Джудит Макнот
Някой бди над теб (65)

Шестдесет и пета глава

Въпреки че Валенте се беше съгласил да ги приеме, Сам не очакваше топло посрещане и се оказа права. Италианецът стоеше прав зад бюрото си с хладно и неприветливо изражение.

Въпреки всичко Сам се усмихна и го поздрави любезно:

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем. — После не особено сполучливо се опита да се пошегува, посочвайки към Маккорд: — За съжаление двамата вече се познавате.

Валенте студено изгледа Мак и процеди:

— Имате три минути. Естествено, трябва да сте наясно, че нарушавате закона, като се опитвате да ме разпитвате в отсъствието на адвоката ми.

Онова, което в момента тревожеше Маккорд, обаче, бе касетофончето, което забеляза на бюрото.

— Ще изключа това за миг — спокойно рече. — Ако пожелаете да го включите, след като започна разказа си, моля, заповядайте, но ние ще си тръгнем.

— Докато вие говорите, няма да има проблеми — сви рамене Валенте.

Лейтенантът изключи касетофона и започна:

— Ситуацията е следната: не нарушаваме нито един закон с присъствието си тук, защото ви извадихме от списъка на заподозрените. В момента продължаваме да ви следим, което със сигурност вече знаете, продължаваме да подслушваме телефоните ви, но аз няма да променя това.

Валенте се изсмя презрително:

— Разбира се, че няма, копеле такова!

— Знаеш ли — вбеси се Маккорд, — малко ми остава да заобиколя бюрото и да те спукам от бой.

Валенте впери поглед в лейтенанта и тихо, но заплашително изрече:

— Ами смятай се за поканен.

Саманта се напрегна още с размяната на първите реплики, ала след острите думи, вместо да се приближи към италианеца, Маккорд отиде до прозореца и се загледа навън.

— Но няма да го направя, защото сигурно щях да се чувствам по същия начин, ако бях на твое място. Сигурно и аз щях да реагирам по този начин, ако бях прекарал четири години в затвора само защото съм убил един надрусан боклук, при това при самозащита, и то със собствения му пистолет. Как ли щях да се чувствам, ако името на този наркоман бе Уилям Труманти Холмс? — Маккорд пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се загледа в отражението на Валенте в прозореца. — Как ли щях да се чувствам, ако след като съм излязъл от затвора, съм започнал легален бизнес, а Труманти вземе, че ме набеди в опит за подкуп? Ако вземе, че накара някакви отрепки да се закълнат в съда и да лъжесвидетелстват срещу мен? — С периферното си зрение Сам зърна как Валенте небрежно се обляга на бюрото си и скръства ръце. Изражението му бе хладно и презрително, но не и заплашително. — Обвиненията за опит в подкупване са били само началото. Годините са минавали, ти все повече си преуспявал, а Труманти все по-отчаяно се е опитвал да насъска всички срещу теб. Намесил се е градският съд, после щатският, а най-накрая са се появили и федералните. Превърнал си се в заветната цел на съдебната ни система, а на всичкото отгоре не си нарушил нито един закон. — Маккорд мрачно се изсмя и добави: — Въпреки това не си мъченик. Окървавените тела на прокурорите, дръзнали да се изправят срещу теб, са оставали захвърлени в съдебната зала след всяко неуспешно дело срещу теб. С кариерите и репутациите им е свършено. И това е твоето отмъщение. Естествено, всичко това ти коства милиони, ала ти все още не можеш да възстановиш доброто си име. — Детективът бавно се обърна към Валенте и кротко попита: — Правилно ли съм схванал?

— Направо ще ме разплачеш — сряза го Майкъл.

Маккорд нищо не отвърна и Сам с интерес се загледа в двамата мъже. Все още бяха ловец и опасен хищник, все още бяха противници — дебнещи, напрегнати и агресивни — но засега и двамата се държаха почти любезно един с друг и запазваха примирието. Мак стоеше отпуснат с ръце в джобовете, а Валенте — скръстил ръце, небрежно облегнат на бюрото.

Двамата бяха установили неутрална зона помежду си от около три метра. Валенте вече не бе агресивен, но продължаваше да бъде неотстъпчив и неуслужлив, а Маккорд сякаш пресмяташе как да го накара да сътрудничи.

Мичъл изведнъж заговори с приятелски тон:

— Картинката ми е пределно ясна, знам какво се е случило и при останалите дела, но сега става дума за случая „Манинг“, моя случай, а тук вече ми се губят елементи от пъзела. Нека ти кажа какво смятам, че се е случило, и как точно си се забъркал, но ако сбъркам, поправи ме. — Валенте безучастно повдигна вежди, но поне беше готов да ги изслуша, защото трите минути отдавна бяха изтекли. — Смятам, че за пръв път си се появил на сцената на Двадесет и осми ноември, когато си посетил тържеството, организирано от момиче, което си познавал преди много години. Мисля, че последния път, когато си говорил с нея, тя все още е била най-обикновена, никому неизвестна колежанка, а ти си бил младеж с тъмна брада, без никакви пари, който е работел в бакалията на леля си и е посещавал лекции в университета. Но след четиринайсет години всичко се е променило. Тя е голяма звезда на Бродуей, а ти си изключително богат и проспериращ мъж, но за съжаление с тъмно минало. На всичкото отгоре смятам, по-точно предполагам, че ти наистина си си „падал“ по нея. Така ли е?

Сам затаи дъх, очаквайки с нетърпение да види дали Валенте ще отговори, дали ще се съгласи да сътрудничи.

— Страшно при това — най-сетне отвърна Майкъл.

Сам едва не извика от радост, ала Маккорд спокойно продължи:

— На тържеството на Двадесет и осми ноември тя не те е познала. Всъщност се е отнесла зле към теб — големия милиардер с лоша репутация. Въпреки това ти си се надявал да прекараш макар и само две минути с нея. За съжаление тя почти не ти е отделила време. Докато все още си се чудел дали и кога да й кажеш кой всъщност си, тя се е отървала от теб, като те е запознала с приятелката си астроложка. А ето и най-страхотното в цялата история — ти отново си хлътнал по нея, нали?

Сам забеляза леката усмивка на Валенте и предположи, че италианецът смята твърдението на Маккорд за нелепо. Валенте обаче едва кимна и единственото предположение, до което Саманта стигна, бе, че италианецът неволно изразява възхищението си от желязната логика на противника си, който си позволява да направи такова смело предположение за един непознат мъж, особено пък е неговата репутация.

— Няколко дни по-късно — продължи Мак — си научил, че е катастрофирала и че е в болница. Знаеш колко обича крушите, защото преди години ги е купувала в магазина на леля ти. Затова си й изпратил кошница с круши и картичка, но си подписал посланието с единствените имена, с които тя е чувала да те наричат. Лий обаче не е получила картичката, защото тя попадна у нас. Няколко дни по-късно, когато актрисата вече си е у дома, ти си отишъл да видиш как е… — Той спря за миг и зададе въпрос: — Всъщност как я накара да те приеме в дома си, след като все още не е знаела кой си всъщност?

— Казах й, че съпругът й е взел назаем едни документи от мен и че искам да си ги прибера.

Маккорд се замисли за миг и отново попита:

— Истина ли е това?

— Не.

— Обаче номерът е минал — продължи Маккорд. — Нещата са се развили добре и когато ние се обадихме да кажем, че сме открили колата й, ти си бил там и си й предложил да отидете на мястото с твоя хеликоптер. И защо, по дяволите, да не й предложиш това? — запита се на глас Мак и сви рамене. — Тя ти харесва, ти все още не знаеш, че съпругът й е мъртъв, но нямаш какво да криеш. Именно заради това кацнахте с хеликоптера на пътя, където имаше толкова полицаи.

Дори след като разбра, че Манинг е мъртъв, продължи да се срещаш с нея, макар да знаеше, че полицията ще те погне. Въобще не си се притеснил, защото не си знаел, че ние имаме доказателство, макар че то се оказа неубедително. А ние попаднахме на картичката, която си изпратил на Лий Манинг и която щеше да уличи като главен заподозрян човека, който я е написал. — Маккорд се приближи до бюрото и разгледа картичката. — Но ти не си просто „някой“. Ти си жертва на личната вендета на Труманти и в мига, в който той е разбрал, че съществува такава картичка, заветната цел на живота му става да наблюдава смъртта ти на електрическия стол. И тогава се появявам аз — заяви лейтенантът, — избраният лично от Труманти експерт, чиято работа е да помогне на комисаря да те прати на стола.

Сам не можеше да види лицето на Мак, понеже той бе с гръб към нея, ала ясно виждаше изражението на Валенте. Италианецът отблизо изучаваше лейтенанта, без дори за секунда да го изпуска от поглед.

Маккорд внезапно приключи речта си:

— Няма да отменя наблюдението над теб и госпожа Манинг, нито ще спра да подслушвам телефоните ти. Не мога да рискувам да дам възможност на Труманти да ме смени с някого, който да му свърши мръсната работа. Най-доброто, което мога да направя в момента, е да ти върна картичката до Лий Манинг като жест на добра воля с молба за примирие.

— Колко копия направи? — невъзмутимо попита Валенте.

— Шест. Те са при мен и ще останат при мен, освен ако не се окаже, че съм направил непростима грешка и че ти наистина си убил Манинг. За момента това е най-доброто, което мога да направя. Съжалявам, но ще ти се наложи да живееш с това.

Вместо да отвърне, Валенте натисна един бутон на бюрото си и внезапно се отвори малък стъклен панел. Отвътре светнаха малки червени лампички.

— Мога да живея с това — рече Валенте и извади аудиокасета от скрития касетофон, — стига ти да можеш да живееш с това.

Маккорд сви очи и го изгледа.

— Просто от любопитство, какво възнамеряваш да правиш с нея?

— Ще остане при мен, освен ако не промениш мнението си и не решиш, че аз или Лий Манинг сме убили Логан.

Едва преди ден Маккорд нямаше да повярва на нито една дума, изречена от Майкъл Валенте. Сега лейтенантът се довери на бившия си враг и възхитено възкликна:

— Хубав трик!

Сам прехапа устни, за да не се засмее.

— Сега трябва да поговорим за госпожа Манинг, защото съм на мнение, че убиецът на господин Манинг е бил свързан с него и се е интересувал от финансите му. Естествено, можеш да присъстваш на разговора ни с нея.

— Естествено — сухо отвърна Валенте и извади нов мобилен телефон от шкафчето на бюрото. Погледна го за миг, сякаш никога преди не го е виждал, после го включи.

— Нов телефон? — запита Маккорд и се усмихна.

Валенте го погледна възмутено, като че ли отговорът бе очевиден.

— Един от многото — потвърди и набра някакъв номер.

— Предполагам, че всичките са най-модерните и последните модели в дигиталните технологии, за да ни е трудно да ги подслушваме. Освен това сигурно са на името на друг човек.

— Сега ми е ясно как си станал лейтенант — изненадано възкликна Валенте, сетне заговори на някого по телефона: — О’Хара, Лий може ли да говори по телефона в момента? — Докато чакаше бодигардът да извика Лий на телефона, той обясни на полицаите: — Лий в момента е в театъра на репетиция, но сигурно вече е свършила. Тази вечер тя ще…

Сам долови неприкритата гордост в думите му. След миг, когато Лий Манинг се обади, дълбокият баритон на Валенте прозвуча на Саманта толкова нежно и непознато, че тя изумено зяпна красивия мъж.

— Маккорд и Литълтън са в кабинета ми — съобщи Майкъл на Лий. После се засмя на нещо, което тя му каза, погледна Мак и Сам и каза: — И аз им предложих същото, когато пристигнаха, но те бяха много настоятелни. — Отново се заслуша, после весело рече: — Нали точно ти веднъж ми каза, че е дълг на всеки гражданин да сътрудничи на полицията? — Когато затвори, отново заговори с рязък, делови тон: — Ще бъде тук след час. Вече съм я разпитвал за финансите на Логан, но тя не знае нищо, освен че е платил в брой за едно много скъпо бижу, което й е подарил за рождения й ден.

— Може би ще се сети за нещо — рече с надежда Маккорд и тръгна към изхода. — Ще изчакаме в приемната.

Валенте се загледа в полицая и попита:

— Защо не се опитваш да припишеш убийството на Лий?

— Вероятност да го е убила има, но според мен единственото, в което може да бъде уличена, е познанството й с теб, с човек, който има присъда за убийство. Като изключим това, за мен тя е най-обикновена вдовица.

Докато чакаха да пристигне актрисата, Маккорд помоли Сам да й уреди среща с Шийла Уинтърс. Тя се обади на психиатърката и след кратък пазарлък доктор Уинтърс се съгласи да се срещне с тях в пет без петнайсет, след края на последния й сеанс.