Кет Мартин
Креолско сърце (9)

Девета глава

Дрънченето на сребърната лъвска глава по масивната входна врата накара Ники да спре на горната стълбищна площадка. Слизаше да закусва долу в трапезарията заедно с възрастната дама, но от любопитство остана да види как Фредерик отваря вратата и кани вътре едва чернокоса жена, почти на нейния ръст. Мургавата хубавица в очарователна виненочервена копринена рокля се усмихна на Фредерик и каза, че иска да види Александър.

— Коя е тази? — прошепна Ники на Даниел, която бе застанала до нея.

Слугинята се отдръпна дискретно, тъй че да наблюдава ставащото, без да я забележат.

— Това е мадмоазел Ейми, любовницата на мосю дьо Вилие.

— Лизет? — повтори Ники, сякаш не искаше да повярва. Не можеше да не забележи съблазнителната хубост на тази жена, червените й устни, оформени като сърчице.

— Да.

Неволно Ники стисна юмруци и сърцето й се сви.

След няколко минути Алекс влезе забързан във фоайето.

— Помолих те да не идваш тук — рече той вместо поздрав. По отвесните бръчки на челото му личеше колко е разгневен.

— Що не ме посети толкоз време? — въпреки силния си, но очарователен акцент Лизет изглеждаше не по-малко ядосана. — Твърде дълго отсъстваш.

— Аз не съм ти роб, Лизет. Идвам, когато си искам.

Издутите устни на Лизет се нацупиха.

— И к’во съм сторила не по твоя угода? Нима вече не желаеш твоята Лизет? — По погледа й личеше, че дори не допуска подобна мисъл.

Никол също.

Когато Алекс не отговори, тя се завъртя буйно около него, така че още по-добре изпъкна елегантната й рокля.

— Добре изглеждам, нали? — Лицето й стана някак по-изразително, не тъй изкуствено. В черните й очи пламтеше почти детинска радост.

Гневът на Алекс се уталожи.

— Изглеждаш приказно. — Лизет грейна от комплимента и отново си възвърна вярата в притегателната си сила. — Честно казано — заяви Алекс — исках да те видя тази вечер. — Той я хвана за ръка и я отведе до вратата. — По-добре да се разходим из градината й да поговорим.

Щом престъпиха прага, Лизет се хвърли на врата му и го целуна. Ники забеляза тържествуващия й поглед, както и собственическия жест, с който обгърна врата му с ръка.

— Как си позволява Алекс! — Тя буйно се извъртя на токове и хукна към стаята си. Ако не напусне веднага този дом, сигурно ще убие и двамата. В живота си не бе изпитвала такъв гняв. Вчера Александър й бе признал, че я обича, целуваше я и я галеше тъй както никой мъж преди него. А тази нощ се канеше да прекара с Лизет!

Ядът бушуваше в нея. Идеше й да се спусне по стълбата и да изскубе черните коси на жената, косъм по косъм. Искаше й се да зашлеви Александър по прекалено хубавото му лице и да му каже какъв долен мерзавец е.

Даниел й помогна да си сложи роклята за езда.

— Май побесняхте? Нали?

— Да, побеснях! Как дръзва да се мъкне с тази… с тази фуста? За бога, та баба му седи в трапезарията. Той не е никакъв джентълмен и аз ще му го кажа.

Даниел я дръпна за ръката.

— Мисля, че ще сгрешите.

— Защо?

— Ако направите това, херцогът може да си помисли, че ревнувате.

— Да ревнувам! От тази… тази… разпусната жена! — Но още докато изричаше думите осъзна, че този арогантен тип Алекс точно така ще реагира. А и беше истина. Тя ревнуваше от Лизет и бе ужасно сърдита на Алекс. И тази мисъл я накара да побеснее още повече.

С къси, решителни движения си сложи ръкавиците за езда, мина покрай централното стълбище и по коридора към задното стълбище. Щом излезе навън, тя пое дълбоко дъх, за да се успокои и после тръгна към конюшнята. Ще поязди Наполеон — и ще излезе сама — ако ще Алекс да се пукне от гняв! Докато не приближи до границата с Фортие, нищо не я заплашва.

Патрик бе достатъчно благоразумен, за да не спори с нея. Никога не я беше виждал така разстроена, но по стойката й и по камшика, с който се пляскаше по кожения ботуш, разбра, че нищо не може да й се изпречи на пътя.

— Внимавайте — предупреди я той. — Времето скоро рязко ще се промени. Задава се буря. Никога не може да се предвиди кога ще нахлуе вятърът от залива.

— Няма да се бавя. — Щеше да се забави колкото си иска! Всичките да вървят по дяволите. Може договорът й да е в ръцете на Алекс, но душата й е свободна. Вече не е слугинче, а почетен гост на дома. Докато Алекс я приема така, тя ще прави каквото й хрумне.

Изведе Наполеон до камъка за качване и се намести в дамското седло. Днес жребецът бе по-спокоен и тя се досети защо. Алекс го бе пуснал при кобилата. От тази мисъл гневът й се разбушува още повече. Такива са мъжете! Тя заби малките си ботуши в хълбоците на коня. За нищо друго ли не мислят?

 

— Виждала ли си Ники? — запита Алекс Рашел, която седеше сама в трапезарията. В чинията й бе останало само едно парченце сладкиш.

— Смяташе да ми прави компания, но не слезе. Може още да не е готова.

„А може и да е видяла Лизет“ — помисли си Алекс. Точно това искаше да избегне. Той изпсува тихо и тръгна да търси Даниел. Вече бе надникнал в стаята на Ники и знаеше, че е излязла. Може би слугинята знаеше къде е отишла. Намери пълничкото момиче в задния двор, където проветряваше завивките, преди да ги прибере в стаята на господарката си.

— Виждала ли си Ники?

— Да, мосю.

— Къде е тя, по дяволите?

— Отиде да поязди. Нали знаете колко обича.

— С кого тръгна?

Тя сви рамене. Бризът издуваше черните й памучни поля. Алекс погледна към небето и видя, че е притъмняло. Облаците образуваха плътна сива стена, предвещаваща приближаващата буря.

— Дано само не е тръгнала сама — рече той тревожно и се отправи към конюшнята. Като установи, че Наполеон е изчезнал и дамското седло на Ники не е на местото си, той разбра какво е станало, макар че би предпочел да му се размине.

— Тръгна сама, нали?

Патрик не се сепна дори от строгия му поглед.

— Щом това момиче си набие нещо в главата, нищо не може да го разубеди. Но аз не бих се тревожил за нея. Казах й, че времето може да се влоши.

— И си мислиш, че е достатъчно разумна да се прибере, преди да завали?

Патрик разбра, че е по-добре да не отговаря на този въпрос.

— Кой да ви изкарам?

— Волтер е най-бърз.

Патрик изведе големия сив жребец от бокса и чевръсто го оседла. Като привърши, Алекс пристегна ремъка на корема и се метна отгоре. Закле се да я намери на всяка цена — а пипне ли я, ще й извие хубавата розова шийка.

 

Ники пое по една пътека покрай полетата със захарна тръстика и подкара Наполеон в галоп. Въздухът стана по-свеж, облаците надвиснаха, но Ники не потегли обратно. Няма да се прибере, преди да се успокои, за да застане пред Александър така, сякаш всичко й е все едно.

Междувременно осъзна колко глупаво би било да му вдига скандал. Тя живееше благодарение на щедростта му и зависеше от него. Можеше да я продаде, когато си поиска и така с един удар да се освободи от тежкото бреме. Не вярваше, че ще го направи, но след като видя какво стана във фоайето, вече не бе толкова самоуверена.

В далечината се чу гръм, но не се появи светкавица. Сигурно бурята бе още надалеч. Тя спря Наполеон и слезе, после го отведе до един малък ръкав на реката, който, се вливаше в близкото блато. Учуди се, че гневът й все още не се бе разминал. Как може да е толкова ревнива? Как изобщо успя да оглупее дотам, че да му повярва? Нали знае какви са мъжете? Със собствените си очи видя на какво са способни.

Ники стоеше, потънала в мисли, докато Наполеон пасеше. Изведнъж забеляза един конник да идва към нея. Когато се приближи още повече, тя позна човека, който я гледаше мрачно. Да върви по дяволите! В ада да иде дано!

Алекс спря коня си и слезе. Закапаха първите капки.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? Нали обеща да не излизаш сама?

— Така си мислите. Нищо не съм обещавала.

— Струва ми се, че разбра колко е опасно.

— Аз не тръгнах към Фортие — рече тя.

— Все едно. Не искам да се излагаш на опасност. Отсега нататък ще яздиш само с мен или с някой друг. Ясно ли е?

— Вървете по дяволите!

Погледът на Александър помръкна.

— Я повтори.

— Вървете по дяволите.

Той я грабна за ръката и я притисна към гърдите си.

— Прекаляваш, зверче такова. Ще правиш каквото ти казвам, чуваш ли?

— А ако не се подчиня? Ще ме затворите пак в стаята ми ли? Ще ме оставите пак да гладувам?

Алекс я пусна.

— Просто не искам да ти се случи нещо лошо.

— Че защо? Нали си имате Лизет — ще се забавлявате с нея.

— Лизет? — повтори той. Забеляза дързостта в погледа й, буйните пламъчета в тюркоазносините й очи. — Значи това било. — Той тихо се засмя. — Ти ревнуваш.

— Да ви ревнувам от тази… жена? Сигурно сте си загубили ума.

Алекс я грабна. Опита се да прикрие доволната си усмивка и я почеса зад ухото. Ники се опита да се освободи, но той я задържа без усилие в прегръдките си и дори изпита наслада от топлотата на гърдите, които се отриваха в неговите при опита й да се изплъзне.

— Пуснете ме! — викна гневно тя. — Вие сте чисто и просто един арогантен, нищожен… женкар!

Темпераментният й изблик по-скоро го развесели, отколкото засегна.

— Радвам се, че ме ревнуваш. Господи, никога не си била толкова пламенна.

Ники се отдръпна. Без много да му мисли, тя му лепна звучна плесница, която отекна като далечен гръм.

— О, боже! — прошепна тя и старите страхове се надигнаха у нея.

Алекс само се усмихна и потърка ударената си буза.

— Доста сила се крие в малкото ти телце.

— О, ъ-ъ… съжалявам. Наистина не исках… аз просто… Толкова ме ядосахте!

Алекс посегна към нея, но тя се дръпна, защото все още не знаеше какво ще й направи. Той се усмихна и около устните му се появиха съблазнителните трапчинки.

— Предполагам, че си ни видяла във фоайето.

— Да — прошепна тя, опитвайки се да прикрие болката си.

— Канех се да я посетя тази вечер, за да й кажа, че скъсвам с нея.

— Какво?

— Но тъй като ме изпревари и дойде у дома, аз й го казах още днес.

— Вие… вие сте й казали, че вече няма да я посещавате?

— Точно така.

— Заради чувствата си към мен?

— Точно така.

— Но й казахте, че изглежда приказно. Целунахте я.

— Тя наистина изглеждаше приказно. Но не съм я целувал. Тя ме целуна, а това е нещо съвсем различно. На драго сърце ще ти покажа каква е разликата, ако ми дадеш възможност да го сторя.

Казваше й истината. Убеди се като видя арогантната му усмивка и самодоволното му изражение.

— Ах, Алекс.

Ники се хвърли в обятията му, прегърна го здраво за шията, а той я привдигна до себе си. Устните му се впиха в нейните и тя усети мъжествената топлина на дъха му. Открехна устни, позволи на мъжкия език да влезе между тях и отговори на целувката му. Една сладка целувка, която трябваше да му каже колко се е заблуждавала и как ужасно съжалява, че се е усъмнила в него.

— Прощавате ли ми? — попита тя.

— Почти всичко — заяви той и отново я целуна, притисна тялото си до нея, докато едва не й се зави свят. Само дъждовните капки, които ставаха все по-гъсти и намокриха дрехите им, успяха да ги върнат към действителността.

— Много път има до вкъщи — заяви тя с лека усмивка. — По-добре да тръгваме.

— Няма да се връщаме. Няма как да изпреварим бурята. Ще отидем в ловната хижа. Тя е тук, наблизо.

— Добре.

Девойката го остави да я отведе при конете. Дъждът забарабани равномерно. Помогна й да възседне Наполеон, яхна Волтер и двамата потеглиха.

Захарната тръстика покрай пътя полюшваше тъмнозелените си листа и приличаше на загадъчно, развълнувано море. Работниците отдавна се бяха прибрали на сушина. От другата страна на пътя шумоляха и проскърцваха високите кипариси, обрамчили блатото. Изпукваха сухи клони, купчини сухи листа се вдигаха във въздуха и отлитаха нанякъде.

— Бива си го вятърът — изръмжа той, опитвайки се да надвика рева на бурята. — Трябва да се подслоним някъде, преди да се разрази още по-силно. — При тези думи той подкара по-бързо едрия сив жребец, а Ники го последва върху кафявия. Светкавица раздра небето и рукнаха буйни потоци. Двамата яздеха все по-бързо, докато в един момент Алекс свърна от главния път й пое по малка, разкаляна пътечка, която водеше навътре в блатото. Над главите им плющяха клони и Ники за пръв път се уплаши, но скоро видя върха на един червен тухлен комин и не след дълго се показа двуетажна дървена къщичка.

Пред верандата Алекс скочи от коня и й помогна да слезе. Ръждивочервената й рокля за езда бе подгизнала и полепнала по тялото й. От косите и се стичаше вода и повечето фуркети бяха изпопадали.

Алекс завъртя тежката месингова топка на вратата и я бутна навътре.

— Влизай. Аз ще се погрижа за конете и ще дойда веднага.

Ники кимна, а мъжът отведе животните в една голяма кошара със заслон в единия й край. Ники затвори вратата и се огледа из вътрешността на ловната хижа. Тя приличаше по-скоро на обширна колиба, отколкото на къща. В голямото помещение се набиваше на очи голямото огнище от глина. Нагоре отвеждаше стълба. Повечето мебели, включително и коженият диван пред камината, бяха от кипарисово дърво. Върху широките дъски на дюшемето имаше килими, а на прозорците висяха семпли бели завески. Обзавеждането бе по-скоро скромно, отколкото елегантно, но всичко изглеждаше чисто и подредено.

Вратата се отвори и Алекс влезе посред вихрушка от листа. Едва сега тя забеляза, че и двамата бяха мокри до кости.

— Струва ми се, че трябваше да поема по-рано към дома — каза тя, защото се почувства виновна.

Алекс се опита да я погледне сърдито, но усмивката го издаде.

— И на мен така ми се струва.

Вятърът блъскаше клоните в прозореца. Ники се разтрепери. С две едри крачки Алекс се озова при нея.

— Още е рано да палим огън, но тази нощ сигурно няма да минем без него.

Докато той се зае с камината, начупи клонки и сложи няколко пъна на скарата, Ники отново се огледа.

— Живее ли някой тук?

— Не. Използваме я само като ходим на лов. Най-често бием елени, но понякога гоним и мечки. Някои мъже си падат по миещите се мечки. Нора Джеймс, жената на лесничея, поддържа къщата. — Той разпали огъня и се върна при нея. — По-добре е да си свалим дрехите.

За първи път Ники се почувства неловко.

— Тук сме сами, Алекс. Не е редно да се събличам пред теб.

Алекс се засмя снизходително.

— А още по-малко е редно да си навлечеш възпаление на бронхите.

И той се отправи с едри крачки към дървената стълба и се качи в стаите, разположени горе. Завърна се с две меки вълнени одеяла.

— Можеш да се завиеш в него — каза той, подавайки й едното от тях.

После застана зад нея, за да разкопчае роклята й. Колкото и да й бе неудобно, тя нямаше какво да възрази срещу аргументите му. Никак не й се искаше да се разболее.

— Можем да се изсушим на огъня — добави той, докато разтягаше влажния й корсет.

— Алекс! — възкликна Ники и се отскубна. — Какво правите?

— Правя се на камериерка — отвърна той засмяно. — Това успокоява ли те?

Бузите на Ники пламтяха, но тя се подчини. Алекс й помогна да свали полите и фустите си, после й развърза корсета, така че застана пред него по ризка и гащички. Но дъждът така ги бе измокрил, че бяха станали почти напълно прозрачни. Тя забеляза това по погледа на Алекс, който вече не я гледаше в лицето. Вместо това очите му не се откъсваха от тъмните кръгове, които се очертаваха около връхчетата на гърдите й, щръкнали от студа.

Щом видя изражението на лицето му и прочете желанието в очите му, направо й секна дъхът. Стоеше като хипнотизирана, без да помръдне, докато погледът му се плъзна по тялото й, поспря да огледа кръшната й талия и се спусна по заобленостите на ханша. После се прикова към тъмночервените къдрици в триъгълничето между бедрата й.

— Прекрасна си — прошепна задавено той.

С треперещи пръсти и разтуптяно сърце Ники притисна одеялото към себе си.

Алекс само се засмя. Колко невинна изглежда, помисли си той. И в известен смисъл наистина бе недокосната. Защото когато тя му разказваше за миналото си, той разбра, че мъжете, с които е била, просто са я насилвали и са си вземали каквото им трябва, задоволявали са похотта си, без да помислят за нея.

Тази нощ всичко щеше да бъде другояче.

Тази нощ той ще я посвети в радостите на любовта, ще й доставя удоволствие по безкрайно много начини, ще направи всичко, за което бе мечтал. Съдбата ги бе събрала.