Кат Мартин
Откупът (14)

Глава четиринадесета

Алекса се размърда, видя в полусън, че бе гола, и отвори светкавично очи.

Мили Боже, къде съм? Стаята не бе нито олющена, нито грозна, напротив — тънеше в разкош. Тя лежеше върху пухен дюшек в легло със златистозелен балдахин. Тежки завеси от брокат в същите златисти оттенъци висяха пред високите прозорци, а лакираният паркет бе покрит с дебел персийски килим. Алекса се изправи в леглото, стиснала завивките под брадичката си, и паметта й бавно започна да се възвръща. Беуик и англичаните, изстрелът от мускет и парещата болка в гърдите, кошмарните дни в „Льо Монд“, Селесте Дюмен и наддаването, Деймиън…

Сърцето й трепна. Алекса огледа стаята с надежда, но и със страх, да не би да зърне съпруга си. Деймиън го нямаше, но упоителната му мъжка миризма изпълваше въздуха.

Тя си спомни как бе нахлул в стаята, загърнат в черния си плащ — самият дявол от плът и кръв. Тя си спомни пламъка в погледа му и куража, който й бяха вдъхнали сините му очи. Отново прочете в тях нежност, утеха и непреклонност.

Алекса потрепери от срам при мисълта как целуваше и галеше полуголото й тяло пред очите на мадам Дюмен. Въпреки позора тя бе отвърнала на ласките му. Тялото й изгаряше от желание по него, както изсъхналото цвете копнее за дъжд.

Тя си припомни пътуването в каретата, равномерния тропот на копитата и неговите съзвучни движения. Бузите й пламнаха при спомена за нейното безсрамно поведение, за доброволното й отдаване, без дори да помисли за миналото.

Алекса бе забравила в този миг неговата жестокост, подлите му интриги и лъжи.

Тя го бе приела, забравяйки, че съпругът й бе предател.

Сепна се. Тя му дължеше живота си. И все пак, ако не беше неговата измяна, нямаше да се стигне дотук. Вината бе негова, но предната нощ тя бе забравила за това.

На вратата леко се почука. Алекса отговори и в стаята влезе тъмнокоса, ниска и пищна жена. Това не можеше да бъде някоя от любовниците му, помисли си с ужас Алекса. В ушите й отново зазвъняха жестоките подигравки на мъжете в лодката. Обзе я луда ревност.

— Добро утро, мадам — каза жената. — Казвам се Мари-Клер. Икономка съм тук, а мъжът ми е камериер на вашия съпруг.

Алекса въздъхна с облекчение.

— Добро утро.

Тя се изчерви, почувствала се глупаво заради гнева си. Не трябваше да позволява изневерите на мъжа й така да я разстройват.

— Не знаехме, че ще пристигнете толкова скоро и затова все още не сме ви намерили прислужница. Помислих си, че аз мога да ви помогна, докато съпругът ви уреди нещо.

— Съгласна съм. Благодаря ти, Мари-Клер. — Алекса се остави на грижите на тъмнокосата жена.

Мари поръча да донесат ваната, помогна й да се изкъпе, подсуши косата й и й предложи една взета на заем дневна рокля от муселин, с висока талия и обшита с рози. Беше й малко къса и малко тясна в бюста, но от седмици не бе обличала по-хубава дреха. Когато приключиха с тоалета й, тя вече се чувстваше по-добре.

— Съпругът ви ще е доволен — рече Мари-Клер, докато оглеждаше роклята и вдигнатата й на кок коса.

Двете се обърнаха едновременно при отварянето на вратата. Мари-Клер погледна строго, но Алекса се усмихна на дребното тъмнокосо момченце, което нахлу ококорено в стаята.

— Жан-Пол, Господи, какво правиш? Не знаеш ли, че трябва да почукаш, преди да влезеш в стаята на една дама?

— Съжалявам мамо. Не знаех, че тук има дама.

— Всичко е наред — успокои го Алекса. — Пристигнах късно снощи, така че няма как да знаеш, че съм тук.

— Коя сте вие? — попита той, като отстъпи неуверено към вратата. Едва сега тя забеляза, че едното му краче се влачеше неестествено и че обувката бе някак изкривена. Погледът на майка му проследи нейния и французойката разпери ръце да го прегърне, сякаш за да го защити.

— Не бъди груб, Жан-Пол — смъмри го тя — госпожата не е длъжна да ти отговаря.

Алекса продължаваше да гледа момчето.

— Няма нищо. Рано или късно щяхме да се запознаем. Аз съм… съпругата на мосю Фелън — неохотно призна тя.

За нейна изненада хлапето грейна от щастие.

— Прекрасно! Значи ще станем приятели.

Тя неволно трепна.

— На драго сърце. Много бих искала.

— След като си с мосю Деймиън — продължи той, — значи обичаш птиците?

— Да, обичам ги — рече тя с усмивка.

— Тогава ще ти покажа моя папагал. Той се казва Шарлеман и е най-красивият на света.

— С удоволствие ще дойда.

— Но не днес — намеси се решително майка му. — Сега върви, мъничкият ми. Мадам Фелън има по-важни работи, за да си пилее времето с теб — рече тя, но гласът й не звучеше строго. В тъмните й топли очи грееше майчина обич.

— Той е сладък малчуган — каза Алекса, когато момчето, накуцвайки, излезе от стаята. Не можеше да преодолее любопитството, но и тъгата си, че подобна участ бе сполетяла едно дете.

— Съпругът ви винаги е бил мил с него. Той е направо луд по хлапето.

Деймиън? Луд по едно дете? Не можеше да повярва. И все пак сигурно той бе донесъл птицата на момчето.

— Къде е той? — попита тя, като се опита да бъде делова, макар че това бе трудно при спомена за предишната нощ.

— Ако търсиш мен, — долетя отговорът от вратата — щастлив съм да ти кажа, че съм тук.

Усмивка озари красивото му мургаво лице и яркосините му очи се плъзнаха по нея с одобрение. Той изглеждаше здрав и отпочинал и още по-привлекателен. Този път обаче тя бе решена да устои на чара му.

— Благодаря, Мари-Клер — каза той. — Засега това е всичко. Аз ще се погрижа за жена ми по-нататък.

— Ако желаете нещо, мадам, само ме повикайте.

— Благодаря ти, Мари-Клер — отвърна Алекса.

— Как се чувстваш? — Деймиън тръгна към нея. Гълъбовосивият му костюм бе безупречен, бричовете му — неприлично прилепнали по стройната му снага. Продължаваше да говори на френски, както от самото начало. Това й напомни за всичко случило се и Алекса несъзнателно се отдръпна.

— Добре съм — отвърна му тя също на френски. — Искам да кажа… благодаря, че дойде. Не знам какво щях да правя, ако… ако…

Той прекрачи разстоянието между тях и я прегърна.

— Не мисли за това. Тук си на сигурно място. Времето в „Льо Монд“ е само един кошмар.

Лека сянка забули усмивката й. Само ако можеше да забрави миналото и да живее сякаш се бе преродила вчера.

— Сигурно е така. Но все още сме във Франция, Англия все още е във война, а ти… ти все още си предател.

Нещо блесна в очите му — болка, съжаление? — но после изчезна.

— Може би ти го виждаш така. Всичко зависи от гледната точка.

Алекса се отскубна от ръцете му.

— Как можа, Деймиън? За Бога, ти си англичанин! Благородник.

— Също така съм и французин. Забрави ли?

— Явно да… или поне снощи го забравих.

— О, да… снощи — очите му я обгърнаха, сякаш я събличаше с поглед, и тя се изчерви.

— Не казвам, че не съм ти благодарна…

— Какво точно ми казваш тогава?

— Добре съзнавам, че ти дължа живота си, но…

Една лъскава черна вежда се повдигна.

— Но?

— На първо място — нямаше да изпадна в това положение, ако не беше ти. Ти и твоето шпиониране, предателства и измами. Това не го разбирам. Не мога да живея с това.

— Снощи определено не ти пречеше…

— Снощи това изобщо не трябваше да става. Няма да позволя да се повтори.

Скулите му се опънаха. Деймиън положи големи усилия да се овладее.

— Знам, че си разстроена. Преживяла си неща, на които малцина жени биха издържали. Живееш в чужда страна с мъж, комуто вече не вярваш. Не мога да ти се сърдя, че си объркана.

— Тогава сигурно нямаш нищо против да ми намериш друга стая.

Сините му очи я пронизаха. Нежността изчезна от лицето му и на нейно място остана една каменна маска.

— Напротив, имам. Ще те оставя да свикнеш с някои неща, но факт е, че си моя съпруга, Алекса. Докато си с мен във Франция, ще спим заедно в една стая, в едно легло. Ти се съгласи, когато се оженихме. Надявам се да спазиш обещанието си.

— Когато се омъжих за теб, не знаех, че си изменник.

Ехидна усмивка се появи на устните му.

— Скъпа, запомни, че предателят за една държава е патриот за друга.

Алекса стисна устни безмълвна и го изгледа навъсено. Ако можеше да повярва, че бе патриот, тогава може би щеше да го разбере… а след време можеше и да му прости. Тя го погледна и се опита да разгадае изражението му. Искаше да повярва, че подбудите му бяха много по-благородни, а не само заради лична облага. Дълбоко в себе си чувстваше, че не бяха.

Деймиън излезе от стаята със суров израз на лицето. Дълго след това Алекса остана с поглед, вперен в безмълвната врата.

 

 

Деймиън слезе от каретата си пред входа на Военното училище в квартал „Сен Жермен“. Той имаше среща с генерал Моро, един от най-висшите военни в кавалерията на Великата армия и адютант на Наполеон.

По този повод Фелън бе облякъл униформата си — синьо-бяла куртка и стегнати бели бричове. Златният му ширит блестеше на августовското слънце. Той се обличаше така само при официални случаи и срещи като тази и сега се чувстваше някак неудобно в тези дрехи. Той не се бе замислил за вида си, преди да се размине с Алекса в коридора и да види слисания й поглед.

Тя го бе подминала мълчаливо, без да му обърне никакво внимание, както правеше вече цяла седмица, и бе излязла в градината. Деймиън знаеше какво си мисли и че никога нямаше да му прости измамите и предателството към родината.

Само ако можеше да й каже истината. Но не можеше. Опасността се затягаше около него като смъртоносна паяжина. При най-малкото движение и двамата щяха да бъдат омотани и умъртвени.

Деймиън мина под колоните на масивната каменна сграда, замислен за напрежението, което тлееше между него и Алекса. Къщата им приличаше на бойно поле — всяка тяхна дума се преценяваше, всяко движение се следеше. Ролята, която изпълняваше, не му даваше свобода на действията. Той знаеше, че ги наблюдаваха, затова не смееше да я въвлича по-нататък. Трябваше да я защити, независимо на каква цена.

Всеки един ден във Франция криеше опасност за нея.

Той влезе в малкия вестибюл с богато украсен свод, прекоси шахматния под и отвори високите врати, които водеха към апартамента на генерала. Един млад лейтенант го чакаше в преддверието и го въведе в масивния кабинет на генерала. Деймиън отдаде чест пред набития мъж, който седеше зад позлатеното писалище в стил Луи XVI.

Генерал Моро отвърна на поздрава му.

— Добри вести, а, майоре? Красивата ви съпруга се е върнала от небитието.

— Почти, генерале. Сега е у дома и се радвам да го кажа.

— Бъдете сигурен, че отговорните за случилото се ще понесат наказанието, което им се полага.

— Благодаря, сир.

Те поговориха за английската заплаха. Моро му изложи вкратце събитията в Испания и Португалия, които влияеха върху кампанията на полуострова. Генералът спомена и за неотдавнашната победа на генерал Уесли, понастоящем граф Уелингтън, в битката при Талавера през май.

— Успехът му бе частичен — припомни Деймиън. — Има късмет, че се измъкна невредим.

Моро изсумтя, защото това бе самата истина.

— Уелингтън сам казал: „Ако Бони беше там, щяха да ни разбият.“

— Не се и съмнявам — додаде Деймиън. Уелингтън бе извадил късмет, защото Наполеон бе поверил битката на брат си Жозеф и се бе прибрал в Париж.

Поговориха си още малко за слуховете, които бяха стигнали до Моро, че англичаните щели да се върнат.

— Според нашите сведения пак ще се опитат да стъпят на континента.

— Кога? — Деймиън се наведе и се подпря с ръка на коляното си.

— Всеки момент.

— Къде се очаква да слязат?

Моро се изкиска.

— Ако беше останал в Англия, майоре, сигурно щеше да ни кажеш, нали така?

Фелън въздъхна.

— Не се отчайвайте, майоре. Винаги ще се намери работа за такъв способен човек като вас.

Деймиън разбра, че това бе думата, за която трябваше да се хване. Сега бе моментът да говори.

— Сигурен съм, че е така. Точно затова съм тук.

— Тоест…

— Бих искал да ви помоля да съдействате за прехвърлянето на жена ми в родината й.

Моро повдигна любопитно вежди и почеса рунтавите си бакенбарди.

— Но съпругата ви едва пристигна. Не е видяла нищо от красивия ни град. А и сте женени отскоро. Нали сам казахте, че не сте й се наситили?

— Така е, генерале, но…

— Чувам, че била истинска богиня.

Деймиън с усилие сдържа гласа си привидно спокоен.

— Съпругата ми е много хубава жена.

— Това не е ли достатъчно основание да я задържите тук?

— Ами новите ми задачи? — запита Деймиън. — Тя не познава никого в Париж. Като замина, няма да има кой да се грижи за нея.

— Това е далечна работа. Като му дойде времето, ще се погрижим да се прибере у дома — ухили се генералът. — А дотогава бих искал да се запозная с нея. Тази неделя бих искал да ми гостувате в моя замък. Не е далеч, само на няколко километра оттук, в Сен Жермен ан Лайе. Ще има и други гости, разбира се. Това е идеална възможност да ни представите вашата красива англичанка.

Деймиън беше като на тръни. Беше се разчуло за случката в „Льо Монд“, за търга и за красавицата, която се оказала съпруга на майора, и как той я бе спасил. Историята бе заинтригувала генерала. В действителност поканата му беше заповед.

— За нас ще бъде чест, генерал Моро.

— Прекрасно! — възкликна набитият мъж и стана. Деймиън също се изправи. — Между другото, предполагам, че ще присъствате на бала в подкрепа на кампанията на Императора в Австрия. — Още една завоалирана заповед.

— Разбира се.

Трябваше да намери дрехи за Алекса, но вече беше включил това в програмата си.

— За съжаление имам по-важни дела — въздъхна генералът. — Ех, колко е хубаво да си млад и волен като птичка. Истински рай, нали?

— Така е.

Генералът го изпрати и отново му напомни за предстоящото посещение в замъка му.

— Приятна вечер, генерале — пожела му Деймиън. След това се обърна и излезе.

Малко по-надолу по коридора Виктор Лафон го проследи с поглед. Той се загледа в затворената врата на Моро, замислен за състоялата се среща. Чудеше се какво ли си бяха говорили и защо не бяха поканили и него като пряк шеф на майор Фелън. Какъвто и да бе характерът на разговора им, това не му харесваше. За човек като майора не бе разумно да натрапва услугите си.

Той се извърна към адютанта си, един млад лейтенант на име Колбер, с искрящи зелени очи и огромни амбиции.

— Искам да го следите отблизо, — рече полковникът — кажи на Пиер добре да си отваря очите.

Лейтенантът само се усмихна.

— Пиер Линде е предан слуга на императора. Освен това нашият управител трябва да храни пет гърла, така че се нуждае от всеки франк. Можете да разчитате на Пиер.

Мисълта за шпиониране оставяше горчив вкус в устата на полковника. В случая с Фелън това може би бе справедливо. Той сви рамене и го прие като още едно неприятно задължение по време на война. После влезе при генерала.

 

 

Алекса прекара сутринта с малкия Жан-Пол и с прелестната му птица. Шарлеман бе снежнобял папагал, който държаха в клетка при каретите. Той бе гордостта на хлапето и Деймиън му бе показал как да се грижи за любимеца си.

Алекса продължаваше да се чуди какво ли се бе случило с изкривеното краче на Жан-Пол, но все още не й се отдаваше да разбере.

Тя се сбогува с него и го остави на баща му. След това се отправи към къщата. По-късно, когато Деймиън се върна, тя четеше книга в дневната. Топлият му плътен глас се разля като гъсто вино във вените й.

Тя се обърна и го видя да влиза — строен и изящен в безупречния си костюм. Сърцето й се сви. От онази сутрин, когато се скараха, той рядко й говореше и спеше сам в съседната стая.

Какво ли искаше сега от нея? — чудеше се тя.

— А, ето къде си била.

Той бе сменил униформата с тъмносиньо сако, сива жилетка и светлосиви бричове. Вече не изглеждаше така отблъскващ и застрашителен и тя се отпусна малко. Той се наведе и целуна ръката й сякаш нищо не се бе случило.

— Изглеждаш великолепно, както винаги — рече Деймиън, докато държеше ръката й в своята, — но мисля, че вече е време да облечеш нещо лично твое.

Алекса потрепери и изтегли ръката си.

— Не смятах да оставам за дълго.

— Аз също. За съжаление генерал Моро има други планове.

— Искаш да кажеш, че няма да се върна у дома?

Той сви рамене безразлично.

— Генералът е твърдо решен да се запознае с теб, а като се замисля, не виждам причини да бързаш толкова.

— Та аз съм англичанка, а в момента бушува война.

— Ти си и моя съпруга — каза той с предупредителен тон. — Твой дълг е да останеш със съпруга си, докато той го желае.

— Но…

— Алекса, бъди добро момиче и се качи да се приготвиш. Поканени сме на някои места и възнамерявам да ти намеря подходящи дрехи.

„Алекса, бъди добро момиче!“ За какъв, по дяволите, се мислеше той? Тя се качи да си вземе шала, защото й трябваше време да помисли. Деймиън нямаше да я изпрати обратно в Англия, поне не засега. Тя би могла сама да се опита да го направи, но след преживяното в „Льо Монд“ идеята не й се понрави. Може би по-разумно бе да остане в Париж, докато намери сигурен начин да се върне.

А това щеше да стане рано или късно. Рейни щеше да се върне от Ямайка и англичаните щяха да предявят своите искания. Въпреки че бяха във война, подобни въпроси се решаваха по дипломатически път. Жена с нейното богатство и положение не можеше да бъде просто една жертва на войната.

Освен това Деймиън зачиташе желанията й и не я притесняваше. Нямаше да е трудно да го държи настрана още малко. Може би щеше да се измори от постоянните й откази да сподели леглото му и щеше да убеди генерала да я върнат в Англия.

С тези объркани мисли тя грабна чуждия кашмирен шал и слезе при съпруга си.

— Готова ли си?

— Така мисля.

— Добре.

С вродената си грация, която я привлече от самото начало и която сега се опитваше да не забелязва, Деймиън я хвана подръка и я отведе до каретата. Той се усмихна, но изражението му бе някак неестествено.

Каква ли роля играеше днес? — питаше се Алекса. — Какви ли бяха мотивите му и защо изобщо я бе грижа за това?

Искаше й се да го отрече, но при всеки опит пред очите й блясваше споменът за онази ужасна нощ в „Льо Монд“. Загрижеността му за нея се бе отбелязала на лицето му и никаква преструвка не би могла да я скрие.

Алекса въздъхна при мисълта за неясното си бъдеще, но реши да забрави поне за момент неприятностите. Тя погледна през прозореца на каретата. Париж бе също толкова оживен колкото Лондон — шумни улици, преливащи от народ, цветове, звуци и запомнящи се миризми веднага грабнаха окото й. Те минаха покрай един уличен метач, който чистеше паветата, после видяха продавач на метли, точилар и дърводелец, който носеше над главата си стол. Подминаха едно кафене, чиито клиенти седяха отвън, а гълъбите се разхождаха между масите им.

— Къде отиваме? — попита тя машинално, без особен интерес. Не можеше да откъсне очи от изящните балкони и сводестите прозорци, които украсяваха парижките улици.

— На „Рю де Пети Шан“ има една шивачка, която ще се погрижи за нас.

Те преминаха „Рю Сен Оноре“, после покрай Елисейския дворец към „Ришельо“ и стигнаха до „Рю де Пети Шан“. Каретата спря пред един магазин с малки витрини. Отпред висеше месингова табела, на която с големи червени букви пишеше: ШИВАЧКА.

Деймиън я въведе и в същия миг зад една завеса се показа пъргава, съсухрена женица. Ателието имаше богато украсен висок таван, масите бяха отрупани с платове, а във въздуха се носеше тръпчивият аромат на текстилна боя. Няколко жени бъбреха на щанда, а една от тях се възхищаваше на чифт сатенени пантофки.

— Мосю Фелън, колко се радвам да ви видя.

Пред високата и едра фигура на Деймиън крехката госпожа изглеждаше още по-дребна.

— Аз също, мадам Обри.

— Я да видим кого сте ми довели този път. — Влажните й старчески очи премериха Алекса от главата до петите. — Надминали сте себе си, мосю. — Тя се усмихна и пожълтелите й зъби се показаха. — Винаги сте подбирали красавици, но тази…

— Тази е моя съпруга — прекъсна я Деймиън без нотка на раздразнение. Стана ясно, че разговорът за любовниците му трябваше да бъде прекратен, но вече беше късно.

— Репутацията ти не отслабва — жегна го Алекса, когато госпожата ги остави насаме и се върна в задната част на магазина. — Но защо ли се изненадвам! Беше развратник в Лондон, защо да не си и тук?

— Алекса!

— Е, поне обличаш добре женичките си. И то с кървавите пари от шпионажа.

— Патриотичните ми стремежи изобщо не те засягат — отсече той. — А що се отнася до другото, задоволи се с това, че си единствената жена, която може да сподели леглото ми. — Деймиън вдигна очи и видя, че шивачката ги наблюдаваше. — Положение, което няма да се промени, докато ми доставяш удоволствие.

— Ще направя всичко по силите ми, за да не ти го доставя!

Хитра усмивка се появи на устните му. Отговорът му прозвуча спокойно.

— Факт е скъпа, че го правиш — той се наведе и целуна ръка й.

Алекса гледаше недоумяваща. Сърцето й биеше издайнически. Мили Боже, как успяваше, и то само с няколко нежни думи? Но какви думи! В този миг той сякаш свали маската си и й показа истинската си същност.

— Хайде — подкани я Деймиън, — мадам Обри е нетърпелива.

Алекса се остави да я въведе в един малък салон, където няколко жени й помогнаха да се съблече. Само една прозрачна туника покриваше тялото й. Тя стъпи на един нисък кръгъл подиум, а съпругът й се разположи на едно канапе.

— Каква фигура! — изкудкудяка мадам Обри като доволна квачка. Тя хвана туниката отзад и я опъна по тялото на Алекса, като я оглеждаше от различни ъгли. — Усилията ни няма да са напразни. — Тя се усмихна на Деймиън, докато помощничките й обвиваха Алекса със скъпи платове.

Прозрачен муселин, коприна и сатен, тюл, газ, тафта и дантела бяха донесени в стаята. Рокля от смарагдова коприна и злато бе избрана за предстоящия бал. Следващият зашеметяващ тоалет бе съчетание от кремава тафта и аметистов газ, обшит по края с перли. И най-сетне — тъмносиня копринена рокля с бродерии от сребро.

Деймиън настоя тя да си избере няколко шапки и пет-шест чифта дълги и къси ръкавици в различни цветове, също така пелерини и жакети, малко чадърче, наметало от лебедов пух, както и диадема с перли.

Избраха още няколко ежедневни рокли. Докато тя се преобличаше, той я наблюдаваше. Изразът му оставаше непроницаем, но копнежът блестеше в сините му очи, които сякаш изпиваха полуголото й тяло. В погледа му се четеше такова желание, че тя усети трепване в слабините. Това събуди нейната жажда, зърната й набъбнаха и почувства влага между краката си. Алекса неволно си спомни нежните му докосвания и парещите му устни.

Когато приключиха, той се изправи бавно и грациозно. Гладките му мускули се очертаваха под бричовете. Пламналите му очи сякаш я галеха и при вида на изящните му сочни устни тръпки я полазиха.

Той явно бе прочел мислите й, защото този път докосването му не издаваше безразличие, а копнеж. Щом напуснаха магазина и се качиха в каретата, той я притегли в обятията си.

— Знаеш ли колко те искам?

Деймиън я целуна страстно и дълго, така че всичките й скрупули и убеждения изчезнаха за миг.

Алекса се отдаде на удоволствието, обви ръце около врата му, целуна го и се притисна в него.

Обзе я непреодолимо желание, но в този момент съвестта й се обади.

Мили Боже, не бива да допускам това!

Тя напрегна всичките си сили, опря длани в гърдите му и го отблъсна.

— Не мога, — прошепна тя — не мога да го направя.

— Ти ме желаеш. Не можеш да го отречеш.

— Аз желая онзи, за когото се омъжих.

Деймиън грубо изруга и впи предизвикателно очи в нея. Той я отмести настрани с тежка въздишка и прокара пръсти през косата си. И двамата мълчаха. Тя бе изненадана от собствените си чувства. Как можеше да го обича толкова? Как можеше да отвръща на целувките му след всичко, което бе научила за него? След всичките му лъжи и измами. Как можеше още да го желае?

Трябваше да стои далеч от него.

Единственият въпрос бе как?