвто бе.

Тази мисъл я смути, докато се качваше нагоре по стълбите. Момчето обичаше съпруга й заради самия него, независимо от това, какво бе направил и в какво вярваше. Хлапето му вярваше и в отговор на това бе спечелило неговото доверие.

На нея просто не й достигаше смелост да го направи.

Вече бе решила да се довери на Жул Сен Оуен. Не бе влюбена във французина, така че можеше да разсъждава трезво по отношение на него. Когато мислеше за Деймиън, изпадаше в един безкраен водовъртеж от съмнения, в един омагьосан кръг от чувства. Когато ставаше въпрос за съпруга й, тя не можеше да разчита на собствената си преценка.

В този момент вземането на решение щеше да бъде съдбоносно. Залогът бе твърде голям, животът на твърде много англичани зависеше от нея.

Алекса прекоси спалнята си и внезапно се почувства отпаднала. Току-що се бе върнала от хотел „Марбьоф“, където се бе срещнала с Бернар и му бе предала съобщение за Жул. Ако той бе съгласен, можеха да се промъкнат в кабинета на Салие и да потърсят чертежите. Ако ги откриеха, Жул можеше да ги изпрати в Англия.

Тя обаче оставаше.

Още от самото начало бе разбрала, че няма да замине с него.