Джудит Макнот
Някой бди над теб (2)

Втора глава

— Браво! Браво! — След шест биса аплодисментите все още не стихваха. Актьорите се подредиха на сцената в редица и се покланяха един след друг, ала когато Лий пристъпи напред, ръкоплясканията се извисиха до кресчендо. Тя зърна Логан на първия ред, беше се изправил и аплодираше с гордост. Тя му се усмихна, а той вдигна палци.

Когато завесите се спуснаха, Лий отиде зад кулисите, където бе Джейсън със сияещо от щастие лице.

— Страхотен успех, Джейсън! — поздрави го и го прегърна.

— Нека се поклоним още веднъж, само ти и аз — помоли я той.

Джейсън можеше да излиза на бис до среднощ, докато и последният зрител не напуснеше залата.

— Не. Достатъчно поклони — отказа му с усмивка Лий.

Той обаче я дръпна за ръката. Беше като едно трийсет и пет годишно дете: гениален, несигурен, чувствителен, егоист, лоялен, темпераментен, мил.

— Хайде, Лий. Само още веднъж. Заслужихме си го. — Зрителите започнаха да викат автора и усмивката му се разшири още повече. — Те наистина искат да ме видят пак.

Той беше направо в екстаз и Лий го изгледа със смесица от майчинско разбиране и благоговение. Джейсън Соломон можеше да я омае с интелекта си, често я нараняваше с липсата си на деликатност или я очароваше с нежността си. Хората, които не го познаваха, го смятаха за ексцентрик. Приятелите му, общо взето, го мислеха за гениален, но дразнещо самовлюбен. Тя обаче го познаваше отблизо и обичаше и двете му половинки.

— Само чуй аплодисментите — каза Джейсън и пак я дръпна за ръката. — Да отидем отпред…

Лий не можеше да спори, докато той беше в такова настроение, затова каза:

— Ти върви. Ще те чакам тук.

Вместо да я пусне обаче, Джейсън я задърпа след себе си. Когато изтичаха на сцената, Лий залитна и всички в залата видяха съпротивата й. Объркването се хареса на зрителите. Двете най-големи звезди на Бродуей все пак бяха най-обикновени хора. Освен ръкоплясканията в театъра избухна и смях.

Джейсън и Лий се поклониха за пореден път и той щеше да я увещава да го направят отново, ала тя измъкна ръка от неговата и със смях му извика:

— Не забравяй старата поговорка. Прекален светец и богу не е драг.

— Това е клише — възмути се Джейсън.

— Но е самата истина.

Той се поколеба за миг, после последва Лий зад кулисите, където въодушевените актьори и театралните работници се поздравяваха за успеха и си благодаряха един на друг. Лий се спря на няколко пъти, поздрави и прегърна някои от колегите си.

— Казах ти, че Двадесет и осми ми е щастлива дата.

— И беше прав — съгласи се тя. Джейсън беше настоявал премиерите на всичките му пиеси да са на Двадесет и осмо число, въпреки че по принцип на Бродуей в събота не се правеха премиери.

— Подходящ момент за шампанско — каза драматургът, когато наближиха гримьорната на Лий.

— Така е, но трябва да се преоблека и да сваля този грим веднага. Налага се да отидем на партито и ми се ще да стигна там преди полунощ.

Някакъв театрален критик поздравяваше режисьора на пиесата и Джейсън за момент се разсея.

— Никой няма да има нищо против, ако закъснеем.

— Джейсън — изуми се Лий, — не забравяй, че аз съм почетният гост. Трябва да се появя, преди да е свършило празненството.

— Добре де — съгласи се той и отвърна поглед от критика.

Двамата влязоха в гримьорната, където помощничката чакаше, за да помогне на Лий да свали евтината памучна пола и блузата, които бе носила в последната сцена.

— От кого са тези? — попита Джейсън и застана пред огромна кошница с бели орхидеи. — Сигурно струват цяло състояние.

Лий погледна големия букет и отвърна:

— Не знам.

— Има картичка. Да я прочета ли?

— Мога ли да те спра? — Любопитството на Джейсън беше пословично. Лий се съблече зад паравана и се загърна в халат, после седна пред тоалетката.

Той улови погледа й в огледалото и се усмихна лукаво:

— Явно си хванала ухажор с пачки. Признай си, скъпа, кой е той? Знаеш, че с мен можеш да споделиш мръсните си тайни?

Тя се засмя:

— Ти никога през живота си не си пазил тайна, мръсна или не.

— Вярно си е, но кажи ми кой е той?

— Какво пише на картичката?

Джейсън не я прочете, а й я подаде, за да види сама. Пишеше: „Обичай ме“. Лий се намръщи объркана, но бързо се усмихна, остави картичката и започна да сваля грима си.

— От Логан е.

— Защо мъжът ти ще ти праща орхидеи за хиляда долара и ще ти пише картичка, за да моли за обичта ти?

Лий нанесе крем върху лицето си и започна да изтрива грима със салфетка, едва след това отговори на въпроса на Джейсън:

— Явно не са се разбрали с цветаря и когато Логан му е казал да напише „Обичам те“, онзи е написал „Обичай ме“.

Бутилка „Дом Периньон“ се изстудяваше в кофичка и той я забеляза веднага.

— Защо Логан не си е написал името? — попита, извади бутилката от леда и започна да бели черното фолио около гърлото.

— Аз съм виновна. Проектът „Кресънт Плаза“ го изтощи и аз го накарах да се поотпусне малко. Заради мен се опитва да бъде по-безгрижен и по-спонтанен.

Джейсън я зяпна и иронично изрече:

— Логан ли? Безгрижен и спонтанен? Шегуваш се! — Наля шампанско в две чаши и остави едната на тоалетката пред Лий. Настани се на дивана отляво и вдигна крака върху ниската масичка за кафе. — В случай, че не си забелязала, мъжът ти мисли, че петзвездните ресторанти са просто зле осветени съвещателни зали с вилици по масите. Мисли, че куфарчето е незаменим моден аксесоар и презира клубовете по голф, в които членува.

— Престани да се заяждаш с Логан. Той е гениален бизнесмен.

— Той е гениално скучен — настоя Джейсън, наслаждавайки се на възможността да злослови за някого, на когото всъщност се възхищаваше и дори завиждаше. — Ако си търсила безгрижие и спонтанност, трябваше да дойдеш при мен, вместо да се връзваш с господин Орхидея.

Лий го стрелна с поглед, изпълнен с изненада и обич, пускайки коментара му покрай ушите си.

— Ти си гей, Джейсън.

— Е, да — ухили се той. — Може би това щеше да бъде пречка за връзката ни.

— Как е Ерик? — смени темата тя. Ерик беше „половинката“ на Джейсън вече от шест месеца насам, което си беше направо рекорд, като се имаше предвид характерът на приятеля й. — Не го видях в публиката тази вечер.

— Там беше — заяви с безразличие Джейсън, загледан в лъскавите си официални обувки. — Напоследък много ме отегчава.

— Много лесно се отегчаваш.

— Така си е.

— Ако те интересува моето мнение…

— Което, естествено, не е така… — прекъсна я той.

— И което аз, естествено, ще си кажа. Та ако питаш мен, може би няма да е зле да си намериш някого, който да не прилича толкова много на теб, тогава няма да бъде предсказуем и скучен. Започни да излизаш с някого, който презира голф клубовете, в които членува.

— Някой красавец, чиито скучни навици ме дразнят ли? Всъщност познавам такъв човек!

Лий му хвърли подозрителен поглед, преди да изхвърли салфетката в кошчето и да започне да нанася вечерния си грим.

— Наистина ли?

— Точно така — отвърна Джейсън и отново се ухили дяволито. — Има гъста светлокестенява коса, поизсветляла от слънцето, има красиви очи и страхотно тяло. Малко прекалено спретнат е за моя вкус, но е на трийсет и пет, а това е добре. Произхожда от старо нюйоркско аристократично семейство, което фалира преди раждането му. От него е зависело да върне богатството на рода, което той успява да направи съвсем сам…

Тя най-накрая се досети, че Джейсън описва Логан, и избухна в смях:

— Ти си луд.

Вниманието на Джейсън бързо скачаше от тема на тема и сега той мълниеносно забрави за романтиката и заговори за бизнес:

— Каква вечер само! Бях прав да променя репликите ти в последната сцена на второ действие. Забелязали колко се наелектризира публиката? В един момент всички се смееха, а когато разбраха какво се готвиш да направиш, заплакаха. Само няколко реплики и смехът секна, за да се ронят сълзи. Ето това, мила моя, е гениална драматургия и гениална игра, разбира се. — Той спря за миг, за да отпие от шампанското, после се замисли. — Утре може би ще променя малко диалога между теб и Джейн в трето действие. Още не съм решил.

Лий не отвърна. Бързо свърши с гримирането, среса косата си и изчезна зад паравана, за да се преоблече. Пред гримьорната шумът нарасна заплашително, когато актьорите, членовете на екипа и хора с достатъчно влияние, че да получат достъп до помещенията зад сцената, се събраха, поздравяваха се, смееха се и се готвеха да отпразнуват събитието. Джейсън и Лий обикновено правеха същото, но днес бе трийсет и петият рожден ден на Лий и Логан твърдо беше решил, че премиерата на пиесата няма да засенчи празника на съпругата му.

Лий се появи иззад паравана, облечена с червена рокля с изчистена линия от нежна коприна. Беше подбрала подходящи за тоалета обувки с висок ток и малка чантичка, украсена с мъниста и камъчета.

— Червено? — въпросително каза Джейсън и се изправи усмихнат. — Никога преди не съм те виждал в червено.

— Логан специално ме помоли да си облека нещо червено.

— Така ли, защо?

— Може би защото се прави на безгрижен. Как изглеждам?

Джейсън я измери от глава до пети: мека кестенява коса, огромни очи с цвят на аквамарин, високи скули, тънка талия и дълги крака. Тя беше хубава, не красавица, дори не и красива според него. Въпреки това, когато Лий Кендал влезеше в стая, пълна с жени, веднага привличаше вниманието. Критиците я описваха като младата Кетрин Хепбърн или Етел Баримор, но Джейсън знаеше, че грешат. На сцената Лий показваше несравнимия блясък на Хепбърн и легендарната дълбочина на Баримор, но притежаваше и нещо повече, нещо много по-привлекателно и само нейно — хипнотизиращ чар, който бе все така омайващ, без значение дали тя беше на сцената, или стоеше в гримьорната си и чакаше мнението му за облеклото си. Беше най-сдържаната и разбрана актриса, която познаваше, и въпреки това около нея витаеше някаква загадка, имаше невидима стена, която никой не можеше да прескочи. Приемаше работата си насериозно, но не се надуваше и понякога скромността й и чувството й за хумор го караха да се чувства като ужасен егоист.

— Започвам да си мисля, че трябваше да си донеса дънки и фланелка — подкани го Лий, която стоеше и чакаше да чуе мнението му.

— Хубаво, ето я и жестоката истина: макар че не си и наполовина ослепителна като съпруга си, ти си забележително привлекателна за жена.

— Макар че това съвсем не е комплимент, все пак ти благодаря — засмя се тя.

Джейсън се шокира от думите й:

— Естествено, че беше комплимент, Лий, но теб защо те интересува как изглеждаш, особено сега? Най-важното е, че преди час ти успя да убедиш четиристотин души, че си трийсетгодишна сляпа жена, която, без да осъзнава, притежава ключа към залавянето на жесток убиец. Всички в залата трепереха от ужас! Мили боже, защо й е на жена с такъв талант да се притеснява дали й отива вечерната рокля?

— Такива сме си жените — сухо отвърна тя и погледна часовника си.

— Аха. — Джейсън отвори вратата на гримьорната и галантно покани приятелката си да излезе преди него. — След вас — каза и й предложи да го хване под ръка, но когато се запътиха към изхода, изведнъж стана сериозен. — Щом отидем на партито, ще попитам Логан дали орхидеите са от него.

— Предпочитам да не го занимаваш с орхидеите и да не се притесняваш. Дори и да не е бил Логан, няма значение. Взели сме мерки — сега вече имам шофьор-бодигард. Мат и Мередит Фаръл ми го отстъпиха за шест месеца. Той е част от семейството им, когато са си у дома в Чикаго. Защитена съм много добре.

Въпреки това Лий не успя да потисне тревогата, която орхидеите предизвикаха у нея. Напоследък получаваше анонимни подаръци, всичките скъпи, а няколко от тях с нагъл сексуален намек. Например черният дантелен сутиен и колана за жартиери от „Нийман Маркус“ и прозрачната, изключително предизвикателна нощница от „Бергдорф Гудман“. Картичките, които придружаваха подаръците, винаги носеха кратки, неясни съобщения от рода на: „Сложи това за мен“ или „Искам да те видя в това“.

След като получи първия подарък в театъра, някой й се обади вкъщи.

— „Носиш ли си подаръка, Лий?“ — Телефонният секретар беше записал мек, мамещ мъжки глас.

Миналата седмица беше ходила в „Сакс“, откъдето купи на Логан халат, а за себе си взе малка емайлирана брошка, която заедно с торбичката напъха в джоба на палтото си. Тъкмо се канеше да пресече кръстовището на Пето Авеню и Петдесет и първа улица, когато един мъж я спря, за да й подаде малко пликче с надпис „Сакс“.

— Изпуснахте го — учтиво й каза той.

Стресната, Лий взе пликчето и механично го прибра в по-голямата торба с халата на Логан, но когато се обърна да благодари на непознатия, той беше изчезнал. Или се бе слял с тълпата, или Лий реши, че го вижда забързан напред, вдигнал яката на палтото си, приведен срещу вятъра.

Когато се върна у дома с покупките, извади малката торбичка от „Сакс“ от джоба си. В пликчето, което мъжът й бе подал на улицата, имаше тясна сребърна халка, която приличаше на венчален пръстен. На картичката пишеше: „Моя си“.

Въпреки всичко това беше убедена, че орхидеите в гримьорната й са от Логан. Той знаеше, че са любимите й цветя.

Новият шофьор и бодигард стоеше до отворената врата на лимузината, паркирана на малката уличка зад театъра.

— Представлението беше страхотно, госпожо Манинг. А вие бяхте невероятна!

— Благодаря, Джо.

Джейсън се настани в луксозния автомобил и закима доволно:

— Всеки трябва да си има собствен шофьор-бодигард.

— След миг може да мислиш другояче — предупреди го Лий и се усмихна загадъчно, когато шофьорът седна зад волана и закопча колана си. — Кара като… — Колата внезапно подскочи и ги залепи на облегалката.

— Убиец! — ядоса се Джейсън и сграбчи Лий с една ръка, а с другата се хвана за дръжката на вратата.