Кат Мартин
Откупът (1)

Глава първа

Лондон, Англия, 1809

Като котка и мишка, помисли си с насмешка Деймиън. Или по-скоро като смела пантера и боязлива сърна. Той я наблюдаваше през френските прозорци, които водеха към големия салон в къщата на лорд Доринг. Тя бе облечена в изумруденозелена рокля, с цвета на очите й, и с тих смях поведе към танцовата площадка един от своите ухажори.

Разкошният салон гъмжеше от видни лондонски особи. Кавалерите носеха фракове и сърмени жилетки, а дамите бяха в коприна и сатен, но тя блестеше над всички. Танцуваше грациозно по мраморния под, отпуснала леко нежната си ръка върху рамото на своя обожател. За миг погледна към терасата.

Знаеше, че той е там.

Тя също го наблюдаваше от дълго време.

Деймиън Фелън, шестият граф на Фелън, се бе облегнал на стената. Той бе проучил всички балове, партита и соарета, на които младата дама щеше да присъства. Сезонът на приемите бе в разгара си и цялото светско общество се бе събрало в Лондон — там бе и Алекса Гарик.

Докато тя танцуваше, Деймиън внимателно я оглеждаше. Хубавото й лице беше поруменяло, а блестящата й кестенява коса падаше на вълни от двете й страни. След миг тя и кавалерът й спряха да танцуват. Това бе дукът на Роксбъри, слабоват младеж, който обаче внушаваше респект с поведението си. Очевидно и той бе омаян от красивата дама и настояваше за още един танц, но Алекса поклати отрицателно глава. Дукът се поклони малко сконфузен и я остави в близост до вратата.

Деймиън вдигна чашата си и отпи от коняка. С величествена походка тя вървеше право към терасата, прекоси я, за да избегне срещата с него, и се загледа към градината. Запалените фенери опасваха като огърлица пътеките, а луната хвърляше отблясъци сред шумящите фонтани. С лека усмивка Деймиън остави чашата си и се насочи към нея. Тя го усети и се обърна, очите й заблестяха — от любопитство или от възмущение, той не беше сигурен. Всъщност това нямаше особено значение, защото той вече бе постигнал първата си цел.

— Добър вечер… Алекса.

С нескрита изненада тя плъзна поглед по черния фрак и бялата му вратовръзка, като преценяваше модната и безупречна кройка. Изглежда, го одобряваше, въпреки че споменаването на името й я завари малко неподготвена.

— Съжалявам, — каза тя — но не мисля, че се познаваме.

— Така е, но аз знам коя сте вие… а мисля, че и вие знаете кой съм аз.

Тя извърна учудено глава. Никой мъж не й бе говорил така предизвикателно, но той беше успял да привлече вниманието й и да я примами в мрежите си.

— Вие сте г-н Фелън.

По тона й личеше, че знае много истории за него, повечето от които верни. Явно обаче нямаше представа кой всъщност беше той.

— Деймиън — поправи я той и се приближи. Друга на нейно място би се отдръпнала, но не и Алекса.

— Забелязах, че от две седмици ме наблюдавате. Какво всъщност искате?

— Нищо повече от това, което желае всеки нормален мъж. Вие сте красива жена, Алекса.

Той бе толкова близо до нея, че усещаше парфюма й — нежното ухание на люляк — и долавяше лека неувереност в красивите й зелени очи.

— Истината е, че вие ме заинтригувахте. Отдавна не ми се беше случвало подобно нещо — каза тя и замълча за момент. — Съжалявам, лорд Фелън, не знам какво точно очаквате от мен, но мога да ви уверя, че не си струва всичките тези усилия от ваша страна.

Той повдигна леко крайчеца на устата си.

— Така ли?… Е, може би по-нататък, ако ми позволите.

Алекса го погледна предпазливо, с раздвоени чувства. След това се извърна и нервно облиза устните си.

— Стана късно — каза тя с леко колебание. — Скоро ще ме търсят, по-добре да се връщам.

Ето че успя да я смути, а това не беше никак малко. През последните две седмици бе разбрал, че тя не е лесна плячка.

— Защо искате да се прибирате, когато тук навън е много по-приятно?

Тя настръхна като котка и сянка премина през лицето й.

— И далеч по-опасно, бих казала. Ясно ми е кой сте, лорд Фелън. Един жалък измамник и развратник.

Той се усмихна.

— Очевидно сте разпитвали за мен, а това е едно добро начало.

Алекса вдигна глава и една малка трапчинка се появи на брадичката й.

— Излишна гордост, господине.

— И какво друго сте чули?

— Не много. Вие не сте особено приятна тема за разговор в компания.

— Безспорно. За младите госпожици аз съм забраненият плод.

— Явно добре съзнавате това.

— Сама разбирате, че не мога да се променя.

Без капка свян, тя впи очи в него. Той точно това очакваше.

— Не съм казвала подобно нещо. Брат ми беше по-голям дявол и от вас, ако това изобщо е възможно. Сега обаче той е един щастлив съпруг.

— Ето виждате ли, значи и за мен има надежда.

Алекса не отвърна, само го измери с поглед изпод гъстите си черни мигли.

— Наистина трябва да вървя — рече тя и пристъпи.

— Ще дойдете ли на соарето у лейди Бингам в събота?

Тя спря, без да се обръща. Под светлината на фенерите червеникавата й лъскава коса блестеше като ярък пламък.

— Ще дойда — каза тя и си тръгна.

Деймиън се усмихна в мрака и стисна юмруци. Колко бързо успяваше да разпали мъжката страст. Той усети познатата тръпка в слабините си. Половината лондонски младоци бяха искали ръката й, но тя им бе отказала. За нея това беше забавление — първо ги увличаше, после флиртуваше с тях, като сменяше един след друг сляпо влюбените нещастници.

— Алекса! Търсихме те навсякъде. Къде беше, за Бога?

Лейди Джейн Торнхил — дребничко, кръглолико 22-годишно момиче се приближи към нея. Тя носеше рокля от бледосиня коприна, украсена със златна бродерия. Джейн беше дъщеря на дука на Дендридж и най-добрата приятелка на Алекса.

— Излязох за малко на терасата — каза Алекса и докосна копчето на дългата си бяла ръкавица. — Тук, вътре, е толкова горещо.

— На терасата ли? Нали не си забравила за лорд Пери? Вярвай ми, той е най-добрата партия за теб… и е толкова красив…

— Лорд Пери? О, да… Съжалявам Джейн, но както ти казах, тук е толкова горещо.

Джейн я погледна лукаво с топлите си кафяви очи и забеляза руменината по бузите й. Тя се обърна към терасата точно в момента, когато лорд Фелън влизаше.

— Мили Боже, Алекса, надявам се, че не си била навън с него.

Алекса сви рамене.

— Просто си поговорихме, нищо повече.

— Но той, той… Та вие дори не сте официално представени един на друг!

— Не, не сме и сигурно никога няма да бъдем.

— Имаш право. Брат ти ще побеснее, ако разбере, че този се навърта около теб.

— Не разбирам какво толкова ви плаши в него? Толкова много мъже имат връзки с чужди жени.

— Но не са много онези, които са убили в дуел трима ревниви съпрузи.

— И брат ми е участвал в дуели. За никого не е тайна, че Рейни ходеше с лейди Кемпден.

— Да, но Рейни е вече друг, а лорд Фелън не е и вероятно никога няма да бъде.

— Не си спомням да съм го виждала преди — каза Алекса, като си играеше с един кичур от косата си.

— През последните години той беше извън страната. Някъде в Италия или може би в Испания. Във всеки случай той не пасва на обществото, а и то не е за него.

— Защо тогава е тук?

— Не знам.

Лорд Фелън се отправи към входната врата с походка, от която се излъчваше сила и грациозност, привличайки погледите на останалите. Той беше по-висок от повечето присъстващи мъже, слаб, но с широки рамене, с вълниста черна коса и тъмна кожа, с високи, изпъкнали скули и невероятно ярки сини очи. Накратко — един от най-красивите мъже, които Алекса бе виждала.

— Прилича ли ти на зестрогонец? — попита тя, като не желаеше да получи отговор. Тя все още беше неомъжена и една от най-богатите наследници в Лондон.

— Честно казано не. Чувала съм, че богатството му е понамаляло, но не може да се каже, че е беден. Освен това не е обявен за женитба. Ако беше, поне дузина богати госпожици щяха да го вземат, въпреки славата му. Да не говорим за плеядата многообещаващи вдовици, с които обикновено си има работа.

— Какво още знаеш за него?

— Не много. Живее в някакъв мрачен стар замък, на брега на морето. По едно време плъзна слухът, че се занимавал с контрабанда. После разправяха, че симпатизирал на французите.

— На французите! — възкликна Алекса. Брат й Крис беше убит от тях и тя мразеше Наполеон и неговата безкрайна кървава война.

— Той е наполовина французин по майчина линия — каза Джейн. — На това се дължи и мургавият му чар.

Алекса въздъхна. „Развратник, контрабандист, а може би и нещо по-лошо. Все недостатъци.“ При тази мисъл тя се намръщи — не можеше да разбере какво толкова намира в него. След това отдавна забравена усмивка грейна на устните й.

— И все пак той е невероятно красив, а очите му са сини като небе след буря.

— Да, и също толкова непроницаеми. Можеш да си напълно сигурна, че този човек носи само нещастие.

Алекса безразлично сви рамене, но вече броеше дните до следващата събота.

 

 

Докато за нея седмицата мина бавно, то за лейди Джейн Торнхил тя просто отлетя. Ето че бяха у лейди Бингам. Джейн стоеше до една дълга маса с бяла покривка, върху която имаше купа за пунш и сребърни свещници. Тя наблюдаваше своята приятелка, която идваше към нея, хванала подръка красивия лорд Пери. Алекса се усмихваше и се държеше учтиво, но бе все така отегчена, както от началото на сезона.

Тя се бе върнала в Лондон от „Марден“, недалеч от имението на бащата на Джейн в Дендридж, където двете се бяха запознали. Сега, по време на сезона на светските събирания, Алекса живееше с брат си и неговата съпруга в къщата им в Хампстед Хийт. Те настояваха тя да се върне в Лондон тази година с надеждата, че ще си намери подходящ съпруг. Ако не беше трагедията с Питър, Джейн бе сигурна, че лорд Стоунлей отдавна щеше да принуди сестра си да се върне.

Вместо това през последните две години той прояви снизхождение към нея и й позволи да се усамоти в имението „Марден“, защото знаеше колко дълбоко тя преживява смъртта на младия си приятел.

Алекса най-сетне се бе завърнала в обществото и интересът към нея бе толкова голям, както при първата й поява. Тя бе все така красива, още повече сега, когато изглеждаше по-зряла, все така очарователна и сърдечна, но вътрешно се бе променила. Тя не беше вече онова безгрижно, самовлюбено девойче, което се наслаждаваше на вниманието, с което мъжете я обграждаха. Своеволието и капризите бяха останали в миналото. Алекса беше истинска жена във всички отношения, с изключение на едно. Със смъртта на приятеля си тя бе загубила и частица от себе си. Сякаш в онзи ден заедно с Питър бе угаснала и искрицата живот в нея.

Джейн искаше от нея да се държи както повечето нейни връстнички — да обръща внимание на своите ухажори и да прекарва дълги часове затруднена в избора си. Тя обаче не се интересуваше от тях.

— Те са просто момчета — бе казала Алекса веднъж. — Искам мъж, който да накара сърцето ми да забие лудо. Искам човек, с когото да мога да разговарям. Аз търся истински мъж и няма да се примиря с нищо друго.

Тогава тази откровеност предизвика смях у Джейн. Като истинска приятелка тя винаги я разбираше, още повече, че и двете бяха загубили рано майките си. Алекса дълго време бе живяла с баща си и с двамата си по-големи братя и не беше чудно, че харесваше по-зрели мъже. За съжаление тя оставаше безразлична към тези, които я ухажваха, с изключение на лорд Фелън. От всички мъже приятелката й бе избрала най-неподходящия. Наистина неговата тайнственост беше привлекателна, той бе избухлив. Каквото и да го привличаше у Алекса, помислите му със сигурност не бяха почтени. И все пак Джейн не беше чувала той умишлено да е прелъстил някоя девойка. Не бе така богат, като нея, така че дори помежду им да пламнеше луда любов, виконтът не би одобрил евентуален брак. И все пак очите на Алекса отдавна не бяха блестели с такъв пламък.

Под трептящите светлини на кристалния полилей Джейн наблюдаваше приятелката си, която грациозно се движеше между модно облечената тълпа. Неизменната й усмивка успяваше да заблуди всички, освен нея. Може би лорд Фелън щеше да бъде добра партия за Алекса, може би той отново щеше да разпали желанието й за живот, може би все пак си заслужаваше рискът.

Лейди Джейн се усмихна — няма нищо страшно, стига Алекса да внимава. Тя се обърна към вратата, водеща към градината. Очарователният лорд Фелън още не бе пристигнал, но за нея нямаше съмнение, че скоро щеше да дойде. Какво толкова щеше да стане, ако Алекса пофлиртуваше малко с него, ако дори го целунеше? Тя винаги се бе справяла с мъжете, може би беше време да срещне някой, който да разколебае нейната самоувереност. Може би, мислеше си тя, но не бе напълно сигурна.

Алекса усещаше, че той е тук и я наблюдава. Тя се опитваше да скрие притеснението си, като отвръщаше със смях на думите на нейния събеседник — светлокосия и леко закръглен адмирал лорд Коли. Адмиралът поне за десети път разказваше за войната и за победата си при Трафалгар. Тя изобщо не чуваше монотонния му гъгнещ глас и с крайчеца на окото си забеляза пристигането на графа. Сърцето й биеше лудо, докато се наслаждаваше на лекотата в неговите движения. Лорд Фелън притежаваше една вродена самоувереност, която на мнозина липсваше. Той се насочи към градината, като се спираше тук-там, за да размени някоя и друга дума.

„Докога ли ще чака? — чудеше се тя, защото не желаеше първа да го заговори. — Сигурно няма да е скоро“ заключи Алекса, докато времето минаваше. Явно графът бе много търпелив човек.

Тя се приближи към него веднага след вечеря, доволна, че Рейни и Джоселин си бяха тръгнали, отегчени от вечерта. Радваше се, че брат й й бе позволил да прекара седмицата с Джейн.

— Говорил съм с дука — бе казал той с нежна усмивка.

Джоселин стоеше до него — тя стройна и елегантна, той едър и силен.

— Негово благородие още няма да си тръгва — ти и Джейн можете да останете с него. Дръж се прилично и приятно прекарване! В понеделник ще изпратя карета да те вземе.

Брат й имаше гъста, тъмна коса и красиви, силни черти и с мъжкия си чар бе пожънал доста успехи сред жените.

— Благодаря ти, Рейни — каза тя и го целуна. Въпреки набитата си фигура, брат й бе единственият, който можеше да мери ръст с Деймиън Фелън.

— Приятно прекарване, скъпа — пожела й Джоселин и я прегърна. Тя беше с две години по-голяма от Алекса, красива и умна. Откакто бе омъжена за Рейни, те двете бяха станали много близки.

— Няма да пропусна нито един танц.

Това не беше истина, а само за успокоение на Джоселин, че наистина се забавлява. Всъщност, ако не бе появата на лорд Фелън през този сезон, тя отдавна да се бе върнала в „Марден“.

Алекса изчака Рейни и Джоселин да тръгнат, след което събра цялата си смелост и се отправи към задната част на къщата. На няколко крачки от вратата тя спря, за да приглади роклята си от златиста коприна и да повдигне дълбокото си деколте, което разкриваше доста от нейните прелести. Този стил на обличане брат й бе приел благодарение на Джоселин.

Градината на лейди Бирмингам беше по-малка от тази на лорд Доринг и имаше само един фонтан. Нощните пеперуди огласяха мрака с жуженето си и миризмата на влажни листа се носеше из въздуха. Алекса обгърна с поглед ниско подрязаните храсти и ароматните цветя — минзухарите и лалетата бяха цъфнали, а саксиите направо преливаха от розовите цветове на мушкатата, но от лорд Фелън нямаше и следа.

Може би търпението му се бе изчерпало.

Въпреки това тя слезе по стълбите и се отправи към високия каменен зид. Още не го бе видяла, когато долови шума от стъпките му по чакъла откъм слабо осветената пътека.

— Надявах се, че ще дойдете — рече той с плътен глас, който странно защо й напомни за комбинацията от остра миризма на коняк и нежния аромат на сметана. При тази мисъл гореща вълна обля цялото й тяло. Тя неволно се хвана за гърлото, където колието й от топази проблясваше на лунната светлина. Още няколко кехлибара лъщяха в сплетената й на кок коса.

— Може би не трябваше да идвам…

— Не… не трябваше, но защо дойдохте? — Мургавата му лъскава кожа се сливаше с мрака, а белите зъби и сините му очи ясно се открояваха.

— Може би… сте ми интересен.

Той се усмихна, защото това бяха негови думи. Почувства се някак по-млад и острите черти на лицето му се смекчиха.

— Сигурно ви привлича опасността, желанието да направите нещо, което брат ви не би позволил.

— Брат ми отдавна се е отказал да ме съветва кое е правилно и кое не. Наистина понякога проявява твърде голяма загриженост, но това е защото ме обича.

— Сигурно е хубаво да има някой, който да се грижи за теб? — рече той.

— Никой ли не го прави за вас?

Той повдигна крайчеца на устата си. Алекса забеляза, че устните му бяха корави, но привлекателни.

— Всъщност не. Преди време аз се грижех за един човек, чието щастие беше по-важно от моето.

— Някоя жена?

— Не.

Незнайно защо, но тя почувства облекчение. Искаше й се да й разкаже за този човек, но в очите му се четеше нежелание да говори за това.

— Защо сте дошли в Лондон? Както виждам, светският живот не ви интересува.

— По работа. Имах намерение да остана само седмица, но… когато ви видях в операта, реших да отложа заминаването си.

Сърцето й трепна, пулсът й заби лудо и дланите й се изпотиха.

— Вие, защо…

— Стига толкова въпроси, Алекса. Нямаме много време.

След миг той я придърпа към себе си, обгърна кръста й с ръка, а краката му се притиснаха към бедрата й.

Преди да докосне устните й, той я погледна в очите и след това страстно я целуна. Дъхът й секна при тази едновременно силна и нежна, наелектризираща целувка. Деймиън се възползва от момента, за да плъзне езика си вътре, и усети как цялото й тяло потрепери. Той вкусваше от сладостта й, отпиваше жадно от желанието, което сам бе разпалил, като я оставяше без дъх. После обхвана лицето й с длани и я целуна още по-силно, като продължаваше да я гали с език.

Никой мъж не я бе желал толкова силно и тя се почувства замаяна, увлечена в някакъв огнен водовъртеж. Дълбоко от нея се изтръгна едва доловим стон на недоволство… или може би на копнеж?

След миг тя го прегърна, без да разбира какво става, уплашена до смърт от този мъж и от това, което я накара да изпита, но най-вече изплашена от самата себе си.

„Мили Боже, какво правя?“ Тя цялата трепереше и едва се държеше на краката си. Отскубна се от прегръдката му и отстъпи назад, олюлявайки се.

Бузите й бяха поруменели. Тя скоро се опомни, отдръпна се още малко и му удари такава звучна плесница, че цялата градина отекна. После се обърна и тръгна, но той я сграбчи за ръката.

— Алекса!

— Оставете ме!

— Съжалявам. Знам, че не трябваше да го правя — каза той и я пусна.

— Това не променя нещата.

— Приемете го като изпитание — рече неохотно той и въздъхна. Потърка бузата си и продължи: — Ако това е някакво успокоение, вие се справихте блестящо.

Алекса не каза нищо. Самата тя често бе поставяла на изпитания своите ухажори, но те всички се бяха провалили.

— Трябва да се прибирам — рече тя и се запъти към къщата.

Сърцето й все още биеше необуздано и тя вървеше с несигурна стъпка. Деймиън я настигна с две крачки.

— Не бягайте от мен. Обещавам, че това няма да се повтори… поне докато сама не го пожелаете.

Алекса се извърна и улови с поглед лунните отблясъци по лицето му.

— Нищо не разбирам. Защо просто не ми кажете какво искате от мен?

Мълчанието му трая цяла вечност.

— Честно казано, и аз самият не знам.

Това чувство й беше познато — тя също не бе наясно какво искаше от него.

— Кога ще мога да ви видя? — попита той и очите му придобиха тъмносин оттенък.

„Кажи му, че не можеш, че няма да го видиш никога! Кажи му, че това е лудо, сляпо увлечение и не те интересува повече!“

— Лейди Джейн Торнхил дава малък прием тази сряда. Ако желаете, можете да дойдете…

— Ами брат ви?

— Рейни и жена му имат други планове за тогава.

Деймиън й хвърли една бърза и подкупваща усмивка, хвана ръката й и я поднесе към устните си. Тя усети топлия му дъх през ръкавицата и тръпки я полазиха.

Алекса се обърна, лицето й отново поруменя, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне. Докато бързаше обратно към къщата, тя усещаше изгарящия му поглед.

 

 

— Ти си го поканила тук!? — възкликна недоумяващо Джейн. — Баща ми ще се ядоса.

Двете с Алекса току-що се бяха върнали в дома на дука, на площад „Гросвенър“, и бяха сменили вечерните си рокли с бели нощници.

— Баща ти ще реши, че някой друг го е поканил. Освен това Негово благородие е истински джентълмен и не би го изгонил.

— Тук имаш право.

— Трябва да разбера какво преследва. Трябва да знам дали…

— Дали какво?

— Дали наистина е толкова ужасен, както се говори. Когато го гледам, виждам в него… Не знам… Има нещо… Просто не ми се вярва, че наистина е толкова лош.

— Можеш да си сигурна. Лордът е един безскрупулен развратник и заклет ерген.

— Такъв беше и Рейни, и най-добрият му приятел, Доминик Еджмонт, маркизът на Трейвънуолд. А после и двамата се оказаха чудесни съпрузи.

— Да не смяташ онзи подлец за подходящ кандидат за брак?

— Казала ли съм подобно нещо?

— Не, но определено така ми прозвуча.

— Знам, че не го одобряваш, но не зависи от мен. Ако наистина е толкова лош, колкото мислиш, значи скоро ще го разбера и аз. Междувременно лорд Фелън си остава единственият мъж, който някога е успял да ме развълнува.

— Да си развълнувана е едно, а да му се отдадеш — друго.

— Джейн!

— Това е самата истина. Така че по-добре внимавай, мила моя.

Джейн беше по-голяма от Алекса и трудно можеше да бъде заблудена. Тя бе решила да не се омъжва — за най-голямо огорчение на баща й — като казваше, че все още не е намерила подходящия мъж. Имаше привлекателна външност, красиви форми, а и баща й бе богат и влиятелен, така че обожатели никога не й липсваха. Може би този сезон най-сетне щеше да направи своя избор.

Алекса се наведе и прегърна приятелката си.

 

 

Почти се бе съмнало, когато Деймиън се прибра в апартамента си в един от най-луксозните лондонски хотели „Клеърдън“. Ламперията от опушено дърво и дебелите персийски килими придаваха на жилището една типично мъжка атмосфера, която му напомняше за дома и смекчаваше донякъде отвращението му от претъпканите улици, врявата и вонята на града.

На влизане един лакей му отвори вратата, но Деймиън изобщо не го забеляза, погълнат от спомена за изминалата вечер. След срещата в градината той се чувстваше крайно напрегнат.

Дни наред той я бе следвал плътно по петите, бе наблюдавал всяко нейно движение и единствената му мисъл бе за наградата, която го очакваше. След тази страстна, изгаряща целувка той копнееше да бъде с жена. Затова отиде в „Коприненият жартиер“ след като плати солидна сума, задоволи инстинкта си с една красива, дребничка проститутка. Отдавна не се бе чувствал така спокоен и блажен. Сега можеше да продължи нататък.

Докато изкачваше стълбите, лека усмивка заигра по устните му. Срещата в градината бе надминала очакванията му. Целувката обаче изобщо не влизаше в плановете му. Последното нещо, което целеше, бе да стресне момичето.

Деймиън мушна ключа си в масивната месингова ключалка и усмивката му премина в горчива гримаса. От самото начало знаеше, че няма да е лесно да уплаши Алекса Гарик. Тя добре се справяше с мъжете, ловко си играеше с чувствата им и знаеше правилата на играта.

Преди да я целуне, не беше напълно сигурен, че е девствена. Треперещото й тяло издаваше, че тези чувства и копнежи й бяха непознати. Съхранената моминска чест правеше завладяването й още по-примамливо за него. Той се замисли за предстоящата им среща след няколко дни в дома на дука на Дендридж. Ако всичко вървеше добре, до края на вечерта Алекса щеше да се окаже негова длъжница. И то голяма.

Той бе открил още една нейна слабост. Госпожица Гарик обожаваше зелените маси. Обикновено брат й се намесваше и успяваше да предотврати големите залагания от нейна страна. Като се имаше предвид, че тогава Рейни щеше да отсъства и че тя бе изцяло погълната от новото си увлечение, никой не можеше да предвиди колко точно ще загуби Алекса. Тя не беше слаб играч, но ако се наложеше, той бе готов да си послужи и с измама.

Деймиън затвори вратата на малкия си, но стилен апартамент. Вътре беше задушно, но отвореше ли прозореца, отвън щеше да нахлуе ужасният лондонски въздух. Искаше му се да си е у дома, в замъка „Фелън“, погледът му да се рее над океана и гърдите му дълбоко да поемат свежия морски бриз.

„Ще се прибера — помисли си той — след не повече от две седмици.“

Алекса Гарик се бе хванала на въдицата и скоро хитрият му капан щеше да щракне.

Той разхлаби и свали вратовръзката си, след това си разкопча ризата. Малката проститутка добре си бе свършила работата, но не бе успяла да угаси копнежа му по Алекса. Той искаше да я прелъсти, да я накаже за онова, което бе сторила. Трябваше да го направи заради Питър. А сега, когато бе вкусил от сладостта й, щеше да го направи и заради себе си. И за миг не помисли да отрече, че имаше намерение да се позабавлява.