Кат Мартин
Откупът (13)

Глава тринадесета

Деймиън слезе по стълбите на неговата градска къща на улица „Сен Филип“. Тя бе построена преди управлението на Терора от благородници. Сградата беше с дебели каменни стени, високи прозорци и парапети от ковано желязо. Макар че изглеждаше елегантна, тя приличаше по-скоро на крепост, отколкото на частен дом. Със своите тунели и тайни коридори при нужда къщата осигуряваше на благородниците възможност за бягство или скривалище.

Тя позволяваше да се наблюдават онези, които бяха вътре, и това по всяка вероятност бе причината да му я предоставят винаги, когато бе във Франция.

Деймиън пресече коридора и спря пред вратата. Пиер стоеше в преддверието и държеше шапката му, ръкавиците и дългото му черно палто, както и лъскавия абаносов бастун със златна главичка.

Той се бе приготвил за опера, готов да се присъедини към Лафон и Моро, архитекта Селерие, майор Фрошо и дукеса Д’Абран, съпругата на кмета на Париж. След представлението ги очакваше малко празненство в „Хотел дьо Вил“.

По-рано това му доставяше удоволствие, преди брака… преди да срещне Алекса. Сега се чувстваше ужасно.

— Палтото ви, мосю.

Деймиън го пое и със замах го наметна на раменете си. После оправи закопчалката, сложи си ръкавиците и взе бастуна.

— Каретата сигурно ме чака?

— Да, господине.

— Къде е Клод-Луи?

— Не съм го виждал, мосю. Преди малко излезе.

Деймиън кимна неопределено.

— Ще желаете ли нещо друго, мосю?

— Това е всичко, Пиер. Кажи на Клод-Луи да не ме чака.

Кроткият човечец излезе безшумно и господарят му се отправи към вратата. Детски глас и шум от припкащи крачета откъм коридора го накараха да се обърне. Малкият Жан-Пол Арно тичаше с все сила към него. Походката му бе неравномерна заради изкривеното му краче.

— Мосю! Мосю!

Деймиън вдигна момчето във въздуха.

— Здравей, скъпи мой, кога се върна?

Тъмнокосото чернооко момче бе пристигнало от провинцията, където бе на гости на един от многото си братовчеди.

— Днес, мосю. Но мама ме заведе на пазара. Надявах се да ви видя, преди да заспя.

Жан-Пол бе едва на седем години, но винаги се държеше като по-голям. Изглежда, злополуката, която бе преживял преди три години, му бе помогнала да порасне твърде бързо.

Деймиън силно го прегърна. Внезапно сърцето му се сви при мисълта за детето, което можеха да имат с Алекса.

— Радвам се да те видя. Тук е толкова глухо без теб.

Майка му се приближи и се усмихна.

— Аз ще го взема, мосю. — Мари-Клер, съпругата на Клод, се протегна и пое детето, като го притисна към пищните си гърди. — Надявам се, не ви е притеснил.

— Жан-Пол никога не ме е притеснявал — рече Деймиън малко грубо, повлиян от гледката на двамата.

— Лека нощ, господине — момчето помаха за лека нощ над рамото на майка си.

— Сладки сънища, малкият ми — извика след тях Деймиън. Това дете бе друга негова слабост. Той се бе опитал да бъде безразличен към него, но момчето не му бе дало никакъв шанс. Той самият бе силно привързан към малкия Жан-Пол и при все, че се виждаха рядко и за кратко, хлапето очевидно изпитваше същото.

Преди да отвори вратата, Клод-Луи влетя в коридора, бързо свали шапката си от боброва кожа и хвана Деймиън за раменете.

— Благодаря на Господа, че си още тук.

— Какво има?

Клод-Луи се огледа наоколо и му кимна да отидат в кабинета.

— Няма време да те подготвям за новината, така че ти го казвам направо — жена ти не е мъртва.

Деймиън се разтресе, сякаш бе прострелян. Дъхът му секна за миг.

— Кажи ми, че правилно съм разбрал. — Сигурно бъркаше, но, за Бога, искаше това да е истина.

— Госпожа Фелън е жива. Държат я тук, в Париж.

— Само ако грешиш, — промълви бавно Деймиън — няма да ти го простя. Кълна се!

— Не бъркам, поне не мисля, че бъркам. Разбира се, има само един начин да се уверим.

— Къде е тя? — сърцето му пулсираше, биеше толкова лудо, че ръцете му се разтрепериха.

— Затова именно трябва да бързаме. Държат я в „Льо Монд дьо Плезир“ — един бордей надолу по Сена.

Устата на Деймиън пресъхна.

— Откъде си сигурен, че е Алекса? Какво си разбрал?

— Първите слухове плъзнаха преди три дни. Един моряк разправял на пристанището, че бил с момиче от „Льо Монд“ и че там имало една жена, англичанка, която била по-красива и от Афродита. Според думите му тя била нова в заведението и била продадена от двама наполеонови войници.

— Това не значи, че е Алекса.

— И аз така си помислих и затова не ти казах нищо. Вместо това поразпитах тук-там и научих, че момичето било ранено и че Селесте Дюмен лично се грижела за него. Разправят, че я държали против волята й. И още — че в първата вечер на август, тоест довечера, ще има търг. Жената щяла да бъде продадена на оня, който предложи най-висока цена.

Деймиън въздъхна хрипливо.

— Боже мой! — той погледна към вратата, а после към приятеля си. — Все още не можем да сме сигурни, че става дума за нея. — Но съмненията вече нямаха значение. Той знаеше, че ще отиде. Дори и цял полк гвардейци не би го спрял.

— Мястото е добре охранявано. Ако това е съпругата ти, ще трябва да вземеш някакви документи или поне полковник Лафон с десетина негови хора.

Деймиън поклати отрицателно глава.

— Наддаването сигурно е започнало. Нямаме много време.

— Какво ще правиш?

Без да продума, той се обърна и прекоси кабинета. От едно чекмедже на писалището извади пистолет, провери дали е зареден и го пъхна в джоба на палтото си. След това отмести една картина на стената, избра комбинацията на сейфа си и извади една тежка торба с монети.

Крайчецът на устата му трепна в безмилостна усмивка.

— Ако е тя, то цената ще е доста висока. Нямам намерение да губя.

Клод-Луи потупа приятеля си по гърба.

— Ще взема пистолета и ще дойда с теб.

Деймиън кимна и двамата тръгнаха да излизат.

 

 

Всевишни Боже, как ще се справя с това?

Алекса сведе поглед към грозния корсет от бяла дантела, който носеше над една къса полупрозрачна туника, която едва прикриваше ханша й. Гърдите й бяха пристегнати така, че напудрените й розови зърна се показваха. Тя изтръпна, като се сети как мадам я бе докоснала там и как облизваше устни, докато нанасяше ружа с треперещи пръсти.

Алекса сама се бе облякла, защото знаеше, че ако се съпротивляваше, щяха да я принудят. Мадам пристегна корсета й, докато тя обуваше чисто белите си чорапи и ги прикрепваше с белите копринени жартиери с розички. Мадам среса косата й, но я остави свободно да се стели по гърба й, а после завърза розова панделка на шията й.

Тя не плака. Не и този път. Не и тази нощ.

Тя плачеше всеки ден, не спираше да се моли да я пусне и вече бе отнесла няколко боя с една върбова пръчка. Мадам я предупреди, че ще стане и по-лошо, че негърът щеше да свали колана си, ако тя продължаваше да упорства. Тя й бе казала, че това щяло да му достави удоволствие, и Алекса й повярва. Тя бе забелязала похотливите му усмивки и как неприлично опипваше жените. Долните желания нямаха край, нямаше изход от тази лудница, която щеше да бъде неин дом.

Не срещаше и капчица милост от обитателите й, които смятаха, че тя трябваше да се примири със съдбата си.

Може би вече бе претръпнала, помисли си тя, докато стоеше на най-горното стъпало и оглеждаше събралата се долу тълпа — пияни офицери от Наполеоновата армия, ругаещи търговци и натруфени представители на „новата аристокрация“.

Може би наистина бе приела всичко, защото не усещаше нищо друго, освен апатия и примирение. Душата й бе празна.

Мадам застана до нея, наведе се и я целуна по бузата. После леко стисна ръката й.

— Не се страхувай, хубавице. За първата ти нощ тук ще ти избера мъж, достоен за твоята прелест. Той ще си плати, естествено, но аз ще се погрижа да те въведе по най-добрия начин в света на леките жени.

Алекса прехапа устни. Долу мъжете се тълпяха пред стълбата, поглеждаха ги похотливо, сочеха ги и им правеха мръснишки жестове. Сред тях се появиха и дузина оскъдно облечени жени. Мъжете ги псуваха и мачкаха големите им гърди.

— Аз… аз никога — отрони Алекса. Това бе като последен блясък на духа й, на онази жена, която бе загърбила в себе си. — Моля ви, мадам, пуснете ме.

Селесте я плесна през лицето.

— Ще го направиш. Ще го направиш точно както ти кажа. Ще легнеш с всеки, който ти посоча, и ще го оставиш да ти се наслади.

Алекса изхлипа. Бузите й пламнаха и краката й се подкосиха.

Селесте Дюмен се ухили.

— Така е по-добре, гълъбче, а сега ме следвай надолу.

Тя се подчини, като по средата на стълбата се спря, докато мадам слезе. Горе на площадката един як французин, който работеше в „Льо Монд“, се озъби и препречи пътя й за бягство. Огромният брадат негър я чакаше долу, а пред всички врати имаше мъже на пост.

 

 

Скрит в сянката на козирката на вестибюла, Деймиън наблюдаваше стълбите. Той стисна зъби и ръката му се сви неволно в юмрук. Опита се да се успокои.

Все още носеше дългото си черно палто с вдигната яка, която го прикриваше. Той бе разговарял със Селесте Дюмен още с пристигането си и се бе опитал да откупи англичанката, но Мадам само се изсмя.

— Можеш да откупиш услугите й, мосю, но само за тази нощ. Красивата англичанка ми принадлежи. Аз ще избирам любовниците й — мъже с много пари и нежни ръце, които няма да повредят крехкото й телце. За мен тя е по-ценна и от цял сандък злато.

Той все още не бе сигурен, че въпросната жена е Алекса, но щеше да е глупаво, ако продължаваше да настоява. Затова само сви рамене.

— На мъжа му стига и една нощ удоволствия, ако жената си я бива, както казваш.

— Бива си я, ще видиш. Въпросът е дали теб те бива? — Селесте се изсмя отново и някаква похот прозвуча в гласа й.

Деймиън напрегна всички мускули, докато чакаше да започне наддаването, уверен, че това нямаше да бъде Алекса, молещ се да бъде. Ако все пак бе тя, дано бе невредима.

Тя се изправи на стълбите, разпуснатата й коса падаше като огнен водопад и всякакви съмнения изчезнаха. Сърцето му заби лудо и краката му предателски се олюляха.

Алекса. Името застина на устните му. Той мислено благодари на Господ, че я бе опазил и че го бе довел тук тази нощ. Почувства се едновременно спокоен и благодарен.

Той я наблюдаваше от прикритието си и се опита да се съсредоточи върху предстоящата му задача.

Тя бе облечена подходящо за вечерта, забеляза той и усети прилив на ярост. Тялото й бе разголено по най-сладострастния начин, прикрито само колкото да бъде възбуждащо, но не и да я скрие от мръсните погледи на тълпата.

Тя изглеждаше бледа, изтощена и съсипана, безмълвна и самотна, по-красива от всякога. Искаше да извади пистолета си и да забие по един куршум във всяка една от тия развратни мутри. Искаше да се качи по стълбите, да я грабне и да я отнесе далеч оттук. Искаше да я прегърне и да я целуне. Искаше да й каже колко много му липсваше.

Вместо това обаче той изчакваше подходящия момент и мислеше за търга, като очакваше началото му с привидно безразличие.

Деймиън продължаваше да се крие в сянката, така че тя да не го види и да го издаде неволно. Нямаше място за грешки. Втора възможност нямаше да има. Сена щеше да го приеме в студените си обятия. Ами тя? Дори не смееше да помисли за последиците.

Наддаването най-сетне започна и в кръчмата избухна истински вулкан от крясъци и смехове. Десет франка, двадесет, сто. Един тлъст търговец се опита да се шмугне нагоре по стълбите, за да провери отблизо наградата, но едрият чернокож го запрати с удар към вратата. Търгът продължи. Деймиън вдигна бастуна си със златна главичка и мадам Дюмен се усмихна доволна. Очевидно й се нравеше, щом вдигнеше цената. Той удвои последното наддаване, като се надяваше това да е краят, но цената продължи да се покачва.

Той отново удвои залога и тълпата утихна. Алекса тръгна към сянката още по-бледа отпреди. Още няколко подвиквания за дребни наддавания, леко повдигане на бастуна му и търгът приключи. Мъжете изреваха ликуващо, а от гърлото на Алекса се изтръгна ужасен писък.

Тя се препъна надолу по стълбите, като си пробиваше път с нокти и зъби към вратата, но огромният негър и други двама я хванаха и я вдигнаха над тълпата. Тя плачеше и виеше толкова жално, че Деймиън едва се сдържа да не се втурне към нея.

Той си наложи да се овладее, но под плаща тялото му се тресеше. Като се насили да се усмихне, той подаде монетите на мадам Дюмен.

— Обичам жените с дух. Надявам се, че цената ви е оправдана.

— Купихте истинско бижу. Сам ще се убедите, като се качим.

Деймиън кимна. Той се притесняваше за Алекса, искаше час по-скоро да я види и най-вече да се махнат от това проклето място. Тръгна след жената нагоре по стълбите.

Алекса се бореше, извиваше се и се опитваше да се освободи от здравата хватка. Тя понечи да извика, но веднага напъхаха парцал в устата й. После го завързаха отзад на тила й, тръшнаха я на дюшека и завързаха китките й за желязната рамка на леглото. После разтвориха краката й и завързаха глезените й по същия начин. Оставиха я така разголена, объркана и уплашена да чака своя купувач. Алекса се замисли за него или по-скоро за сянката в ъгъла, където се бе притаил.

„Как ли изглежда?“ чудеше се тя и потрепери, като си представи дългия му развяващ се плащ с високо вдигната яка.

„Самият дявол — помисли си горчиво тя, — а аз съм неговата награда. Наградата на дявола.“

Обзе я неописуема мъка, съжаление и болезнено отчаяние. Тази нощ щеше да отдаде тялото си, но не и душата си. Каквото и зло да й стореше, тя нямаше да загуби онази частица, която принадлежеше само на нея. Онази частица, която някога бе отдала на съпруга си.

Алекса си помисли за него и я обзе безумна тъга. Ако затвореше очи, можеше да си го представи на мястото на онзи, който щеше да се надвеси над нея. Тя видя желанието в очите му и онзи копнеж, който я бе пленил още при първата им среща. Ако се престореше, може би щеше да усети наслада, както когато я любеше той.

В коридора се чу шум и очите й се стрелнаха към вратата. Всеки момент мъжът щеше да влезе. Алекса потрепери. Защо се заблуждаваше? Никой не можеше да я докосне като съпруга й. Никой не можеше да я развълнува като него. Никой друг не можеше да накара кръвта й да закипи от желание.

Мили Боже, къде ли беше той?

Вратата се отвори и Селесте Дюмен влезе. Високият мъж с черния плащ се извърна, преди да го види, разкопча сребърната закопчалка над бялата си вратовръзка, отметна със замах плаща си и го пусна на един близък стол.

— Очаквам една приятна вечер — рече той. — Много ви благодаря, мадам.

— О, не, мосю, не сте разбрали. Не сме свършили още. Ще остана за малко, за да съм сигурна, че моята красавица е попаднала в добри ръце.

Дългите му черни вежди се сключиха и Алекса остана без дъх.

— Нали нямате намерение да гледате! — попита той и при познатата напевност в гласа му цялата стая се завъртя.

Деймиън! Богородице! Тя сънуваше, това не можеше да е съпругът й.

Селесте се усмихна.

— С какво ще ви притесня, ако остана? Имате да мислите за много по-важни неща.

— Но това е абсурдно. Платих ви достатъчно. Ако искате още…

Селесте изправи широкия си месест гръб.

— Ако така разбирате нещата, мосю, можете да си вземете парите и да се махате. Казах вече, че хубавицата е под моя закрила. Ако не искате да остана, макар и за малко, ще намеря друг, който ще иска.

Деймиън я изгледа за миг, а после и негъра, който стоеше на няколко крачки зад нея. Той сви рамене с привидно безразличие.

— Е, сигурно няма значение. Може и да допринесе за удоволствието, нали така?

Тя повдигна вежди и се усмихна.

— Може би.

Това, изглежда, я задоволи и тя се настани в едно кресло близо до леглото, докато негърът зае мястото си отвън пред вратата.

— Е, хайде да видим.

Деймиън изруга наум. Може би щеше да я убие, преди да извика за помощ, но можеше и да не успее. Той не смееше да опита, освен ако нямаше друг изход. Все така напрегнат, той се обърна към Алекса и красотата й го омая. Сърцето му се сви от болка, но той успя да я преодолее, твърдо решен да спаси съпругата си. Очите му излъчваха тайно послание към нея и той се надяваше тя да разбере нежността и радостта му, че бе жива.

Когато я видя разпъната и завързана за леглото, го обзе луда ярост, но постепенно се успокои. Каквото и да си мислеше тя, нямаше да го издаде и скоро щеше да я освободи.

Той коленичи до леглото, с поглед впит в очите й, където се четяха неувереност, болка и надежда, примесени със страх. Наведе се и обхвана лицето й с длани.

— Всичко е наред, скъпа. Трябва да ми вярваш.

Алекса кимна и притвори очи. Няколко сълзи овлажниха гъстите й черни мигли. Когато той ги изтри с целувка, тялото й леко се отпусна. Деймиън развърза парцала и го изтегли между треперещите й устни.

— Не се страхувай — каза той достатъчно високо, че да го чуе Селесте. — Няма да те нараня.

Наведе се, целуна я и плъзна езика си по нежните й устни. Той усети познатия вкус и едва сдържа порива си. Мушна езика си в устата й и докосна влажните й ъгълчета. Тя отвърна на целувката му и мекото й езиче го погали, сякаш говореше без думи.

Ръцете му се спуснаха към раменете й, а влажните му топли устни — но шията й.

— Вярвай ми — повтори той, убеден, че това очакваше от него надзирателката им. Обхвана едната й гръд, стисна я леко и погали малките розови зърна, така че те набъбнаха.

Алекса изохка, но после мерна Селесте и руменина изби по бузите й.

— Искаш ли Мадам да си тръгне? — попита я той и тя кимна.

— Скоро, гълъбче — обеща Селесте. — Скоро ще е само твой.

Деймиън тихичко я изруга. Той сведе глава и започна да смуче прекрасните гърди на жена си, като езикът му размазваше ружа и усещаше леко сладникавия му възбуждащ вкус. Въпреки усилията му да се овладее, той почувства набъбващата си мъжественост.

Протегна се и развърза коприненото въже около китката й. Целуна гърдите й и леко подръпна зърната й. Алекса изстена и зарови пръсти в косата му. Сладката й плът го накара да забрави къде се намират, както и за присъствието на французойката в стаята. Той развърза и втория възел и тя обви ръце около врата му. Целуна я още по-дълбоко и езикът му потъна в сладката й като мед уста.

— Господи, колко си сладка — прошепна Деймиън, като потисна поредния си порив и се ядоса, че бе толкова слаб.

Алекса понечи да каже нещо, но той я прекъсна с една дълга, влажна целувка, която замая главите и на двамата. Боже, как я желаеше. Тя бе жива и му принадлежеше. В този миг се нуждаеше от нея повече от всякога.

Ръцете му се плъзнаха надолу към плоския й корем и пръстите му се заровиха в червеникавите къдрици между краката й. Тя се вкопчи в него и изстена сладострастно. Пое си въздух и краката й опънаха въжетата.

Той се спря, уплашен от това, което щеше да направи и прокле собственото си неблагоразумие.

Деймиън извърна пронизващия си поглед към Селесте.

— Ще ни оставите ли сега, мадам, или ще карате дамата да се мъчи заради вашите перверзии?

Селесте стана от стола. Тя бе вбесена и той се приготви да я убие, като се надяваше да не извика преди това пазача си. Тогава тя видя сълзите по бузите на Алекса.

— Прав сте, мосю — рече тя с въздишка. — Вината е моя. Момичето няма опит. Има време, ще се научи, разбира се?

Деймиън се усмихна.

— Вие сте мъдра жена, мадам Дюмен. Можете да сте спокойна, че вашата хубава англичанка е в добри ръце.

Селесте му се усмихна и тръгна към вратата.

— Забавлявай се, котенце — рече тя и излезе.

Деймиън се обърна към Алекса. С бързи и уверени движения развърза въжетата около глезените й, освободи краката й и я прегърна.

— Алекса… мислех, че си мъртва.

— Деймиън — тя се притисна в него. Плачеше на рамото му и го стискаше, сякаш се страхуваше да не избяга.

— Всичко е наред, скъпа моя. Никой повече няма да те нарани.

Той я задържа още миг в ръцете си, целуна бузата й, приглади косата й и стана да вземе плаща си. Върна се при леглото и я уви в него.

— Как ще се измъкнем оттук? Мадам е заковала прозорците.

Той прекоси стаята и дръпна една от окъсаните завеси. Тесните прозорци бяха заключени отвън и заковани с дъски. Сега дъските висяха на единия си край и Клод-Луи ги чакаше на малкия балкон.

— Трябва да побързаме — рече той. — Всеки момент може да забележат каретата.

Деймиън кимна, благодарен, че умният му приятел бе открил стаята им. Той се върна до леглото, вдигна Алекса на ръце й я отнесе до прозореца. След като я подаде на Клод-Луи, той се прехвърли през балкона и скочи на улицата.

— Давай, щом си готов.

Преди Алекса да осъзнае какво става, тя политна напред и примряла от страх, се озова в силните обятия на мъжа си.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна и отпусна глава на рамото му.

Деймиън се качи в каретата и я положи в скута си. Мъжът, когото бе нарекъл Клод, се качи отпред, дръпна юздите и пришпори конете по тъмната тясна уличка.

С безкрайно внимание и грижа той отметна косата й назад.

— Ти нали… Те нали не са ти направили нищо? — тя поклати глава. — Слава Богу!

След това я прегърна и я целуна толкова страстно, че огънят, който бе разпалил в нея горе, в мрачната стая, отново се разгоря. Тогава тя се бе смутила от поведението си, но сега никой не ги наблюдаваше.

— Деймиън, толкова ми липсваше.

Устните му бяха меки и мокри.

— Само ако знаех, че има и най-малка вероятност да си жива… — той обсипа с целувки очите й, после разгърна плаща и милва гърдите й. Огнени езици парнаха тялото й.

— Деймиън — промълви тя, докато разкопчаваше ризата му, изгаряща от желание да го докосне. Плъзна ръцете си по стегнатите му рунтави гърди и мускулите му конвулсивно потрепнаха, когато тя направи нежни кръгчета около зърната му. В следващия миг той я постави до него на меката кожена стена. Тя усещаше хладния допир на гладките копринени кантове на плаща му.

Целуна я пламенно, разтвори краката й и застана между тях. Разкопча бричовете си и се освободи от тях.

Тя го докосна нежно. Цялото й тяло копнееше да го поеме.

— Спокойно, скъпа — прошепна й той и плъзна коравия си ствол в нея.

Алекса не търсеше спокойствие и не получи такова. Деймиън се тласна напред и я изпълни цялата. Застина за миг, наслаждавайки се на стегнатата й хватка, след това излезе и отново проникна в нея, доставяйки й невъобразимо удоволствие.

— Деймиън! — изкрещя тя, когато той отново я изпълни. Не кръв, а луди коне препускаха във вените й, слабините й бяха влажни и възбудени до болка.

Тя впи пръсти в раменете му, докато изкачваше последните стъпала към своя връх. Под нея колелата подскачаха, клатеха се и тракаха по калдъръма, копитата на конете потръпваха неумолимо в ритъм с неговите движения.

След миг тя достигна до екстаза, излетя като феникс над пламъците и се понесе над бездната, заслепена от блаженство.

Той прошепна името й и се извиси до нея. Тя усети как тялото й лепнеше от влагата му, но това нямаше значение. Той бе дошъл да я спаси от съдба по-лоша и от смъртта. Утре щеше да мисли за всичко, което се случи тази нощ. Утре щеше да се бори със съвестта си, с лоялността си. Утре щеше да мисли за този нов обрат в живота й.

Утре… помисли си тя и се сгуши в силните му ръце. Алекса бе спокойна за първи път от седмици насам и благодарна Богу, че го бе пратил да я спаси. Тя се отпусна в нежната му прегръдка, притвори очи и потъна в съня си.

Деймиън отнесе на ръце спящата си съпруга до спалнята на горния етаж. Внимателно я остави на леглото, развърза и свали корсета й и събу чорапите й. Когато докосна рамото й, по пръстите му остана пудра и той разбра, че с нея бяха прикрили белега от раната. Той го прегледа, видя, че бе зараснал, и го целуна.

Леко вдигна покривката и я зави. Едва сега забеляза тъмните кръгове под очите й и восъчния оттенък на кожата й. Тя бе изтощена от напрежението и страха от непознатото, съсипана от трудната битка за живота си.

Той я остави да спи, въпреки че в този момент най-силно желаеше да легне до нея и да я обладае отново както в каретата. Вместо това обаче Деймиън се върна при Клод-Луи в кабинета. Той изпрати съобщение в операта, с което се извиняваше на групата, която го очакваше. После си наля коняк и седна срещу приятеля си.

— Заспа ли? — попита Клод. Деймиън кимна.

— Никога не ще мога да ти се отблагодаря.

— Благодарностите са излишни между приятелите.

Така беше. Деймиън не каза нищо повече. Довърши питието си и се върна горе.

Не легна до нея, защото знаеше, че ще я събуди. Тя се нуждаеше от почивка и той не искаше да я притеснява. Вместо това седна до нея на пода и започна да я наблюдава, изпълнен с благодарност.