Джудит Макнот
Някой бди над теб (36)

Тридесет и шеста глава

Шрадер и Уомак стояха зад еднопосочното стъкло, докато мъжът, когото бяха нарекли „добър самарянин“, се настаняваше заедно с адвокатката си в стаята за разпити. Маккорд и Литълтън седнаха срещу новодошлите.

— Името ми е Джули Косгроув и съм адвокат на господин Розуел — представи се жената.

Розуел беше около шейсет и пет годишен с набръчкано лице, развалени зъби и гузна, нервна усмивка. Якето му беше скъсано на десния лакът, а мръсната шапка, която възпитано свали, когато седна, категорично го определяше като бейзболен фен.

— Господин Розуел има отговори за всичките ви въпроси — продължи адвокатката. — Но искаме гаранция, че ако той ви помогне с информация, няма да го подведете под отговорност.

Маккорд се облегна назад и нехайно почука с молива си по жълтата тетрадка. Розуел се сви на мястото си и притеснено погледна към Джули Косгроув.

— Защо си мисли, че може да предявим обвинение? — най-накрая попита лейтенантът. — Като оставим настрана това, че е скрил важна информация и е напуснал мястото на катастрофата.

— Не е напуснал мястото, завел е жената на сигурно място и е накарал да се обадят за линейка. Що се отнася до скриването на информация, Петата поправка му дава право да не издава информация, която може да го уличава. Господин Розуел е тук, защото Логан Манинг е бил открит мъртъв, а по телевизията съобщиха, че полицията смята, че е възможно да има връзка между убиеца на господин Манинг и човека, открил госпожа Манинг онази нощ.

— Защо си мисли, че може да предявим обвинение? — настойчиво повтори Маккорд.

Адвокатката се прокашля и обясни:

— Защото е шофирал с невалидна шофьорска книжка през нощта на Двадесет и девети ноември.

В сравнение с онова, което Сам си бе мислила, това бе толкова маловажно и дребно провинение, че тя стисна устни, за да скрие усмивката си. След това обяснение дори тонът на Маккорд изгуби резкостта си:

— Тъй като това провинение не е извършено в район под моя юрисдикция, не мога да ви обещая нищо. Въпреки това мога да ви гарантирам, че не се чувствам длъжен да докладвам за произшествието нито на щатската полиция, нито на местните власти в Катскилс. Така ще се разберем ли?

Адвокатката погледна клиента си и уверено му кимна:

— Хайде, Уилбър, кажи им какво се е случило през онази нощ.

Розуел нервно заизвива шапката в мазолестите си ръце и отправи поглед към Сам, която явно не му се струваше толкова страшна.

— Онази нощ карах по пътя малко след единайсет часа, но не бях пил… нито капка, кълна се. — Мъжът вдигна дясната си ръка, за да подчертае истинността на думите си. Сетне продължи: — Валеше много силно, когато забелязах голяма тъмна купчина отстрани на пътя, където имаше висока пряспа. Намалих, за да я заобиколя, и тогава видях, че това всъщност е човек. — Той сведе очи. — Не трябваше да карам, защото ми отнеха книжката заради шофиране в нетрезво състояние. Затова реших да не спирам, но аз… аз не можех да я оставя да измръзне до смърт. Така че спрях, качих я в колата си и я закарах в един планински мотел. Събудих управителя и той ми помогна да я настаним в една топла стая. Искаше да ме накара да остана, докато пристигнат ченгетата и линейката, но аз си знаех… ъъъ знаех, че ако дойдат ченгетата, ще ме питат за името, за адреса и за шофьорската книжка. Затова казах на управителя да остане с жената в стаята, докато аз извадя нещата й от колата си, и избягах.

Тъй като Розуел бе избрал да говори на нея, а не на Маккорд, Сам пое разпита:

— Вие сте й помогнали, въпреки че сте знаели, че поемате риск — изрече тя с усмивка. — Това говори добре за вас, господин Розуел.

Сам имаше шест братя и отлично знаеше кога един мъж се чувства неудобно от отправен комплимент и кога се чувства гузен, защото съзнава, че не го е заслужил. В мига, в който Розуел сведе очи, разбра, че той попада във втората категория и че предчувствието й за онова, което в действителност се е случило, е вярно. Без да променя мекия си окуражаващ тон, попита:

— Казахте, че сте спрели, защото не ви е давало сърце да я оставите да измръзне до смърт на пътя, нали?

— Аха. Тоест… да, мадам.

— Било е тъмно и е валяло сняг. Как разбрахте, че „голямата тъмна купчина“ всъщност е жена, а не мъж?

— Аз… аз разбрах едва когато се приближих.

— Но когато сте спрели, за да помогнете, не сте знаели, че човекът на пътя все още е жив, нали? Затова сте спрели, защото не ви е давало сърце да я оставите да замръзне, нали? Имате проблем с пиенето, заради който са ви отнели шофьорската книжка, но понеже сте добър и честен човек, бих казала дори смел, вие сте го направили, нали?

— Досега никой не ме е наричал честен или смел — засрамено рече Розуел. — А и никога не е имало повод да ме смятат за такъв.

— Имам причина да го кажа, господин Розуел. Когато сте спрели, за да помогнете на госпожа Манинг, и сте я закарали до мотела, вие не сте се притеснявали само, че полицията ще разбере, че сте карали без книжка. Вас ви е било страх, защото само от един поглед върху колата ви ченгетата щяха да разберат, че вие сте причината за катастрофата. За да помогнете на госпожа Манинг онази нощ, вие сте рискували всичко, нали така?

Лицето на мъжа стана пепеляво.

— Аз… — понечи да каже нещо той, ала адвокатката му го спря.

— Не казвай нищо повече, Уилбър, нито дума. — После тя се обърна към Сам и заяви: — Господин Розуел вече ви каза всичко, което знаеше за онази нощ.

Сам не обърна никакво внимание на Джули Косгроув и погледна Уилбър Розуел. С любезен тон и подкупваща усмивка каза:

— Нека да му кажа нещо, което не знае. Госпожа Манинг твърди, че е намалила скоростта, че всъщност почти е спряла на планински завой при много неблагоприятни атмосферни условия. Аз самата видях завоя и ако бях шофирала на мястото на господин Розуел, също нямаше да успея да спра. Ако някой е виновен за тази катастрофа, то това вероятно е госпожа Манинг.

— Въпреки това — неотстъпчиво заяви адвокатката — клиентът ми няма повече какво да каже. Ако той е карал другата кола, замесена в катастрофата, а това не е така, тогава вашите думи, че вината е изцяло на госпожа Манинг, нямат никакво значение. Госпожа Манинг може да се отрече от тях, да се опита да съди клиента ми, а вие ще го обвините най-малкото за напускане мястото на катастрофата.

Сам опря лакти на масата и подпря брадичка с длан.

— Адвокатката ви е права, господин Розуел. Както и да е, ако онази нощ не бяхте пили…

— Не бях и мога да го докажа!

— Вярвам ви. И ако можете да го докажете, ще свидетелствам във ваша полза, ако госпожа Манинг заведе дело срещу нас, ще кажа, че сблъсъкът е бил неизбежен. Въпреки всичко обаче аз познавам госпожа Манинг и наистина не смятам, че тя е такъв човек, че да осъди мъжа, който е спасил живота й. На всичкото отгоре тя е богата и няма да има никаква изгода от такова дело. Ако можете да докажете, че не сте били пиян, мисля, че мога да поразширя първоначалното обещание на лейтенант Маккорд, че няма да съобщаваме на правосъдните органи затова, което сме научили тук, и затова, че сте напуснали мястото на катастрофата. — Сам беше толкова напрегната, че почти беше забравила за присъствието на лейтенанта. Сега, когато се сети, че може да има нужда от помощта му, тя го погледна с умоляващи очи, сякаш му казваше да не се прави на тарикат. — Вие съгласен ли сте с това споразумение, лейтенанте?

Саманта се шокира от неочакваната реакция на Маккорд, който заговорнически се усмихна на Розуел и шеговито го попита:

— Не знам за теб, Уилбър, но на мен ми е доста трудно да кажа „не“ на жена, която ме гледа така.

Уилбър се поколеба, а после нахално се ухили на лейтенанта.

— Тя наистина е хубава. И много добра.

Единствената, която все още имаше съмнения относно споразумението, беше адвокатката, но това бе съвсем разбираемо. Джули Косгроув се намръщи и строго попита:

— Това „да“ ли беше, лейтенанте? Съгласен ли сте да не предявявате обвинение на господин Розуел, ако признае, че е карал другата кола?

— Стига да може да докаже, че не е бил пиян. А ако е бил пиян, не отговарям.

— Не бях пиян! Цялата вечер бях в кръчмата на Бен и се наливах с кола, играх малко и на билярд. Бен ще потвърди, както и всички останали.

— Браво на вас! — възкликна Сам. — Сега нека ви обясня защо е важно да спрем да си говорим врели-некипели и да ви обясня защо трябваше да разберем дали вие сте шофирали онази вечер. Досега всички смятахме, че убиецът на господни Манинг може би се е опитал да убие и госпожа Манинг, изблъсквайки я от пътя в бурята. Трябваше да разберем дали катастрофата е била случайна, за да знаем към коя теория да се придържаме и за да можем да определим заподозрените, без да губим време.

Уилбър Розуел се изпъчи на стола си и удари с шапката си по масата.

— Беше инцидент — заяви. — Аз шофирах онази нощ. Можете да разгледате колата ми и ще видите колко лошо е ударена.

Сам кимна и се изправи.

— Ще извикам някого да дойде и да запише показанията ви. — Тя заобиколи масата, застана пред Уилбър и му подаде ръка.

— Бях права за вас. Вие сте добър и честен човек. И сте смел. — После подаде ръка и на Джули Косгроув и й каза: — Благодаря ви, че окуражихте господин Розуел да се яви при нас. Постъпихте правилно.

Сам се отправи към полицейската зала, а Маккорд се присъедини към Шрадер и Уомак зад еднопосочното стъкло.

Шрадер изгледа лейтенанта и се засмя, после попита:

— Кога за последен път сте омайвали така свидетел, а после сте се ръкували с него и с адвоката му? Не вярвам, че съм чак толкова чаровен — кисело се усмихна той.

— Много е сладкодумна. Направо побърка адвокатката — подхвърли Стив.

— Това не е изненадващо — обясни Маккорд. — Литълтън на практика обвини госпожа Манинг за катастрофата и оневини клиента на Косгроув. Докато стоим и си говорим сега, адвоката сигурно се чуди дали да не изпрати писмо до застрахователната компания на Лий Манинг с искане да бъдат заплатени щетите, които са били нанесени на клиента й.

Шрадер реши да защити Сам и извинително рече:

— Литълтън е новак. Дайте й време да свикне и да се научи, че е грешка да дава каквато и да е информация по време на разпит. Просто малко се обърка, това е.

Маккорд скептично изгледа детектива и рече:

— Литълтън не се е объркала. Направи го нарочно.