Джудит Макнот
Някой бди над теб (37)

Тридесет и седма глава

— Нарочно ли го направи? — попита Маккорд, докато шофираше към апартамента на Джейсън Соломон в Сохо на булевард „Уест Бродуей“.

— Розуел и адвокатката му имаха право да знаят какво ни е казала за катастрофата госпожа Манинг. Нали го видя как беше облечен. Хващам се на бас, че не може да си позволи да ремонтира колата си, и съм убедена, че автомобилът доста е пострадал от сблъсъка. С Шрадер видяхме къде е станала катастрофата и аз сама шофирах по маршрута. Завоят е опасен, а тя почти е била спряла по средата му. Цяло чудо е, че Розуел не е излетял в пропастта след нея. Освен това — сви рамене Сам — убедена съм, че застраховката на госпожа Манинг ще покрие иска на Розуел, какъвто и да е той.

Маккорд я погледна объркан и предпазливо попита:

— Да не би да си помисли, че те упреквам?

Саманта си беше помислила точно това. Погледна го изненадано и излъга:

— Не. Защо?

— Не знам. Просто имам чувството, че… — Той понечи да каже, че му се струва, че тя му е бясна, ала навреме се спря. Просто нямаше да й покаже, че го интересува защо, по дяволите, му е ядосана. И истината бе, че не го интересува, защото никога не би позволил това да го разтревожи.

Поведението на Литълтън му харесваше, острият й като бръснач ум го респектираше, а финото й, деликатно лице с меки устни радваха очите му. Острият й ум и чувството й за хумор го вълнуваха интелектуално, ала красивото й лице и съблазнителната й фигура събуждаха тревожни желания у него. Въпреки всичко той бе прекалено умен, прекалено обигран и прекалено опитен, за да позволи на такава жена да разбере, че му е влязла под кожата, особено ако му е колежка.

Саманта Литълтън бе избрала да прави кариера в полицията, а това означаваше, че трябва да носи собствения си кръст, сама да се справя с проблемите и с работата си, сама да си пробива път нагоре. Маккорд знаеше как да си върши работата, Сам трябваше да се научи как да се справя със своята. Тя му беше партньор, но не можеше да се мери с него.

Той знаеше, че Саманта е приела въпроса му като упрек, но това си бе неин проблем, не негов. Освен това беше сигурен, че тя му е сърдита, но дори и да се опиташе да изясни нещата с нея, щеше да е напълно убеден, че това е чиста загуба на време. Сам Литълтън беше красива жена и със сигурност щеше да се опита да играе игрички. А това означаваше, че ако той я попита дали му е сърдита, тя щеше да направи каквото правят всички жени — щеше да отрече, после щеше да продължи да се цупи и да се надява, че той ще направи онова, което мъжете винаги правеха — да я помоли за обяснение, да настоява, докато получи отговор, да я помоли поне да му подскаже. За нейно нещастие обаче що се отнасяше до такива игрички между мъж и жена, Сам Литълтън отново не можеше да се мери с него. Той вече ги бе играл и не откриваше никакво предизвикателство в тях, освен това те бяха предсказуеми и скучни, бяха опасни и неподходящи за колеги.

Маккорд забеляза празно място за паркиране съвсем близо до сградата, в която живееше Соломон, затова отби и се съсредоточи в маневрата.

Литълтън седеше до него, учудена, че не бе завършил изречението си, поради което любезно му го повтори, с което го накара да се чувства като белобрад склерозирал старец:

— Просто имаш чувството, че какво?

Маккорд я погледна, разсея се при вида на гъстите мигли, хвърлящи сянка върху нежната кожа на лицето й. За пръв път забеляза, че красивите й кафяви очи са изпъстрени със златисти точици.

— Имам чувството, че си ми сърдита — каза той и се изуми от собствените си думи. Отвратен от себе си, Маккорд зачака неизбежния отрицателен отговор.

— Сърдита съм ти — тихо рече тя.

— Наистина ли? — шокира се той от неочакваното й признание, направено без капчица женска злоба. Маккорд така се изненада от думите й, че я зяпна, неспособен да изрече каквото и да е.

След миг тя се усмихна и му подхвърли спасителна реплика:

— Няма ли да ме попиташ защо?

Той се ухили:

— Слушам те.

— Наясно съм, че съм нова и че имам невероятен късмет да работя в екипа ти по този случай. Не очаквах, че ще ме впечатлиш на първата ни среща, но останах изненадана. Освен че си организиран — усмихна се тя, — ми направи впечатление, че заслужаваш да си ръководител. И не само това, струва ми се, че ще се окажеш един от онези редки ръководители, които обичат да работят в екип.

Маккорд щеше да се почувства поласкан от думите й, ако не се бе досетил, че тя нарочно го увърта, за да може той да усети последващия удар още по-силно. „Много е умела в играта“ — язвително си помисли.

— А сега поради някаква причина си разбрала, че съм абсолютен идиот.

— Съвсем не — прямо го погледна тя и отново го обърка. — Но си мъж, който обича да играе по мъжките правила, също като всички останали. А аз се оказах просто поредната жена, която очакваше да си по-добър и по-различен от останалите.

— Какво толкова направих, че така ти паднах в очите?

— Знаел си, че Валенте е горе при Лий Манинг, когато й съобщавахме за смъртта на съпруга й, ала не ми каза нищо. Това бе важна информация, но ти ми я спести и ме остави да се направя на пълна глупачка, когато разбрах истината.

— Исках сама да се досетиш.

— Защо? За да бъдеш ти правият, а аз наивната глупачка, която продължава да вярва на Лий Манинг?

— Исках да се досетиш сама и сама да откриеш, че си наивна.

— Така ли? — рязко попита тя. — Да скриваш от партньорите си важна информация по случай за убийство, това някаква нова и ефективна техника ли е? Щеше ли да постъпиш така с Шрадер?

— Не.

— Щеше ли да постъпиш така с Уомак?

Маккорд поклати глава.

— Тогава единственото, което ми хрумва, е, че ти постъпи така, защото съм жена и защото искаше „да ми дадеш урок“, за да „ме поставиш на мястото ми“.

Той се втренчи в нея и толкова дълго време не каза нищо, че Сам реши, че няма да й отговори въобще. Когато заговори обаче, тя направо онемя:

— Постъпих така, защото никога преди не съм срещал толкова обещаващ детектив. Имаш таланта, интуицията и… — Подвоуми се, търсейки точната дума, и каза единственото, за което се досети: — И повече сърцатост, отколкото някога съм виждал у полицай. Исках да научиш един тежък, но безболезнен урок, за да не си позволяваш друг път да се обвързваш емоционално с хората, които разследваш. Това обаче не променя факта, че ти си права и че аз сбърках. Никога не бих погодил такъв номер на мъж. Щях да му кажа, че току-що е станал свидетел на убедителното представление на жена, чийто любовник се спотайва в съседната стая.

Тя го погледна изненадана, а в очите й се четеше такова възхищение, сякаш признанието му, че е допуснал грешка, го превръщаше в герой. За най-голямо негово неудоволствие той откри, че предпочита Саманта Литълтън да го гледа точно по този начин.

— Извинявай, няма да се повтори — почти грубо рече той.

— Благодаря ти — отвърна тя и внезапно се усмихна срамежливо. — Всъщност май направих от мухата слон. Не очаквах да бъдеш толкова честен и разбран.

Маккорд се засмя:

— Приеми извинението ми, Сам, и не бий отбой.

Двамата слязоха от колата. Маккорд беше толкова доволен от развитието на събитията, че едва когато тръгнаха по тротоара, осъзна, че я е нарекъл с малкото й име. „Това не значи нищо“ — рече си. Всичко си беше същото както преди разговора им. Няколкото минути честност не променяха нищо. Двамата бяха детективи и партньори, нищо повече.

Когато стигнаха до входа на сградата, той галантно отвори вратата на Сам и я изчака да влезе пред него.