Джудит Макнот
Някой бди над теб (26)

Двадесет и шеста глава

Къртни погледна към стенния часовник в кухнята:

— Почти шест е, а имам доста домашни за утре.

— Значи спираме? — попита с облекчение Джо и пресметна резултата. — Защо спираш сега, когато все още са ми останали пари в пенсионния фонд?

— Много съм мекушава.

— Ти си професионален мошеник. Така ли скубеш и хората, при които си отседнала?

Къртни се ухили и прибра колодата в кутийката.

— Семейство Донали или не са вкъщи, или спят… — Телефонът иззвъня и понеже Хилда бе отишла на кино, Джо стана да вдигне. Когато затвори, беше намръщен.

— Да не е нещо за господин Манинг? — изплашено попита Къртни.

— Не. Обажда се Майкъл Валенте. Във фоайето е. Има среща с госпожа Манинг.

— Какъв е той?

— Знам само, че носи неприятности на госпожа Манинг. Видя какво стана, когато репортерите надушиха, че е бил с нея в планината в петъка. Изкараха го все едно е спала с дявола, а тя просто се качи на хеликоптера. Бях там с тях и нищо не стана. Нищичко. Госпожа Манинг дори не го нарича с малкото му име.

— Досега не бях чувала за него, разбрах кой е едва когато гледах новините — призна Къртни. — Сигурно е много известен.

— Аха. И все с лоши неща. Дължа ти шестнайсет долара. — Джо извади пари от джоба си и ги сложи на масата.

— Когато беше с тях двамата, той стори ли ти се опасен?

— Нека го кажа така — не бих искал да бъда до него, когато се ядоса. Ченгетата го предизвикваха през целия ден, особено един от тях — Харуел. На Валенте не му хареса. Умълча се… само замръзна… замръзна… А очите му станаха като лед, лед… Схващаш ли?

Къртни изглеждаше заинтригувана.

— И как изглеждаше… като убиец ли?

— Ами може и така да го кажеш.

— Може би трябва да поостана, докато се качи. Искам да се уверя, че Лий е добре.

Чу се звънецът на входната врата и Джо обясни набързо на момичето:

— Аз ще съм наблизо, докато той е тук, но не мисля, че ще се случи нещо. От онова, което съм чел, знам, че е замесен в множество съмнителни сделки, но отдавна не е направил нищо лошо на някого.

— Колко успокоително! — саркастично рече Къртни.

— Е, ако ти кажа следното, може би ще се успокоиш… — добави Джо и — и намигна. — Онзи ден в планината полицаите казаха на госпожа Манинг да чака горе на пътя, докато проверят какво става в хижата. Но тъй като никой не се върна да ни каже какво става, Валенте вдигна госпожата на ръце и я пренесе до хижата. После отново я взе на ръце и я върна горе при колата. Когато е край нея, се превръща в истински сър Галахад.

— Наистина ли? — развълнува се Къртни. — Колко… интересно.

— Ще ти се обадя, когато разберем нещо за господин Манинг — обеща Джо и тръгна към дневната.

Вместо да излезе през вратата, водеща към фоайето, Къртни тихо застана на прага на кухнята и се облегна на касата на вратата. Взря се във високия, мускулест мъж, който тъкмо слизаше по стъпалата във фоайето. От онова, което бе чела във вестниците и бе гледала по телевизията, знаеше, че Майкъл Валенте умее умело да се изплъзва на журналистите, също както и да се изплъзва от дългата ръка на закона.

Той определено бе „под светлината на прожекторите“, особено сега. Къртни вече знаеше някои „нови и необичайни“ неща за него. Като обект на интервю той можеше да се окаже много по-интересен от папата или президента.

Момичето наблюдаваше загадъчната усмивка на мъжа, когато той протегна ръце към Лий и рече:

— Тревожех се за теб.

Стомахът на Къртни се сви, когато Майкъл заговори. Имаше невероятен глас, дълбок и вълнуващ. Ако не си бе избрал да прави кариера като престъпник, можеше да работи в радиото или в телевизията.

Джо се върна в кухнята и Къртни му направи място да влезе. Бодигардът носеше голямата картонена кутия, която Валенте му връчи, щом пристигна. Под мишница О’Хара държеше кафяв плик и Къртни се досети, че вътре има бутилка с някакъв алкохол.

— Я, ти още ли си тук? — изненада се той.

— Сега тръгвам. Исках да го огледам този Валенте — отвърна тя и заедно с Джо отиде до барплота. — Какво има в кутията?

— Не знам — той я остави на плота. — Обаче предполагам, че е пица.

— Донесъл й е пица? — възкликна момичето и тихо се засмя. — Пица? Има хеликоптер и цял квартал в Ню Йорк. По-скоро бих си го представила на натруфена вечеря в „Льо Сирк“, където салфетките по масите са придържани от безвкусни диамантени гривни.

— Наистина ли? Ти сигурно знаеш за него повече от мен.

— Не знам нищо за него, но ще го проуча. — Повдигна капака на кутията и потрепери отвратена:

— Уф!

Джо, който се опитваше да включи поне една от фурните, погледна през рамо, за да види защо малката вдига шум.

— Това е сурова пица — каза тя. — И е покрита с грамадни скариди. — Отново потрепери. — Това италианско ли е?

— Де да знам. Аз обичам пеперони.

— Мразя скаридите! — Къртни отвори и кафявия плик, извади бутилка червено вино и прочете етикета. — Този е сбъркан. Пие вино за триста долара бутилката с пица със скариди.

О’Хара обаче бе зает с друго.

— Валенте ми каза да я сложа във фурната. По принцип щях да му кажа да си гледа работата, обаче госпожа Манинг не е яла от дни. Да знаеш как се включва това нещо?

— Че колко трудно може да е? — отвърна тя и застана пред печката.

Джо отиде и започна да отваря виното на бара. Момичето остана наведено за миг, изучавайки бутоните и лампичките по четирите печки, вградени в тухлената стена. Острият й като бръснач ум бързо изчисляваше вероятностите.

— Този е — заяви. И промени часа на часовника.