Джудит Макнот
Някой бди над теб (56)

Петдесет и шеста глава

Партерният етаж както обикновено бе изпълнен със сновящи полицаи, които бързаха по делата си. Бюканън и Валенте не се виждаха. Сам се затича към главния вход на сградата, блъсна вратите и видя двамата мъже, които бързо крачеха към черен мерцедес, спрял до тротоара.

— Господин Валенте! — извика младата жена, останала без дъх.

Бюканън и Валенте се извърнаха и спряха, наблюдавайки я как тича към тях. Адвокатът бе намръщен и изненадан, а италианецът — направо смаян.

Снежинки прехвърчаха из въздуха и Сам обви ръце около тялото си, опитвайки се да овладее ситуацията, за която не само не бе подготвена, но и не бе подходящо облечена.

— Господин Валенте, има някои въпроси…

Бюканън я прекъсна с тон, леден като вятъра, който смразяваше тялото на Саманта под тънката й риза.

— Имахте възможност да зададете въпросите си горе, детектив. Мястото не е подходящо да се обсъждат нещата, които изведнъж са ви хрумнали.

Тя не обърна никакво внимание на раздразнения адвокат и отправи молбата си към непреклонния му и циничен клиент. Опитвайки се да бъде съвсем „честна“, искрено каза:

— Господин Валенте, никога не съм вярвала, че вие или госпожа Манинг сте замесени в убийството на господин Манинг.

— Ако това е номерът с доброто и лошото ченге, няма да мине.

— Извинете ме, нова съм в участъка — изрече тя, треперейки неконтролируемо от студ. Стори й се, че той поомекна едва забележимо, затова реши да запази невинния тон на наивница и да продължи да настоява за разговор. — Детектив съм едва от няколко седмици, затова може би не се справям добре, но само ако ми отделите две минути да ми обясните нещо, може би ще успея да помогна…

— Да се изясним, детектив, ще повторя — тук не е мястото да разпитвате клиента ми — вбеси се Бюканън, а на Валенте каза: — Ще закъснеем.

Шофьорът вече стоеше пред вратата и когато адвокатът се насочи към него, той я отвори.

Бюканън влезе вътре и Валенте се обърна, ала Сам го последва.

— Господин Валенте, защо с госпожа Манинг се преструвахте, че не се познавате?

— Никога не съм се преструвал за такова нещо — грубо отвърна той и се настани на задната седалка на лимузината си.

„Има право“ — помисли си Сам, като си спомни как Валенте се държеше с Лий Манинг. Тя попречи на шофьора да затвори вратата и за последен път се опита да се обясни с Валенте:

— Вярвам, че не сте го направили, но госпожа Манинг излъга и предизвика подозренията ни. Ако държите да докажете невинността си, отговорете само на един въпрос: Трябва ли да тръгнем по друга следа, освен свързаната с вас двамата?

Той се поколеба, след това изненадващо отсече:

— Качвайте се в колата!

Сам се подчини, шофьорът затвори вратата.

— Много благодаря — с усилие промълви тя.

Понечи да попита нещо, но се сепна — неочаквано лимузината потегли.

— Закъснявам за среща — процеди Валенте. — Ако искате, веднага ще ви сваля. А може би предпочитате да се повозим заедно, а?

Сам схвана иронията, но предпочете да се въздържи от язвителни забележки. Интуицията й подсказваше да не го предизвиква, тъй като той очевидно бе много опасен противник. Питаше се дали да спомене за картичката до Лий Манинг, накрая реши да рискува. Ако той имаше алиби, картичката нямаше да докаже вината му. Но дори ако алибито му не издържеше в съда, Бюканън така или иначе щеше да научи за въпросното доказателство.

— Чакам да ви чуя, детектив — нетърпеливо и безцеремонно заяви Валенте.

Сам реши, че ще е най-добре да бъде напълно откровена, даже ако това й струва работата:

— Когато госпожа Манинг беше в болницата, детектив Шрадер откри едно телефонно съобщение от вас и попита Лий Манинг дали ви познава. Тя излъга и каза, че се е запознала с вас на тържеството по случай рождения й ден. Вие знаете ли защо ни излъга?

— Не ви е излъгала.

На Сам й се стори, че Маккорд сбърка, когато реши, че Валенте е „готов да говори“. Погледна мъжа срещу себе си, изучавайки непроницаемото му изражение.

— Откога познавате госпожа Манинг?

— От четиринайсет години.

Тя въздъхна с облекчение. Отговорът му бе честен, ала не й се харесваше, че ще трябва да продължи да разпитва опасния мъж срещу себе си. Успокои се и се постара тонът й да бъде съвсем равен, когато тихо рече:

— Ако положите усилие да преодолеете разбираемото си нежелание да отговаряте на въпросите ми, при това изчерпателно, ще се опитам да проведа откровен разговор с вас. Освен това, ако вие имате въпроси към мен, ще ви отговоря. Съгласен ли сте?

Въпреки че не отговори на въпроса й, Валенте все пак разясни предишните си думи:

— Лий не ме позна, когато ме срещна на тържеството си, защото не ме бе виждала от четиринайсет години. Аз някога аз бях с брада.

— А какво обяснение имате за това, че не си е спомнила името ви? — скептично попита Сам.

— Защото тогава тя ме познаваше под друго име.

— Да не би да е било „Фалко“ или „Нипоте“?

Валенте язвително се изсмя.

— Значи вие сте открили картичката, която изпратих заедно с крушите — рече. — Колко сте жалки!

На Сам не й се искаше да признае, че полицията е открила бележката, затова просто попита:

— Защо решихте, че съм виждала някаква бележка?

— Сетете се сама, детектив.

— Не, така няма да се разберем — помирително, но твърдо рече Сам. — Трябва да си изясним ситуацията.

Валенте повдигна вежди и нищо не каза. Тя разбра, че ще трябва първа да говори. Обясни му защо кошницата с круши й се е сторила подозрителна и как точно е открила картичката. Когато свърши, нарочно направи пауза, за да подчертае по-силно следващите си думи:

— Господин Валенте, спомняте ли си какво бяхте написали на онази картичка?

Той кимна невъзмутимо, ала въпреки това на Сам й се стори, че изглежда загрижен от факта, че в полицията вероятно са си направили погрешни изводи от онова, което бе написал на актрисата.

Без да съзнава, тя се усмихна и зададе следващия си въпрос:

— Когато споменах онези две имена, защо решихте, че съм открила бележката?

Той се поколеба за миг, сетне с нежелание отговори:

— Нарочно написах тези две италиански думи, защото бяха единствените имена, с които Лий ме наричаше тогава. Вие да не мислите, че ако ме е познавала като Майкъл Валенте, известното ми име нямаше да й направи впечатление?

— Не — рече Сам и поклати глава. — Кога всъщност госпожа Манинг разбра, че вие сте старият й приятел Фалко Нипоте?

Внезапно в златистокафявите му очи се появи нежност и усмивка едва изви ъгълчетата на устните му. Промяната в изражението му бе толкова интересна, че Сам положи усилия да не се разсейва.

— Явно казах нещо много смешно — подхвърли тя, опитвайки се да поддържа деловия тон.

Валенте кимна и въпреки че все още се усмихваше, остана мълчалив.

— О, моля ви, подскажете ми…

— Фалко означава ястреб на италиански. Това беше прякорът ми едно време. Лий е чувала само така да ме наричат.

— Ами Нипоте? То какво означава на италиански?

— Племенник.

Саманта се ококори объркано.

— Така ни казаха и преводачите, но ние мислехме, че госпожа Манинг открива и друг смисъл в това име. От къде на къде тя ще ви нарича „племенник“? — В момента, в който изрече последните думи, сама се досети за отговора, ала въпреки всички изчака да чуе какво ще й каже Валенте.

— Лий е чувала леля ми да ме нарича така и е предположила, че това е името ми.

— Тогава не бяхте ли близки?

— Почти не си говорехме.

— Разбирам. — Сам си спомни откъде бе започнал разпитът и повтори един от въпросите си: — Кога госпожа Манинг разбра, че сте старият й познат от Грейт Джоунс Стрийт? — В същия миг лимузината отби и спря на един ъгъл на пресечката на Парк Авеню и Четиринайсета улица.

— Същата вечер, когато узна, че съпругът й е мъртъв. Бях й отишъл на гости, за да й кажа кой съм и за да видя как е.

— Когато говорихме с нея онази вечер, вие още ли бяхте в апартамента? — попита Сам, когато шофьорът слезе и отвори задната врата на лимузината. Крехкото примирие, което бе сключила с Валенте, бе нарушено в мига, в който тя изрече въпроса. Той усети, че Саманта вече не е искрена с него.

— Отлично знаете, че бях там — рязко отвърна и кимна към отворената врата. — Ние сме дотук.

На Сам не й оставаше друго, освен да слезе от колата заедно с тях. Двамата мъже бързо се отдалечиха, оставяйки я сама и трепереща от студ. Валенте спря за миг и даде някакви инструкции на шофьора си, сетне настигна Бюканън. Сам заобиколи лимузината, притискайки силно ръце към гърдите си, оглеждайки се за свободно такси. Сетне леко се извърна, за да види накъде са се насочили Валенте и адвокатът му. Беше без палто, не си беше взела пари, нито дамската чанта, тоест не можеше да спре такси, въпреки че можеше да плати в участъка.

Валенте и Бюканън влязоха в огромна сграда и Сам реши да ги последва.

— Госпожице, къде отивате? — извика шофьорът на Валенте, когато тя профуча покрай него. — Господин Валенте ми нареди да ви върна в участъка…

— Изчакайте ме тук или направете едно кръгче — извика му Сам. — Забравих да го попитам още нещо — излъга тя.

Тя влезе в сградата тъкмо когато вратите на асансьора се затвориха зад гърбовете на Валенте и адвоката. Отстъпи назад и се загледа в електронното табло над асансьора. Лампичката спря да мига чак на шестнайсетия етаж.

Между двата асансьора бе поставено огромно табло, указващо кабинетите, които се помещаваха в сградата на шестнайсетия етаж. Всъщност там имаше само четири имена, което означаваше, че явно фирмите бяха много богати и големи. „Акушеро-гинекологичен кабинет“, „Найтсбридж“, „Труман и Хорн“ — счетоводна къща, „Алдънбери, Смит и Кромуел“ — известна адвокатска кантора. Саманта едва потисна усмивката си, когато изключи възможността деловите мъже с кожени куфарчета да посещават гинекологията. Братовчедът на Валенте се занимаваше с финансовите му дела, а италианецът отдавна работеше с една от най-престижните адвокатски фирми в Ню Йорк, затова отхвърли и другите две възможности. Четвъртата фирма, която се помещаваше на шестнайсетия етаж, се наричаше „Интеркуест“.

Саманта отиде при портиера, показа полицейската си значка и му каза:

— Кажете ми нещо повече за „Интеркуест“.

— Не знам много, детектив. Единственото, което ми е известно, е, че са фирма за частни детективи и че таксите им сигурно са адски високи, защото помещенията им горе са направо невероятни.

— Много ви благодаря, Леон — рече Сам, поглеждайки табелката с името на мъжа.

Замислена, Сам разсеяно наблюдаваше през прозореца на лимузината тълпата пешеходци, които бързаха, приведени срещу вятъра, без да обръщат внимание на рева на колите.

Тъй като Валенте и Бюканън доброволно бяха дошли в участъка, за да обсъдят убийството на Манинг, а веднага след това бяха посетили известна фирма за частни разследвания, тя си мислеше, че Валенте е наел частни детективи, които да открият убиеца на архитекта. Цялата история беше много странна, особено ако държаха на теорията си, че Валенте е влюбен в жената, извършила убийството. Имаше и друга възможност — може би Бюканън търсеше други заподозрени, чиито имена да спомене пред Маккорд или по-късно в съда, за да обърка съдебните заседатели с хипотезата, че и други хора, освен Лий Манинг са имали мотив да убият известния бизнесмен.

Това, разбира се, трябваше да се вземе предвид само ако алибито на Валенте бе желязно и го оневиняваше като заподозрян. Но дори тогава съществуваше вероятността италианецът да е наел някого, за да очисти мъжа на любовницата му.

Сам въздъхна. Това бе твърде вероятно. Невероятното бе, че италианецът си бе направил труда да нареди на шофьора си да я закара обратно в участъка с луксозна лимузина.

На шестнайсетия етаж в голямата сграда Майкъл стоеше до прозореца и разсеяно наблюдаваше как колата му със Саманта Литълтън в нея бавно си проправя път в обедното задръстване.

— Литълтън ни последва в сградата — каза на адвоката си.

В същия миг основателят на „Интеркуест“ Стивън Уолбрехт влезе в кабинета си и чу думите му.

— Саманта К. Литълтън — замислено рече той, — най-младият и най-неопитният член в екипа, разследващ убийството на Манинг.